Карън Робърдс
Преследване (5)

Глава 5

Нещо я събуди. Какво? Джес не знаеше. Дишаше трудно. Чувстваше се странно. Сетивата й се събудиха постепенно за живот, но не те, а шестото й чувство й казваше, че нещо не е наред.

„Къде съм?“

Премигна, отвори очи, но нищо не видя. Мрак. Имаше чувството, че се намира в стая, че е заградена от четири стени и таван. Беше й студено, толкова студено. Тя прехапа долната си устна и се опита да овладее силното треперене на тялото си. Чувстваше се като опиянена, дезориентирана. Като че ли се носеше по бавно течаща вода. Главата й пулсираше от болка. Устата й беше като натъпкана с памук. Усещаше тъпа болка и в цялото си тяло, но тя не беше непоносима. Имаше чувството, че е сама, макар да беше сигурна, че малко преди това беше чула гласа на майка си. А другият беше може би на сестра й Сара.

Сега не чуваше гласове. Никакви звуци всъщност, с изключение на ритмичното механично бибипкане и тихото жужене на различни апарати. Не знаеше как е възможно да й е толкова студено; струваше й се, че е завита с одеяло до под мишниците. Материята, която опираше до тялото й, беше мека и гладка, докато тази, върху която почиваха ръцете й, беше мъхеста и по-груба. Това, плюс твърдата повърхност под нея и мекотата, която усещаше под главата си, я доведоха до заключението, че лежи на легло. Остра и характерна миризма на антисептик? — потвърди подозрението й, че е в болница.

Анет Купър. Катастрофата.

Ужасът я заля на ледени вълни. Стомахът й се сви. Главата й се замая толкова силно, че съзнанието й едва ли не се върна отново в черната бездна, откъдето беше изплувало.

Нещо не беше наред. Тази мисъл я задържа в света на реалността. Беше достатъчно настоятелна да прогони мрака, който заплашваше отново да я обгърне.

Какво?

Мракът бе беше абсолютен, както откри, когато очите й привикнаха: долавяше някакво синкаво сияние отдясно. Обърна бавно глава — движението изискваше огромно усилие — и откри, че идва от няколко апарата, поставени близо до леглото. На екрана на единия се виждаше зигзагообразна линия и той издаваше ритмичното бибипкане, затова тя реши, че отбелязва сърдечната й дейност. Ако беше така, то тя беше стабилна и ритмична. Жуженето идваше някъде отгоре и вероятно издаваше работата на вентилационна или отоплителна система. Тесният процеп светлина, в който се очертаваше вратата, придружен от тихото проскърцване, й подсказа, че някой внимателно я затваря.

Едва осъзнала този факт, и лъчът светлина изчезна. Чу се кликване, което й подсказа, че вратата е плътно затворена. Мракът беше станал почти пълен. Обаче неясно движение в сянката, хвърляна от синкавото сияние, й подсказа, че не е сама. По гръбнака й полазиха тръпки, които трябваше да бъдат предупреждение.

Кой?

Сърцето й заби учестено, защото тя чу леки и бързи стъпки. Очите й се отвориха широко, когато неясен силует пристъпи иззад апаратите: висока фигура в синя престилка. Лекар значи. Или сестра. Без значение. Издиша бавно от облекчение. И едва тогава осъзна, че беше сдържала дъха си. А тя пък кого беше очаквала?

— Будна ли си?

Въпросът беше зададен тихо — като че ли за да не я обезпокоят, ако отговорът е „не“. Мракът, поради липсата на контактните й лещи, й пречеше да вижда добре, но беше очевидно, че говори мъж. Непознат. Дали виждаше проблясването на очите й в мрака? Не знаеше. Тихият му галещ глас бе в странен контраст с бързите му движения. Той тръгна уверено, с широки крачки, към леглото.

— Да.

Гласът й беше едва доловим, дрезгав и уморен. Устата й беше пресъхнала и й беше трудно да произнесе дори тази кратка дума. Преглътна, за да навлажни гърло, и го проследи с поглед. Искаше да запита за състоянието на другите, пътували в колата, но нямаше сили. Езикът й беше надебелял и тежък, тя не можеше да произнесе и дума или поне не искаше да положи толкова усилия.

— Помниш ли какво се случи?

Той хвана желязната табла на леглото до главата й. Едва тогава тя забеляза системата, към която я бяха включили, и банката, чието съдържание се вливаше бавно във вените й.

— Катастрофирахме — успя да каже.

— Точно така.

Тя видя, че той държи спринцовка. Канеше се да забие внимателно иглата в банката и да впръска течността в нея.

— Какво правиш?

Неясното усещане за тревога, което не я напускаше, откакто беше отворила очи, се засили. Действията му не трябваше да я тревожат, след като беше лекар. Но не беше така. Защо той правеше това?

— Това ще ти помогне отново да заспиш, захарче. Просто затвори очи.

Същият тих, успокоителен глас. Клепачите й се отпуснаха като изкушени от предложението. Просто да затвори очи и да потъне в забрава… Но дали щеше да се чувства добре и колко ли щеше да й е лесно да го стори? Изведнъж, съвсем ясно, си спомни кошмарните си видения. Те обаче принадлежаха на катастрофата. Не можеха да бъдат отнесени до болницата. Тя беше намерена, спасена и сега беше в безопасност. Можеше да спи, ако иска. Беше толкова уморена…

Светлината от апаратите хвърляше синкаво сияние по пода. Погледът на Джес попадна върху него и краката му, които ту влизаха в кръга светлина, ту излизаха. Застави се да държи очите си широко отворени и да гледа как той нетърпеливо дърпа цитопласта. Кой знае защо, искаше да забие иглата точно там, където системата се съединяваше с плътта й. Клепачите й бяха така тежки, сякаш бяха от бетон. Искаше да ги затвори, независимо какво щеше да последва. Обаче неприятното чувство за тревожност не я напускаше…

— Вие… лекар ли сте?

— Аха.

Това беше измърморено тихо, успокояващо. Той вече беше забил иглата в банката и се канеше да освободи съдържанието й само с едно бързо движение.

„Не, това не е добре.“

Тази мисъл я накара да смръщи вежди. Тя плъзна поглед по тялото му, към пода. Там, където стоеше сега той, синкавото сияние попадаше върху краката му и ги осветяваше до коленете. Лекарската престилка беше прекалено къса за него и свършваше няколко сантиметра над подгъва на панталоните му — черни и очевидно част от костюм. Обувките му бяха износени и изцапани с… какво? Не виждаше достатъчно добре, за да бъде сигурна, но беше много възможно да е изсъхнала трева.

Бодлива трева, върху която бузата й почива…

Сърцето на Джес прескочи един удар, очите й се отвориха широко от ужас. Пое си дълбоко дъх.

— Не! Не, спри! Чакай!

Обаче той не спря. Дори не я погледна. Вместо това, палецът му се намести така, че само с едно движение да впръска съдържанието й в банката. Джес не виждаше добре, но предполагаше, че в спринцовката има някаква течност.

„Каква течност?“

Въпросът избухна в съзнанието й с такава сила, че тялото й се разтрепери. Пръстите й заопипваха, намериха цитопласта и го задърпаха с всичка сила, за да го отлепят от нежната й кожа. Иглата — не, всъщност това беше малка пластмасова тръбичка — се освободи, отдели се от плътта й, като й причини кратка изгаряща болка, но тя беше нищо, сравнена с ужаса, който изпълваше вените й.

„КАКВА ТЕЧНОСТ?“

— Какво, по…

Мъжът сграбчи свободния край на тръбичката и го гледа с изумление части от секундата, преди да осъзнае, че вече не е свързан с нея. След това се спусна към Джес. Тя извика силно. Леглото беше на колела, които очевидно не бяха заключени, и се понесе към далечната стена точно в мига, в който той стигна до нея. Ръката му, топла и потна, се стегна около китката й, но в този момент предният ляв ъгъл на леглото се удари в стената и то отскочи. Писъците раздраха гърлото й, тя освободи ръката си.

„Бягай!“

Всеки инстинкт й подсказваше да бяга с всички сили, но за свой ужас тя откри, че не може да помръдне краката си — те просто не се подчиняваха на настоятелната команда на мозъка й. Отчаяна, Джес започна бясно да рита, но този сигнал също не достигаше до мускулите й и тя само се мяташе върху леглото като риба на сухо. Пищеше, бореше се, нанасяше удари, които обаче по-често пропускаха целта. Свободният край на тръбичката се люлееше и пръскаше малки капчици гъста и лепкава течност, които я караха да потръпва от ужас, когато попадаха по ръцете, врата й, краката.

Беше впръскал нещо ужасно в банката…

— Млъкни, чуваш ли! — Думите излязоха от гърлото му като дрезгаво ръмжене.

Празната спринцовка се насочи застрашително надолу, към нея. Тя видя с ужас, че сега той я държи като нож и се кани буквално да я забие в нея. После улови един тънък синкав лъч и видя, че въобще не е празна. Или може би беше друга, резервна спринцовка, също пълна с течност. Целта му, както осъзна тя в онзи миг, подобен на замръзнал кадър, в който гледаше как иглата се насочва към тялото й, беше да забие спринцовката и да впръска съдържанието й директно в плътта й.

Черни сенки, които кръжат около горящата кола…

— Не! Помощ! Помощ!

Джес запищя като сирена, хвърли се бясно на една страна, избягна иглата за части от секундата и падна на пода.