Карън Робърдс
Преследване (23)

Глава 23

Марк я целуваше.

На изумения мозък на Джес му трябваше секунда или две да регистрира факта, а тялото й, което беше значително по-бързо, вече реагираше — сърцето й препускаше, тя цялата гореше. Топлите му и твърди устни бяха накарали нейните да се разделят. Тя беше наклонила глава назад, така че те съвършено се сливаха. Свободната й ръка — а не онази, хваната в капан между телата им — го галеше чувствено по гърба и се наслаждаваше на стегнатите мускули под ризата. И всичко това още преди да е осъзнала напълно какво става.

След това главата й се завъртя, тя потръпна от удоволствие и я изпълни сладостно усещане. Джес затвори очи и го целуна в отговор така, сякаш той беше кулминацията на еротичните й сънища — което беше истината всъщност. Тя удължи нежната целувка, целува го с плам и жажда, каквито никога преди не беше изпитвала, макар и да беше живяла цели двайсет и осем години.

„Толкова силно те желая.“

Обаче не произнесе думите на глас. Не можеше да му направи това признание. Тялото й говореше вместо нея, тръпнеше и гореше, копнееше, докато устата й завладяваше неговата с настоятелност и пламенно желание. Сърцето й биеше така силно, че ушите й глъхнеха. Кръвта й кипеше.

Той имаше лек дъх на кафе. И този аромат изведнъж стана най-любимият на света за нея. Целувката беше абсолютно недостатъчна. Тя се притисна в него и откри положително доказателство за възбудата му. Това я подлуди.

— Господи! — прошепна той, когато миг по-късно откъсна устни от нейните, за да си поеме дъх.

— Това е лудост. — Тя видя, че очите му са тъмни и горят.

— Тогава може би лудостта е хубаво нещо.

Крайчетата на устните му се извиха в лека усмивка. А после устата му отново завладя нейната. Едната му ръка образува възглавница за главата й, а тялото му покри нейното. Целуваше я толкова умело и с такава жар, че тя забрави всичко на света и дори опасността, в която се намираха, пикапа, миризмата на боя, всичко. Освен Марк.

Тя целуваше Марк.

Главата й се замая, тя обгърна врата му с ръце. Усещаше как тялото му гори, силата на мускулите му, повдигане то на гърдите му, които сякаш се издуваха, притискаха нейните. — Тя зарови пръсти в късата му коса, погали тила му. Някъде дълбоко в нея започва да пулсира ритмично настойчиво желание — най-сладкото, което някога беше изпитвала.

„Влюбена съм в Марк.“

Пикапът спря рязко, със силно раздрусване. Беше им необходим миг, за да регистрират този факт. Тя премигна като изтръгната от дълбок сън, после осъзна, че вече не се движат. Устата му беше все още само на няколко сантиметра от нейната, но той не я гледаше дори. Надничаше през отвора в платнището. А лицето му беше оцветено в син оттенък. Всъщност цветът странно се въртеше — оттенъкът намаляваше, после се увеличаваше и след това всичко започваше отново. Очите на Джес се отвориха широко, когато осъзна, че той най-вероятно гледа въртяща се лампа на спряла полицейска кола. Сините проблясъци бяха достатъчно силни да прогонят сивотата на зората.

Пикапът отново тръгна и тя видя, че пред него е спряла втора полицейска кола, празна и с изключена сирена, но лампата й се въртеше, както и на другата. На Джес нито за миг не й беше хрумнало, че може би са тук заради нея и Марк.

Всъщност мисълта, която мина през главата й, преди да е видяла линейката и носилката, тялото, покрито с бял чаршаф и закопчано с колани, преди да е видяла смачканата кола диагонално на шосето, беше, че е станала катастрофа.

Движението беше пропускано покрай мястото на катастрофата в индианска нишка. Минаха и те на свой ред и тя видя, че е била права. Но виждаше само една кола. Едва забеляза ченгето, което правеше знаци с ръка на шофьорите да продължат, и пожарната кола, очевидно също извикана на мястото на злополуката.

Вниманието й беше изцяло погълнато от катастрофиралата кола. Беше син „Форд Сатурн“. Все още не беше достатъчно светло и разстоянието беше твърде голямо, за да може да разчете номера върху табелата. Но беше почти сигурна, че различава буквите EG. Когато осъзна какво вижда, се почувства така, сякаш току-що й бяха нанесли силен удар в слънчевия сплит.

— Марк.

Той се беше подпрял на лакът и се извисяваше над нея, все още с поглед, прикован в мястото на злополуката. Пикапът набра скорост и се отдалечи, но тя също продължаваше да гледа назад. Сърцето й биеше бавно, тежко. Усещаше горчив вкус в устата си.

— Да.

— Това беше колата на Марти Соломон. Репортерът.

— Да. — Тонът му й подсказваше, че вече го е разбрал.

Джес си пое дълбоко дъх.

— Ти беше прав — подслушвали са телефона ми. Стигнали са до него. Убили са го. Заради мен.

Гласът й трепереше.

— Не заради теб.

Марк отново легна до нея и я взе в прегръдките си. Погледът й не можеше да се откъсне от отвора в платнището. Тя се измъчваше от чувство за вина, беше изпълнена още със страх. Марк хвана брадичката й и обърна лицето й към своето.

— Не заради теб, чуваш ли? А заради първоначалната причина, довела и до убийството на мисис Купър. Той е жертва също като нея и останалите. Също като теб.

Погледът й беше прикован в неговия. Той пусна брадичката й, за да я погали нежно по бузата.

— Чу ли?

— Да, добре. Знам. — Опита се да се стегне, но беше прекалено разтърсена от събитията, преживяваше всичко много тежко. — О, господи, та аз говорих с него едва преди малко! Той спеше. Вероятно щеше да стане по това време и да се приготви за работа. А вместо това е мъртъв.

Осъзна, че диша прекалено бързо и плитко, и съзнателно се опита да си поема дъх по-рядко и по-дълбоко.

— Не можем да направим нищо за него. — Марк беше стиснал здраво челюст. Очите му бяха тъмни и мрачни или поне изглеждаха такива на несигурната светлина. — Освен да останем живи, за да проумеем каква е тази каша, да заловим проклетите копелета.

— Мразя това. — Макар и да говореше тихо, в гласа й се долавяше ожесточение.

— Знам.

Той я притисна към себе си, мълчаливо й предложи утеха. Тя отпусна глава на гърдите му, наслади се на топлината на тялото му и се заслуша в биенето на сърцето му. Затвори очи и стисна с две ръце предницата на ризата му така, сякаш животът й зависеше от това, опита се да се успокои, да потисне емоциите си.

„Не трябваше да се обаждам на Соломон.“

Тази мисъл не й излизаше от ума. Обаче всичко „ако“ и „защо“, всички „трябваше“ и „не трябваше“ бяха безполезни. Стореното беше сторено, нямаше връщане назад. Ако не беше дочула думата „захарче“, произнесена от същия глас със същата интонация, както в болницата, тя вероятно вече също щеше да е мъртва. Или пък ако не беше изскочила от колата на Марк, или пък ако Марк не я беше проследил до офиса на Девънпорт — имаше наистина много „ако“. Тя, а и Марк, можеше всеки момент да умре и сега. Убийците вероятно бяха само на една крачка зад тях. Едва помислила това и страхът отново се настани като ледена буца в стомаха й.

„Не искам да умра. Не искам и Марк да умре. Особено не сега, след като съм влюбена в него. За бога, стегни се!“

Стискаше Марк така, сякаш един от тях щеше да изчезне, ако го пуснеше. И накрая успя да си наложи спокойствие и самоконтрол. Ако ключът към оцеляването й — както и това на Марк — беше да узнаят кой стои зад всичко това, тогава тя щеше да се постарае да стане точно това. Престана да мисли за каквото и да било друго и започна да подрежда парчетата от мозайката.

Когато пикапът друсаше по улица Четиринайсета във Вашингтон, тя вече беше много по-спокойна. И също така имаше план.

— Трябва да проверим телефонните обаждания.

Пусна ризата на Марк и устоя на изкушението да приглади с длан образувалите се гънки, наклони глава назад, за да го погледне в очите. И да мислеше за страстните им целувки, е, проклета да беше, ако го покажеше по някакъв начин. Щеше да приеме поведение, което да казва: „Хей, та аз целувам непрекъснато такива привлекателни мъже като теб“. Макар че това беше поведение, което тя все още трябваше много да тренира. Щом беше достатъчно глупава да се влюби така безразсъдно в най-секси мъжа наоколо, поне щеше да е достатъчно умна да не му го покаже. В съответствие с тези й мисли, тя го погледна така, както един адвокат гледа клиента си — очите й бяха делови и студени.

— Телефонните обаждания? — Той смръщи леко вежди, а погледът му се плъзна по лицето й.

Джес кимна.

— Тези на мисис Купър, на Девънпорт и може би тези на Хари Лоуъл. Може би те ще ни подскажат къде е отивала мисис Купър в онази нощ, ще научим с кого са разговаряли тези хора. Може би това ще ни даде някакъв старт все пак.

— Страхотна идея, освен дето се страхувам, че вече нямам достъп до подобни разследвания.

Пикапът намали леко скорост, Джес хвърли поглед през отвора и видя, че се канят да се преустроят в друго платно.

— Аз мога да го направя — каза тя.

Той изглеждаше доста изненадан.

— Наистина ли?

— Правех такива проверки за мистър Девънпорт непрекъснато. Всичко, от което имам нужда, е компютър.

Марк я изгледа, а по лицето му бавно се разливаше усмивка.

— Бейби, къде си била досега, през целия ми живот?

Преди да е успяла да отговори — верният отговор беше: „Буквално под носа ти“, вниманието им беше отвлечено от разговора, защото пикапът внезапно спря. Още един поглед през отвора потвърди предишното й предположение — най-вероятно бяха спрели на светофар.

— Първо трябва да слезем от пикапа — каза Марк и в този миг отново потеглиха и постепенно набраха скорост. — Рано или късно, шофьорът ще спре. Или някой ще ни види.

Джес кимна. Бяха в квартал, в който имаше и жилищни, и търговски сгради, както забелязаха, когато пикапът отново спря за малко. Вероятно нямаше да имат по-добра възможност. Очевидно Марк също мислеше така, защото пъхна чантата в ръцете й.

— Ще изпълзя до края на ремаркето. — Държеше обувките й, вероятно имаше намерение той да ги носи. — Ти ме следвай. При следващото спиране скачаме.

— Ами ако шофьорът ни види?

— Този риск просто трябва да поемем. Какво ще направи? Дали ще се обади на полицията? Докато дойдат тук, нас отдавна няма да ни има.

Той излезе от прикритието на платнището и запълзя към края на ремаркето. Като стигна, остана превит на две и й хвърли поглед. Краката й се бяха схванали, така че трябваше да положи голямо усилие да ги размърда, но тя запълзя към него. Зората разцъфваше в розови и златисти отблясъци, а изгряващото слънце оцветяваше покривите на дву-и триетажните тухлени сгради, които ги заобикаляха в блестящо златно сияние. Въздухът беше свеж и студен, особено след задушаващата топлина под платнището. Като стигна при Марк, тя се огледа набързо и забеляза, че приближават група малки ресторанти и магазини, които все още бяха затворени. По тротоарите, слава богу, също нямаше пешеходци. Пикапът отново намали и спря. Марк скочи на земята, после я хвана под мишниците и я повдигна, за да й помогне да слезе.

Краката й трепереха, асфалтът беше студен като лед, но той я прегърна през кръста и двамата успяха да стигнат до тротоара. Погледнаха към пикапа и видяха, че шофьорът, с бейзболна шапка на главата, все още гледа право напред, насочил цялото си внимание към кръстовището. И да знаеше, че вози пътници, не даваше никакви признаци за това.

— Не мисля, че ни е видял — каза Джес.

— Все пак, да изчезваме бързо оттук.

Марк все така я прегръщаше през кръста, когато тръгнаха бързо по тротоара. Скоро се скриха в една странична уличка.

— Имам нужда от обувките си — напомни му Джес, щом свиха от главната улица. Босите й крака замръзваха от студ.

— О, да. — Той спря и й ги подаде, после изчака да ги обуе. Тя го погледна и видя, че ги гледа неодобрително.

— Реших, че отивам на делова среща с мистър Девънпорт, когато ги избрах. Не знаех, че ще трябва да бягам, за да спасявам живота си.

Той изсумтя.

— Изненадан съм, че въобще можеш да вървиш с такова нещо.

— Краката ми са все още малко нестабилни — призна тя, което беше слабо казано. Те бяха сковани и не се подчиняваха на командите на мозъка й, болката в основата на гръбнака й продължаваше да пулсира.

— Не съм изненадан. — Погледите им се срещнаха. Той се усмихваше леко. — Винаги мога да те взема пак на ръце.

— Не е необходимо. Хайде, да вървим. — И тя тръгна. Усещаше как той я гледа критично.

— Кажи ми, ако промениш решението си.

Той се изравни с нея и й подаде ръка с жест, който би бил изключително елегантен при други обстоятелства. Джес плъзна ръка в сгъвката при лакътя му, благодарна за подкрепата. Облегна се на него и запристъпва внимателно. В същото време осъзна нещо много важно: щеше да е напълно щастлива да върви така до него до края на живота си.

„Влюбена съм в него.“

Мисълта не й донесе кой знае каква радост.

„Помниш ли как те болеше, когато той не си спомни коя си в офиса на мисис Купър? Представи си, че когато всичко това свърши, той просто те зареже.“

Разбира се, тази мисъл беше провокирана от предположението, че това ще свърши някой ден, че двамата ще оцелеят, което в момента никак не изглеждаше сигурно. Като си спомни в каква голяма опасност се намират, Джес престана да мисли за чувствата си към Марк. Преди те да се превърнат в проблем, с който да се справи, трябваше да се измъкнат живи от това.

— В библиотеката има компютри, достъпни за гражданите. Там трябва да отидем — каза тя.

През главата й мина мисълта за собствения й лаптоп и я изпълни с копнеж. Той вероятно все още беше на бюрото й във всекидневната в дома й, където го беше оставила. Най-много от всичко на света искаше да си отиде у дома, което сега не беше възможност.

— По-късно. Първо трябва да напуснем възможно най-бързо района. — Марк хвърли преценяващ поглед наоколо, а Джес я побиха тръпки на нервност.

— Не ни следяха. — Беше почти сигурна. — Така че, откъде биха могли да знаят къде сме?

— Вече вероятно са разбрали, че сме им се изплъзнали при кръстовището. Рано или късно ще се сетят за пикапа или ще проверят записите от охранителните камери на магазина и ще разберат каква блестяща идея ни е хрумнала. Могат да проследят маршрута на пикапа чрез сателитни снимки.

— Сателитни снимки? — На Джес й прилоша.

— Бейби, човечеството разполага с очи в небето, които могат да видят комар, кацнал на покрива на голяма сграда. А хората, с които си имаме работа, имат достъп до такива неща. Знаят къде да търсят. Макар че е по-трудно в райони, където има много хора.

Стигнаха края на уличката и излязоха на Втора улица. Или поне беше така според знака. Тя познаваше съвсем слабо този район, в който сградите бяха или строени през петдесетте години на двайсети век бетонни правоъгълници, или стари и реставрирани къщи имения. Тук се намираха офисите на много федерални агенции, включително Федералното авиационно управление, Отделът по образованието и този на здравето. Нито един от тях не беше отворен за туристи и, което беше още по-важно, нито един от тях не отваряше толкова рано. По-нагоре по улицата се виждаше старица, която разхождаше куче. Зад нея пък скитник буташе количка, в която бяха всичките му вещи. Дрънченето на колелата по неравния паваж изостряше нервите на Джес. Ако се изключеха тези двамата, улицата беше безлюдна.

Толкова по повод думите му за търсенето в гъсто населени райони. Тук хората бяха съвсем малко. А мисълта, че може би сателит записва всяко тяхно движение, я плашеше до смърт. Върхът на обувката й се закачи в нещо и тя се препъна.

— Добре ли си? — Марк спря и я хвана здраво. Тя възстанови равновесието си и кимна, а той добави: — Предлагам да вземем метрото. Така най-бързо ще се отдалечим оттук.

— Само минутка — каза тя. Външността и на двама им вече не беше добра. Марк изглеждаше малко раздърпан, но пак беше привлекателен. Съмняваше се обаче тя да изглежда по същия начин, без да е положила грижи. Отвори чантата си и затършува из нея. — Ще е по-добре, ако изглеждаме възможно най-нормално. Поне да вчеша косата си.

— Сега? — Той й хвърли поглед, който явно казваше, че просто не вярва на ушите си. Обаче тя вече се беше заела със задачата. А като приключи, прокара четката и по неговата коса.

— Хей!

— Косата ти стърчеше.

— Никой няма да ме забележи.

— Напротив, възможно е.

— Ако мислиш, че хората ще се взират в нас толкова отблизо и внимателно, трябва да знаеш, че лицето ти е изцапано.

— Наистина ли?

— Шегувах се.

Той нададе стон, защото тя веднага започна да търси мокри кърпички в чантата си. Намери ги, извади една и грижливо обтри лицето си. После извади червилото в неутрално розов цвят, което обикновено слагаше, и начерви устните си. Тъй като никога не слагаше грим, прецени, че вече изглежда съвсем близо до нормалното. С изключение на нараняванията и шевовете, разбира се.

— Готова ли си вече? — запита нетърпеливо той.

Джес не обърна внимание на сарказма в гласа му.

— Да.

— Добре. — Марк я хвана за ръката и тръгна, а тя го последва. — Виж, познавам този район. Има станция на метрото на две пресечки оттук. Ще е добре да стигнем до нея, преди хората, които искат да ни убият, да са ни настигнали.

Напомнянето я накара да потрепери. След няколко минути Джес видя знака „М“, който указваше, че тук има станция на метрото. Всъщност бяха вече толкова близо до нея, че наоколо беше пълно с хора. Погледът й нервно обхождаше различни типове от тълпата: двама студенти в суичъри с качулки и дънки, русокоса жена на средна възраст в униформа на медицинска сестра, възрастен мъж в костюм и с дипломатическо куфарче в ръка, жена на нейната възраст, също в някаква униформа. Всички бързаха към метрото. Никой дори не погледна към нея и Марк. И нито един от тях не изглеждаше като заплаха.

Марк рязко спря. Тя го погледна изненадано и откри, че гледа втренчено кръстовището пред тях, сякаш вижда призрак. Червената светлина на светофара задържаше уличното движение, а край тях бързо премина такси.

— Какво? — запита тя. Изражението му беше достатъчно, за да се свие тревожно стомахът й. Нямаше нужда той дори да каже нещо.

— Виждаш ли черното „БМВ“?

Говореше много тихо. Ръката му я стисна силно и той отново тръгна, буквално я дърпаше към станцията на метрото. Погледът му беше все така втренчен в кръстовището. Тя забеляза, че при светофара има редица от три автомобила: червена „Хонда“, джип марка „Форд“, отстрани на който имаше някакъв надпис, и черно „БМВ“, лъскаво и съвсем ново на вид, с тъмни прозорци и блестящи хромирани джанти.

— Какво за него? — запита тя, когато светофарът се смени и автомобилите се стрелнаха напред.

— То беше и на кръстовището на шосета седмо и единайсето. — Бяха вече почти стигнали до стъпалата, които водеха надолу, към станцията на метрото. — Мисля, че това е тъмен автомобил.