Карън Робърдс
Преследване (32)

Глава 32

Сърцето на Джес увеличи многократно ритъма си. Кръвта й се вледени. Погледът й срещна този на сестра й. Мади беше уплашена до смърт.

„О, господи, какво направих?“

— Здравей, мис Форд.

Мъжът включи осветлението. Беше висок може би метър и осемдесет и два, беше по-скоро набит, отколкото строен, с къдрава черна коса и маслинена кожа, лице с остри черти. Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка. Един от тях. С треперещи нервно пръсти, Джес незабавно натисна едно копче от клавиатурата и блъсна стола си назад.

— Трябваше да… Той ме принуди… — заекна Мади. Ръката около врата й стегна още по-силно хватката и тя не можа да произнесе нито дума повече. Заби пръсти в плътта му и се опита да си поеме дъх.

Джес знаеше, че няма защо да си губи времето в молби към нападателя да я освободи.

— Включих уебкамерата. Милиони хора ни наблюдават — каза тя, а пистолетът вече не беше насочен към слепоочието на Мади, а към нея.

Като си спомни колко бързо беше прострелян Марк, страхуваше се, че двете с Мади могат да изгубят живота си: още преди той да е разбрал, че е в обсега на камерата. Сърцето й биеше тежко, прилошаваше й. Но тревогата за Мади й помогна да остане външно спокойна. Не би могла да понесе да види още една от нейните сестри да умре пред очите й. Беше изгубила толкова много тази нощ — мъжа, когото обичаше. Това беше достатъчно, не би могла да изгуби и Мади.

— Какво? — Той смръщи вежди и премести поглед от нея към компютъра. Камерата беше малка наистина, но не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.

— Чу ме. Ти, сестра ми, аз — всички ние — в момента сме в мрежата. На живо. И всички, които в този момент са пред компютрите си, слушат разговора ни. Ако ни застреляш, ще видят. Всички тези хора ще бъдат свидетели на нашата смърт.

— Какво?

Той гледаше втренчено монитора — като че ли му беше необходимо време, за да осъзнае думите й.

— Изключи го. Ще я убия.

Заплахата беше отправена към Джес. Пистолетът отново беше допрян до слепоочието на Мади.

— Джес. — Смъртен страх забулваше погледа на Мади. Джес видя как лицето й силно пребледня, стана буквално тебеширенобяло, и стомахът й се сви. „Съжалявам, о, толкова съжалявам…“ Ръцете на Мади бяха върху тези на нападателя й, тя вече не забиваше нокти в плътта му, просто стоеше и като че ли се страхуваше да помръдне. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Джес се обля в студена пот.

— Прекалено късно, вече всички видяха. В Интернет сме.

Знаеше, че трябва бързо да постави всичките си карти на масата. Дланите й се изпотиха, но тя постави ръце на дръжките на стола си и демонстрира завидно спокойствие.

— Разбираш ли какво ти казвам? Вече те видяха. Могат да те идентифицират. Ще знаят, че ти си ни убил. Всеки един от хората, които ни гледат в момента.

Ръката с пистолета нервно потрепна. Компютърът експлодира, когато куршумът се заби в него. Джес скочи от стола, а навсякъде около нея се посипаха парчета стъкло и пластмаса. Сърцето й заседна в гърлото. Викът на Мади беше заглушен незабавно и Джес осъзна, че той отново е затегнал хватката си. В ноздрите им нахлу миризмата на изгоряло и дим.

— Камерата ти може да върви на майната си, кучко.

Сега пистолетът беше насочен в Джес. Сърцето й сякаш направи хиляда удара в минута. Тя се опита да не се поддаде на ужаса, обля се в студена пот, тялото й се напрегна в очакване на куршума, който всеки момент щеше да се забие в плътта й.

„О, господи, дали ще боли?“

Отчаяна, тя продължи да говори:

— Не можеш да изтриеш образите, които вече се излъчиха. Освен това, вероятно знаеш, че намерих телефона. Този на президента. Трябва да се обадиш на онзи, за когото работиш, и да го информираш. Пуснах всички онези мръсни клипове в мрежата. Те са навсякъде, дори в медийните файлове. Навсякъде. Скоро ще бъдат по целия свят. Ще ги видят милиони хора. Не можеш да спреш това. Никой не може. Всичко свърши. Трябва да се обадиш на работодателя си и да му го кажеш.

— Тя казва истината. — Мади навлажни устни. — Много е добра в тези неща.

Джес посочи телефона, който сега се намираше до останките от компютъра. Кабелът беше все още свързан с него.

— Виждаш ли? — каза тя. — Телефонът на президента. Виждаш ли кабела? Качих клиповете в Интернет.

Мъжът беше втренчил поглед в телефона.

— Няма никой друг в къщата! — извика мъжки глас в края на стълбището, както им се стори. — Чистачите са вече на път, така че побързай.

Джес разбра, че има и втори агент. Не знаеше защо беше изненадана. Вече трябваше да е узнала, че обикновено работят по двойки.

— Има проблем! — извика онзи, който беше в мазето с тях. — Ела тук.

Заслушана в тежките стъпки, които долитаха откъм стълбището, Джес хвърли предпазлив поглед към бюрото — търсеше нещо, което би могла да използва като оръжие. Нямаше нищо. Тези момчета бяха едри, силни, добре тренирани — професионални убийци. Какво можеше да направи?

— Какъв проблем? — Вторият мъж беше по-висок с два-три сантиметра и с десетина килограма по-слаб. Беше и малко по-привлекателен от първия. Но ако се съдеше по облеклото и маниерите им, биха могли да бъдат близнаци.

— Кажи му. — Първият мъж кимна на Джес.

Пистолетът му продължаваше да е насочен в нея. Едно мръдване на пръста и… При тази мисъл, космите на тила й настръхнаха. Тя се застави да не мисли за това. Но в резултат, поне беше отпуснал хватката си около Мади. Сега ръката му беше по-скоро до ключицата й, отколкото около гърлото й. Мади беше все така ужасена — очите й бяха огромни, по горната й устна бяха избили капчици пот — но поне можеше да диша. Джес виждаше как гърдите й се повдигат и спускат от мястото, където седеше. Тя запази привидно спокойствие и осведоми втория мъж за действията си. Той отиде до бюрото, взе телефона на президента, погледна кабела, после — унищожения компютър. И накрая — колегата си.

— По-добре е да се обадиш — каза вторият мъж.

Първият стисна устни. Освободи Мади и я побутна към Джес.

— Отидете в ъгъла и се дръжте добре.

Мади се запрепъва към нея. Джес се изправи на несигурните си нозе и прегърна сестра си, която трепереше от главата до петите и дишаше на пресекулки. Мади беше с няколко сантиметра по-висока и с доста по-едро телосложение от нея, но това нямаше значение: в това време на изпитание, сестра й търсеше в нея утеха и защита. А Джес, която знаеше, че използвайки Интернет, е направила много, полагаше усилия да държи под контрол физическото си състояние, макар че виждаше погледите на мъжете и лицата им, които показваха не омраза и отвращение, а студено безразличие, най-ужасяващото от всичко. Очевидно беше, че ще застрелят и нея, и сестра й със същото спокойствие, с което изхвърлят кошче боклук. Сърцето на Джес се преобърна, когато тя осъзна това, обаче не го показа. Страхът й само щеше да засили този на Мади. Като ги държеше на прицел, набитият агент извади мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.

— Има проблем. Разказа какво се беше случило, изсумтя два-три пъти, на няколко пъти изрази съгласие с шефа си и накрая го увери: — Разбрах.

Сложи край на разговора и размаха пистолета.

— Ти. С очилата. Вземи телефона. Отиваме на разходка с кола. Всички. И ако ни създаваш проблеми, първият човек, когото ще убием, ще е малката ти сестричка.

Потеглиха на североизток. Мади седеше отпред — до по-стройния агент, който шофираше. А Джес — отзад, до другия, който беше поставил небрежно оръжието върху коляното си. Ръцете и на двете бяха завързани на гърба с найлоново въже, а коланите ги прикрепваха здраво на местата им. Колата беше черен „Лексус“, удобна и просторна и миришеше на нова кожа. И на страх. Светлините на града отстъпиха пред тихия мрак на черните пътища в покрайнините на града. Устата на Джес пресъхна при мисълта за възможния край на това пътуване. Като влязоха в колата, тя запита къде отиват, но й наредиха да си затваря устата, а нареждането беше придружено с насочване на пистолета в слепоочието на Мади, затова тя седеше тихо зад шофьора и гледаше бледото лице на сестра си в профил. Устните на Мади трепереха, дишането й беше накъсано. Раменете й бяха приведени под тежестта на отчаянието, тя непрекъснато се оглеждаше и навлажняваше устни.

„Вината е моя. Аз въвлякох Мади в това.“

Всеки път, когато погледнеше сестра си, сърцето й, вече достатъчно наранено, започваше да кърви още по-силно от болка. Единствената им надежда беше, че някой е видял в Интернет какво става, и е уведомил полицията. Разбира се, на полицията щеше да й е необходимо известно време да проследи видеото, а дори когато това станеше, те нямаше да имат ни най-малка представа къде са били отведени двете е Мади. Дори те не знаеха къде се намират. Така че единствената им надежда май не беше никаква надежда. Беше по-скоро неясен копнеж. Ако искаха да оцелеят, трябваше им нещо по-конкретно.

Но преди да е успяла да измисли нещо, „Лексус“-ът намали, зави в една криволичеща алея и пое нагоре по хълма. Сърцето на Джес се сви, защото разбра, че са наближили крайната цел на пътуването. Колата намали още повече, като стигна до ограда от ковано желязо, висока приблизително три метра. Зад нея растяха също толкова високи храсти, които образуваха жив плет, който пречеше на Джес да види каквото и да било отвъд върховете им, които се поклащаха на фона на черното небе. Шофьорът натисна спирачките и Джес видя, че са стигнали до висока порта, до която има малка каменна къщичка за пазача и униформена охрана. Шофьорът свали прозорчето и махна с ръка. Охраната очевидно го позна, кимна му в отговор и каза нещо в шлема със слушалките, който покриваше главата му. Вратата им беше отворена отвътре. Преминаха.

— Къде сме?

Въпросът просто се изплъзна от устните й. Отговор не последва. В колата се чуваше само тежкото дишане на Мади. Мъжът до Джес й хвърли един-единствен презрителен поглед, после загледа спокойно пред себе си. Джес беше оставена да се помъчи да види нещо през тъмния прозорец и да се досети за развитието на събитията. Видя акри земя, покрита с високи дървета и равна трева, която, толкова късно през нощта, беше като черно кадифе. Алеята беше обточена с абсолютно еднакви по форма и размери камъни. И накрая в полезрението им се появи внушителна къща имение. Импозантно имение — от онези, които струват милиони долари. Джес изтръпна, като си помисли кой може да притежава подобно място.

А после вече нямаше време за размисли, защото влязоха в просторен подземен гараж. Вратата се затвори след тях. Бяха хванати в капан. Думата „капан“ отекна в мозъка на Джес, ужасът я смрази до кости.

След миг вече бяха вън от колата и през една малка врата влязоха в къщата. Във въздуха се усещаше напрежение, нервите на Джес бяха опънати като корабни въжета.

— Кой живее тук? — запита тя не защото очакваше отговор. Просто искаше да разчупи все по-потискащата атмосфера и даде малко почивка на Мади, чийто ужас нарастваше все повече.

— Млъкни! — й изръмжаха в отговор. По-стройният агент, който беше зад сестра й, която пък вървеше начело на колоната, я бутна в гърба.

Мади се препъна, възстанови равновесието си и като че ли се сви. А Джес се подчини на командата и млъкна, почувствала добре дошлата горещина на гнева — приветства го, защото той беше антидотът на страха. Вървяха по дълъг коридор, а тя имаше чувството, че все още са под земята. Подът беше каменен, стените бяха покрити със старомодна мазилка, въздухът беше неподвижен и хладен. В края на коридора имаше асансьор. Изкачиха три етажа в мълчание. Напрежението в тясното затворено пространство беше така осезаемо и плътно, че би могло да бъде разрязано с нож.

Вратата се отвори и една груба и тежка ръка побутна Джес в гърба. Тя влезе с препъване в просторен офис, широк може би девет на дванайсет метра, подът беше покрит с големи плочи, а трите стени бяха покрити с рафтове с книги.

Рафтовете бяха от тъмно и красиво дърво. На четвъртата стена, тази вдясно от асансьора, имаше мраморна камина, а над нея — портрет на жена. От двете страни на камината имаше прозорци, покрити с дебели тъмносини завеси. Из цялото помещение бяха разпръснати столове с дръжки, тапицирани в красива златиста материя, а на едно място четири от тях бяха подредени около масичка за кафе. Джес долови, макар и много слаб, мириса на пури и на препарат за лъскане на мебели с аромат на лимон. Четирима мъже в черни костюми, по двама във всеки край на стаята, стояха, разкрачили крака и поставили ръце зад гърба си — в класическата военна стойка. Лицата им бяха безизразни, те бяха втренчили погледи в празното пространство пред себе си — очевидно бяха дежурна охрана. Като ги видя, сърцето на Джес заби бързо. Това бяха „те“, както тя ги наричаше в ума си, и само видът им беше достатъчен да й прилошее. Огромно махагоново бюро беше поставено в далечния ъгъл. Зад него имаше двама мъже — единият прав, другият седнал. Джес спря близо до асансьора и в този миг седналият мъж се изправи.

Тя спря да диша, когато позна в него Уейн Купър, бащата на президента.

— Страхувам се, че си в много лошо положение, мис Форд.

Звучеше съвсем нормално, може би малко строго — като баща, който мъмри детето си. Изглеждаше точно така, както и на телевизионния екран — единственото място, на което Джес го беше виждала. Обаче имаше нещо в изражението на лицето му и в начина, по който пръстите му барабаняха по бюрото, което предизвика студени тръпки по гръбнака на Джес. А може би беше така заради властния му вид — от него просто се излъчваше авторитет.

— Трябваше да дойдеш тук, за да ми предадеш телефона на сина ми и да ми обясниш какво, по-точно, си направила.

Той се обърна и посочи обвинително с показалец компютърния екран. Мъжът зад него също гледаше в екрана, а лицето му беше силно пребледняло. Причината беше очевидна — гледаха един от клиповете, наскоро качени от нея в Интернет.

— Развържи ръцете й! — нареди през рамо Купър.

Един от двамата агенти разряза въжето с нож. Джес разтърси ръце, завъртя китки в двете посоки и погледна Мади, която беше побутната към един от столовете. А нейният поглед беше неотлъчно прикован в Джес. В очите й имаше сълзи. Гърлото на Джес се сви, гърдите й бяха сякаш пристегнати с обръч.

— Сестра ми?

Купър изсумтя.

— Дай ми веднага проклетия телефон!

Един от агентите я бутна напред. С периферното си зрение, Джес видя как Мади отпусна глава на високата облегалка на стола и затвори очи. Усещаше, дори от това разстояние, ужаса, от който сестра й беше завладяна. Той пробягаше ледените си пръсти и към нея, към сърцето й. Джес направи крачка към бюрото и преглътна — усещаше в устата си вкуса на смъртта. Ужасно се страхуваше, че нямат време. Но стореното не можеше да бъде поправено — времето не тече никога назад. Когато проумееха това, дали все пак щяха да ги убият? Под страха й, по-слаб засега, кипеше гневът й. Тези хора малтретираха сестра й. Бяха разрушили живота й. Бяха убили толкова много хора. Бяха стреляли по Марк.

Беше хваната в капан — не виждаше какво може да направи. Беше повлякла след себе си и бедната невинна Мади. Обаче нямаше да отстъпи пред страха. Нямаше да им позволи задоволството да видят колко е уплашена или пък безпомощна. Вдигна глава, изправи рамене и се приближи до бюрото.

— Дай ми телефона! — Уейн протегна ръка.

Джес извади апарата от джоба си и го постави в дланта му. Той вече не можеше да й помогне. Беше получила от него онова, което искаше.

— А сега искам съвсем точно да ми разкажеш какво си направила.

Джес, въпреки че сърцето й всеки момент щеше да изхвръкне от гърдите, погледна Купър право в очите.

— Изпратих тези клипове до всички медии, за които се сетих. Както и до други сайтове всъщност. Разпратих я по целия свят. Камерата в дома ми беше включена и всички видяха тези ваши двама агенти, които се отнесоха по този начин с мен и сестра ми. Милиони хора вероятно гледат материала и в този момент.

Очите му едва не изхвръкнаха от орбитите. Лицето му бавно стана пурпурночервено, сгорещено от гнева.

— Господи, млада лейди, свършила си наистина гадна работа! Злепоставила си родината си. Ти…

Телефонът на бюрото му звънна и го прекъсна. Като продължаваше да я гледа гневно, той грабна слушалката.

— Да — каза. После: — Време беше. Изпратете го при мен.

След което затвори.

— Това не може да бъде поправено, мистър Купър — каза човекът, застанал до него.

Беше вече позеленял, имаше вид на болен човек и продължаваше да гледа втренчено екрана. Джес видя нещо смътно познато в кръглото му лице и червеникавата коса, обаче не можеше да се сети къде го беше виждала, а не искаше да задава въпроси. Не искаше и да напрегне паметта си. Умът й работеше трескаво, но беше зает да измисли някакъв план за спасяването им.

— Щом веднъж материалът се появи в Интернет, няма начин да бъде издърпан — добави той.

— Трябва да има някакъв начин.

Чу се тих шум като от звън на метал и вратите се отвориха, което предизвести пристигането на асансьора. Дъхът й заседна в гърлото. Тя се обърна и се подпря на бюрото, за да не падне. В стаята влезе Марк. Лявата половина на челото му кървеше, лицето му беше изопнато от стреса, долавяше се напрежение в контролираните му движения. Погледите им се срещнаха. Душата й запя от радост. Ледената мъка, която тя така внимаваше да държи изолирана дълбоко в подсъзнанието си, се стопи и се преобрази в благодарност, която вля нов живот във вените й.

Нейният свят отново беше на мястото си и се въртеше около оста си и тя най-после си пое дълбоко дъх. И позна мъжа, който вървеше зад Марк. Фийлдинг. Беше опрял дулото на пистолета си в Марк.