Карън Робърдс
Преследване (13)

Глава 13

Накрая се оказа, че е изненадващо лесно да се изплъзнеш на медиите, помисли си Джес, докато гледаше през прозорчето на хеликоптера, който в момента я отнасяше към Вашингтон, окръг Колумбия. Да избегне Марк Райън, който кръжеше около нея и семейството й като озверял от глад прилеп, също се беше оказало просто. Трябваше само да тръгне, когато той не беше наоколо. Да се измъкне от болницата с хеликоптер, се беше оказала златна идея — никой не го беше очаквал. Разбира се, беше помогнало и това, че бягството й съвпадна с погребалната служба за Анет Купър.

От тази мисъл й прилоша. Или може би повдигането беше причинено от движението на хеликоптера, който се издигаше и спускаше подобно на ястреб, който язди въздушните потоци, докато следваха извивките на река Потомак. Като помощник на Девънпорт, на Джес често и се налагаше да лети с хеликоптер, но винаги изпитваше благоговение, когато видеше отгоре Капитолия, прострял се в краката й като малко селище.

Дори днес.

— Мистър Девънпорт каза да се чувстваш свободна да използваш апартамента му, докато имаш нужда. Той очаква това да продължи поне няколко седмици — каза Мариан.

— Много мило от негова страна.

Отдавнашната лична секретарка на Девънпорт седеше на съседната седалка. Тя беше на шейсет и една, неомъжена, изцяло предана на Девънпорт и, в по-малка степен, на фирмата. Висока, слаба и елегантна, с твърда стоманеносива коса, която винаги носеше прибрана в сложен кок. Беше облечена в светлосива пола и лилава блуза. Чертите на лицето й бяха по-скоро силни, отколкото привлекателни, гримът й беше дискретен, но съвършено положен. Тя имаше способността да става незабележима, да се слива с околната среда, когато Девънпорт нямаше нужда от нея.

Той обаче като че ли винаги се нуждаеше от нея. Мариан беше дясната ръка на Девънпорт, що се отнасяше до всичко, което не беше свързано с проучванията на случаите, което беше работа на отдела на Джес. Тя го познаваше по-добре, отколкото младата му трета съпруга. Тя изпращаше подаръците, правеше резервациите, справяше се с телефонните обаждания и уреждаше срещите му, по време на които седеше и водеше бележки. Ако Девънпорт имаше тайна, за която Мариан не знаеше, Джес щеше да е много изненадана. Не, всъщност щеше да бъде шокирана. Обаче Мариан пазеше добре тайните на шефа си.

Ако се изключеше пилотът, който беше отделен от останалата част чрез преграда, двете с Джес бяха сами в хеликоптера. Според Мариан, Девънпорт беше решил, че колкото по-малко хора знаят къде отиват те, толкова по-добре. Самата Джес беше убедена, че така ще е в по-голяма безопасност.

Въпросът, който струваше милион долара, беше: дали Мариан знаеше какво става. Известно ли й беше, че Девънпорт се страхува от нещо във връзка със смъртта на Анет Купър и че това е свързано с катастрофата? И дали пък това не беше тайна, която Девънпорт пазеше от нея? Джес не знаеше, а и не можеше да запита. Нямаше да каже и думичка по въпроса пред когото и да било, докато не разговаряше с шефа си. Девънпорт сигурно знаеше какво да направи, към кого да се обърне с подозренията си, с кого е безопасно да ги сподели. Защото в момента тя имаше чувството, че не може да има доверие на никого. Нито на ченгетата, нито на ФБР и със сигурност не на „Тайните служби“, защото всички те бяха изпратили свои представители да я разпитат. На всички беше отговорила по един и същи начин: „Нищо не помня“.

И те си бяха отишли. А тя беше на тръни, страхуваше се, че ще се върнат. Затова и беше толкова радостна, когато днес си тръгна от болницата, двайсет и четири часа по-рано от предвиденото.

Тайните агенти пред стаята й, свикнали с излизанията й през последните няколко дни, наложени от подлагането й на различни прегледи и лечения (рентген и физиотерапия), я следваха на дискретно разстояние, когато беше тръгнала към асансьора, а именно: преди около трийсет минути. Лицата им й бяха смътно познати, но не познаваше нито един от тях, а и те не я познаваха лично, което й помогна да ги излъже, че има нужда да прекара няколко минути насаме с Мариан и да затръшне вратата на асансьора пред лицата им. След това всичко беше лесно като детска игра: отиването до площадката за хеликоптери на болницата, влизането вътре, излитането. Тя беше свободна.

Просто така. След като се беше въртяла цялата предна нощ, без да мигне дори за секунда, а после цяла сутрин беше тръпнала в очакване и страх, лекотата, с която им се изплъзна, беше просто необяснима. Може би Райън не беше в болницата, защото се налагаше да присъства на погребението на мисис Купър. Тя имаше чувството, че не би могла да избяга толкова лесно, ако той беше там.

Не беше казала къде отива нито дори на майка си и сестрите си. Беше споменала само, че шефът й ще изпрати човек да я вземе и че ще отседне в някое от неговите жилища, докато интересът на медиите към нея затихне. Грейс й беше приготвила дрехи в един куфар, който й занесе в болницата същата сутрин. Джес се беше сбогувала с Джуди, Сара и Мади със сълзи и прегръдки. Джуди искаше тя да се прибере у дома с тях, но Джес, подкрепена от Мариан, беше непреклонна: Девънпорт беше професионалист в справянето с кризите от всякакъв вид и тя щеше да постъпи според желанията му. Макар и неохотно, Джуди призна разумността на доводите й. Също като стаята й в болницата, нейната къща и апартаментът на Джес бяха все още под обсада и някои репортери вече бяха започнали да размахват под носовете им тлъсти чекове с надеждата да получат интервю.

— Всичко с мен ще бъде наред. Ще ти се обадя — обеща тя на майка си.

А истината беше, че нямаше търпение да избяга от тях, ужасена, че онова, което знаеше или подозираше, щеше да им се предаде по някакъв начин. И тогава те също щяха да са в опасност. А може би дори нямаше нужда те да знаят или подозират нещо. Може би щяха да се превърнат в мишени просто защото са около нея.

А може би тя беше завладяна от параноя.

Обаче тя не мислеше така.

— Мистър Девънпорт иска да те уверя, че ще продължаваш да получаваш заплатата си между другото — каза Мариан. — Вчера направих необходимото тя да бъде прехвърляна директно в сметката ти. Това ще продължи, докато се върнеш на работа. Каза също да ти предам, че скоро ще получиш голяма сума като обезщетение.

Джес се зарадва. Дори при дадените обстоятелства, възможността да получи значителна сума накара сърцето й да ускори ритъма си. Беше сигурна, че тази реакция е резултат на факта, че през целия си живот никога не се беше чувствала сигурна, че тя и семейството й ще имат храна за цяла седмица или пък покрив за месеца. Повдигна вежди в жест, за който се надяваше, че изразява учтив интерес, и каза:

— Голяма сума?

Мариан като че ли стана нетърпелива.

— Ти пострада лошо в автомобил на злополука. Обикновено са необходими месеци, да не кажа години, да се уреди компенсация. Но при дадените обстоятелства мистър Девънпорт успя да свърши изключително добра работа за теб. Трябва само да подпишеш документите.

Очевидно за Мариан имаше значение фактът, че беше прекарала целия си живот в адвокатска среда, защото в момента тя самата говореше като адвокат.

— Какви документи?

Ако тонът на Джес издаваше предпазливост, тя вероятно имаше причини за това. През годините беше научила едно със сигурност — ако нещо звучи прекалено добре, за да е вярно, обикновено не е.

— И за каква сума говорим?

— Мистър Девънпорт ще ти обясни. Ще разговаряш с него по-късно.

Достатъчно ясно.

— Той в колко часа ще дойде?

Погледът, който Мариан й хвърли, беше съкрушителен.

— Когато му е удобно.

— Питам, за да бъда сигурна. И готова. — И да беше го казала по-сухо от обикновено, Мариан като че ли не забеляза.

Двете бяха в сърдечни отношения на работното място, но не бяха приятелки. Понякога Джес се питаше дали Мариан нямаше да я намрази заради все по-нарастващото й влияние върху Девънпорт.

Джес не каза нито дума повече и разговорът приключи. Погледът й се фокусира върху сцената долу. За първи път, откакто се помнеше, нямаше нито една кола по шосе „Белтуей“ и 295-то, нито пък по някоя от другите артерии, които влизаха и излизаха от града. Имаше автомобили, паркиране от двете страни на шосетата; магистралата беше чиста. Джес видя сигналните лампи на няколко полицейски коли и разбра, че те блокират уличното движение. Вместо с автомобили, центърът на Вашингтон беше пълен с хора. Хиляди хора, тълпа, която стигаше от Линкълн Мемориал до хълма Капитолия, образуваше море от лица, обграждаше паметника на ветераните от войната във Виетнам, Белия дом и паметника на Вашингтон, изпълваше търговския център — всъщност, доколкото тя можеше да види, изпълваше целия град, а пъстрите цветове на дрехите им засенчваха дори наситенорозовия цвят на цъфналите череши, с които Вашингтон беше известен.

И тя си спомни, че Конгресът беше обявил национален траур в днешния ден.

Погледът й беше привлечен от автомобилно шествие. Автомобилите не изглеждаха по-големи от онези, с които племенникът й обожаваше да си играе. Шествието напредваше бавно по „Конститюшън авеню“. Малките флагове, развяващи се на първите няколко автомобила, както и фактът, че всички те бяха черни, показваха, че това е погребението на мисис Купър — всъщност шествието, което я придружаваше до Националната катедрала, където щеше да бъде погребалната служба.

Разбира се. Беше малко след един и половина. А погребението щеше да започне точно в два. Звънът на камбаните почти не се чуваше на височината, на която се намираше хеликоптерът, заглушен от перките му, обаче всеобщата тъга, която той възвестяваше, беше очевидна.

Гърлото на Джес неочаквано се сви, тя се облегна назад, неспособна да гледа повече. Спомни си облечената в анцуг жена, която изпи чашата с алкохола на един дъх в бара на хотела, несъмнено изплашена до смърт от нещо, но твърдо решена да избяга, и изпита болка. Затвори очи и мълчаливо се помоли за душата на Анет Купър, както и за шофьора и тайния агент, които бяха загинали заедно с нея. А после благочестиво благодари, че е останала жива.

Когато отвори очи, откри, че Мариан я гледа, стиснала кисело устни.

— Мистър Девънпорт е изпълнен с мъка. — Мариан стискаше силно длани в скута си. — Изглежда, мисли, че ако беше отишъл той, вместо да изпрати теб, мисис Купър нямаше да е мъртва сега.

Неизказаният подтекст беше, че тя не се е справила. Твърдият блясък в очите на Мариан правеше съобщението повече от ясно. Дали Девънпорт споделяше гледната й точка? Джес не се беше замисляла по този въпрос. Обаче съвестта й беше чиста. Каквото и да се беше случило, в сърцето си тя знаеше, че не би могла да предотврати катастрофата. Тя беше също толкова жертва, колкото и останалите трима. Единствената разлика беше, че е оцеляла.

До този момент поне. А от тази мисъл я побиха студени тръпки. Опита се да ги потисне.

— Ако мистър Девънпорт беше отишъл в онази нощ вместо мен — отбеляза Джес, — можеше сега да е мъртъв като всички други.

Това затвори устата на Мариан — точно каквото беше намерението на Джес. Тя стисна здраво устни и загледа право напред. Вместо да погледне отново надолу, Джес внимателно се концентрира върху ясното синьо небе и пухкавите бели облаци, които ги заобикаляха. Макар и студен, пролетният ден беше ясен и слънчев, подухваше лек ветрец и разпръскваше облаците като перца. Въздухът, както беше разбрала, докато притичваше към хеликоптера, беше свеж и миришеше на току-що израснала трева, на новородени листа и цъфнал цвят.

Денят беше прекалено красив за погребение.

Телефонът й започна да звъни. Джес ококори очи. Звукът беше обичайният, като част от всекидневния й живот преди катастрофата, но сега й се стори странен и неочакван при дадените обстоятелства. Трябваше й секунда, за да разбере какво става, след това разкопча чантата си — от болницата бяха предали вещите й на майка й заедно с дрехите, в които беше облечена при катастрофата и които бяха непоправимо разкъсани, а Джуди беше донесла чантата в болницата същата сутрин за изписването на Джес по-късно през деня.

Извади телефона си и видя на екрана изписани номерът и името на човека, който се обаждаше: Лора Огилви, адвокат, една от колежките, която й беше и приятелка. Несъмнено се обаждаше да я запита как се чувства и да разменят някоя и друга клюка.

Джес хвърли поглед на Мариан, която изглеждаше прекалено заинтересувана, и първата й реакция се затвърди — нямаше да отговори на обаждането.

— Няма ли да се обадиш? — запита Мариан с неодобрение, когато се включи гласовата поща, за да приеме и това обаждане, както беше приела останалите четирийсет и седем, които я очакваха.

— Батерията ми е почти изтощена. Пък и в момента не ми се говори особено.

Което беше самата истина. Физически беше много по-силна и издръжлива, макар външните белези на нараняванията й подутите и ожулени места, моравите петна, шевовете да бяха все още очевидни. Но психиката й не беше така неподатлива на стреса. А в момента в ума й цареше истинска бъркотия, подозренията й продължаваха да са все така остри.

Помнеше… повече, отколкото би искала.

Комплексът Уотъргейт, известен, макар и с лоша слава от президентството на Никсън и аферата, принудила го да подаде оставка, имаше форма на полукръг и се състоеше от небостъргачи, които гледаха към Потомак. В комплекса имаше хотел, апартаменти и малки жилища, както и изключително скъпи ресторанти и магазини. Хеликоптерът се приземи върху една блестяща сребърна кула и Джес успя да зърне фонтана, разположен сред зелената морава, оградена от равно подрязани живи плетове във вътрешния двор долу. След това моторът изгасна и перките престанаха да се въртят. Джес разкопча колана си точно в мига, в който пилотът й отвори вратата.

Мъжът свали на земята инвалидната количка, която до този момент се намираше в кабината. Мариан слезе първа, Джес я последва и никак не се зарадва на студения вятър, който помрачаваше радостта от яркия слънчев ден. Гърбът я болеше при всяко движение, беше скована като евтини нови дънки, но успя да направи няколкото крачки до инвалидната количка, без да изгуби съзнание, слава богу. Настани се в нея с благодарност. Радваше се най-вече за това, че нямаше да й се наложи да се облегне на ръката на Мариан, че не зависеше от нейната помощ. Изражението на секретарката беше твърдо, непроницаемо. Тя взе, без да каже и дума, куфара на Джес и тръгна.

Само след няколко минути стигнаха до апартамента.

— Сега, когато вече сме тук, мога да ти кажа, че мистър Девънпорт ще бъде зает през останалата част от следобеда. Ще ми се обади след шест, за да ми даде нови инструкции.

Мариан говореше на гърба й, защото вървеше след нея. А Джес въртеше колелата и прекосяваше просторната всекидневна със сивия килим и белите кожени дивани и фотьойли и масичките с черните повърхности. Целта й беше огромният панорамен прозорец. Джес забеляза как Мариан леко наблегна на местоимението „ми“ и така затвърди подозрението й, че тя се чувства заплашена по отношение на сигурността си и тази на Девънпорт.

Джес кимна в отговор. Бяха на дванайсетия етаж и пред нея се разкриваше панорамна гледка на Джорджтаун и река Потомак, която се виеше около остров Рузвелт долу. Във водите нямаше лодки. Не се виждаха дори големите търговски баржи, които непрекъснато сновяха нагоре и надолу по течението, и това отново й напомни, че в цялата страна е обявен траур. Особено скърбеше Вашингтон, където всичко беше замряло, хората се бяха отдали на мъката от ужасната трагедия, която в този момент стигаше връхната си точка.

Мариан се настани на дивана и включи телевизора. Бавните и тъжни нотки на погребалния марш свариха Джес неподготвена, стреснаха я. Тя се обърна. Погледът й беше привлечен от бледия камък и извисяващите се готически арки на Националната катедрала, която изпълваше големия телевизионен екран. Дишането й спря за миг, дланите й стиснаха силно дръжките на инвалидната количка, гърлото й се сви.

Гледаше погребението на живо.

Почетната военна стража носеше обсипания с цветя ковчег нагоре по широките предни стъпала. От двете страни на вратата стояха стражи. Зад ковчега вървеше президентът на Съединените щати, лицето му беше силно пребледняло и така сковано, сякаш изсечено от мрамор, плътно го следваха порасналите му вече деца със семействата си. Още по-назад вървяха Уейн Купър, бащата на президента, сестра му Елизабет и други членове на семейството, които Джес не познаваше. Група тайни агенти, които се оглеждаха предпазливо на всички страни и получаваха инструкции по радиото, образуваха подвижна защитна стена, която обгръщаше семейството от всички страни. Превозните средства бяха паркирани до тротоара. А в другата лента бяха спрели белите телевизионни каравани със сателитните антени, от които бяха слезли множество репортери. Редът се поддържаше от цяла стена униформени полицаи, които пречеха на репортерите да се приближат до погребалното шествие. С изключение на участниците в процесията, медиите и представителите на реда, улицата беше безлюдна, очевидно разчистена за целта. Стотици скърбящи образуваха редица по тротоара от другата страна на катедралата и се тълпяха около бариерите, пазени от униформените полицаи. Камерите обхождаха тълпата и изведнъж хиляди обикновени граждани, облечени как ли не от дънки и суичъри до делови костюми и етнически одежди — изпълниха екрана. Море от лица — чак докъдето стига погледът.

— … тъжната процесия в момента достига трагичната си кулминация. Внасят ковчега на Първата дама в Националната катедрала. Анет Уайли Купър се появи за първи път на националната сцена преди пет години, когато съпругът й стана вицепрезидент след смъртта на Томас Хейнс, който заемаше поста дотогава. Но миналия ноември Дейвид Купър спечели президентския мандат и за кратките месеци, които изминаха оттогава, Анет Купър успя да спечели сърцата на нацията. Каузите, близки на сърцето й, бяха образованието, литературата и…

— … Мистър Девънпорт е там, в катедралата, знаеш ли? — Мариан хвърли зъл поглед на Джес. Говореше високо, за да надвика телевизора. — Аз също бях поканена да присъствам, но той ме помоли да остана с теб.

— Съжалявам, че се е наложило да пропуснеш събитието.

Внимателно постигнатата учтивост на Джес беше опит да неутрализира едва прикритата злоба на Мариан. Не мислеше, че ще се получи, но поне я накара да се съсредоточи отново в телевизионното предаване.

Джес стори същото и видя, че на телевизионния екран цари нощ, а светещата лампа на линейка хвърля сини и червени отблясъци и осветява дребната тъмнокоса фигура, която лежеше върху носилката, която тъкмо качваха вътре. Шокирана, Джес осъзна, че гледа запис, направен непосредствено след катастрофата. И че жертвата на носилката е тя самата. Преглътна мъчително. — … единствената оцеляла след катастрофата, адвокатът Джесика Форд. Разследващите случая твърдят, че до този момент тя не е успяла да си спомни никакви подробности, макар да се вярва, че е придружавала мисис Купър на обреченото пътуване до болницата по молба на дългогодишния приятел и личен адвокат на Първата дама и шеф на мис Форд, Джон Девънпорт, който изпратил колата…

Изведнъж Джес откри, че гледа друг запис, на който Девънпорт изкачва стъпалата на Националната катедрала, придружен от високата си и русокоса (бивш модел) съпруга Бриана. В добра физическа форма и грижливо поддържан, макар и петдесет и осем годишен и с вече оредяваща коса, с дебелите бели мустаци и гена, който също беше грижливо придобит, той изглеждаше добре, богатството му беше очевидно. И той, и съпругата, от която имаше две малки деца, бяха облечени в черно и носеха слънчеви очила. И от двамата се излъчваше блясък, така характерен за хората от вътрешния кръг на Белия дом. Ясно беше, че сцената се е разиграла съвсем наскоро — всъщност, когато опечалените са изпълвали църквата в очакване на ковчега с тленните останки.

— Не искам да те прекъсвам, но се приготвят да внесат ковчега вътре — намеси се Кати Курик.

И предаването отново продължи на живо. Наистина внасяха ковчега, а зад него все така вървеше президентът Дейвид Купър, навел глава. Децата му сега бяха от двете му страни и го държаха за ръка.

Джес не можеше да гледа повече. Усещаше тежест в гърдите, гърлото й гореше, мислеше за Анет Купър такава, каквато я беше видяла последния път, и изпитваше разкъсваща мъка заради нея и семейството й. Сълзите бликнаха от очите й и тя изтича в най-близката спалня.

И плака, докато не й останаха повече сълзи.

Обикновено не беше склонна да плаче. Всъщност почти никога не плачеше. Тя беше стоикът, практичното най-голямо дете в семейството, чиято глава оставаше трезва и в най-голямата криза, човекът, към когото всички се обръщаха с проблемите си. Мис „Оправи нещата“, както я наричаше майка й. Но от катастрофата насам… Е, май „Река от сълзи“ беше по-подходящото име за нея, а не само заглавие на песен.

Когато отново влезе във всекидневната, беше почти девет часът вечерта. Спа известно време, но Мариан я събуди с новината, че Девънпорт ще бъде при тях в девет. Тя отказа предложението да поръчат храна и спа още малко. Накрая стана, дълго време стоя под душа и се облече с мисълта за предстоящата среща с Девънпорт. Прибра очилата в дамската си чанта и за първи път от катастрофата насам сложи контактните лещи. Изсуши косата си и покри, доколкото можа, с грим жълтеникавите петна от нараняванията по лицето си. За щастие, Грейс беше сложила в багажа й един от любимите й тоалети за работа, черен костюм с пола на Армани, който беше купила на основна разпродажба и носеше с бяла копринена блуза, която сестра й също беше опаковала, защото Джес ги държеше на една и съща закачалка в гардероба си. В куфара бяха и красивите й черни обувки с високите токчета, които Грейс често вземаше назаем. Когато ги обу, Джес веднага се замисли за миналата събота вечер. Любимите й стари маратонки, както и съсипаните дрехи, които носеше в нощта на катастрофата, вероятно бяха във вързопа, който бяха предали на майка й от болницата. По-рано в хеликоптера беше със съвсем нови маратонки и анцуг, защото се страхуваше, че ако облече за бягството нещо различно от онова, което обикновено носеше в болницата, ще предизвика тревогата на тайните агенти. Тази вечер обаче, защото трябваше да се срещне с Девънпорт, щеше да се облече делово — да изглеждаш професионалист, беше важно, ако искаш да направиш кариера.

Телевизорът все още работеше, когато Джес влезе във всекидневната. Лампата на масичката до дивана също светеше. В останалата част на апартамента беше тъмно. Завесите бяха спуснати. Мариан седеше в ъгъла на дивана, беше съблякла сакото си и бе събула обувките си, подвила стройните си крака под себе си, а в ръка държеше дистанционното управление. На екрана се редуваха снимки от детството на Анет Купър. Джес хвърли един поглед и отказа да погледне втори път.

— Обаждал ли се е мистър Девънпорт? — запита, защото беше очевидно, че още не беше дошъл.

Мариан кимна, изправи се и изключи телевизора.

— Помоли ме да те заведа да се срещнеш с него. Срещата ми е точно в девет и половина. — Мариан се обу и облече сакото си, докато говореше.

Джес смръщи вежди.

— Къде отиваме?

Мариан взе връзка ключове от купата върху масичката за кафе и тръгна към вратата. Джес обърна инвалидната количка — вече боравеше с нея забележително добре — за да може да я вижда.

— Никъде. — В гласа на Мариан се долавяше горчивина, която не би могла да се сбърка с нищо друго. Очите й бяха студени, погледът й обходи Джес. — Иска да се срещне с теб. Насаме. Тази вечер аз само ще бъда твой шофьор.

— О!

Джес не беше сигурна, че идеята й харесва. Побиваха я тръпки само като си помислеше за пътуване с кола. В главата й затанцуваха калейдоскопични образи от катастрофата, побиха я тръпки на ужас. После стисна зъби и ги прогони с усилие на волята. Не можеше да прекара остатъка от живота си в страх, за бога! Страхът беше чувство, което трябваше да се преодолява, и сега беше моментът да започне. Но чувството за дискомфорт и несъгласие с нещата остана. Не знаеше със сигурност дали всичко това е уредено от самия Девънпорт. Може би целият план беше на Мариан и целеше да премахне човека, когото тя смяташе за свой съперник в службата.

„Ето сега вече наистина се поддаваш на параноята“, скара се Джес сама на себе си. Ако трябваше да се довери на някого — а трябваше, защото не можеше да се справи с това сама — то този някой щеше да бъде Девънпорт. А ако имаше нещо абсолютно сигурно в живота, то това беше фактът, че Мариан му беше абсолютно предана. С други думи, Мариан би се погрижила Джес да бъде убита само ако Девънпорт я помолеше.

Успокояваща мисъл.

— И така, идваш ли? — Мариан, която вече държеше вратата отворена, я гледаше с очевидно нетърпение.

Джес задвижи инвалидната количка.

— Ще вървя точно зад теб.

Не проговориха отново, докато не влязоха в асансьора и не поеха надолу към подземния паркинг. Мариан стоеше сковано до нея, скръстила ръце на гърди, втренчила поглед във вратата пред себе си, отказвайки да погледне Джес.

— Къде ще се срещна с мистър Девънпорт? — опита се да изкаже с други думи въпроса си Джес. Ставаше все по-нервна и разговорът щеше да й помогне да държи лошите мисли под контрол.

— Какво, нима не обичаш изненадите? Почакай и ще видиш.

В гласа на Мариан сега се усещаше злоба. Погледът, който хвърли на Джес, беше открито недружелюбен. Да, враждебността й не беше нещо ново.

— Кажи ми нещо, Мариан. Какво съм направила, че не ме харесваш?

Цялото тяло на Мариан се скова.

— Мислиш, че си по-важна за него от мен, защото си адвокат, нали? Е, не е така. Той те нае веднага след училище, защото работиш съвестно като пчеличка и си склонна да вършиш черната работа, която никой друг не иска.

Ето каква била причината в университета по право да ги учат никога да не задават въпроси, освен ако не са абсолютно сигурни, че искат да чуят отговорите. Така, лошите чувства, злобата и ревността на Мариан, вместо да останат скрити, бяха принудени открито да излязат на бял свят.

— Знаеш ли какво? Аз нямам проблеми с това — каза Джес.

Така и беше. Тя през цялото време знаеше каква е ролята й във фирмата. Знаеше също така, че е твърдо решена да работи колкото е необходимо, за да се издигне. Мариан изсумтя. Асансьорът спря и те слязоха.

Пътуването до центъра на града беше кратко и спокойно — нищо не се случи. И двете мълчаха през целия път. Движението беше вече натоварено, защото погребението беше приключило и хората, струпали се във Вашингтон, сега търсеха ресторанти и хотели. Тротоарите също бяха пълни с народ, както и парковете и всяко свободно местенце. Знамената на обществените сгради бяха спуснати наполовина. Черни панделки и всякакви религиозни знаци, каквито можете да си представите — от кръстове, направени от пръчки, до изсечени от сапуни фигурки на Буда — украсяваха дърветата. Като се изключи това, Вашингтон, както обикновено, кипеше от живот, беше изпълнен със звуци и движение, с миризмите на различни храни и изгорели автомобилни газове, както и на реките, които го заобикаляха отвсякъде.

Джес се досети къде отиват само минути преди Мариан да вкара колата в подземния гараж на сградата, в която фирмата „Девънпорт, Кели и Баскомб“ имаше офиси. Нямаше дежурен при входа, така че тя влезе посредством служебната си карта, а после отиде право при асансьора, който беше на разположение само на служителите, които имаха специален ключ. Джес все още беше нова и нямаше такъв.

— Мистър Девънпорт каза, че ще те чака в офиса си. — Мариан й подаде ключа. — Аз ще те чакам тук, долу.