Карън Робърдс
Преследване (17)

Глава 17

— Вие! — извика Марк на Уендъл и Фийлдинг веднага щом слезе от джипа.

Те отговориха по подобен начин. Марк веднага задиша по-леко. Случилото се с Девънпорт и секретарката му ясно показваше, че ситуацията е излязла извън контрол. Е, поне той не я контролираше. Защото не се съмняваше, че все някой дърпа конците. Просто още не беше сигурен кой, нито пък какво точно става. А докато се опитваше да разбере, щеше да се грижи за безопасността на Джес. Така гласеше и съобщението му до Фийлдинг, което беше изпратил, веднага щом беше настанил Джес в джипа — дори още преди той да седне зад кормилото. Беше му казал още да вземе Уендъл и Матюс и всички те да се срещнат с него в дома му. Щяха да се сменят да играят ролята на бодигардове през следващите няколко часа или докато той не измислеше нещо друго.

Ако някой по някакъв начин беше убедил Девънпорт да убие първо Джес, а после и да се самоубие, както подозираше Марк, а секретарката му беше прегазена от автомобил, за който Марк беше почти сигурен, че ще се окаже краден, тогава най-безопасно беше да приеме, че има работа с убиец или група убийци, които се ръководят умело от човек, който прекрасно знае какво прави.

Човек, който или беше организирал убийството на Първата дама, както подозираше Джес, или пък беше поел отговорността да разчисти след смъртта й. Което и от двете да беше, прогнозите на Джес не бяха добри.

Това, което най-много му пречеше да повярва в убийството на Първата дама, беше липсата на мотив. Пристрастеността на Анет Купър към наркотиците беше проблем, но не такъв, заради който да бъде убита. Първо, президентът и хората му вече имаха план за справяне с проблема. Второ, това беше известно на изключително тесен кръг от хора. Трето, различни политици и техните съпруги напоследък бяха признали, че имат зависимост от наркотиците, и отзвукът в медиите не се беше оказал катастрофален за тях. Всъщност, когато ставаше въпрос за съпругата на някой политик, това само му печелеше симпатиите на хората.

Ако Първата дама беше убита, трябваше да има друга причина — мотив, който му убягваше или за който нищо не знаеше. Другата алтернатива беше всичко от бягството на Анет Купър от Белия дом до смъртта й, нападението над Джес в болницата, самоубийството на Девънпорт и смъртта на Мариан Янг — да е нещастно стечение на обстоятелствата, случили се едно след друго като подреждане на домино: свързани, но не обмислени предварително.

„Да, заключи неохотно Марк. Все едно да вярвам в Дядо Коледа.“

— Това ли е оцелялата? — Уендъл го посрещна до предната броня на колата и посочи с глава Джес, която не беше нищо повече от крехка тъмна фигура, свита на предната седалка.

— Да.

Марк заобиколи колата и й отвори вратата. Канеше се да й подаде ръка, но тя вече спускаше краката си на земята. Дъждът беше намалял, капчиците вече едва се усещаха, когато попаднеха върху незащитена кожа. Той не му обръщаше внимание дори, тя също не направи опит да се предпази.

— Предполагам, че познаваш тези хора.

Беше прекалено тъмно да види изражението й, но в гласа й се долавяше остра нотка. Внезапната поява на непознати очевидно я беше изплашила.

— Да. Май трябваше да те предупредя.

— Щеше да бъде добре.

Обувките й — черни и с високи токчета, които изглеждаха идиотски избор за жена, която едва ходи — издадоха стържещ звук, когато стъпи на бетона. Той й подаде ръка, искаше да й помогне, обаче тя поклати глава.

— Ще се справя.

Като че ли за да го докаже, се изправи, хванала се с една ръка за вратата.

— Добре.

Той отстъпи назад, за да й даде възможност да се справи. Уендъл и Фийлдинг веднага се приближиха и образуваха бариера от човешки тела между нея и евентуален преследвач. Но ако работата беше сериозна, беше много възможно да бъде улучена и от куршум на снайперист. Обаче нямаше намерение да й го каже. Нямаше нужда да я плаши без причина.

— Джесика Форд — представи я той на Уендъл и Фийлдинг. След това погледна Джес. — Сюзън Уендъл и Пол Фийлдинг, „Тайните служби“.

— Приятно ми е — каза Фийлдинг.

Уендъл, както й подсказваше нейната по-сдържана натура, само кимна. Високата метър и деветдесет Уендъл се извисяваше над нея въпреки абсолютно равните подметки на обувките си. Така, както я бяха заобиколили, Джес му приличаше на млада и крехка фиданка в гора от могъщи дъбове. Изпита неочаквано, но силно желание да я защити. Сега тя беше под крилото му и той щеше да се погрижи да остане жива, каквото и да се случеше.

— Къде е Матюс? — запита той.

Джес беше пуснала вратата и вървеше с бавни и предпазливи крачки към къщата. Марк стоеше близо до нея, готов да я хване, ако се наложи. А тя дори не поглеждаше към него. Да, май беше ядосана. Жени.

— Проверява района — отговори Фийлдинг.

Марк отключи страничната врата, отвори я и отстъпи, за да влезе първо Джес. Имаше само две стъпала и тя успя да стигне до вратата без особени трудности. Той я последва вътре, натисна ключа за осветлението, който се намираше до вратата, и кухнята се изпълни с топла жълта светлина. Уендъл и Фийлдинг влязоха след него, а той затвори и заключи вратата.

Като всичките ключалки в къщата му, и тази беше добра — беше почти невъзможно да се разбие. Тя беше най-модерното нещо в кухнята. Всичко друго — електрическите уреди, подът, имитиращ дърво, тапетите, по които бяха изрисувани различни плодове, и златистите завеси — бяха останали от предишния собственик. Той почти никога не готвеше, дори рядко си беше у дома. Дори когато Тейлър беше с него, се хранеха предимно навън.

Обърна се към Джес, която стоеше права, подпряла се на кръглата маса от дъбово дърво. Очите й изглеждаха огромни, кожата й беше бледа и тя много приличаше на полуудавено котенце, заобиколено от ротвайлери.

— И така, какъв е планът? — запита тя, като все още отказваше да срещне погледа му.

Осъзна, че той започваше да я познава достатъчно добре, да улавя дори всеки нюанс в настроението и изражението й. А те говореха преди всичко за предпазливост. Е, след всичко, което беше преживяла през последните няколко дни, имаше причини да бъде предпазлива. А Уендъл, е нейната пригладена назад руса коса и изсечено лице с квадратна брадичка, с високото и атлетично тяло, облечено в прилепнали черни панталони и сако, и Фийлдинг, в тъмносиния костюм и лицето с бузи като на палав херувим, с плешивата лъскава глава, изглеждаха страшни и ужасяващи и без друго. Добавете факта, че Уендъл преднамерено стоеше така, че да се вижда кобурът с оръжието на талията й, и ще разберете защо Джес се страхуваше от тях. Та тя беше съвсем дребна. Въпреки високите обувки, които беше обула заради срещата си с Девънпорт, беше трудно да си представиш, че е на двайсет и осем.

— Първо ще поспим, а после ще се опитаме да си изработим план — отговори й той. — Основното е, че сега разполагаме с достатъчно огнева мощ да запазим живота ти, докато се изяснят нещата.

Фийлдинг и Уендъл кимнаха едновременно, за да покажат съгласието си. Чу се тихо пукане и Уендъл като че ли се заслуша внимателно. После каза нещо сякаш на ръкава си.

— Матюс казва, че периметърът е чист. Той идва насам — обяви тя и Марк кимна.

— Мога ли да говоря с теб, Райън? — запита Джес и се отдалечи от масата.

Очевидно имаше предвид да поговорят насаме.

— Разбира се. Чувствайте се като у дома си, момчета — каза той на другите, които бяха идвали в дома му по други поводи и знаеха точно защо са тук сега — да запазят живота на Джес.

Направи жест, който да подскаже на Джес да върви пред него към трапезарията. Като останалите стаи в тази викторианска къща, тя беше неголяма, квадратна, но чаровна с безбройните си малки прозорци и високия таван. Той никога не я използваше, затова и имаше множество паяжини в ъглите и тънък слой прах по масата. Затова накрая двамата отидоха във всекидневната, която беше удобно и уютно обзаведена с голям телевизор с плазмен екран, мек диван и два стола. Завесите бяха спуснати. Вратата — която всъщност беше предната входна врата на къщата — беше затворена и заключена. Вдясно, точно до входа за трапезарията, започваха стъпалата, които водеха към втория етаж. Тук достигаше само бледо отражение на светлината от кухнята. Марк включи осветлението.

Когато се озова в центъра на жълтия кръг светлина, Зое, оранжевата котка, вдигна поглед — дотогава тя дремеше, свита в ъгъла на дивана — измяука за поздрав и стана, протегна се и заби нокти в тапицерията, по която вече имаше достатъчно белези от лапите й.

Джес, която беше на няколко крачки пред него, подскочи, сякаш беше простреляна, и се обърна рязко с лице към него, хвана се за ръба на най-близкия стол, за да запази равновесие.

— Какво…? — ахна тя.

Марк осъзна, че макар и тиха, Зое я беше изплашила, и се усмихна. Посочи Зое, която както винаги, тръгна към него, и се отърка в крака му, просеща внимание. Котката се държеше като негова любимка.

— Имаш котка? — Джес го погледна с очевидна изненада.

Той почеса Зое зад ушите. Вярна на етикета, котката започна да мърка и в същото време да къса кожата на дивана. Тъжното беше, че беше платил доста пари за него, защото очакваше да е вечен.

— Тя е на дъщеря ми.

— Имаш дъщеря?

Той кимна.

— Тейлър. На петнайсет е. В момента не е тук. Живее с бившата ми съпруга в Маклийн. Котката остана при мен, защото майката на дъщеря ми е алергична към домашни любимци.

Или поне така твърдеше. Истината беше, че Хедър не искаше котката в къщата си огромна къща имение, която тя делеше с третия си съпруг, банкера, и Тейлър — защото тя щеше да накъса килимите и тапицериите на мебелите. А Марк имаше нежно сърце и не можа да накара Тейлър да върне котката, която тя беше донесла незнайно откъде в един слънчев съботен ден преди две години. И така, той трябваше да поеме попечителството над нея. Над котката, не над детето.

Беше се получило. Така поне Тейлър имаше причина да иска да му гостува. Защото беше прекалено заета и пропускаше все повече и повече уикенди, които трябваше да прекарат заедно. Кой има нужда от татко, когато има достатъчно пари и приятели, с които да излиза?

За миг, Джес изглеждаше така, сякаш искаше да му зададе още въпроси. После смръщи вежди и погледна покрай него, към трапезарията. Марк разбра, че проверява дали Уендъл и Фийлдинг ги наблюдават. Престана да почесва котката зад ушите и се отдалечи от дивана, за да попречи на Зое да се изкачи по него като по дърво и да застане на рамото му. Спря се съвсем близо до Джес, пъхна ръце в джобовете си и срещна погледа й.

— За какво искаш да разговаряме?

Джес като че ли отново се напрегна. Хвана го за ръката и го дръпна по-близо до себе си.

— Защо им се обади?

Той разбра, че говори за Фийлдинг и компания. Тя говореше много тихо, гласът й беше само едва доловим шепот. Върхът на главата й стигаше едва до рамото му, затова той трябваше да наклони своята, за да може да я чува.

— Защото имам нужда от подкрепление. Мога да те защитя от убиеца, но само докато съм буден. А трябва и да спя. А ако убийците са повече? Или ако ме изненадат? — Видя как тя смръщи силно вежди. — Хей, това, за което мисля, е твоята безопасност!

— Никой не знае къде сме. — Обаче не изглеждаше много убедена в това. — Или поне не знаеше, докато ти не се обади на тежката кавалерия.

Той я изгледа с присвити очи.

— Възможно е да са ни проследили. А е възможно да са поставили и камери в близост до дома ми. Аз те наблюдавах в болницата — това също би могло да им подскаже къде сме в момента. Да го кажем така: нямаше да те доведа тук, ако не можех да разчитам на подкрепление и ако не бях сигурен, че ще мога да се погрижа за безопасността ти.

Тя стисна устни.

— Да, добре, а кой ще ме пази от твоите колеги?

— Какво?

— Чу ме.

— Това е смешно.

— Така ли?

Дочуха раздвижване в кухнята. Марк смръщи вежди, огледа се, но нивото на адреналина, повишено от внезапния шум, спадна веднага, щом чу Матюс да казва:

— Има ли нещо, което трябва да знам?

Уендъл отговори — той познаваше гласа й — но прекалено тихо, за да може да разбере думите й. Очевидно Матюс беше влязъл в кухнята. В което нямаше нищо тревожно. Погледът му отново се спря на Джес. А тя заговори още преди той да е успял да си отвори устата, за да я успокои.

— Не споделяй с тях какво съм ти казала за катастрофата. Никой не трябва да знае, че въобще си спомням нещо.

Говореше тихо, но думите й прозвучаха като заповед. Очите й — които в момента бяха по-скоро зелени, отколкото с цвета на лешника заради комбинацията от слабото осветление и емоционалното й състояние — горяха. Той отбеляза, че те наистина бяха красиви. Женски, примамливи, подканващи очи. Или поне щяха да бъдат такива, ако не го гледаха така гневно.

— Нямаше да го направя — отговори спокойно той. Тя беше уплашена и имаше основателна причина за страха си, затова той щеше да се отнася внимателно с нея. — Виж, тук си в безопасност. Не трябва да се тревожиш за каквото и да било. Аз ще се погрижа за всичко.

Тя не изглеждаше убедена.

— Райън? — извика Уендъл от кухнята, преди Джес да е успяла да каже нещо. — Не сме особено полезни така, както сме наврени всички в кухнята. Трябва да се разпръснем.

Тя беше права и той го знаеше.

— Добре ли си? — запита той Джес.

— О, да.

Очевидно не беше така, защото тонът й беше саркастичен. Много лошо. Обаче той, като всички мъже, щеше да приеме отговора й такъв, какъвто беше на повърхността. В момента нямаше време да се впуснат в изясняване на проблемите в общуването. Основният му приоритет беше да запази живота й. Да я направи щастлива, беше някъде по-надолу в списъка.

— Ние тук приключихме — извика той в отговор. — Можете да дойдете.

Погледът на Джес остана все така гневен.

— Не помня нищо след мига, в който колата потегли от хотела! — изсъска тя, когато чуха стъпките да се приближават. Ръката й стисна неговата. Ако беше по-едра и по-силна, можеше да му причини болка. — Разбра ли? Нищо. Така ще им кажеш.

— Джес…

— Разбра ли?

Той успя да запази спокойствие, но с героично усилие.

— Чудесно. Разбрах.

Ръката й се отпусна до тялото. Изражението й се промени като по магия, смръщените й вежди се отпуснаха, напрежението се стопи.

Уендъл влезе във всекидневната, следвана по петите от Матюс, който беше висок около метър и осемдесет и четири, имаше кестенява коса и беше облечен в тъмен костюм като останалите. Типичният таен агент. Марк му кимна, след което го представи на Джес. Размениха ся обичайните любезности — преструвка, както винаги.

— Мислиш ли, че мога да взема душ? — Сега тонът на Джес беше много по-мил. — И може би да облека някакви сухи дрехи?

Той си спомни, че е мокра и й е студено. Че беше имала ужасен ден. Като се имаше предвид всичко това, тя наистина се държеше. Всъщност прекалено добре.

— На горния етаж има баня и спалня, които можеш да използваш — отговори й той, докато наблюдаваше как Матюс отива да провери входната врата. След това отметна леко завесата и надникна навън.

Уендъл се настани на един от столовете, без да изпуска от поглед Джес, която тръгна към стълбите. Гърбът на Джес, който беше обърнат към тях, беше стоически изправен. Главата й беше високо вдигната. Тя вървеше бавно, но походката й беше изненадващо стабилна за дадените обстоятелства. Той предполагаше, че това й коства и усилие, и болка.

— Имаш ли алармена система?

Въпросът беше зададен от Матюс, който се извърна от прозореца и привлече вниманието му. Марк успя само да зърне мрака зад стъклото. Беше малко след единайсет и по-голямата част от нощта предстоеше. Дълги часове, в които можеше да се случи всичко. От тази мисъл го побиха тръпки.

— Не — отговори той.

— Ние ще играем ролята на охранителната система. — Тонът на Уендъл беше сух.

— Има ли и други изходи? — запита Матюс.

— Вратата на мазето.

Матюс отговори нещо, но Марк не го чу, защото последва Джес към стълбите, които бяха тесни и стръмни. Марк беше непосредствено зад нея, когато тя се спря в подножието им, поставила ръка на перилата, сякаш събираше сили, преди да се опита да се изкачи.

— Имаш ли нужда от помощ? — прошепна той в ухото й.

Тя поклати глава. Дори не го погледна.

— Не.

Окей, очевидно още беше нервна. Тя изправи още повече рамене, ако това беше възможно, и започна да се изкачва. Марк остана на мястото си, в случай че тя имаше нужда от него, и я загледа как поставя единия си крак пред другия с твърда решимост. Усилието й беше очевидно — забелязваше се в силното стискане на перилата и лекото колебание преди всяка стъпка. Инстинктът му подсказваше да изтича след нея, да я вземе на ръце въпреки протестите й и да я понесе нагоре. Обаче той устоя на импулса. Тя щеше да се ядоса. Освен това, така щеше да я смути пред останалите. Нямаше нищо против първото — тя беше особено красива, когато беше ядосана — но не искаше да я злепоставя пред колегите си.

Обаче погледът му нито за секунда не се отдели от нея. Въпреки деловия си костюм, тя изглеждаше деликатна. Крехки рамене, тясна талия, стройни глезени над идиотски високите обувки. Но онова, което му направи най-силно впечатление, беше за него като откровение. Тя имаше съвършено задниче. Високо и стегнато и закръглено като баскетболна топка. И се полюшваше женствено на всяко стъпало. Нямаше как да не привлече вниманието му. Тя беше много секси. Тази мисъл се въртеше из главата му, когато Фийлдинг влезе в стаята и каза:

— И така, Райън, искаш ли да ни разкажеш набързо какво се случи?

— Да — отговори Марк, а Джес замръзна на място.

Мислите, които се въртяха в нейната глава, бяха ясни за него, сякаш тя беше прозрачна или му викаше на глас: „Не споделяй с тях казаното от мен!“ Което той нямаше и намерение да направи, ако не по друга причина, то заради молбата й. Както и да е, той самият вярваше в предпазливостта. Вярваше на тези момчета, но… Винаги има „но“. Винаги.

— Банята е първата врата вдясно! — извика той след Джес.

— Можеш да използваш спалнята до нея.

— Страхотно. Благодаря.

Тя продължи нагоре, без дори да го погледне. На женския език това означаваше, че все още му е ядосана за нещо — поне доколкото му беше известно от неговия дълъг и горчив опит с другия пол.

— Ще сляза след малко.

— Не, не слизай. Легни си. Опитай се да заспиш. Освен ако не настъпят промени, ще сме тук поне до сутринта.

— Добре. Лека нощ, тогава.

Марк не осъзнаваше, че продължава да я гледа, докато тя не стигна върха на стълбите и не се скри от погледа му, без дори да хвърли поглед през рамо. После той се съвзе, обърна се и откри, че го гледат три чифта очи. Поне тези на Уендъл бяха живи и умни, издаваха многобройните мисли, които минаваха през ума й. Той се запита дали тя просто не е по-наблюдателна от другите, или пък наистина съществува нещо такова като женска интуиция. Смръщи вежди, реши повече да не показва възхищението си от тялото на Джес, изхвърли я за момента от ума си и застана насред дневната. Зое започна да кръжи около глезените му, а той се върна към работата си — предаде им една доста редактирана версия на случките от вечерта. Те слушаха внимателно, което и се очакваше от тях. Като част от дежурния екип в онази съдбоносна съботна нощ, Уендъл, Фийлдинг и Матюс бяха осъдени на чиновническа работа поне до края на разследването. И така, те горяха от нетърпение да му помогнат да изясни нещата и евентуално да изчисти всички тях от вината. Горяха от нетърпение, да, защото техните кариери също бяха застрашени.

— Уендъл, искам да провериш какво е състоянието на Мариан Янг завърши, като я гледаше как се е излегнала на стола. „Дама“ и „изискани обноски“ не бяха думи от речника на Уендъл и това като че ли му харесваше у нея.

— Ще бъде направено, шефе. Тя се изправи, прокара длани през косата си и тръгна към кухнята вероятно за да направи нужните телефонни обаждания.

— Ако някой наистина иска да я убие… — Фийлдинг престана да се обляга на стената, изправи гръб и посочи с палец нагоре, за да изясни кого има предвид — няма да е трудно да я намери. В „Тайните служби“ е известно, че я държиш под око.

— Фийлдинг е прав. — Матюс стана от дивана. — Тази къща ще се превърне в мишена.

— Нали затова сте тук — каза Марк мрачно. — Утре ще я преместим. Трябва само да я опазим през нощта.

— Не се тревожи, тогава — усмихна се Фийлдинг и потупа „Глок“-а в кобура, препасан на кръста му. — Взел съм си дори допълнителен пълнител.

Това всъщност беше забавно, тъй като беше всеизвестно, че на Фийлдинг му свършваха патроните дори по време на тренировъчна стрелба.

— Мариан Янг е мъртва — провъзгласи Уендъл още с повторното си влизане в кухнята. — Била е мъртва още с пристигането си в университетската болница.

Напрежението веднага се засили.

Тъй като очевидно беше подозрително копеле, Марк изчака да остане сам, за да се обади набързо. Обаждането беше до негов приятел федерален агент, беше направено от телефона на Уендъл, който той взе от джоба на сакото й, окачено от нея в гардероба (не искаше да използва своя собствен, в случай че се подслушва, и предполагаше, че Уендъл няма да провери изходящите си обаждания скоро). Молбата му, макар и изложена набързо, беше пределно ясна. Искаше да проверят задницата на „Линкълн“-а за евентуален удар или други щети, които биха могли да бъдат указание за изхвръкването му от пътя.

Като приключи обаждането, върна телефона в джоба на Уендъл. Взе бутилка минерална вода от хладилника, размени няколко думи с Уендъл и се качи на горния етаж.

Искаше да зададе още някои въпроси на Джес, преди да е заспала.