Уилям Питър Блати
Димитър (33)

32.

Мерал се хвана за черния метален парапет на Кулата на Възнесението и се загледа на изток в червено-кафявите извивки на непристъпните Моавски планини. Солените им склонове се белееха на слънцето, а под тях се простираха поля от яркожълти глухарчета и висока трева, блещукаща като обещание за дъжд и спасение. Когато се качи горе, там имаше неколцина туристи, но сега те си тръгваха и Мерал беше благодарен. Искаше да остане сам, както призори в многото други утрини, когато идваше, за да чуе ехото от стъпките на Димитър и да вдиша последните спомени от присъствието му. На разсъмване изживяването беше различно. Тогава светът притихваше, а слънцето се показваше на хоризонта като трептяща благословия. Но след като окончателният доклад беше завършен, някакъв тайнствен и непреодолим импулс бе накарал Мерал да се качи тук въпреки по-неблагоприятното време на деня. И сега чакаше. Но какво? Изведнъж му хрумна нещо. Дали не беше дошъл в търсене на знак? Той се замисли за писмото на Димитър, в което се споменаваше за жицата и за часа му по „специално мислене“. Само в него той бе описал посещенията си в Кулата на Възнесението. Дали нещо нямаше да се появи? Мерал постоя сам известно време, а когато погледна часовника си и реши да си тръгне, изведнъж излезе силен вятър. Беше толкова мощен, че го залепи за стената на кулата, след което притихна така внезапно, както се бе появил. Мерал се спусна по стълбите. Все още не знаеше какво го бе привлякло там по това време на деня.

Беше си спомнил писмото за посещенията в кулата.

Но беше забравил, че в него се говореше за внезапния силен порив на вятъра.