Карън Робърдс
Преследване (16)

Глава 16

— Мариан! — изпищя Джес и се изтръгна от ръцете на Райън. Ужасът стисна сърцето й като в юмрук.

Две глави се обърнаха към тях.

— Млъкни! — изръмжа Райън, сграбчи я безмилостно за ръката, с което й причини болка, и закрачи още по-бързо. — Исусе, не привличай вниманието към себе си!

Джес не се възпротиви, обаче не можеше да откъсне поглед от мястото на действието. Тълпата викаше, блъскаше се, ограждаше все по-плътно тялото на Девънпорт. Ченгетата зарязаха другите си занимания и се втурнаха към тялото на Мариан. Единият коленичи до нея, докато другият задържаше автомобилите, което в този момент не беше особено необходимо, защото движението беше напълно спряло. Пътят беше блокиран. Джес не виждаше нищо друго, освен Мариан. Тя лежеше, без да помръдва, левият й крак беше прегънат под неестествен ъгъл. Дъхът на Джес спря, когато тя видя тъмната локва кръв, която се събираше под главата й. Кръв, черна и гъста.

— Аз записах номера! — извика един мъж и започна да си пробива път с лакти през тълпата към ченгетата.

— Пуснете линейката! — извика друг.

— Дръж главата си наведена надолу!

Райън я дръпна след себе си и точно в този миг линейката профуча край тях, следвана от две полицейски коли, лампите им се въртяха, сирените им виеха, а колите се качваха по тротоарите и им правеха път.

— О, мили боже! — Джес едва можеше да говори. Зъбите й тракаха. Дишането й беше станало прекалено бързо и плитко. — Трябва да отидем при нея.

— Напротив.

В гласа на Райън се усещаше рязка и остра нотка, каквато тя не беше чувала преди. Прегърнал я през кръста, той се гмурна дълбоко в тълпата, очевидно твърдо решен да се отдалечи на възможно най-голямо разстояние от мястото на злополуката. Джес вече не виждаше нищо.

— И без това не можеш с нищо да й помогнеш.

Сега ръката му я стягаше в желязна хватка — той като че ли се страхуваше, че тя може да се опита да се освободи. Тя не го направи. Прекалено много ужасни неща се бяха случили за кратко време и тя знаеше със сигурност единствено, че се страхува. Сега се намираха в периферията на тълпата и той се движеше по-бързо, макар другите, втурнали се към мястото на действието, да образуваха насрещно движение. Още полицейски коли си пробиваха бавно път между спрелите на улицата автомобили. Започна да вали — бавно, дребни капчици, които падаха върху кожата й като студени сълзи.

— Шофьорът избяга от мястото на злополуката. — Джес, която не можеше да повярва на какво е станала свидетел, погледна назад, но не успя нищо да види. — Просто я удари и продължи, без дори да намали скорост.

— Да, точно така направи.

Сърцето на Джес се сви. Беше вдигнала глава, а той нищо не казваше, затова тя предположи, че е достатъчно безопасно. Дъждецът я караше да премигва, за да попречи на капките да влязат в очите й. — Мислиш ли, че е… мъртва?

— Трудно е да се каже. Повярвай ми, ще направят за нея всичко възможно.

Завиха зад ъгъла в почти напълно тъмната съседна улица. Вятърът подхвана косата й, повдигна я от раменете й, накара студените капчици да полепнат по кожата й. Силната миризма на алкохол и боклук се смесваше с мириса на дъжд и мокра земя. Джес осъзна, че са оставили тълпата зад себе си. Мисълта я уплаши. Трепереща, тя се огледа внимателно. От двете им страни, се издигаха високи сгради, намираха се в тясна алея. Беззвездна и дъждовна алея, от двете страни, на която се редяха кофи за смет, както и купища неща, за които тя предпочиташе нищо да не знае. Редици тъмни прозорци гледаха към тях като невиждащи очи.

Джес наведе глава, за да се предпази от дъжда, и инстинктивно се притисна към Райън, за да усети здравината и топлината на тялото му. Като видя какво се случи с Мариан, изгуби и последните си илюзии. Тази игра беше голяма и изходът нямаше да дойде сам. Тя се чувстваше изложена и уязвима, имаше усещането, че опасността я обгражда от всички страни. В света като че ли не беше останало нито едно безопасно място. Дали някой не ги следеше и в този момент? Погледна назад със страх. Голяма бяла найлонова торба се носеше към тях като блед призрак, подгонен от вятъра. Тя подскочи от ужас. Някакво трополене — може би падането на дъждовните капки по капаците на кофите за боклук — я накара да сдържи дъха си. В края на алеята пулсираха сините светлини от лампите на полицейските коли и линейките и придаваха на всичко призрачен вид.

После алеята се разшири и се озоваха на паркинг, пълен с различни превозни средства. Беше светло, благодарение на двете високи халогенни лампи, поставени в двата му края. Жълтата светлина попадаше върху безкрайните редици автомобили. Тук лесно би могъл да се крие някой. Дишането на Джес се ускори, но преди да е успяла да се огледа, Райън спря до малък черен джип „Тойота RAV4“ и натисна бутона за отключване на вратите. След това отвори предната врата и едва ли не я блъсна вътре. Само след секунда вече седеше зад кормилото.

Веднага заключи вратите. А звукът от тази операция беше достатъчен да я накара да подскочи. Макар и да осъзнаваше каква е причината за звука, Джес се питаше дали и той като нея се страхува, че някой ги следи.

— Това злополука ли беше? — запита изведнъж Джес.

И продължи да се оглежда страхливо. Беше мокра, беше й студено и трепереше като лист на вятъра. Скръсти ръце на гърди, за да се стопли. Паркингът беше изпълнен със сенки и странни форми и тя беше като на тръни — непрекъснато й се струваше, че някой ще изскочи от мрака и ще се нахвърли върху тях.

— Не беше злополука, нали?

— Не знам. Може би.

Той изкара бързо колата на заден ход, минута след това бяха на главното шосе. Сега, когато се превърнаха в движещи се мишени, Джес се чувстваше в по-голяма безопасност.

— Сложи си колана!

Тя забеляза, че той беше закопчал своя. Подчини се с треперещи ръце.

— Къде отиваме?

Той я погледна.

— У дома. Близо до Дейл Сити. Можеш да останеш там, докато нещата утихнат.

Джес не беше в състояние да спори. А и нямаше по-добро предложение.

В резултат на случилото се на „Кънектикът авеню“, уличното движение вече образуваше задръствания в центъра на града. Той внимаваше да не попада в тях, караше бързо, но не прекалено, че да го спрат за превишена скорост, но поглеждаше често, повече от необходимото, в огледалото за обратно виждане, което я караше да мисли, че все още не са в безопасност. Дъждът продължаваше да вали монотонно и непрекъснатата ритмична работа на чистачките беше като своеобразен спор за надмощие с плъзгането на гумите по мокрия паваж. Тя трепереше, което имаше много малко общо с факта, че й беше студено. По-скоро беше последица от ужаса да бъде свидетел на две насилствени смърти и самата тя едва да се отърве от същата участ. Той вероятно забеляза състоянието й, защото включи парното отопление. След миг миризмата на мокри дрехи изпълни колата.

— Защо мистър Девънпорт се опита да ме убие? И защо се самоуби? — Въпросите, които не й даваха спокойствие, излязоха от устата й, когато той спря заради червения светофар. — А аз мислех, че той е единственият, на когото мога да имам доверие.

— Скъпа, ако изключим семейството ти, не бих казал, че в момента можеш да се довериш на някого. — Той й се усмихна мрачно. — И с изключение на мен, разбира се.

Джес го погледна и смръщи вежди. Силата на шока започваше да намалява и мозъкът й постепенно възвръщаше способността си да мисли. Май че беше време да се концентрира върху този въпрос. Преди да му се довереше, трябваше да си изясни някои неща. Изгледа го с присвити очи.

— По темата: какво правеше ти в офиса на Девънпорт?

— Да кажем просто, че наблюдавах ситуацията.

— Ситуацията?

— Да.

— Знаеш ли, не искам да бъда неблагодарна, но мисля, че имам нужда от по-добро обяснение.

Светофарът светна зелено, колата набра скорост, зави вляво и те навлязоха в дългата редица автомобили по „Белтуей“.

— Питам просто от любопитство. Какво ще се случи, ако това, което ще чуеш, не ти хареса?

Добър въпрос. Джес вече и сама се питаше това. Беше в неговата кола, пътуваха с около сто и трийсет километра в час по магистрала, по която и други автомобили се движеха със същата скорост. Бяха сами. Той беше добре обучен федерален агент, а тя — адвокат. Той беше едър, тя — дребна и крехка. Освен това, той беше въоръжен. Ако се стигнеше до това да се бори за живота си, тя нямаше да има особени шансове. Направи гримаса.

— Ще прекося този мост, когато стигна до него, предполагам.

Той се засмя — нещо, което не я накара да се почувства в особена безопасност — и й хвърли кос поглед.

— Следях те. За да съм сигурен, че си добре. И че си в безопасност. Очевидно не беше така.

Джес смръщи вежди.

— А откъде знаеше къде съм? Нарочно избягах от болницата, когато ти не беше наоколо. Никой, с изключение на Девънпорт и Мариан, не трябваше да знае къде съм.

— Просто беше.

Сега, като се замислеше, Джес и сама виждаше това. Беше я взела секретарката на Девънпорт с неговия хеликоптер, а вероятно не беше трудно да се проследи къде беше кацнал той. И се почувства глупаво, че се е доверила на шефа си. Райън — а може и някой друг — през цялото време е знаел къде е. О, да, глупаво от нейна страна, без съмнение!

— А как влезе в сградата?

— Добър съм в подобен род неща.

— А как стигна до двайсетия етаж?

— По проклетите стълби. Видях те да влизаш в офиса на Девънпорт и те проследих.

— Чул си всичко, което му казах.

Джес го осъзна едва в този момент. Веднага разигра мислено диалога и замръзна от ужас.

— По-голямата част, да.

Той знаеше. И не я беше убил. Не беше позволил и на Девънпорт да я убие, което щеше да бъде много лесно. Това вероятно трябваше да наклони везните в полза на доверието.

— Не мисля, че смъртта на мисис Купър беше злополука. — Подхвърли думите като предизвикателство.

— Чух те, когато го каза и на Девънпорт. Искаш ли да ми кажеш защо?

Джес се обгърна още по-плътно с ръце. Въпреки топлината, струяща от парното, студът проникваше чак до костите й. Зъбите й тракаха.

— Тя бягаше от нещо. Беше нервна. Бих казала дори, че се страхуваше.

Ако Джес се колебаеше, то беше, защото изведнъж си спомни, че той е таен агент. А много от доказателствата, които събираше като парчета от мозайка в ума си, я караха да подозира, че „Тайните служби“ са замесени в смъртта на мисис Купър и в последвалото нападение над нея самата в болницата, за което Райън почти със сигурност беше излъгал. А самоубийството на Девънпорт? Не виждаше как „Тайните служби“ могат да са замесени в него, но започваше да й се струва, че всичко е възможно. А Мариан? Злополука или нещо много по-зловещо? На този етап, тя просто не знаеше, но беше готова да предполага най-лошото.

— Тя се опитваше да избяга от охраната си, Прескът, който я преследваше. Той ни настигна на ъгъла и успя да скочи в колата.

Направи пауза и го загледа, за да види каква ще е реакцията му. Нямаше такава. Лицето му остана безстрастно. Погледът му — прикован в пътя. Изпревари ги друг автомобил и той влезе в съседното платно, зад него.

— Продължавай — каза.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Той седна на предната седалка, аз бях зад него, а мисис Купър — зад шофьора. Мисис Купър му крещеше, казваше му да върви по дяволите, да не се обажда на никого, че не е негова работа. А той й отвърна, че ако иска да отиде някъде, трябва да вземе и него, защото, в противен случай, той ще се обади за подкрепление и ще я върнат в Белия дом, независимо дали тя го иска или не. Каза, че е с нея заради нейната безопасност, и двамата като че ли постигнаха съгласие — тя му позволи да остане, при условие че няма да й пречи и на никого няма да се обади. И това я успокои. Тогава излязохме от шосе 95 и навлязохме в онази част с двете платна. Тя започна да говори по телефона — всъщност направи няколко обаждания — докато не се изгуби покритието. Мисис Купър буквално полудя от гняв и хвърли телефона, който падна под седалката ми, близо до краката ми. Тя поиска от мен да й го върна, затова се наложи да разкопчая колана си, да се плъзна на пода, да пъхна ръка под седалката и да се опитам да го намеря. Бях заета с това, когато ни осветиха фаровете на автомобила зад нас. Не знам какво се случи после — бях на пода — но мисис Купър изпищя: „Трябва да изчезваме оттук!“ После изкрещя нещо на Прескът, което звучеше приблизително така: „Ти си се обадил, копеле!“ Той се кълнеше, че не е, тя крещеше на шофьора да кара по-бързо и той се подчини. На мен ми се струваше, че летим. Канех се да седна отново и се бях хванала за колана, когато нещо се блъсна с всичка сила в задната броня на колата и тя буквално подскочи. Нещо ни беше ударило, но продължавах да виждам фаровете на другия автомобил — не бяха достатъчно близо, разбираш ли какво имам предвид? Така че не знам какво би могло да е. Както казах, пътувахме с изключително висока скорост и колата подскочи, задната й част се плъзгаше встрани, като че ли се намирахме върху лед — мисля, че шофьорът беше натиснал силно спирачките. А после просто изскочихме от шосето. Помня… Помня…

Джес замълча. Трепереше, а през главата й преминаваха последователни образи — всички до един ужасяващи. Тя се опитваше да ги осмисли, да ги подреди и гледаше мълчаливо през предното стъкло към дъжда, който вече се лееше на потоци. Бяха на моста и тя виждаше светлините, отразени в черните води на Потомак под тях. Шумът от гумите се промени и така доказа неопровержимо, че настилката се е променила. Хрумна й, че вероятно ще проследят маршрута на колата, изпратена от Девънпорт в онази нощ, когато видя големия зелен знак, маркиращ шосе І-95. Все още се чудеше какво би могло да означава това, когато джипът пое по въпросното шосе. Внезапното чувство за нещо вече преживяно беше толкова силно, че й причини световъртеж.

— Искаш ли да ми разкажеш и останалото, или се предполага, че трябва сам да се досетя? — Гласът на Райън я върна към настоящето.

Джес преглътна мъчително и го погледна. Вътрешността на колата се осветяваше от многобройните знаци и неонови табели, както и от фаровете на насрещните автомобили. Лицето му беше мокро и капчиците влага по него блестяха, около очите и устата му се бяха образували бръчиците на умора, но той някак си успяваше, въпреки всичко, да изглежда адски привлекателен. Но също така изглеждаше твърд и издръжлив, компетентен и, да, по дяволите, заслужаваше доверие.

Щеше да му се довери. И Господ да й беше на помощ, ако сгрешеше. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Всички викахме и пищяхме, а колата се търкаляше и търкаляше… И после, изведнъж, вече не бях в колата, а я виждах да се търкаля надолу по хълма. Разбрах, че вероятно съм била изхвърлена навън. После се ударих и…

— Изпадна в безсъзнание? — подсказа й той, когато тя се поколеба.

Джес кимна, облекчена, че той й предложи толкова лесен изход.

— Да.

— И това е всичко?

Тя навлажни устни и му хвърли предпазлив поглед. Устата й беше пресъхнала. Тази част я плашеше най-много. Но беше най-важната — тази, която беше задължително да сподели с него.

— Джес? — подкани я той.

Изглежда, нещо в мълчанието й му беше подсказало, че има още.

„Винаги мога да кажа, че после съм дошла в съзнание и съм го видяла надвесен над мен. Ще е толкова лесно.“

Тя се изкушаваше. После поклати глава, сякаш се смъмряше сама. Не, трябваше да довърши историята.

— Добре. — Тя преглътна мъчително. — Бях в безсъзнание, но не за дълго. Спомням си, че отворих очи и отбелязах колко тъмна е нощта. Зачудих се защо лежа навън, под звездите. И защо изпитвам толкова силни болки. После видях онези малки и кръгли светлини, които се спускаха надолу по хълма. Осъзнах, че са лъчите на фенерчета. Вероятно ги носеха хора. Опитах се да извикам — вече знаех, че нещо ужасно не е наред и че имам нужда от помощ — но не ми стигна въздух. От устата ми не излезе и звук. Лежах там и се задъхвах и гледах тези тъмни фигури, които тичаха бързо надолу по хълма, покрай мен. После осъзнах, че някой пищи. Не бях забелязала преди това, може би защото ушите ми звъняха. Не знам.

Затвори очи, когато споменът я завладя, вдигна ръце към слепоочията си, където пулсът й бясно препускаше. Наложи се да си напомни, че трябва да диша. Съзнателно си пое два пъти дълбоко дъх, за да се успокои.

И пак продължаваше да чува онова пищене.

— Джес?

За втори път гласът му я върна в реалността. Тя отвори очи. Отпусна ръце в скута си, преплете пръсти. Неспособна да го погледне, гледаше втренчено през предното стъкло, без да вижда нищо — нито дори затворените за през нощта магазини и бутици или жилищните блокове, край които минаваха.

— Погледнах надолу, към посоката, от която идваха писъците. И видях колата. Единият от фаровете все още светеше и затова погледът ми я намери веднага. Лежеше върху покрива си, а гумите все още се въртяха. — Джес преглътна. — Хората с фенерчетата стигнаха до нея точно в онзи миг. Осветиха я. Някой… Някой се движеше вътре, опитваше се да излезе. А писъците продължаваха.

Тя стисна юмруци. Погледът й се плъзна към него и за части от секундата погледите им се срещнаха. Невъзможно беше да се разгадае изражението му.

„Кажи му всичко. Ще ти олекне.“

Той отново гледаше внимателно пътя. Джес не откъсваше очи от лицето му. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— И тогава видях малкото пламъче. Не повече от искрица всъщност. То горя две секунди, през които аз го наблюдавах. А после, изведнъж, цялата кола избухна в пламъци. — Споменът накара сърцето й да се свие. — Всички бяха все още вътре. Хората с фенерчетата дори не се опитаха да им помогнат. Стояха и гледаха пламъците. Писъците… Първоначално по-силно, но после утихнаха. — До такава степен вече се беше уморила да кара думите да излизат от устата й, че гласът й се беше превърнал в дрезгав шепот. — Почти сигурна съм, че пищеше жена, беше мисис Купър.

Разтърси я силна тръпка. Останалите бяха изгорели живи. Това имаше нужда да сподели тя — не можеше да живее със съзнанието, че само тя ще го знае. Все още изпитваше ужас — толкова силен, че й прилошаваше, искаше й се да повърне, да може по някакъв начин да забрави всичко завинаги. Светът се завъртя пред очите й. Тя облегна глава назад и затвори очи, обгърна се е ръце, за да се стопли, опита се да диша равномерно.

Вдишване, издишване. Бавно и не прекалено дълбоко, ритмично.

— Добре, дръж се! — Колата като че ли намали скорост, после подскочи и накрая спря.

Джес отвори очи. Все още й се повдигаше и й се виеше свят, образите все така изпълваха главата й. Сега в колата нахлуваше ярка светлина и тя видя, че са в „Макдоналдс“. В алеята за автомобили, по-точно. До тях, по интеркома, достигна гласът, който ги питаше за поръчката им.

— Искаш ли кафе? — запита Райън.

Джес кимна.

— Две двойни кафета. Със сметана и много захар. — Погледна отново Джес. — Вечеряла ли си?

Джес поклати глава.

— Обичаш ли хамбургери? Какво?

Всъщност тя не беше почитател на „Макдоналдс“. Но се чувстваше толкова зле, толкова слаба и изтощена, че беше склонна да опита всичко, което би й помогнало да се почувства по-нормално.

— Хамбургер — каза. — Обикновен.

Той повтори поръчката й в интеркома, поръча за себе си „Голям Мак“ с пържени картофи и се приближи до прозорчето, за да ги вземе. След миг им подадоха две големи бели кесии, както и двете пластмасови чашки с все още димящо кафе.

Той не спря — просто пое храната и излезе отново, на шосето, което зарадва Джес. Всички други магазини и заведения около „Макдоналдс“ бяха затворени, прозорците на офисите и жилищните сгради бяха тъмни, но тя пак се чувстваше изложена, уязвима. Възможно беше някой да ги преследва. Да ги наблюдава. Някой може би чакаше своята възможност.

„Шанс за какво? Да ме убие, разбира се“, помисли си Джес и потрепери.

Очевидно много гладен, Райън се хранеше, докато шофираше, отхапваше големи хапки от сандвича си и лапаше по цяла шепа пържени картофи. А Джес не можа да преглътне повече от две хапки, стомахът й не можеше да понесе пържените картофи, но кафето й помогна да се почувства по-добре. Тя отпиваше на бавни глътки, наслаждаваше се на вкуса и аромата му, на всяка сладка глътка. Когато се нахрани, той й подаде боклука, за да го прибере в торбата заедно с нейния, и й хвърли преценяващ поглед.

— По-добре ли си? — запита.

— Да — отговори тя.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо?

Всъщност нямаше. Не искаше никога вече да говори за това, докато е жива. Не искаше да си спомня, да мисли дори. Искаше всичко това да отмине, да го забрави.

Което нямаше да се случи.

Трябваше да приеме горчивата истина. Гледаше шосето, което се разгръщаше пред тях, хълмовете, които се редяха един след друг, полетата, обгърнати от пелерината на мрака. И се опитваше да не мисли, да не си спомня последния път, когато беше пътувала по това шосе.

— Предполагам — отговори.

— Ти беше доста зле, когато те открих на хълма под онзи храст, знаеш ли. Сигурна ли си, че наистина си видяла всичко, което ми описа сега? Питам дали си сигурна, че наистина се е случило, дали не е възможно да си имала халюцинации, или въображението ти да ти прави номера…

Хапките, които беше погълнала, изведнъж й се сториха като камъни в стомаха й.

— Като нападението в болницата, искаш да кажеш? — Въпросът й беше пълен със сарказъм.

Той дори не трепна.

— Да, точно така.

Джес реши да остави нещата така за момента.

— Не мога да бъда напълно сигурна, разбира се, защото бях преживяла ужасна катастрофа и известно време бях в безсъзнание. — Изтъкваше пред него същите причини, за които се беше сетила и сама, когато спомените бяха нахлули в съзнанието й за първи път и тя се беше молила на Бога те да са само лоши сънища. — Но съм толкова сигурна, колкото е възможно.

— Мислиш ли, че сте били блъснати от нещо, а хората е фенерчетата са били може би пътуващите в автомобила зад вас, че те са подпалили колата или поне са наблюдавали безучастно как загиват все още живите вътре хора?

Джес стисна юмруци и се опита да отблъсне спомените.

— Да. Точно така мисля.

— После си била нападната по-късно същата нощ в болницата, защото са разбрали, че си оцеляла в катастрофата и си единственият свидетел на смъртта на Първата дама?

— Да — каза тя отново. После си пое дълбоко дъх и го погледна сериозно, без да премигва. — Ти излъга за тестовете, проведени върху банката, нали?

— Не.

Джес почувства как се напряга.

— Знам, че не съм си въобразила случилото се. Аз…

— Чакай минутка. — Той я погледна. — Не излъгах. Казах ти истината. Не ти казах обаче, че в банката нямаше нищо повече от стандартен солен разтвор. Нямаше и следа от лекарствата, които би трябвало да са там според записките на дежурния лекар. Което означава, че или тестовете са били погрешни, или някой е подменил банката.

Джес беше завладяна от ужас при потвърждаването на подозренията й. Той бързо беше заменен от възмущение.

— Значи си знаел, че казвам истината. Знаел си, че някой ме е нападнал. Затова ли ме следиш?

Той не отговори. Бяха стигнали Дейл Сити и уличното движение отново беше натоварено. Тя му остави няколко минути да се концентрира върху шофирането, за да мине спокойно покрай изходите за търговската площ, която Джес знаеше от опит, че е втората по големина в Северна Вирджиния, както и покрай входа за парка „Уотъруъркс Уотър“. Но когато се озоваха на изхода на Клиърбрук и спряха на кръстовището, над което се издигаха билбордове с реклама за алкохолни напитки, а после навлязоха в шосето с две платна, по което въобще нямаше движение, и той продължи да мълчи, тя го изгледа с присвит и очи.

— Затова ме проследи до офиса на Девънпорт, нали? Защото си знаел, че казвам истината за случилото се в болницата.

Фаровете осветиха ивица златиста, висока до кръста трева. А пред тях пътят се виеше, блед на лунната светлина. Той я погледна. Имаше разсеян вид — като че ли не можеше да се отърве от мислите, които занимаваха ума му.

— Проследих те като предпазна мярка — каза накрая. — За да съм сигурен, че си добре.

Преди да е успяла да отговори, той натисна рязко спирачките и колата спря за миг, преди да продължи по тясната асфалтова алея. Едва тогава вниманието й беше привлечено от заобикалящата я среда и Джес осъзна, че бяха оставили Дейл Сити зад себе си. Благодарение на дъжда, който продължаваше да вали, нощта беше тъмна като преизподня. Горите сякаш се сгъстяваха около тях, светлините на фаровете осветяваха безкрайни редици дървета и от двете страни. Тя тъкмо отвори уста да запита къде се намират, когато той зави по още по-тясна алея и пред тях се показа двуетажна къща. Беше от типа ранчо, изградена предимно от греди, боядисана в тъмносиво и украсена е бели ръбове. Имаше и външна постройка.

Неговата къща. Разбира се, трябваше да е неговата. Никъде не се виждаше светлина, всичко тънеше в мрак. Това тук не беше квартал. Само мрак, мрак и още мрак. Обзе я лошо предчувствие, което стегна мускулите й. Тя изправи сковано гръб и страхливо се огледа.

— Това твоята…? — канеше се да запита само за да си изясни нещата, и в този миг той спря колата на павираната площадка вдясно от къщата.

Но не можа да каже нищо повече, защото в този момент, в който той едва беше изгасил двигателя, от мрака излязоха две високи фигури и тръгнаха бързо към тях. Сърцето й прескочи един удар, дъхът заседна в гърлото й и думите й замряха.