Карл Май
Островът на скъпоценностите (15)

9. БОЖИЯТА МЕЛНИЦА…^[1]

 

По каменистата планинска пътека, която извеждаше, стеснявана от високи до небето стръмни стени, в близост до крепостта Химелщайн, за да излезе приблизително половин час след нея на същинското шосе през прохода, крачеха пъргаво трима мъже.

Тесният, мизерен път бе зле поддържан. Само на няколко места, където се бе образувал тънък слой почва, се забелязваха коловози, от което можеше да се заключи, че по него сегиз-тогиз минава и някое возило.

Беше по пладне, ала тук между насечените стръмни стени, издигащи се отвесно на може би над сто метра височина, цареше полумрак, а от небето бе видима само една тясна ивица, която, гледана отдолу, много рядко надхвърляше ширината на линеал.

— Heavens! — възкликна най-едрият от тримата странници, който високо стърчеше над своите снажни спътници. — Имам чувството, сякаш се намирам в някой североамерикански каньон. И, струва ми се, няма да се изненадам, ако нейде иззад някой ъгъл изскочи индианец в пълна бойна екипировка. Илюзията щеше да е пълна, ако не липсваше водата. Забелязва се липсата на река или поне някой поток. Не мислиш ли и ти така, Фред?

— Може би имаш право, старий Бил — кимна заговореният, — човек като че ли действително се чувства насаден в Дивия запад.

— Изтрайте само още пет минути — рече третият, в когото на читателя няма да е трудно да отгатне Нурван паша — и вашето желание ще се изпълни. Тогава ние ще сме при Дяволската клисура, от която един буен поток се втича в тази долина. Така ще имате онова, което още ви липсва.

— Дяволската клисура? — попита Фред учуден. — Това име ми е познато. Това е клисурата, в която трябваше да се състои дуелът между брат ми и Лудия граф.

— Жалко, че нямаме време, иначе с удоволствие тях да ви покажа това място.

— Вие, изглежда, сте добре запознат с този край, хер графе?

— О-о, — засмя се Катомбо — в младостта си аз много съм се скитал из тези планини.

— Учудва ме — каза Бил — дето Лудия граф е избрал тоя калпав път.

— Мен това не ме учудва. Моят безупречен племенник го е избрал, за да не бъде заловен.

— Така мисля и аз — рече Фред. — Но погледнете, комай сме вече на мястото, за което преди малко споменахте. Тук вдясно се открива една клисура, а тук, Бил, си имаш и ти твоята Мисисипи за която…Behold!^[2] Какво е това?

Той се бе прекъснал, защото очите му се бяха спрели на земята, която тук бе покрита с гъста тревна растителност — последица от потока, изливащ се шумно от клисурата в каньона.

— Бил, я ела насам и огледай дирите, които се виждат тук!

Бил се отзова на подканата на приятеля си и пристъпи по-близо. Отпечатъците по земята бяха толкова ясни, че изследването не отне много време.

— Хер графе, вашият племенник не е продължил пътуването, а е слязъл тук — заяви Фред категорично.

— Невъзможно! Та нали се вижда, че следите от колата продължават.

— Съвсем вярно! Само че графът оттук нататък вече не е седял в купето.

— Как стигнахте до тази мисъл?

— Много просто! Каретата е спряла тук. Това следва от копитата, които ясно са се отпечатали в меката почва. И елате тук отстрани! Виждате ли отпечатъците от два мъжки ботуша? Те са точно там, където трябва да се е намирала вратичката на каретата, и са дълбоко отпечатани, защото е имал да носи тежък товар. Можете ли да се досетите какъв?

— Вие имате предвид естествено Магда, дъщерята на майора. Само че ми е напълно непонятно накъде ще се е отправил с нея.

— На мен засега също! Но все ще му разкрием спатиите. Вашият племенник, изглежда, и представа си няма, че стъпките могат да се превърнат в издайници.

— Ако знаеше, че по петите му са двама прерийни скитници, които биха открили и дирята на комар, вероятно щеше да внимава повече — пошегува се Катомбо.

— Е, задачата, която имаме сега да разрешим, не е чак толкова костелива — ухили се Фред. — Нека чуем какво ще ни съобщи Бил. Той, види се, е намерил нещо.

Санфорд междувременно се бе отдалечил, забил поглед в земята, в посока входа на клисурата. Там спря и се наведе. После се изправи и продължи малко навътре, след което се върна.

— Обесникът е навлязъл в клисурата. Открих вътре дирята му.

— Но това е просто невъзможно — възрази Катомбо. — Какво ще прави той в клисурата? Та тя няма изход.

— Това вие естествено по-добре го знаете отколкото аз — рече Бил равнодушно. — Но нека на място ме обесят, ако съм се излъгал. Вижте тук… и тук… и тук…! Същите мъжки ботуши, както преди малко. Нашият човек трябва да е още в клисурата, понеже неговата следа води, наистина, навътре, но не и пак навън.

— Хер графе! — обърна се Фред към Нурван паша. — Колко голямо е разстоянието оттук до замъка през тази клисура?

— По въздушна линия четвърт час.

— И казвате, че тя няма изход? Вашият племенник, изглежда, все пак знае някакъв, иначе нали нямаше да се отправи в такъв един капан.

— На мен не ми е известен никакъв.

— Вероятно е възможно човек да се изкатери по страните?

— Това е напълно изключено. Стените се възкачват така стръмно и отвесно, че и най-опитният катерач не би предприел опит да стигне горе.

— Е, бездруго ще видим. Ако действително е така, както казвате, то Лудия граф ще ни дотърчи право в ръцете. Напред! След него в клисурата!

Катомбо поклати, наистина, невярващо глава, че племенникът му е поел по този път, ала последва тръгналия напред Фред без по-нататъшно възражение. Беше така, както бе казал: стръмните стени се възкачваха от двете страни на потока, край който се проточваше една тясна пътека, толкова рязко на височина, че всяка мисъл за изкатерване оттук би била безумие. Ето защо на преследвачите се струваха толкова по-загадъчни следите, които в началото можеха да се различат още на няколко пъти, ала после изчезнаха — каменистата земя не приемаше никакъв отпечатък.

Пътеката водеше най-напред бавно, но постоянно нагоре и за човек, комуто не се вие свят, бе съвсем проходима. Дълбоко долу потокът шумеше своята дива песен, а високо горе стените създаваха впечатление, че почти се докосват. Тук и там скалите бяха късо срязани по такъв начин, че на тримата се струваше, сякаш крачат във вътрешността на земята. Обкръжаваше ги една зловеща романтика, на чието въздействие нямаше как да не се поддадат.

— Сега схващам — рече Фред, — защо този скалист пролом е наречен Дяволската клисура. Тук наистина е злокобно. Хич не бих се учудил, ако видя да се стрелкат дяволи или демони из тоя мрачен хаос от скали и отломъци.

— Елате някой път насам по здрач! — каза графът. — Тогава е още по-страшничко, когато там горе прозорците блестят в златисто и крепостта е увенчана с корена от лъчи. На човек тогава действително се струва, сякаш поглежда дълбоко долу от преизподнята нагоре всред самото велелепие на рая.

— Крепостта е видима оттук?

— Оттук още не, но по-напред, където пътеката стига края си. След пет минути сме там.

Посоченото време още съвсем не беше минало, когато стените се отдръпнаха и пътят излезе на малък плитък басейн, чийто диаметър възлизаше може би на сто крачки. Той не притежаваше бряг — черните стени се извисяваха непосредствено от водата на една височина от около сто и петдесет метра и придаваха на водното огледало наситено тъмна, почти черна украса. Вляво горе надзъртаха надолу от шеметната височина зидовете на Химелщайн, а в заден план потокът се сриваше в дълбините на няколко бумтящи каскади, най-долната от които бе най-високата и най-широката.

Като цяло всичко правеше едно такова страховито, направо пъклено впечатление, че Фред не можа да се сдържи и възкликна:

— За Бога, това прилича на някоя сцена от Дантевия „Ад“! Така, точно така съм си представял катраненото езеро, в което продажниците биват наказани во веки за своите грехове, а крепостта горе, която се вижда оттук, трябва да се казва не Химелщайн^[3], Хьоленщайн^[4], защото наистина изглежда така, сякаш там хазяйства тарторът на пъкъла, за да надзирава натиканите в катраненото езеро души.

— Абе какво ти катранено езеро! — изръмжа Бил, за когото Данте звучеше като на санскритски. — Я по-добре ми кажи къде се е дянал Лудия граф!

Трезвите думи на приятеля върнаха Фред отново към действителността. Той плъзна изучаващо поглед наоколо и после рече удивен:

— Да, наистина! Къде ли може да е отишъл? Човек почти би могъл да рече, че работата е дело на Нечестивия.

— Не казах ли аз веднага, че е невъзможно да е поел по този път! — запита Катомбо. — Как ще стигне оттук до крепостта, освен ако не му е стоял балон на разположение?

— Или Дяволът, когото Фред тъкмо спомена, му е дал крила — изръмжа Бил сърдито.

Голвиц поклати безпомощно глава.

— И аз самият едва ли не бих помислил, че сме на крив път. Но следите! Те можеха да се прочетат все пак в тревата ясно като буквите на Библията.

— Пък аз винаги съм се смятал за уестман, и то не баш от най-лошите — рече Бил, — а сега да ни поведат така за носа. Един грийнхорн, чиято човка се натъква пръв път на някоя диря, не би могъл да бъде по-безпомощен от нас.

— Не се косете! — успокои ги Катомбо. — Първият опит така и не излезе сполучлив и ние трябва да подхванем работата от някоя друга страна. Сега аз ще се отправя към крепостта и ще си разменя някоя и друга сериозна думичка с моя племенник. Той трябва да ме чуе.

— Искате да тръгвате? — попита Фред. — Колко имате да се катерите до крепостта?

— Малко повече от час.

— Значи бихте могъл след три часа, считано отсега, да сте отново тук?

— Определено. Но нима вие не желаете да ме придружите?

— Аз оставам тук — заяви Фред решително. — Имам чувството, че тук някъде трябва да има таен вход към замъка.

— И аз толкоз по-малко мърдам от мястото си — отстоя твърдо Бил. — Още никога през живота не съм виждал някоя по-ясна следа и непременно трябва да проникна зад тайната. Но не казвайте на племенника си, че не сте сам!

— Нямайте грижа! Знам как да се държа. Вас междувременно, надявам се, няма да ви налегне прекалено голяма скука.

След тези думи Нурван паша се върна по пътя, който ги беше довел до езерото. А двамата приятели седнаха на земята и извадиха провизиите — бяха огладнели от дългия поход…

В голямата ъглова стая на крепостта Химелщайн седеше, удобно почивайки в едно кресло, Лудия граф. Беше свалил пътническия костюм и носеше практично домашно облекло. До него по масата стояха остатъците от обилен обяд, на който графът порядъчно бе отдал дължимото. Той беше, заключвайки от доволната му физиономия, в отлично настроение. Сегиз-тогиз дори се изсмиваше високо, сякаш някоя приумица чудесно го забавляваше. Накрая натисна бутона на масата за хранене.

На влезлия слуга заповяда да раздига блюдата и да повика кастелана. След няколко минути Гайслер влезе.

— Е, стари приятелю, възстановихте ли се от напреженията на пътя? Беше си прелестно пътуване, нали, макар и с някои пречки. Но какво ви е? Не изглеждате точно така, като да сте в особено добро настроение.

— Тук наистина не сте неправ, милостиви господарю! На мен никак не ми е добре на душата. Ами ако цялата история излезе наяве? Не биваше да оказвате доверие на пандизчията!

— Дрън-дрън-ярина! — ухили се графът. — Гайслер, вие сте прекалено бъзлив. Кой би могъл да ни стори нещо? Дори да са заловили оня Хартман, това ни най-малко може да ни навреди. Ние просто ще отречем всичко. Най-важното е, че докарахме момичето незабелязано в крепостта. Добре все пак че баща ми навремето наредил да приведат в изправност старите механизми, които съвсем са изпаднали в забрава.

— Това хубаво, милостиви господарю, ама тоя път се струпа твърде много наведнъж. Пожарът, отвличането, инцидентът с циганите, ръгването, с което угостих непознатия кочияш в ръката — всичко това…

— Престанете, Гайслер! Вие сте един стар вестител на нещастия и днес действително сте непоносим. Аз не се тревожа наполовина колкото вас. Кажете по-добре, жена ви подреди ли двете стаички в кулата?

— Тъй вярно, хер граф, всичко е в ред.

— А момичето?

— С него, изглежда, си стоварихме един кръст. То постоянно плаче и хлипа и все вика баща си и някой си там Герд.

— Е, мога да си го представя — изсмя се графът. — Но така ще е само в началото. Все ще опитомим кукличката.

— Но ако не иска да се покори?

— Тогава ще отиде в подземната тюрма.

— Да ме прощавате, милостиви господарю, ама това няма да може да стане.

— Защо не?

— Има налице само една сигурна каменна килия и тя е заета. Последният „Наемател“ още не е умрял.

— Още не! Той, види се, бляскаво си живее!

— Това не, но той беше здрав като камък, а с едно убийство не искам да си обременявам съвестта.

Графът се изхили подигравателно.

— Да, зная, че притежавате необикновено деликатна съвест. Сега вървете! Не ми се ще да си развалям доброто разположение с киселата ви физиономия.

Едва се бе затворила врата зад кастелана и той влезе отново да предаде една визитка на своя господар.

— Граф Вилхелм фон Хоенег.

— Хоенег! Кой пък се води под това име още освен мене? Вярно, та това е оня фамозен каперски капитан, дето съсипа плановете на татко, а на мен отне бащиното наследство. Но какво може да иска той от мен? Гайслер, пуснете господина да влезе! Това при всички случаи е по-умно, отколкото да го отпратя.

Кастеланът тръгна и миг след това се появи предизвестеният. След първия поздрав, който в никой случай не беше така сърдечен, както би следвало да се очаква между близки роднини, които дълго не са се виждали, домакинът посочи с приканващ жест един стол. Посетителят обаче се престори, че не е забелязал поканата, и остана прав.

— На какво дължа неочакваната радост да мога да поздравя своя чичо? Мина, мисля, половин вечност, откак не сме се срещали.

Нурван паша го изгледа със сериозен поглед.

— Сериозно ли говорите? На мен пък ми се струва, че ние съвсем наскоро се срещнахме.

— Съвсем наскоро? Вие се лъжете.

— Много е възможно да не сте ме познал. Това беше снощи в гората — час-два след полунощ и вие носехте на ръце тежък товар.

Лудия граф се изплаши, ала се постара да прикрие вълнението си и дори съумя да се усмихне.

— Знаете ли, че това, което казвате, никак не е ласкателно за мен. Вие май смятате нашего брата за хамалин.

— По изключение някой път би могло да се случи и един граф да се принизи до нивото на хамалин.

— Не ви разбирам, добри ми чичо.

— Моля да не ми разигравате театро! Вие много добре даже ме разбирате. Вероятно няма да отречете, че знаете какво се случи вчера в имението на майор Хелбиг?

— Какво трябва да знам? По време на моята кратка визита при майора, която едва ли продължи и час, не се случи нищо заслужаващо отбелязване.

— Затова пък толкова повече след вашето тръгване.

— Възможно, но това какво ме касае?

— Повече отколкото искате да признаете. Замъкът на майора снощи напълно изгоря.

— Небеса, какви ги говорите? Та това е невъзможно!

— И по време на пожара неговата дъщеря е била отвлечена от един мерзавец.

Рицарят-разбойник от новото време даде вид, сякаш е извън себе си от изумление.

— Може ли изобщо да се помисли такова нещо? Такива работи в днешно време вече не се случват!

— От време на време все пак, както виждате! Понеже тъкмо се намирах в този край, реших да навестя майора и го заварих в най-голяма сърдечна несрета поради изчезването на неговата дъщеря. Той ми е приятел и ето защо веднага се отправих на път да преследвам похитителя. Издирванията ме доведоха до крепостта Химелщайн.

— До крепостта… Химелщайн? — попита графът със заекване. — Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че момичето се намира като пленница тук.

— Хер…! Как можете да си позволявате…!

— Не се палете, моля! Аз знам точно как да се отнасям с вас. Питам ви: ще предадете ли момичето доброволно, или не?

— Недоумявам откъде-накъде си присвоявате правото да ми задавате този въпрос. Момичето не е при мен.

— Ами, я не си правете усилия! И се вразумете! В този случай бих бил готов да успокоя работата и да се погрижа да не бъдете повече обезпокояван. Ако не, ще трябва да ангажирам на полицията.

— Забележително, Ваша светлост, че вие, макар един Хоенег, заставате на противниковата за мен страна и ме заплашвате с полиция. Кой ви дава това право?

— И още можете да питате? Тъкмо защото съм Хоенег и не мога да гледам спокойно как покривате с позор това име. Значи отказвате да върнете момичето?

— Не отказвам, а остро протестирам срещу това, че свързвате моята персона със случай, с който нямам нищо общо. Но съм готов да ви разведа из крепостта, за да се убедите, че се лъжете.

— Я стига — махна Катомбо пренебрежително, — мога да си представя, че в тази стара крепост има потайности, за които е осведомен само посветеният. Вие ще се пазите да ми покажете подобни неща.

— В Химелщайн няма потайности.

— Толкова по-добре за вас!

— Да приключим този разговор! Не съм свикнал да бъда разпитван като престъпник.

— Е, добре! Аз всъщност можех да си помисля, че визитата ми няма да даде резултат. Тръгвам си, но ще си позволя да ви напомня още, че вас и в Зюдерланд едва ви търпят. Ще ми коства само една дума и ще бъдете изхвърлен от страната.

— Хер, вие сте откачил, иначе не бихте могъл да ми говорите с този тон. Подобни неща в моя дом аз не позволявам и само от съображение името, за което мислите, че е свещено единствено за вас, се въздържам да не се отнеса с вас така, както заслужавате.

— И как бихте се отнесъл? — усмихна се пашата с превъзходство. — Вероятно ще направите да изчезна, както преди седем години младия барон Теодор фон Голвиц?

Другият трепна.

— Голвиц? Какво искате да кажете с това? Не ви разбирам.

— Поразмислете, драги племеннико! Тогава ще проумеете. Полека-лека хората започват да разкриват потайните ви ходове. Сбогом!

Без да дочака някакъв отговор, Катомбо се запъти към вратата и се спусна по покритите с пътеки каменни стъпала, Стигнал вън, той се насочи на юг и след десетина минути се озова при гората, която пристъпваше от двете страни към шосето.

Беше отдалечен на около двайсет крачки от първите дървета, когато от сянката им се измъкнаха двама мъже — о очевидно бяха чакали него.

— Вече отново тук, Ваша светлост? — запита по-възрастният от двамата, в които разпознаваше Шуберт и сина му Герд, изпратени за наблюдение на Химелщайн. — Много бързичко стана. Постигнахте ли нещо?

— Не, той отрече всичко.

— Не го ли казах, когато преди половин час се срещнахме на това място? Този мръсник е врял и кипял.

— Какво ще правим сега? — попита Герд, който едва съумяваше да владее нетърпението си. — Да не би пък да чакаме тук, додето полицията поеме работите в свои ръце? Дотогава Магда може да пропадне и умре.

— На това мнение съм и аз — даде му право неговият баща. — Предлагам да вдигнем котва, да опънем платната и да доплаваме до пиратския кораб „Химелщайн“. Прилягаме борд до борд и връзваме всичко, що намерим, по фокреята, както си му е почтеният моряшки обичай. Така си остава, точка!

Катомбо се засмя.

— Толкова бързо, както си мислите, навярно няма да стане. От само себе си се разбира, ние не бива да предприемаме нищо, без да сме уведомили преди туй другите. Най-доброто е да навестим сега фон Голвиц и Санфорд в Дяволската клисура.

— И тримата ли?

— Да.

— Но ако мошеникът междувременно потърси с момичето хоризонта? Няма ли да е по-добре един от нас да остане тук на вахта?

— Аз го считам за излишно. Разбойникът ще се пази да напусне крепостта, където знае плячката си на най-сигурно.

— Може би, имате право. Да се захващаме тогава за брашпила^[5]!

Понеже крачеха бързо, след три четвърти час вече достигнаха мястото в Дяволската клисура, където двамата прерийни ловци чакаха с нетърпение.

— Най-сетне! — извика Фред, като съгледа Катомбо. — Връщате се по-бързо, отколкото можехме да приемем. И другите двама господа също идват с вас? Добре, значи се събрахме и можем дружно да подхванем работата. Постигнахте ли нещо, Ваша светлост?

— Не, той отрече.

— Well, можехме да си го помислим. А вие, хер капитан? Какви наблюдения направихте?

— Наблюдения? Хич никакви. Ние половината предобед лежахме в близост до замъка на котва, ала не мернахме нищо освен една празна карета, която доплава нагоре по хълма и влезе в двора на замъка.

— Празна карета? Естествено! Графът не е влязъл отпред в замъка, а е слязъл преди туй и е отвел изотзад плячката си на сигурност.

— Изотзад? Но къде!

— Тук.

— Все още ли не сте се разубедили, че е бил тук? — попита Катомбо.

— Не, сега още по-малко отпреди. Ние именно след вашето тръгване не стояхме бездейно.

— Тъй ли? И с какво се занимавахте междувременно?

— Размишлявахме и открихме тайния достъп до замъка!

Това неочаквано изявление постави другите в безмерно удивление. С най-различни възгласи дадоха гласност на изумлението си, на което Фред сложи край с обяснението:

— Аз казах, че сме открили тайния достъп. Може би трябваше да се изразя по-добре и да кажа: ние не сме го видели, наистина, но знаем къде се намира, къде трябва да се намира.

— И къде? Тук няма ни едно-едничко място в стената, което човек оттук да не може да различи. Никакво отверстие не може да се открие.

— Нали? — ухили се Фред малко поласкан. — И все пак работата е съвсем проста. Има си много добре едно място, което привлича погледите ни, действително само едно-единствено.

— Кое имате предвид? — попита Катомбо любопитно. — Може да се вземе под съображение само едно място, но то лежи извън всяка сметка, а именно онази част от стената, покрита от водопада.

— Точно него имам предвид — заяви Фред с голяма категоричност. — Бил има същото убеждение като мен.

— Но това е невъзможно!

— Защо да е невъзможно?

— Как ще е минал племенникът ми с момичето през водопада?

— Това не е наша работа, а негова. Какво сега, ако водопадът може чрез някой механизъм да се спре? И ако там отвъд, зад водопада е скрита една лодка? Тогава загадката би се решила по един много пост начин. Кочияшът, който е посветен в тайната, е избързал напред и е спрял водопада, след което е прекарал графа и Магда с лодката отсреща, без да им се налага ни най-малко да се намокрят.

— Но това звучи във висша степен невероятно!

— О-о, нищо не вреди. Най-невероятното при този случай е единствено възможното и поради това правилното.

Катомбо поклати глава.

— Вие, прерийните ловци, сте странни хора! От един-единствен стрък трева сътворявате цяла история и искате хората да ви повярват.

— Да не спорим! — рече Фред. — Скоро ще видим кой от двама ни има право. Дали някой от господата няма свещ или нещо подобно у себе си?

След известно търсене Балдуин Шуберт извади на бял свят малко късче лоена свещичка.

— Достатъчно е. Кибрит имам самият аз, най-важното е само да ги отнеса сухи отвъд.

— Какво възнамерявате? — учуди се Катомбо, — Не се каните да плувате до отсреща нали?

— Защо не? — засмя се Фред. — Все пак трябва да ви представя доказателство, че твърдението ни с Бил е правилно.

— Но в тая леденостудена вода можете да си докарате смъртта!

— Ха! Реките, по които съм плувал в планините на Дивия запад, също не бяха предварително затоплени.

С тези думи той се освободи от сакото и го предаде на Бил. Тогава обаче капитанът се набута помежду им.

— Стоп, драги Голвиц! Аз не казах относно голямата мрежа, която преди малко беше разгърната, нито дума. Но съм на мнение, че ако трябва да се плува, то това засяга моята специалност. Я си навлечете пак рубашката и ми дайте лойта и кибрита! Аз ще гондолирам вместо вас до отсреща и ще проуча работата.

Фред сега не пожела да се съгласи, възникна спор, от който в крайна сметка излезе победител Шуберт.

И по същото време вече си свали куртката и всичко излишно. Лоеното късче и кибрита грижливо уви в носната си кърпа и закъта под шапката, която нахлупи дълбоко на челото. После нагази във водата — в началото тя му достигаше само до коленете.

Останалите следяха движенията му с лесно обяснимо напрежение. По-нататък и все по-нататък продължаваше да крачи капитанът към средата на басейна, който постепенно ставаше по-дълбок, докато водата стигна до раменете му. После той разпери ръце за плуване и се насочи към водопада, но не към средата, а към самия му край.

— Хм, човекът е умен — забеляза със задоволство Фред. — Той напада водопада откъм най-слабата му страна, сиреч от края.

— Мислите ли, че входът се намира там? — попита Герд.

— Там навярно не, а по към средата. Но смятам, че той иска да се възползва от свободното пространство, което се образува между стената и водопада.

— Откъде претендирате да знаете, че такова съществува? Та оттук все пак не се вижда нищо.

— Това е от разстоянието. Но него трябва да го има. Вземете под внимание мощта, с която водата пада от тази колосална височина. Тук е ясно, че тя не се плъзга отвесно по стената, а бива запокитвана навън в една повече или по-малко голяма дъга, която, разбира се, оттук не може да се забележи. Гледайте, сега баща ви достигна края, а сега… сега той изчезна.

Да, капитанът вече не се виждаше. Мъжете от брега бяха забелязали още, че той натисна с едно рязко посягане шапката, която навярно малко се бе поместила, здраво на челото, после се потопи и изчезна.

Ако съждението на двамата ловци се установеше като неправилно, то в следващия миг той трябваше отново да се появи пред водопада. Но той не дойде. Това бе добър знак, при предпоставката че не го бе сполетяло някакво нещастие. Другите стояха, изпълнени с очакване, на брега и гледаха мълчаливо мястото, зад което беше изчезнал. Така минаха пет минути и още пет, ала Шуберт все още не се показваше. В сърцата на чакащите вече започна да се надига тревога и особено неговият син едва съумяваше да прикрива безпокойството си. Отново изтекоха пет минути на напрегнато мълчание и тогава Герд внезапно извика:

— Водопадът, водопадът! Вижте, той изчезва!

Да, водопадът действително изчезваше. Първо най-горната каскада, която се смъкна надолу, докосната сякаш от магическа пръчка. После, но по-бавно, следващите стъпала. Ехтежът ставаше все по-слаб и накрая съвсем престана. След две минути там, където допреди малко една широка водна завеса бе покривала стената, имаше вече само една тънка струя, ромоляща от зъбер на зъбер, от издатина на издатина. Долу при водната повърхност можеше да се различи — макар и неясно, защото слабо се открояваше на тъмния фон — една цепнатина, към която очите на всички се отправиха с напрегнато любопитство.

— И ето го там на, вашият вход към крепостта! — каза Катомбо с тон на най-искрено възхищение. — Наистина, бароне, трябва да отдам пълното си признание на вашата проницателност.

— О-о, хер графе, действително не беше трудно да се проникне зад тайната, като вземеше човек под съображение различните факти. Веднъж следите, които несъмнено навлизаха в клисурата. После вашето уверение, че страничните стени са неизкатерими, в което впоследствие аз самият се убедих. По въздуха също нямаше как търсените да са препуснали и ето как остана само една възможност: водопадът.

— Така, като представяте работата, тя наистина си изглежда съвсем проста. Но казвам ви, аз можеше цяла година да си стоя на това място и пак нямаше да ми хрумне, че зад водопада се крие някаква тайна. По какъв начин, мислите, се довежда водопадът да спиране?

— В това отношение капитанът ще може да ни даде най-добър отговор, Когато… Behold! Ето го че вече идва! И наистина, точно както си го бях помислил, с лодка!

Действително от процепа се изстреля една лодка, в която седеше Шуберт. Тя приближаваше бързо към мястото, на което стояха мъжете. След късо време вече пристана и капитанът скочи от нея.

— Тъй, ето ме пак тук! — засмя се той радостно. — Вероятно вече отдавна сте ме очаквали, ала въжето не можеше да се развие по-бързо, дори и с най-добрата воля. И тъй, работата стои точно така, както предполагахте, хер барон. След като аз…

— Стоп, драги мой! — прекъсна го на словото Фред. — Всички ние естествено сме много любопитни за вашата история, но вие можете също така добре да ни я разправите и по път. Аз съм на мнение да не се заседаваме повече тук, след като сме проникнали зад тайната. Да поемаме край отсрещната страна!

 

— И петимата наведнъж ли? — попита Герд, като измери с усъмнен поглед малкия съд.

— Защо не! Щом като може да носи трима души, то в случай на нужда ще потегли и с петима, стига мъничко да се посбутаме — рече баща му с крепка увереност.

Та се качиха значи. Санфорд взе греблото, а Шуберт седна при кормилото, другите трима се сместиха и се „посбутаха“. По време на късото плаване морякът „разви въжето“. С ловко гмуркане той изплувал от другата страна на водопада — за щастие без „пробойна в главата“, както се изрази. В царящия тук сумрак, създаван от водопада, веднага забелязал „люка“ в скалата и заплувал към него. В първия миг го обгърнала дълбока тъмнина. Плувайки предпазливо навътре, само след късо време ръката му докоснала някакъв предмет, който стърчал от водата. Това било, както за своя радост установил, лодка. Прехвърлил се в нея, запалил лоената свещ и при нейната слаба светлина различил, че се намира в някакъв канал, който свършвал тук пред едно стръмно водещо нагоре стълбище. Всъщност сега можел да гледа на работата си като уредена и да се върне обратно при другите, но се сетил какво бил казал Фред за някакво „изключване“ на водопада и го поблазнило да проучи нещата по-отблизо. Не му се мислил дълго, а започнал „да се изкачва по вантите“ — по-високо и все по-високо. Лоената угарка била вече пред угасване, когато стълбището стигнало края си. То излизало на един странично водещ и напълно равен ходник. И тъкмо на това място открил търсеното — един своего рода полиспаст, чиито въжета чезнели нагоре в един отвор на потона. Естествено капитанът веднага заел къде е. Заловил се за колелото и го въртял, додето почувствал съпротива. На земята стоял един фенер, оставен тук по някаква причина, който му дошъл тъкмо на сгода. Запалил го от лоената си свещичка и поел надолу по стълбите с възможно най-голямата бързина. Каква радост, когато стигнал долу и забелязал, че водопадът е изчезнал и дневната светлина нахлува в канала! Лампата временно угасил.

Балдуин Шуберт тъкмо бе свършил със своя сбит доклад и навлязоха в канала. Няколко веслени удара отведоха лодката до началото на стълбището, фенерът бе отново запален, лодката привързана и после Фред закрачи със светлината начело на другите нагоре по стълбите.

За полагането на стъпалата, просечени грубо в скалата, хората се бяха възползвали от един естествен, почти отвесен процеп в хълма, така че изкачването протичаше доста бавно. Когато Фред достигна последното стъпало, където бе монтиран задвижващият механизъм, им повели настойчиво възможно най-голяма безшумност.

Ходникът, на който сега стъпиха, беше един метър широк и два висок. След известно време стигнаха до едно място, където на земята стоеше едно дървено ведро, пълно до половината с вода. Това обстоятелство беше фрапиращо, наистина, ала те нямаха време да му отделят повече внимание и продължиха да крачат.

Добре беше, дето Фред посъветва спътниците към предпазливост, защото едва бяха отминали съда с водата и някъде далеч пред тях се разнесе лек шум.

— Пет! Някой идва! Снишете се към земята и не шавайте! Всички се отзоваха на подканата, а Фред угаси фенера.

Приблизително на двадесет крачки от тях забеляза бледна светлина. Самият източник обаче не можеше да види, понеже точно там ходникът правеше чупка. По този начин се образуваше ъгъл, зад който Фред се примъкна с котешки скокове. Сиянието стана по ярко и се появи един фенер със затъмняващи бленди, носен от един мъж.

Беше кастеланът на замъка.

Той мина, без нищо да подозира, край Фред, който се бе притиснал плътно към скалата. Един бърз поглед напред го осведоми, че мъжът е сам.

— Стой!

При неочакваното прозвучаване на човешки глас, кастеланът се стресна. Обърна се и като видя Фред, се изплаши, сякаш бе съзрял призрак. Но бързо се окопити.

— Кой сте вие? И какво търсите тук? — попита заплашително.

— Хм, не бъди зъл, старо! Аз искам да посетя господаря ти, най-големият негодяй, който може да има!

— Човече, кой си ти?

— Това може да ти е безразлично. Все ще се запознаеш с мен. Я си дай фенера!

Думите още не бяха отзвучали и той вече му го бе изтръгнал.

— Човече! — закани се кастеланът. — Давай фенера или…

Повече не изговори, а отстъпи няколко крачки назад, тъй като видя към себе си насочено дулото на револвер.

— Бил! — повели Фред.

— Тук! — отговори Санфорд, който беше най-предният в колоната. — Да понапляскам ли малко нехранимайкото?

Кастеланът се обърна.

— Кой е този човек? — запита уплашено.

— Аз съм жив-живеничкият Дявол и идвам да те забера — ухили се Бил. — Не дигай безполезна дандания, просто ще трябва да ме съпроводиш!

Същевременно обви исполинските си ръце около тялото му и го стегна така здраво, че оня не бе в състояние да помръдне.

— Тъй, уреден е! А сега, Фред, можеш да узнаеш от него всичко, което поискаш. Давам ти дума, че той ще пропее. За това аз ще имам грижата.

В първия уплах преди малко от изненадващото нападение на кастелана бе изпаднал и се търколил на земята един предмет, който той бе носил под мишницата. Фред сега го вдигна и огледа.

— Я гледай! Самун хляб! Къде се канеше да го отнесеш, мошенико?

— Бях на път към… исках… да нахраня рибите долу при водопада.

Това извъртане въздейства толкова развеселяващо, че те трябваше всячески да се постараят да не избухнат в гръмък смях, който можеше да ги издаде.

— Тъй, тъй! Ти май ни считаш за доста глупави люде, та очакваш да го повярваме. Но накъде си се канел да идеш, за нас на първо време е без значение. Кажи ни по-добре накъде води този ходник!

— Това не ви интересува!

— Обеснико, говори по-учтиво, инак ще ти разплескам надве сандъка! — заплаши Бил, като засили натиска на ръцете около гърдите му.

Кастеланът изстена.

— Пуснете ме, за Бога, пуснете ме, аз и бездруго ще си кажа!

— Та опиши ми значи пътя! Къде ще стигне човек, ако следва този ходник? — заразпитва Фред.

— Той върви най-напред доста дълго направо. Сетне се стига до една врата, зад която се намира кладенецът на замъка.

— С какво е заключена тя? С някакво резе?

— Не, тя има един секретен механизъм.

— Който на теб естествено е познат?

— Да — отговори кастеланът колебливо.

— Това е добре, защото няма да се наложи дълго да си губим скъпоценното време. Кой още го знае?

— Графът и жена ми.

— Друг никой?

— Не.

— По-нататък!

— От другата страна една врата със същото устройство води към един ходник, който продължава водоравно и свършва пред едно виещо се стълбище.

— Накъде се отива оттам?

— В една кула, която включва само това тайно стълбищно пространство и две разположени над него стаички.

— Кой обитава тези помещения?

Не му се искаше на кастелана да си развърже езика, ала Санфорд, в чиито обятия той беше като восък, бързо-бързо го вразуми.

— Дъщеричката на майор Хелбиг — изпъшка.

— Виждаш ли колко добре в дяваш немски? — ухили се Фред. — Предполагам, че отвътре входът за витото стълбище е замаскиран по някакъв начин, иначе пленницата би могла да ви се измъкне.

— Да, на мястото на врата се намира една картина, а там, където отвън е ръчката на бравата, е нагласена до куката на рамката една изпъкналост.

— Добре! Дотук схванах. Но трябва да съществува и връзка със замъка.

— Тя се намира на втората стълбищна площадка, където една врата води в един неизползван ходник на замъка.

— Да се надяваме, си казал истината. Защото ако макар само в един пункт си излъгал, ти си изгубен! Сега естествено оставаш при нас като пленник. От твоето държане ще зависи какво наказание ще ти бъде наложено. Бил, вземи втория фенер и внимавай за обесника! При най-малкото подозрително движение го гръмни!

След като претърсиха пленника за оръжия, при което излезе наяве един нож и Бил го затъкна в колана си, мъжете изминаха едно значително разстояние, докато една врата им наложи да спрат. Фред я освети с фенера и като не забеляза нито резе, нито ключалка, се обърна към кастелана на замъка:

— Как се отваря вратата? Казвай бързо, но се придържай към истината!

Лека-полека кастеланът бе осъзнал, че със съпротива само може да си влоши положението. Той посочи с пръст едно място в рамката на вратата и обясни:

— Отварянето става, като пъхнете ножа в този процеп и натиснете силно към вратата.

Фред изпълни без колебание това указание. Чу се тихо прещракване и вратата отскочи. Лъхна ги студен влажен въздух. Фред освети навътре с фенера. Пред тях се разкри кръгло, настлано с каменни плочи помещение, в чиято среда зееше дълбока дупка, В нея се губеше кладенчовото въже, което се спускаше някъде отгоре.

— Нека огледаме помещението по-внимателно, преди да стъпим в него! Трябва да затъмним фенерите, защото светлината им може да ни издаде, ако някой случайно намине горе край кладенеца. Ще заобиколим дупката отдясно. Бил, стори ми услугата да останеш с нашия пленник тук! Ние не знаем как стоят работите там отпред, а един-едничък силен вик от неговата уста би могъл да ни издаде, фенера му можеш да задържиш, на нас един ни е достатъчен.

Фред покри своята светлина и после стъпиха в опасното кръгло помещение. Минаха благополучно край кладенеца и през вратата отсреща, която се отваряше по същия начин като първата.

Сега фенерът бе освободен отново от блендите си. Пред себе си те видяха един ходник, който известно време продължаваше да води съвсем равно, докато накрая свърши пред една вита стълба, изкачваща вътрешната страна на кръгла зидария.

— До момента пленникът не ни е излъгал, сведенията му съвпадат точно. Но сега тихо, моля!

С нечути стъпки се запромъкваха четиримата нагоре по стълбите. На втората площадка Фред спря. Той остави светлината на фенера да падне върху стената, където забеляза една врата, но за него удивление тя стоеше отворена.

— Странно! — прошепна. — Нашият пленник ли е оставил вратата отворена? Или пък някой друг след него я е отворил? Това би могло да бъде единствено Лудия граф. Останете тук и позволете да се кача на първо време сам, за да поразузная!

В следващия миг беше изчезнал зад извивката на стълбището. Горе спря да се ослуша известно време и после се върна.

— Майне херен, идваме в щастлив час. Фройлайн Магда е горе и оня се намира при нея. Чух ясно двамата.

— Мерзавецът! — избълва Герд, пребледнял от възбуда. — Напред, нагоре при него!

— Стой! — повели Фред и го задържа здраво за ръката. — Очаквам да се подчинявате на моите разпореждания. Вие, Ваша светлост, пристъпете с капитана в този ходник тук, който води към замъка, и посрещнете графа, в случай че му се удаде да ни се измъкне там горе. Хер лейтенантът ще дойде с мен.

Двамата споменати останаха в мрака, а Фред се заизкачва с Герд нагоре. След четвъртата площадка стълбите свършиха и те застанаха пред една врата, зад която можеха да се доловят гласове.

— Ето я ръчката. Да влезем. Но тихо! — предупреди Фред. Един лек натиск бе достатъчен и врата се отвори. Фред влезе и Герд го последва. Намериха се в една стаичка, обзаведена само с едно легло, една нощна масичка и два стола. Прозорец нямаше, но през процепа на открехнатата падаше слаб проблясък от светлина. Герд се прокрадна бързо и безшумно до пролуката и погледна в съседните покои.

На една малка софа седеше графът, а в най-отдалечения ъгъл стоеше Магда с изпълнено със страх лице и умоляващо издигнати нагоре ръце.

— Не се заблуждавайте, гълъбчето ми! — тъкмо каза графът. — Никой не знае къде се намирате, никой няма да ви доведе спасение, Само откликването на моята любов може да ме склони да ви върна на близките ви.

— Аз ви мразя и презирам! — отговори тя с треперещ глас.

— О-о, аз вече съм опитомявал някоя и друга птичка. Скоро и вие ще се укротите, ако влезете в някоя от дупките, в които умея да обуздавам опърничавите.

— Аз ще умра.

— Не се умира така лесно.

— Бог ще ме закриля и спаси.

— Тъй ли мислите? Аз бих желал все пак да знам как ще иска той да я подхване тая работа. Вие сте слаба, а аз съм силен. Ще ви го докажа.

Той се надигна, пристъпи към нея и поиска да я прегърне. Но се отдръпна изплашен, защото вратата се отвори и на нея се появи Герд.

— Окаянико! — прогърмя този.

Тази дума тутакси върна графа на себе си. Който може да говори, не е привидение.

— Герд, о, Господи! — изкрещя Магда и се хвърли в обятията на любимия.

— Какво търсите тук? — изсъска графът, пристъпвайки към Герд. Тогава съгледа Голвиц, който бе влязъл след този. — Кой… кой е това? Къде съм ви… виждал вече?

— Кой съм? Аз съм вашият зъл дух и съм дошъл да ви подиря сметка за брат ми Теодор.

— Голвиц! — извика шашардисаният граф във внезапно озарение.

— Да, аз съм един Голвиц. Отмъстителят е тук! Вашата полица изтече, изверг!

— Още не! — изкряска Хоенег.

С едно бързо посягане грабна фенера, който беше донесъл, и изскочи през вратата в спалното помещение. В следващия миг беше изчезнал зад картината-врата, която се заключи с трясък.

— Измъкна се! — извика Фред. — Но само временно! Той не може да ни избяга. Останете с фройлайн засега тук, хер лейтенант, докато се върна!

Той се завтече обратно в спалнята и грабна фенера, който беше оставил на един стол. След няколко секунди беше вече намерил изпъкналостта до куката, която съответстваше на ръчката от другата страна, и отвори вратата. В миг стоеше отвън и затупурка с възможно най-голяма бързина надолу по стълбите.

Междувременно Хоенег търчеше към втората стълбищна площадка, за да избяга през вратата, водеща към замъка. Но ето че светлината от фенера му падна върху Катомбо и капитана, които стояха на стража на това място и изскочиха поривисто да го спипат. Ала оня се изплъзна ловко от ръцете им. Обърна се с едно проклятие и преди да се усетят, изчезна по стълбите надолу.

— Буря да отнесе Марса и Брама! — изруга Балдуин Шуберт. — Ей го че отплава, а ние кютим тук като две стари, негодни корита. Какво да правим? Бива ли да напуснем поста си и да хукнем подире му? Ако само хер фон Голвиц…

— Капитане! — прокънтя тогава в непосредствена близост гласът на Фред.

— Хер барон, вие ли сте?

— Да, аз съм — гласеше отговорът и същевременно фигурата му изплава в светлината, хвърляна от неговия фенер. — Видяхте ли Лудия граф?

— Да, искаше да мине оттук.

— Накъде заби?

— Надолу по стълбите.

— Той ще иска да офейка през ходника и помещението с кладенеца. Но това няма да му се удаде, ако Бил, който чака от другата страна е нащрек. Той ще го подгони към нас. Следвайте ме!

Хукнаха бързо надолу по стълбището. Пристигнали на най-долната площадка, те видяха беглеца на доста голямо разстояние пред себе си, фигурата му рязко се открояваше на светлината от неговия фенер. Сега се втурнаха напред с удвоена бързина, което, разбира се, не ставаше без шум. Преследваният чу стъпките зад себе си и от своя страна също увеличи бързината, така че дистанцията между него и преследвачите не се намали. След две минути беше достигнал помещението с кладенеца и стъпи по каменните плочи. Вече беше заобиколил наполовина кладенчовия отвор, когато на няколко крачки пред него отекна силния глас на Бил.

— Спри! На мига спри или стрелям!

Хоенег толкова се уплаши от това, да намери и тук изхода препречен, че залитна няколко крачки назад. За нещастие стъпи върху една плоча, която се бе разхлабила и сега хлътна рязко под тежестта му, и то към страната, където в непосредствена близост зееше кладенчовият отвор. По този начин той изгуби твърдата опора под нозете си. Размаха ръце във въздуха, вдигна единия крак, за да потърси някаква опорна точка, и така загуби окончателно равновесие… един грозен пронизителен крясък и той се сгромоли гърбом в дълбочината. Донесе се глух, пляскаш звук… тялото на графа се бе разбило.

Няколко мига по-късно в помещението с кладенеца се появи Фред със своите спътници.

— Бил!

— Фред!

— Къде е Лудия граф?

— Изтърси се в кладенеца.

— В кла… — от изумление и стрес словото заседна в устата му. Също никой от другите не пророни изпърво нито дума.

Беше миг на ужаса. Тази страховита дълбочина долу… тялото непременно трябваше да се е смазало.

— Бог го осъди! — извика накрая Фред, чието лице бе станало мъртвешки бледо. — Той изпревари присъдата на хората. Тръпки ме побиват! Да се махаме от това злокобно място!

Катомбо пристъпи предпазливо до ръба на кладенеца и се ослуша надолу. Не можеше да се долови и най-малкият звук — нямаше никакво съмнение, графът беше мъртъв. После се обърна към спътниците си и гласът му потреперваше, когато каза:

— Аз съм негов роднина и би било неблагородно от моя страна да изпитвам удовлетворение от неговата смърт. Но за мен щеше да е също така болезнено да го видя пред решетката на съда. По този начин работата намери своето решение. Да вървим!

— Да, да вървим! — пригласи Фред — Но първо трябва да изчакаме Герд и Магда, които сигурно се безпокоят за нас. Капитане, вземете този фенер и идете да доведете двамата!

Шуберт грабна светилото и побърза обратно по ходника и нагоре по витата стълба до тъмницата на Магда. Тя вече се беше съвзела.

— Как стоят нещата? — попита Герд.

— Добре, много добре… за нас!

— Къде е графът? — подпита Магда боязливо и сгуши глава на гърдите на Герд.

— Мъртъв! Искаше да се измъкне през стаята с кладенеца и се изсипа вътре.

— Милостиви небеса! — извика младият мъж ужасен.

— Идвайте бързо! Другите ни чакат. Тук няма какво повече да търсим.

Герд взе момичето на ръце и закрачи напред. Баща му го последва и заключи картината-врата след себе си. Скоро стигнаха при чакащите.

Най-потресен от внезапната смърт на графа беше кастеланът на замъка Гайслер. Той беше пропаднал човек и помощник във всички негови безобразия, ала не беше издъно закоравял. Когато видя господаря да пада непосредствено пред очите му в кладенеца, доби усещането, сякаш някой прекара ледена ръка по гръбнака му. Неговата съпротива бе напълно сломена, толкова повече, че сега нямаше защо да се страхува от господаря си, ако издадеше неговите тайни.

След като напуснаха кладенчовото помещение и заключиха вратата, Фред се обърна към Гайслер.

— Обеснико, с твоя господар приключихме, той си намери своето възнаграждение. Сега идваш ти наред!

— Милост, милост! — заскимтя пленникът. — Аз искам всичко да призная.

— Познаваш ли брат ми Теодор фон Голвиц?

— Да, хер, познавам го.

— Знаеш ли дали е още жив?

— Той е жив.

Този отговор дойде за Фред, който очакваше, наистина някаква определена вест, но вече почти не бе смял да се надява да го види отново жив, така неочакван, че той изгуби самообладание. Почувства се съвсем слаб и се обърна настрани, за да прикрие вълнението си. Катомбо забеляза това и му каза съчувствено:

— Хер барон, успокойте се и позволете аз да задам вместо вас необходимите въпроси на този мъж! Вие сте твърде развълнуван, за да го сторите… Е, хубостнико, — обърна се той към пленника — ти каза, че хер барон фон Голвиц е още жив. Къде се намира той?

— Съвсем наблизо в една подземна килия.

— Ще ни водиш ли дотам?

— Да.

— Кой хранеше затворника?

— Аз самият.

— А когато отсъстваше от крепостта?

— Моята жена.

— Какво получаваше той?

— Вода и хляб — отговори онзи колебливо.

— Друго нищо?

— Не.

— Та вие сте били много щедри, бе! Дяволът дано ви възнагради един ден за вашето милосърдие! Учудва ме само как Хоенег не е смъкнал своя съперник изцяло от врата си!

— Хер, аз нямаше да го допусна, аз не съм убиец.

— Това го казваш естествено само за да се оправдаеш. Но ще ти призная, че бих бил доволен, ако не лъжеш. Води ни сега към тъмницата!

Малкото шествие се раздвижи. Пленникът вървеше начело с Бил, който не го изпускаше нито секунда из очи. Фред ги следваше с неописуеми чувства в сърцето, после идваха другите.

При ведрото с водата кастеланът спря.

— Ние сме на самото място и се намираме точно пред тайната тюрма.

— Та тук не се вижда никаква врата! — удиви се Катомбо.

— От външната страна тя е измамливо наподобена на скалата, Внимавайте!

Той се наведе и взе от земята един малък камък. Наяве излезе краят на някаква желязна щанга. Той я натисна настрани и пред тях тутакси се отвори тясна врата от талпи. Една отблъскваща миризма ги лъхна от дупката, която се намираше зад нея. Когато Бил освети вътре, съгледаха една обгърната от дрипи човешка фигура, която лежеше на земята, прикована с верига. Една полусчупена стомна за вода стоеше до сноп прогнила слама, служеща за постеля.

— О, мили Боже! — възкликна Катомбо. — Това човек ли трябва да е? Вие ли сте, хер фон Голвиц?

Фигурата се надигна от земята. Две страшни очи се впериха в мъжете от едно прилично на череп лице.

— Махнете светлината! — прозвуча глухо и дрезгаво. — Тя ми изгаря очите и мозъка. Пръждосвайте се!

— Хер фон Голвиц, искате ли да бъдете свободен?

— Свободен! — отекна обратно. — Свободен при вас означава мъртъв! Да, убийте ме, макар аз вече да съм умрял!

— Хер фон Голвиц, ние ви носим свободата и ви поздравяваме от вашия брат Фред.

Тук Фред повече не може да се сдържи. Той избута Катомбо настрани и връхлетя в килията.

— Теодор!

Прозвуча ужасен крясък, после в бордея настана тишина, Чуваше се само шумът от целувките, с които младият мъж покриваше устата на своя изпаднал в безсъзнание брат.

Катомбо или граф Вилхелм фон Хоенег, както сега ще го наричаме, направи следното предложение:

— Аз ще вляза през главния вход на крепостта и бих помолил хер Санфорд да ме придружи, за да отведем кастелана на сигурно място. Когато това стане, ще поискам да дойдат да приберат него и цялата компания. Смятам, че две коли ще бъдат достатъчни за тази цел. Междувременно ще дам в крепостта необходимите разпореждания за посрещането на моите подопечни питомци. А сега, струва ми се, е време да напуснем това трагично място, ако не искаме да бъдем изненадани от мрака.

Само след късо време малкото шествие се раздвижи. Бил вървеше начело с пленения кастелан, после следваше Герд, който носеше Магда, зад него Фред с брат си Теодор и накрая капитанът с графа.

Когато стигнаха стръмното стълбище, водещо към канала, Магда се притисна още по-силно към гърдите на своя закрилник и прошепна:

— Герд, мили Герд, ти ме отнесе оттам горе на ръце; трябва и в живота да ме носиш на тези ръце! Искаш ли?

— О, с какво удоволствие, с какво безкрайно удоволствие! — увери тържествено Герд и прилепи една задушевна целувка върху несъпротивяващите се устни…

Една година по-късно бе осветен новоизграденият замък Хелбигсдорф. Средствата на майора далеч нямаше да стигнат, ала херцог Макс бе предоставил на разположение необходимата сума в знак на признателност към заслугите на стария ветеран.

Естествено Негово сиятелство беше поканен заедно със съпругата си за тържеството на този ден. Освен тях Хелбиг бе пожелал да види при себе си само онези, които стояха най-близо до сърцето му.

И ето че се зададе нагоре по хълма една дълга върволица коли. Начело се виждаше херцогската каляска.

— Те идват! — извика Синята.

— Всички! — прибави Зелената.

— Всички заедно! — допълни Пурпурната.

Колите изтрополяха в двора и техните пасажери бяха подобаващо посрещнати. Зад херцогската двойка слезе Герд.

После следваше капитан Шуберт с Каравей, исполинът Бил, Санфорд, двамата фон Голвиц, ковачът Шуберт със своята жена и накрая граф Вилхелм Хоенег, по-раншният Нурван паша.

Последва поздравяване и ръкостискане, едно питане и отговаряне, което сякаш не искаше да знае край, и мина дълго време, преди гостите да разгледат замъка във всичките му помещения и да могат да пристъпят към трапезата.

Херцогът водеше председателството. Той сияеше от удоволствие и отражението от неговото щастие падаше върху красивия лик на съседката му Магда. Той имаше особен маниер в разговора и му личеше, че е подготвил разни изненади, Сега тъкмо се обърна към Каравей:

— Навярно знаете, че бях приятел на известната вам Лилга?

— Зная, разбира се, Ваше сиятелство! — отговори кормчията.

— Чух, че с вашия камарад Шуберт искате да напуснете служба?

— Така е. Ние остаряхме и…

— Да, да — прекъсна го херцогът. — Но като кормчия не се излиза в пенсия. Да кажем лейтенант?

— О-о, Ваше сиятелство…! — изпелтечи щастливецът.

— Стига, стига! И понеже вие — обърна се той към Шуберт — по време на плаването ви до Острова на скъпоценностите сте се проявил като кадърен капитан, то получавате същия ранг в моята флота.

— Дано брамстенгата… ах, прощавайте, Ваше сиятелство… аз, капитан? — провикна се доблестният Балдуин.

— Вие сте го заслужил, драги мой, и аз се радвам да мога да поздравя в същото качество и вашия син на тази трапеза.

Герд се надигна, озарен от щастие.

— Ваше сиятелство, как стигнах до тази чест?

— Много моля да предоставите решението по този въпрос на мен!

— Негово сиятелство дарява моя дом по такъв начин, че не намирам достатъчно думи за благодарност — извика майорът. — А пък самата тази къща е един дар от висока ръка, която аз…

— Стоп! — прекъсна го херцогът. — Сега най-сетне е времето да изясним тази заблуда. Не аз ви построих този замък, а почтеният капитан Шуберт.

Чу се едно всеобщо „Ах!“ на удивление.

— Да — продължи херцогът. — Капитанът извадил там зад Индия с и за барон фон Голвиц едно съкровище, от което на него и Каравей, който също е присъствал, паднал в скута един хубавичък дял. Той още нищо ли не е осведомил за това?

— Нито дума! — извика майорът удивен.

— Тогава нека после при виното барон Фридрих ни разкаже историята за Острова на скъпоценностите — най-увлекателната, която някога съм слушал.

Хелбиг скочи и прегърна стария морски вълк.

— Шуберт, приятелю, вземи си чашата и ми говори на „ти“. Ние сме бащи на един син, нека бъдем значи братя.

Чашите иззвънтяха, а херцогът попита:

— Защо само бащи на един син? Защо не и бащи на една дъщеря? Майоре, аз моля по тоя повод ръката на вашата дъщеря Магда за моя млад морски капитан, сина на Балдуин Шуберт. Ще получа ли отказ?

Надигна се всеобща радостна гълчава и скоро двамата млади хора лежаха в обятията си.

— Виж, Парпара, — рече Томас — паш така пеше и при нас, когато получих от теп първото млясване!

Всички се засмяха, а херцогът продължи:

— Аз не вярвам, че тези двама годеници, ще са единствените, които ще се съберат от сърце. Фрау Хартман, зная че обичате вярната душа, която съм определил за вас. Сега нали отпадна и последното препятствие, стояло на пътя, и ето защо съм убеден, че няма да го отблъснете.

Тогава заговорената се обърна с радостна усмивка към добродушния капитан Шуберт:

— Наистина ли все още ме обичаш?

— Нека Дявола ме замъкне, ако ми хрумне да кажа „не“. Аз служих за теб както патриарха Рубен за своята Изабел и съм радостен, че сега най-сетне мога да те взема на влекач.^[6]

След като той изтъкна по един направо блестящ начин вещината си по библейските въпроси, чашите звъннаха за втори път една о друга и сега и Фред можеше да започне своя разказ за Острова на скъпоценностите.

Когато трите сестри се оттеглиха вечерта на същия ден в покоите си, дълго се гледаха мълчаливо. Накрая Фрея взе думата:

— Два годежа в един ден, хм!

— Да, два! Хм! — отбеляза и Ванка.

— Ах, два! Хм! — затвърди Цила.

— Ами ние? — попита гневно Дългата.

— Да, ние? — вметна също Дребната.

— Ох, ние! — избъбри вбесено Дебелата.

— Аз изобщо няма да се омъжвам! — врече се тържествено Синята.

— Аз никога няма да взема някой мъж! — отсече Зелената.

— А аз нивга няма да се сгодя, нивга! — закле се Дебелата, като притисна нежно към себе си своята Мими…