Уилям Питър Блати
Димитър (28)

27.

Седнала до малката кръгла маса в кухнята, Самия отбеляза старателно в дневника си: „Какво всъщност е любовта?“ Буквите бяха изписани с яркосиньо мастило и дребен, но красив почерк. Сестрата беше уморена и мрачна и все още носеше униформата си с изключение на бялата колосана касинка. Одеялото на Майо беше увито около раменете й. Вечерта беше доста хладна, а централното отопление на сградата се бе повредило. Тя чу тихо чукане на вратата и вдигна поглед. Звънецът също не работеше.

— Кой е? Кой чука? — извика Самия.

— Мерал.

Очите й се разшириха за миг.

Тя стана, затвори дневника и го пъхна в едно чекмедже.

— Добре! — извика. — Идвам веднага!

Медицинската сестра пооправи набързо дневната, след което се затича към вратата и надникна през шпионката. Отвори трите ключалки и погледна навън. Лицето на Мерал беше безизразно. Той носеше униформа и черно кожено куфарче в ръка.

— О, здравей, Мерал — каза небрежно тя.

— Здравей, Самия. Съжалявам, че те безпокоя. Имаш ли нещо против да вляза за малко?

— Шегуваш ли се? — отговори тя веднага, но се овладя. — Искам да кажа, разбира се. Влизай.

Мерал прекрачи прага, а Самия затвори вратата, с което рязко заглуши смеха на двете деца, които си играеха на горния етаж. Краката им тропаха в непредсказуем, щастлив ритъм.

— Нека седнем в кухнята — предложи сестрата и махна с ръка. — Там е по-топло заради фурната и котлоните. Пуснала съм всички. Отоплението не работи. Проклетият хазяин е виновен. Сигурно го прави нарочно. Обзалагам се, че евреите горе имат парно. Хайде, сядай. Ела тук, до печката.

— Благодаря.

Докато оставяше коженото куфарче на пода, полицаят продължаваше да оглежда дневната. Три от стените бяха боядисани в розово, а четвъртата беше изрисувана със сини цветя.

— Много хубав апартамент — отбеляза той.

— Дупка е, но се опитвам да го освежа.

— Харесва ми стената с цветята.

— Да, това са любимите ми цветя — каза тя. — Сини ириси. Не мога да повярвам, че дойде. Искаш ли кафе? Ще ти направя веднага.

— О, не, недей! Не се притеснявай, Самия.

— Стига, не е проблем.

Самия стана и започна да вади някакви неща от един шкаф.

— Обичаш ли розова вода в кафето?

— Да, благодаря.

— Е, какво има? Да не би да се занимаваш с някой случай в нашия квартал?

— Какво е това на прозореца ти, Самия?

— Кое?

— На прозореца ти — повтори той. — Ето там.

Мерал посочи задната част на пластмасов торс в естествен ръст, поставен на перваза на един от прозорците. Беше хилещ се вампир с дълги нокти, стиснал кинжал в ръка.

Самия го погледна, след което пак се обърна към печката и кафето.

— О, затова ли си дошъл? Някой да не се е оплакал?

— Не, никой не се е оплаквал, но защо си го сложила там?

— За да ме пази. Хората го виждат и си мислят, че тук живее смахнат човек. Не искат да си имат вземане-даване с него. Лудостта ги плаши наистина.

— Кого плаши?

— Знаеш кого, крадците. Всички. Нощно време го осветявам с фенер, Мерал. Изглежда страшен.

Мерал я наблюдаваше безизразно, докато тя отмерваше фино смляното кафе в малко медно джезве с дълга дръжка.

— Самия, аз не отговарям за този район — каза той, — но доколкото знам, е най-безопасният в цял Йерусалим. Тук почти няма обири и грабежи.

— Точно там е проблемът. Според теорията на вероятностите вече е време нещо да се случи.

Мерал не отговори.

Сестрата сложи джезвето на котлона и седна срещу Мерал.

— Имаш още въпроси за Уилсън. Така ли е?

— Не, не дойдох за това.

— Значи просто си се отбил?

— Може да се каже.

— Да не си болен? Сигурно си се объркал. Тук е апартамент 2Б. Името ми е Самия.

— Стига. Донесох ти подарък.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам.

— Какво е?

— След кафето — отвърна Мерал.

— О, значи е изненада. Да не е призовка?

— Не, не е призовка.

— Хубаво или лошо?

— Никога не бих ти донесъл нещо лошо.

— Да, знам.

Самия го наблюдаваше нежно, наклонила леко глава встрани.

— Изглеждаш различен, Мерал.

— Различен ли? Защо?

— Нямам представа.

— А ти ми се струваш малко тъжна — отбеляза той.

— Наистина ли?

— Да, малко. Заради Майо ли?

Сестрата сви рамене и кимна. После сведе глава и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, донякъде.

— И аз съм тъжен.

— Без него ми е самотно.

— Нямаш ли други близки приятели?

— Не и като него.

— А родителите ти? Живи ли са? Имаш ли братя и сестри?

Самия поклати глава.

— Не, съвсем сама съм. — Тя вдигна глава и погледна към джезвето. — Точно като теб — добави с равен глас.

Мерал я наблюдаваше мълчаливо.

Самия пак се обърна към него.

— Почти е готово — каза тя. — Е, какъв е подаръкът, Мерал? Кажи ми! Какво си ми донесъл? И защо? Хайде, говори! Какво става?

— След кафето — отсече той.

— Ех, обичаш да ме дразниш!

Скоро Самия сервира кафето и двамата започнаха безгрижен разговор.

— Йерусалим е ужасен град — заяви Самия. — Никъде няма мексикански ресторант. Евреите сигурно си мислят, че мексиканците са араби, които наричат азиатската ракия текила.

— Самия, това са глупости. Йерусалим е пълен с арабски ресторанти.

— Е, да, разбира се. Ако затворят и тях, ще е прекалено очевидно.

— Така ли?

— Ами да. И затова пъдят латиносите.

Сестрата изпи кафето си и остави чашата.

— Е, Мерал, кафето свърши. Какво си ми донесъл?

Мерал отвори куфарчето и извади два предмета. Остави ги на масата и заяви:

— Ето. Успях да ги взема за теб. Преди това обаче исках да изпиеш нещо топло.

Очите й се изпълниха с тъга и спомени. Самия се втренчи в туристическия плакат с крайбрежието на Калифорния, който някога бе висял на стената в кабинета на Майо. Тя го взе внимателно.

— Благодаря ти, Мерал. Ще го пазя. Наистина. Беше негова мечта, сигурно знаеш. Или може би не. Копнееше един ден да отиде да живее на това място. Беше влюбен в някого там.

— В Кармел ли?

— Да, в Кармел. Каза, че щял да се радва, ако само може да я вижда от време на време, в магазина или на улицата. Да й маха с ръка и да я поздравява. Или да се запознае със сина й.

— А коя е тя? Знаеш ли?

— Не, не спомена името й. Някаква кинозвезда. Към края, когато беше много болен, говореше непрекъснато за нея. — Самия остави календара до другия подарък, детската снимка на Майо и Мерал. — Колко хубаво! — добави тя и я взе. — Благодаря ти, Мерал. Ти си сладур. Истинско съкровище. Още кафе?

— Не, благодаря. — Мерал погледна часовника си и стана. — Трябва да тръгвам. О, не, почакай! — възкликна той и седна отново. — Нося ти още нещо.

Бръкна в куфарчето и го извади.

— Табелата с надписа за супата и фидето ли?

— Не, Самия. Не е спомен от Майо. Друго е. Не е толкова важно, но така и така съм тук…

Мерал извади телетипно копие на снимка, изобразяваща мъж във военна униформа, и я показа на сестрата.

— Получих я днес — обясни той. — Малко е вероятно, но все пак не е ли това мъжът, когото си видяла в апартамента на нашия добър приятел Уилсън?

— Боже мой!

— Той ли е?

— Да, така мисля.

— Сигурна ли си?

— Да, почти. Дай да видя.

Самия взе снимката и я разгледа внимателно.

— Да, сигурна съм — каза тя накрая. — Той е.

Самия я остави и вдигна очи към Мерал.

Полицаят изглеждаше дълбоко замислен.

— Работата сериозна ли е? — попита сестрата. — Кой е той?

— Човек, който беше изчезнал, но се появи отново.

Самия скръсти ръце на гърдите си и изчака Мерал да прибере снимката в куфарчето. Той сложи черната барета на главата си и я намести.

— Значи така, а? — каза тя. — Разпита ме хубаво и сега пак се връщаш на работа?

— Няма друг начин.

Полицаят замълча за дълго, вперил очи в масата. Чуваше се единствено свистенето на запалените газови котлони.

— Добре — заяви той накрая.

— Добре?

Мерал я погледна изненадано.

— Не съм си давал сметка, че косата ти е толкова дълга и чуплива.

— Да, вие, полицаите, носите хубави черни барети, а ние трябва да си слагаме онези гигантски бели неща на главите. Защо на касинката ми има голяма Давидова звезда? Нали съм арабка? Защо да не е фалафел или пържено кибе! Белият фон може да мине за кисело мляко.

Мерал я изгледа нежно, след което рязко се изправи.

— Наистина се налага да тръгвам — каза той. — Чака ме много работа.

Самия се подпря на ръба на масата и стана.

— И мен. Имам да върша куп неща. Все пак се радвам, че дойде.

— Няма проблем.

— Аха.

Докато минаваха през дневната, Мерал спря пред стената със сините ириси.

— Чудесни са — отбеляза той. — Сигурно ти е струвало доста пари.

— Е, не чак толкова. Сама ги нарисувах.

Мерал се изненада.

— Ти рисуваш? Не си го споменавала.

— Така е. Човек с такъв невероятен талант трябва да се крие. По света има много завист.

В очите на Мерал отново се появи топлота. За миг той се втренчи в лицето на сестрата. После рязко се обърна и отиде до вратата. Отвори я, излезе на площадката отвън и се обърна. На лицето му пак се появи угриженият вид.

— Благодаря за кафето — каза той.

— За бога, Мерал, защо не можеш да се усмихнеш? — попита Самия. — Ще те убие ли една усмивка? Защо не се усмихнеш поне веднъж?!

Мерал сведе глава и отвърна:

— Благодаря ти за помощта.

После се обърна и си тръгна.

— Ела пак, по всяко време — извика Самия след него. — Може би следващата седмица?

— Много съм зает, Самия. Все пак благодаря.

— Тогава по-следващата. Донеси снимки на унгарски парашутисти!

Сестрата го изчака да слезе по стълбите, които щяха да го изведат на улицата, и едва когато полицаят изчезна от погледа й, бавно и тихо затвори вратата. За момент се загледа замислено в пода и поклати глава. След това вдигна очи и бързо се върна в кухнята, където седна на масата и извади дневника си от чекмеджето.

„Радвам се, че дойде.“ „Няма проблем.“ Самия имитираше тона и гримасата на Мерал. „Няма проблем?“, възрази тя. „Няма проблем?“ Опря чело в дланта си, вдигна глава и грабна химикалката. „Той просто се отби, а сърцето ми започна да трепери и да танцува едновременно“, записа тя там, където беше прекъснала. „Изглеждаше някак променен. Не мога да си го обясня, но имаше нещо. В крайна сметка краткото му посещение се оказа съвсем делово. Както обикновено. И то по доста страховит повод. Така се радвам, че съм най-обикновена откачалка, а не ченге. Както и да е, май ще се предам. Да, обратно към самотните вечери с плочите на Франк Синатра и чаша уиски. Или може би, подобно на Майо и мечтите му за Кармел, ще се радвам само на един поглед или разговор от време на време, на една усмивка и махане с ръка за поздрав.“

Самия прочете написаното и задраска сравненията, като остави единствено думата „усмивка“.

Долу, на улицата под апартамента й, Мерал седеше сам в полицейската кола и гледаше намръщено телетипното копие на снимката в ръката си. На нея се виждаше албанският военен офицер, който беше изчезнал от контингента на ООН в Голанските възвишения. Самия току-що го бе разпознала категорично като мъжа, живял в апартамента на Уилсън. В съответствие с предишните описания на Темеску, но не и с размазаната снимка от шофьорската му книжка, ясното ново изображение беше на мъж със силно, загрубяло лице и белег, който разсичаше устните му в озъбена гримаса.

Името му беше полковник Йетон Агим Вльора.