Уилям Питър Блати
Димитър (20)

19.

Младият сирийски войник, който бе убил съперника си Христос в болница „Хадаса“, стискаше здраво решетките на прозорчето в килията си. Тъмните му очи бяха изпълнени с молба и благодарност за присъствието на Мерал. След като си бе легнал тази нощ, полицаят не бе могъл да заспи от безпокойство. Мислите му се въртяха единствено около мистерията, свързана с мисията на Димитър. Най-накрая той стана от леглото, облече униформата си и взе такси до „Кфар Шаул“, за да посети младия войник.

— Тук съм, синко. Тук съм. Отнасят ли се добре с теб?

Никакъв отговор. Войникът гледаше втренчено Мерал.

— Дават ли ти книги? Нещо за четене?

По време на престоя му в психиатричното отделение бълнуванията на психопата убиец бяха показали дълбока интелигентност и познания по теология, надхвърлящи далеч възрастта и образованието му. Според психиатрите в „Кфар Шаул“ някои видове мозъчни разстройства изостряха интелигентността на пациентите. Що се отнася до познанията на войника по теология, всички смятаха, че те са придобити от книгите, които непрекъснато четеше в „Хадаса“.

— Е? — настоя Мерал.

Тъжните очи на сирийския войник дори не трепнаха. Той не обели и дума.

— Имам един въпрос — продължи тихо Мерал. — Отговорът е изключително важен за мен. Ще ми направиш голям подарък с него. Много голям. Помниш ли онзи път, когато те уверих, че вече ще бъдеш единственият Христос в града? Пътувахме насам. Тогава ти отвърна: „Не. Има още един.“ Какво искаше да кажеш? Кой е другият?

Отново мълчание. Лудият войник не отместваше поглед.

— Кажи нещо. Каквото и да е — настоя Мерал.

Неочаквано войникът проговори, изричайки тайнствените думи:

— Те искаха да го блъснат надолу, но той мина посред тях и си отиде.

Войникът се отдръпна бавно и легна на един дюшек на пода. Лицето му бе обърнато към стената.

Мерал се втренчи в гърба му.

— Кой е той? — попита. Изчака за миг и добави тихо: — Бог да бъде с теб.

После се обърна и се отдалечи, убеден, че няма да получи отговор. Наистина нямаше.

Поне не от войника.

Сестрата на рецепцията наблюдаваше Мерал със скръстени ръце, докато той се подписваше в дневника.

— Съжалявам го — каза тя. — Толкова е млад, а изглежда ужасно наранен.

Сестрата взе дневника и го прибра.

— Наистина се радвам, че има още един посетител — добави тя.

Преди да се обърне, Мерал се втренчи в нея.

— Посещава го и друг човек?

— О, да. Доста често.

— Кой?

— Не помня името. Да погледна ли?

— Да, ако не представлява проблем. Благодаря ви.

Сестрата извади дневника и го отвори. Прелисти го на по-стара дата, спря и спусна показалеца си по страницата.

— Да, ето. Намерих го. Името му е Уилсън.

Изпълнен със смътни догадки, Мерал се върна в „Каса Нова“, където Самия седеше във фоайето до входа. Когато Мерал влезе, тя стана и го изчака да се приближи.

— Самия?! Случило ли се е нещо?

— Не, просто трябва да говоря с теб по много важен въпрос.

— Какво има?

— Не тук — каза тя, като сниши глас. — Навън.

Мерал се обърна и видя Пейшънс, който ги наблюдаваше съсредоточено зад плота на рецепцията. Беше се наклонил напред, подпрял глава на дланите си.

— Ела. Ще се поразходим.

Те излязоха пред пансиона и спряха.

— Кажи, Самия. Какво има?

— Нали помниш деня, в който работеше по някакъв случай в моя квартал? Тогава ми показа снимка на един човек и ме попита дали съм го виждала.

— Да, спомням си.

— Е, излъгах.

— Знам.

— Разбрал си? Явно не умея да лъжа.

— Това е хубаво. И сега си дошла, за да ми кажеш истината?

— Виж, не исках да си има неприятности.

— Кой?

— Уилсън. Мисля, че съм го засичала с мъжа от снимката, която ми показа.

Мерал я изгледа изненадано.

— Уилсън?

— Да, Уилсън. Всъщност онзи тип живя при него известно време. Понякога се появяваше на прозореца и гледаше навън.

— Самия, снимката е доста неясна. Сигурна ли си?

— Сигурна? Не. Но си мисля, че беше той. Е, хубаво, вече не съм убедена.

Мерал извади бележник и молив от джоба на ризата си.

— Да приемем, че си.

— Добре.

— Колко време?

— Какво?

— Колко време са живели заедно двамата?

— Около два месеца. От януари.

— Дата?

— Към средата на месеца.

— Може ли да е било четиринайсети?

Това беше денят на инцидента на улица „Ремле“.

Самия сви рамене.

— Не знам.

Някой отвори вратата на пансиона и заслиза по стълбите към улицата. Мерал сложи ръка на рамото на сестрата и я подкани да тръгне. Двамата повървяха малко и спряха.

— Продължавай — каза той.

— Когато го виждах на пазара, купуваше два пъти повече продукти от обикновеното. Сещаш се, като за двама. Онези хора на пазара са ужасни между другото. Истински подлеци. Шайка расисти! Но както и да е. Искаш да разбереш къде можеш да намериш Уилсън ли?

— О, аз знам къде — отвърна Мерал. — Работи тук, в „Каса“. — Той вдигна ръка и погледна часовника си. — Но не и толкова късно.

— Ще ти кажа къде обича да прекарва свободното си време.