Карън Робърдс
Преследване (20)

Глава 20

Джес натисна спирачките и едва не падна от велосипеда. Осъзна, че няма да успее да стигне до гората. Колата приближаваше прекалено бързо, спускаше се върху нея като хищна птица над плячката си и вече беше на завоя, който тя беше взела преди малко. Слава богу за високата трева! Тя тръгна бързо, като често се препъваше и буташе велосипеда пред себе си, защото се страхуваше да го остави — той щеше да я издаде, ако го забележеха. — Скри се във високите бурени и храсти. Хвърли ужасен поглед зад себе си и видя, че колата е почти зад гърба й. Захвърли велосипеда и се просна по очи на земята. Покри главата си с ръце. След миг се осмели да вдигне глава, покрила лицето си с длани, за да не я издаде неговата бледнина, и видя как колата — Джес беше почти сигурна, че това беше джип „Тойота RAV4“ — профуча покрай мястото, където се беше скрила, и продължи. Джес не осъзнаваше, че дори не диша от страх. Сърцето й заплашваше да изхвръкне от гърдите. Стомахът й се беше свил на топка.

„Всичко е наред. Колата се отдалечи.“

Джес си пое дълбоко дъх в опит да се успокои и се опита да предположи на какво разстояние е от кръстовището на шосета седмо и единайсето — вероятно на не повече от две мили, което не беше много, ако човек можеше да върви. В този миг Джес осъзна, че вероятно е равносилно на самоубийство да поеме отново по шосето. Колкото и да й се искаше да вярва, че онова не беше джипът на Райън, не можеше. Единственото умно нещо беше да предположи, че бяха открили бягството й и сега я търсеха.

„О, господи, какво ще…?“

Мисълта така и не се оформи докрай в главата й. Все още гледаше, ужасена, към шосето. И видя задните червени светлини на джипа. Замръзна. Проклетият джип спираше, обръщаше, щеше да се върне за нея! Шофьорът очевидно беше видял нещо, което го беше навело на мисълта, че тя се крие точно там.

Какво? Нямаше значение.

С бясно препускащо сърце, подпряла се с длани на студената и мокра трева, тя, превита на две, забърза към гората. Обувките й често се подхлъзваха, токчетата й затъваха в калта. Тя се хващаше за по-високите бурени или храсти, когато й се струваше, че ще падне. Мокрите стъбла я удряха през лицето. Насекомите жужаха около нея. Беше толкова тъмно, че не можеше да види нищо, освен стената от висока трева пред себе си и — с периферното си зрение — червените светлини, които бързо се приближаваха към нея.

Скърцане на спирачки. Затръшването на врата. Джес се осмели да хвърли бърз поглед през рамо.

Джипът беше спрял на банкета на шосето, обърнат в посоката, от която беше дошъл. Заобиколи го висок мъж, който вървеше бързо. Светлината на фаровете беше достатъчна да види черните панталони и синята риза с навитите ръкави.

— Джес?

О, господи, знаеше, че е Райън, още щом беше видяла колата. Пое си рязко дъх и се отпусна на колене на мократа земя, защото се страхуваше, че поклащането на тревата при движението й щеше да я издаде.

— Джес!

Тя се опита да се смали още повече и се обърна така, че да може да го вижда, а после замръзна на място — като зайче, надушено от куче. Какво искаше той от нея? Глупавото й сърце й нашепваше да изтича при него, да му се довери, обаче разумът й казваше друго. Защото, ако грешеше по отношение на него, това можеше да й струва животът.

Отнякъде, сякаш от нищото, се появи малък кръг бяла светлина, който много приличаше на немигащо око. Лъч на фенерче. Той го въртеше, за да огледа района около мястото, където тя беше излязла от шосето. Как беше успял да го определи толкова точно? Джес не знаеше, но това нямаше значение. След миг сърцето й подскочи и се озова в гърлото й, когато разбра, че е открил велосипеда.

— По дяволите, Джес! Отговори ми! — Викът му отекна, отразен от дърветата. Той вдигна поглед и огледа мрака, а лъчът на фенерчето за пореден път обходи върховете на избуялата трева.

— Джес!

Лъчът на фенерчето се сниши, описа кръг, направи пауза, после, с невероятна точност се насочи към нея. Джес с ужас осъзна, че следва пътеката, оставена от нея в тревата. Той щеше да я открие само след минути. Ако побегнете, щеше да я хване. Беше по-едър, по-силен и по-бърз от нея, а в сегашното си състояние тя нямаше надежда — дори това не й беше останало. Той беше и въоръжен. При тази мисъл тя се обля в студена пот.

„Може би мога да му се доверя…“

— Джес! — Той безгрешно тръгна към нея. Пулсът й бучеше в ушите й. Нещо тежеше в гърдите й.

„Досега той правеше всичко възможно да ме опази жива…“

Той беше вече само на няколко крачки. Тя чуваше шумоленето на тревата под краката му.

— Райън? Ти ли си? — Тя се изправи на краката си, които едва удържаха тежестта на тялото й.

— Джес?

Той стопи разстоянието между тях само с две широки крачки, хвана я за лакътя и я взе в прегръдките си, притисна я към гърдите си. И тя се отпусна, доволна от предложената закрила, защото нямаше избор, а после откри, че намира утеха и сигурност в топлината на тялото му, в силата на ръцете му, обгърнали я така плътно. Ако не изпитваше съмнения, тя щеше да е завладяна от такава радост, че да й се завърти главата. Не искаше да го признае, но й беше добре в прегръдките му. Въпреки всичко откри, че точно там й се иска да бъде.

— Уплаши ме! Добре ли си?

Сърцето й все още биеше като на птиче, уловено в капан. Бузата й почиваше на широките му гърди, дланите й описваха кръгове по гърба му, а умът й трескаво работеше — опитваше се да вземе решение как да постъпи. Пистолетът му беше в кобура, закрепен отзад на кръста му — тя усещаше твърдината му под ризата. Това трябваше да я успокои или да я уплаши? Тя вдъхна мириса на тялото му — свеж и с примес на мускус — и осъзна, че наистина няма избор. Щом разумът й подсказваше, че няма надежда да му се изплъзне, трябваше да му се довери… Или поне да се престори, че му има доверие.

„Господи, как ми се иска да му вярвам!“

— Къде са колегите ти? — запита тя. Гласът й трепереше леко.

Райън я хвана малко над лактите, отдалечи я леко от себе си и погледна в очите й. Ако не носеше обувките с високите токчета, той щеше да се извисява над нея. Но и така тя трябваше да наклони силно глава назад, за да вижда лицето му. Не можеше да разгадае изражението му. Съмняваше се, че той ще има повече успех с нейното. Нощта беше много тъмна.

— Къде, мислиш? Навън, да те търсят. — В гласа му определено се долавяше остра нотка. — Уендъл се качи горе да вземе душ и усети студената струя въздух, която се процеждаше под вратата ти. Влезе да провери и — познай какво. Прозорецът бил отворен, а теб те нямало. Предполагам, че си си тръгнала по собствено желание? Никой не те е извлякъл за косата, нали?

— Може ли да обсъдим въпроса някъде другаде, моля?

Беше почти сигурна, че е сам в колата. Но много се страхуваше, че всеки момент може да се появи и някой от другите. Да бъде сама с него в колата, беше много по-безопасно, отколкото да стоят тук, на открито.

— Тази вероятно е най-добрата ти идея за вечерта.

Той я сграбчи за ръката и я поведе към джипа. Като се имаше предвид, че краката й бяха като от гума, а гърбът я болеше нетърпимо и усещаше смъртна умора, беше й много трудно да върви редом с него.

— Добре ли си? — Той погледна назад, когато тя се препъна.

— Да. Те не са съвсем наблизо, нали? — Тя продължи да върви, макар че за това се искаше върховно усилие на волята. Обърна се назад, за да види дали по шосето не се задава друго превозно средство. Той я стисна по-силно.

— Какво те прави нервна?

— Нямам им доверие.

— Затова ли…? Няма значение. Ще водим този разговор след минута. Влез в колата.

Вече бяха стигнали до джипа. Той отвори предната врата и я загледа как потъва в седалката с облекчение. Изпитваше болка дори на места, за които не знаеше, че могат да болят.

— Остани така.

Той затвори вратата. Джес трепереше от страх и нерви. Хвърли бърз поглед към таблото — ключовете не бяха в него. Не че беше очаквала да има такъв късмет. А и щеше ли да потегли и да го остави тук, на пътя? Не се наложи да си зададе въпроса втори път, отговорът беше ясен: да, щеше. Ставаше въпрос за живота й. А все още не й беше много ясно той на чия страна е. Колко можеше да му довери? Ако кажеше истината, цялата истина, ако споделеше подозрението, че „Тайните служби“ са дълбоко замесени в това, щеше ли той открито да се превърне в „лошото момче“, което тя се страхуваше, че той прикрива?

Райън отвори задната врата — тази за багажното отделение — вътрешните лампи светнаха и я накараха да подскочи. Той прибра велосипеда вътре и я затвори. След миг се отвори вратата на шофьора, той се плъзна на седалката до нея и хвърли чантата в скута й. Тя виждаше, въпреки оскъдната светлина, че е уморен, че брадата му вече е набола и че очевидно е нервен. Ядосан дори.

— Благодаря.

— Хайде, говори. — Той я изгледа мрачно, затвори вратата и запали двигателя.

— Както казах, нямам доверие на приятелите ти.

— Това вече го разбрах.

В джипа отново беше тъмно. Това обаче не можеше да й попречи да се възхищава на чистите класически линии на профила му. С мъка и разочарование осъзна, че е точно като майка си — глупачка, що се касаеше до привлекателните мъже. Улови отражението си в огледалото за обратно виждане и видя, че все още носи очилата с огромните рамки. Е, така да бъде.

— Не съм им казал това, нали?

Предполагаше, че то вече няма значение. Един от тях очевидно беше направил опит да я убие и нямаше нужда от допълнителен мотив, за да опита пак. Райън й хвърли поглед. Беше мрачен.

— Мислиш ли, че бих го направил?

— Не бях сигурна.

Колебаеща се, Джес се замисли трескаво. Да му каже ли и останалото? Разбира се, ако той беше на страната на лошите, тя вече беше казала достатъчно, за да подпечата съдбата си. Тя обаче не се чувстваше застрашена от него. Всъщност откри, че някъде дълбоко в себе си се радва, че я е открил. Глупаво или не, тя се чувстваше в безопасност с него.

— Добре е да го знам. — Острата нотка отново беше ясно доловима.

Джипът вече набираше скорост, наближаваше завоя. Той отново й хвърли поглед и включи парното отопление. Вероятно беше забелязал тръпките, които я разтърсваха.

— Е, ще ми кажеш ли какво се върти из главата ти? Какво те е накарало да извършиш такава глупост като бягството през прозореца? Как е възможно да бягаш от място, където си в безопасност?

— Не се чувствах защитена.

— И мислиш, че си в по-голяма безопасност навън? Сама? Сигурно си полудяла. — Изглежда, търпението му свършваше. — Едва не получих инфаркт, когато Уендъл ми каза, че те няма в стаята ти. Знаеш ли защо? Защото е възможно убиецът да те дебне навън, да чака своята възможност. Ако си права за това, което е причинило смъртта на Първата дама, си в опасност и го знаеш! — Беше тъмно и не виждаше изражението му, но беше ясно, че гневът му нараства с всяка минута. — Исусе, мислех, че са те отвлекли!

Той шофираше прекалено бързо. Сега, когато гумите на джипа буквално поглъщаха асфалта, тя осъзна, че разстоянието, изминато от нея с велосипеда, е наистина нищожно, смешно. Сърцето й заби по-бързо, когато минаха покрай мястото, откъдето се беше обадила на Соломон. След няколко минути щяха да видят алеята пред къщата на Райън.

Тя се обгърна с ръце в напразен опит да спре треперенето и видя как той стисна устни. Може би правеше грешка, но щеше да послуша интуицията си и да му се довери. Все пак той беше имал вече няколко възможности, а тя беше още жива. Никой убиец нямаше да включи парното отопление за жена, която се кани да убие. Или поне така мислеше тя.

— Добре, искаш да знаеш защо избягах през прозореца? Защото според мен един от твоите колеги е мъжът, опитал се да ме убие в болницата.

— Какво?

Той й хвърли поглед, който ясно й казваше, че вероятно си е изгубила ума. През прозореца на колата се процеждаше бледата лунна светлина и очите му ясно й казваха, че не само не й вярва, но дори е ядосан. Обаче не видя никакви признаци на вина или пък на нещо друго, което би подсказало, че е замесен в това. Топката, в която се беше превърнал стомахът й, се отпусна малко. Тръпките също започнаха да утихват. Може би беше постъпила правилно, като му се беше доверила.

— Ще ти разкажа цялата история, но първо ще трябва да обърнеш. Не мога да остана в къщата ти.

— Не говориш сериозно.

— Обърни.

Настана тишина — миг на колебание и съмнение. После, слава богу, той натисна спирачките, направи U-образен завой и чакълът захруска под гумите на джипа. Тя въздъхна облекчено.

— Добре, да си спестим излишните приказки. — Той все така шофираше прекалено бързо, но поне беше в правилната посока. Този път Джес беше благодарна за скоростта, с която поглъщаха милите. — Защо мислиш така?

— Защото в болницата онзи, който ме нападна, малко преди да забие иглата в тръбичката, каза: „Това ще ти помогне да заспиш, захарче“. И тази нощ чух същия глас, със същата интонация, да казва „захарче“ отново. Събудих се, трябваше да отида до тоалетната. И когато излязох от банята и застанах в края на стълбите, чух нещо като: „Никога не е прекалено рано за закуска, захарче.“

— Чула си мъж да казва подобни думи? Нали разбираш, че говорим за Фийлдинг и Матюс?

— Не знам имена. Мъжът беше там, в твоята кухня.

— Аз не съм чул нищо подобно. Разбира се, не бях непрекъснато с тях.

— Аз пък знам какво чух. — Тонът й го предизвикваше да се усъмни в думите й.

— Фийлдинг или Матюс значи. — Той направи пауза, по време на която като че ли мислеше, после поклати глава. — Просто не е възможно.

— Защо да не е възможно? Вярно е.

— Знаеш ли колко мъже наричат жените „захарче“?

— Гласът и интонацията бяха същите. Какво, да не би да мислиш, че си въобразявам? — Последното изречение беше произнесено особено хапливо.

Бяха вече минали мястото, където тя се криеше преди малко, и бързо се носеха към кръстовището на шосета седмо и единайсето. През главата на Джес мина мисълта за Соломон, който вероятно вече беше там или наближаваше мястото. Тя все още възнамеряваше да му изложи цялата история, макар да беше сигурна, че Райън ще подскочи от изненада, ако разбере, че въпреки неговите предупреждения, се е обадила на репортер. Но тя трябваше да разчита на собствената си преценка и да се обърне към медиите, беше може би най-правилният ход. Вероятно, ако говореше със Соломон, щеше да може да остане с Райън, докато отново е в безопасност.

„Ако той ми позволи.“

— Ако наистина вярваш, че е така, защо, по дяволите, не дойде да ми кажеш?

— О, не знам, може би защото ти също беше там долу и защото също си таен агент, един от тях.

— И реши, че е по-добра идея да скочиш през прозореца и да бягаш сама в мрака?

— Като че ли нямах кой знае какъв избор.

— Трябваше да дойдеш при мен. — Тъкмо вземаха друг завой и Джес видя, макар и неясно, пред тях да проблясва лентата на шосе 1–95. Скоро щяха да излязат от тесния провинциален път и да поемат — накъде? Щяха да имат време да решат, когато приключеха с този въпрос.

— Знаеш ли, познавам тези тримата от години. Добри хора са.

— Един от тях не е. — Джес вече не трепереше. Топлината на парното я отпуснала може би и представата за безопасност, която той й вдъхваше. — Защо ти е толкова трудно да ми повярваш?

— В „Тайните служби“ никога не е имало предател. Никога.

— Значи това е нещо ново. Свикни с мисълта. Казвам истината.

— Не твърдя, че лъжеш. Просто казвам, че е възможно да грешиш. Ако един от тях е искал да те убие в болницата, причината най-вероятно е опит да се скрият факти около смъртта на Първата дама, което ще означава, че и те са замесени. Не мога да го проумея, да се съглася. Не мога.

На Джес думите му звучаха като опит да убеди сам себе си.

— Има и нещо друго каза тя. — Помниш ли, казах ти, че след катастрофата се появиха някакви хора с фенерчета, които тичаха надолу по хълма.

— Да?

— Мисля, че те също бяха тайни агенти.

Тези й думи бяха посрещнати с мъртва тишина. Джес вдигна поглед към него, опита се да определи изражението му в мрака. Виждаше единствено профила му, а той беше като издялан от камък.

— Защо мислиш…?

Джес подскочи, защото въздухът изведнъж се изпълни със звуците на увертюрата на „Вилхелм Тел“, които дойдоха сякаш от нищото. Беше й необходим миг, както и да види, че ръката му бърка в джоба за мобилния телефон, за да проумее, че това е мелодията му за звънене. Стори й се, че той се поколеба, след като видя на екрана името и номера на обаждащия се, но накрая прие обаждането.

— Да? — каза той.

— Все още ли не си оправил проблема? — Гласът от другата страна принадлежеше на мъж. Беше слаб и непознат за нея, но Джес долавяше всяка дума.

— Погрижих се.

— Намерил си я?

— Да.

— И тя е с теб?

— Да.

Нямаше нужда да види косия поглед, който той й хвърли, за да разбере, че тя е предметът на разговора. Замръзна и го загледа внимателно. Смелите му отговори й подсказваха, че той не осъзнава, че тя чува и двете страни на разговора. Гласът продължи:

— Тя е говорила с репортер.

Джес се смрази от ужас. Как беше възможно някой да знае за това?

— Не мисля — отговори Райън.

Тъкмо вземаха един остър завой и Райън натисна силно спирачките, за да намали скоростта. Сега тя виждаше всеки ствол на високите борови дървета, които профучаваха край прозореца й. Бледата лунна светлина се процеждаше през предното стъкло и осветяваше, макар и слабо, вътрешността на колата. Променящите се полусенки го караха да й изглежда като непознат.

— Вярно е. В момента той е на път за срещата с нея.

Райън я погледна остро.

— Какво?

— Да. Не знаеш всичко. Тази работа вони, но трябва да се погрижим.

— Аз се грижа в момента.

В края на завоя имаше знак „Стоп“. Сега тя си го спомни: трябваше да спрат при знака, да пресекат кръстовището, и щяха да поемат по пътя, който щеше да ги отведе до кръстовището на шосета седмо и единайсето. Гласът отново наруши тишината:

— Тя не може да разговаря с репортери.

Райън й хвърли друг поглед — този път много по-мрачен.

— Няма да го направи. Имаш думата ми.

На Джес се стори, че чу въздишка от другия край на линията.

— Страхувам се, че това вече не е достатъчно. Защо не я прибереш обратно в къщата си? Ще те чакам там.

— А ти откъде знаеш, че не съм у дома? — В гласа на Райън изведнъж прозвуча остра нотка, той беше нащрек.

Кратка, едва доловима пауза.

— Мисля, че знаеш отговора. Винаги си бил част от екипа, Райън. Ние оценяваме това. Не мисли, че не е така. И ще го запомним.

Джес видя как Райън стисна по-силно телефона — кокалчетата му побеляха.

— Ти имаш ли нещо общо със случилото се с Девънпорт и секретарката му? — В гласа му вече се долавяха грозни нотки.

Джес го гледаше с широко отворени очи. Сърцето й биеше така тежко, та й се струваше, че го чува как се удря в ребрата й. Дланите й се изпотиха и тя ги избърса в полата си. С крайчеца на окото си забеляза, че почти са стигнали до знака „Стоп“. Джипът намаляваше скорост.

— Не. По дяволите, не. Виж, просто върни жената у дома си. Ще се срещнем там и ще поговорим.

Райън, за пореден път, й хвърли поглед. Лицето му отново беше в сянка и тя не можеше да разгадае изражението му.

„О, господи, позволи да му имам доверие.“

Изведнъж тя изпита ужас, че е направила грешка, че е позволила на привличането, което изпитваше към него, да замъгли преценката й. Устата й пресъхна.

— Да, добре. — Грозната нотка се беше стопила. Той отново звучеше напълно нормално. — Веднага, щом стане ясно, че само ще разговаряме.

Джес си пое дълбоко дъх. Нямаше да му позволи да я върне в онази къща. Нямаше начин, по дяволите! Там щяха да я убият. Беше толкова сигурна, колкото и в това, че слънцето ще изгрее след около четирийсет и пет минути. Най-ужасяваща мисъл беше, че и Райън е замесен, че е един от тях.

— Абсолютно. — В гласа на мъжа се долавяше облекчение. — На мен ще ми е необходим може би час, за да стигна до там.

— Добре.

— Не я изпускай от очи.

Райън вече не я гледаше, но тя усещаше напрежението, което се излъчваше от него на вълни. То й говореше красноречиво.

— Добре.

Отговорите му извикаха страх в душата й. В гласа му нямаше и следа от емоция. А в колата се усещаше враждебна атмосфера и тя й казваше всичко, което искаше да знае. Преглътна и с наистина огромно усилие откъсна поглед от него и се съсредоточи върху пейзажа. Знакът важеше и за четирите шосета, които се съединяваха при него. Малко хълмче водеше към ивица висока трева като онази, в която се беше скрила по-рано, а тя пък свършваше при гората. Не би могла да бъде много дълбока, защото от другата й страна беше кръстовището, където я чакаше Соломон. Ако успееше да стигне до него… Всички тези мисли минаха през главата й за частите от секундата, в която Райън сложи край на разговора. В същото време джипът спря при знака, тя сграбчи дръжката и отвори рязко вратата.

— Джес! — Райън понечи да я хване, но не успя.

— Остави ме!

— По дяволите, Джес!

Този път успя да я хване за края на сакото. Но тя се освободи и буквално се изстреля от колата. Проклетите обувки с абсурдно високите токчета се удариха силно в земята, тя залитна и едва не падна. Едната й обувка се разхлаби и тя я изрита от крака си, а след нея и другата и затича боса по хълма. Мракът незабавно я погълна, обаче тя знаеше, че това няма да е достатъчно. Зад нея беше джипът и неговите светлини осветяваха пътеката й, но в същото време безмилостно я излагаха на погледите. Чакълът се забиваше в кожата на стъпалата й. Подобната на слама трева беше хлъзгава, но се усукваше около краката й. Сърцето й биеше тежко, адреналинът изпълваше вените й, мощен като ракетно гориво, тя тичаше през високата до кръста трева, препъвайки се, към гората. Усещаше си краката така тежки, сякаш бяха обути в ботуши от бетон. Знаеше, че е почти невъзможно да избяга от него, но трябваше да опита. Тонът, с който беше проведен разговорът, беше й дал ясно да разбере — Райън беше един от тях все пак. Може и да не беше съгласен с всичките им действия, може и да беше и без особена охота, но беше част от екипа, както беше казал мъжът от другата страна на линията.

Истината беше, че тя представляваше опасност за тях. Опасност, която смъртта можеше да елиминира.

Райън се беше съгласил да я върне обратно в къщата си. Джес потръпна, като си представи какви планове имаха те за нея. Злополука… Дали щяха да направят всичко да изглежда като нещастен случай както с Мариан? Или пък щяха да имитират самоубийство — както при Девънпорт? Или пък…

Чу слаб шум зад себе си — тихо метално щракване. Звукът беше така незначителен, че не разбра какво я накара да хвърли поглед назад. Защо реши, че трябва да знае какво става? Но го направи, и то точно навреме да види как джипът избухва и от него се издигат кълбовидни пламъци с височината на къща.