Уилям Питър Блати
Димитър (17)

16.

Майо стоеше зад бюрото, долепил телефонната слушалка до ухото си. Погледна часовника си. Закъсняваше за среща.

— Твоята икономка ли? — повтори той.

— Да.

— На каква възраст е?

— Важно ли е?

— Да.

— Прехвърлила е четирийсетте.

— Има ли отоци по краката и глезените? Запушване на носа?

— Да. Забелязах и двете. А по лицето й се виждат малки бели петънца. Прилича ли ти на онова, Майо?

— Някакво изтръпване? Загуба на чувствителност в пръстите на ръцете и краката?

— Не знам. Ще я попитам. Обаждам се от външен телефон, до пощата. Много се тревожа, Майо! Жената е наистина зле.

— Няма ли местен лекар, който да я прегледа?

— Не, не и като теб. Не им вярвам.

— Не можеш ли да я доведеш тук? Трябва да й направим изследвания.

— Щях да я доведа, но тя се чувства адски зле, Майо. Ще съм ти много благодарен, ако дойдеш. Моля те. Между другото не бива да казваш на никого. Болестта е лечима в наши дни, но когато се разчуе, че е проказа, ще си имаме неприятности. Можеш ли да тръгнеш веднага? Няма да ти отнеме много време. Ще й вземеш кръв или каквото трябва на място. После ще направиш изследванията в болницата. Става ли?

— Да, предполагам.

— Значи ще дойдеш?

— Е, добре, но не днес. Твърде късно е. Утре сутринта.

— Благословен да си. Между другото ще ти дам нещо, което да занесеш у дома. Дръвчетата в нашия двор са отрупани с плодове. Кълна се, че са прекрасни.

— Какви плодове?

— Няма значение. Ще бъде изненада.

— Колко мило.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Най-малкото.