Карл Май
Островът на скъпоценностите (9)

3. ПРИ ВИГВАМИТЕ НА КОМАНЧИТЕ

Когато нощта започна да се разсейва, хората се надигнаха, за да продължат следването дирите на команчите. Те водеха все от дясната страна на Рио Пекос до мястото, където разклоненията на Сиера Гваделупа пристъпват до реката. Оттук мъжете се насочиха надясно нагоре в планината, чийто отвъден склон достигнаха едва другия следобед. Вечерта групата се спусна до откритата прерия, по чиято трева дирите отново бяха по-лесни за следване.

За съжаление се оказа, че за евентуално настигане на крадците преди тяхното село не може и да се мисли. Настоящите притежатели на заграбените нъгитс имаха твърде голяма преднина, за да съумееха да ги настигнат още по път. Следователно не оставаше нищо друго, освен да дръзнат да влязат в тяхното село. При притежанието на двамата пленници това начинание, разбира се, не беше чак толкова рисковано, както се създаваше впечатление.

По време на дългата езда на следващото утро малко се говори. Всеки се бе отдал на собствените си мисли. В следобеда бе направена кратка почивка, а по свечеряване на хоризонта изплуваха няколко тъмни линии, които при по-внимателно вглеждане можеха да се отличат като редица шатри. Това бе големият бивак на команчите, издигнат във връзка с лова на бизони.

Инчу-чуна беше яздил все начело. При вида на селото той спря коня си и слезе. Белите ловци последваха примера на вожда, макар да не отгатваха какво възнамерява. Апачът седна на земята там, където стоеше, извади калюмета си, запали го и каза:

— Ако младите войни на команчите не искат да умрат, то нека пият с вожда на апачите и неговите бели приятели пушека на мира!

Без дума да възразят, братята слязоха и седнаха срещу апача. Когато лулата извърши обиколката си в съпровод на общоприетите церемонии, той им повели:

— Нека синовете на команчите, които сега станаха наши братя, яздят до своите, за да ги възвестят за нашето пристигане и им кажат, че ние идваме като техни гости.

Те се подчиниха безмълвно на заповедта, възседнаха конете си и препуснаха. Ловците и апачът останаха да седят на самото място.

 

Не им се наложи дълго да чакат резултата от долагането, защото много скоро се зададе един многоброен конен отряд, който се разгъна и образува кръг около тях. Този кръг беше внезапно стеснен, като команчите препуснаха от всички страни в галоп към тях с размахани оръжия, създавайки впечатление, че ей сега на ще ги повалят. Една група от четирима вождове действително се носеше в кариер към тях и ги прескочи. Ловците останаха спокойни, без и с око да мигнат.

После вождовете слязоха, приближиха и най-възрастният взе думата:

— Защо не се изправят белите мъже, когато вождовете на команчите пристъпват към тях?

Бил се нае да даде отговора.

— С това ние искаме да кажем, че сте добре дошли при нас и можете да заемете място до страната ни.

— Вождовете на команчите седят само до страната на главатари. Кой е вашият предводител и къде са вашите вигвами и вашите войни?

— Белите мъже нямат вигвами, а големи каменни градове, в които живеят хиляди войни. Моите червени братя могат без грижа да седнат при нас: всеки от нас е вожд.

— Какви са вашите имена?

Питащият вече ги знаеше, защото двамата команчи му ги бяха казали. Не беше добър знак за ловците, дето той се преструваше. Особено очебийни бяха мрачните погледи, които биваха хвърляни на Инчу-чуна.

— Ще ви ги кажа — отговори запитаният. — Моето име е Бил Санфорд.

— Санфорд. Познавам това име. Белият мъж е враг на индианците, но не е зъл човек.

— Този млад мъж е наричан от всички червени и бели войни Тексасеца Фред.

— Неговото име също ми е известно. Той е наш враг, но убива червените мъже само когато е бил принуден. Кой е този червен мъж?

— Това е Инчу-чуна, вождът на апачите.

— Той е едно куче, което скоро ще умре. Лешоядът ще изкълве неговите очи, а месата му ще бъдат изръфани от вълците като мърша. Всички вие още днес ще умрете на кола на мъченията.

— Ние? Гостите на команчите?

— Вие не сте наши гости!

— Ние сме такива. Ние оставихме живота на синовете на вашия вожд, а те дадоха думата си, че можем мирно да отседнем в колибите на команчите.

— Те ще сдържат своята дума, но за тях щеше да е по-добре, ако ги бяхте убили. Един храбър воин предпочита да умре, наместо да позволи на врага си да му подари живота. Вие сте техни гости и стоите под тяхна закрила. Ние другите обаче не сме ви обещали нищо. Когато нашият върховен вожд Сокола, бащата на вашите закрилници, се върне, ние ще ви вземем скалповете!

Белите се спогледаха въпросително, Инчу-чуна обаче се надигна без колебание. Имаше право. Те бяха обградени от такова множество команчи, че измъкване нямаше. Бяха дръзнали да влязат в бърлогата на лъва и сега бяха длъжни да изчакат по-нататъшното. Всички се качиха на конете. Пленниците бяха взети от червенокожите по средата и кавалкадата препусна във вихрен галоп към лагерното село, после между редиците шатри и накрая спря пред една от тях.

Индианците слязоха и старият вожд повели:

— Нека белите мъже влязат тук!

— Кому принадлежи това жилище? — попита Фред.

— То принадлежи на тези, които са се наели да ви закрилят. Предайте оръжията си!

— Един бял ловец се разделя със своите оръжия едва след като е умрял.

— Не знаят ли белите мъже, че един пленник не може да има оръжия?

— Ние сме гости, но не пленници.

— Вие сте и едното, и другото. Сдайте оръжията си!

Тогава Инчу-чуна дигна ръка в знак, че иска да говори. Той каза:

— Синовете на команчите искат оръжията ни, защото се страхуват от нас. Техните сърца са боязливи и куражът им е колкото на прерийната кокошка, която побягва при всяко шумване.

Това беше както гордо, така и умно казано и последицата се прояви веднага. Старият вожд го измери с гневни очи и отвърна:

— Пимо^[1] е грозен като краставата жаба от блатото. Неговият език говори лъжи. Няма нищо, от което команчът би могъл да се бои. Пристъпете в тази шатра и задръжте оръжията си!

Сега ловците слязоха, вързаха конете си и се отправиха към вътрешността.

Шатрата беше от онова естество, което се среща при северно живеещите индианци. Работата по нейното издигане се върши само от жените — индианецът всъщност не познава друго занимание освен войната, лова и риболовството. Всичко останало и прехвърлено върху плещите на жената.

Шатрата беше празна, в нея имаше място за една далеч по-голяма компания.

— Ето че сме тук! — рече Санфорд. — Как обаче ще се разкараме, това е друг въпрос.

— Все ще видим! — забеляза Фред лаконично.

— Зависи от това дали ще ни третират като гости, или като пленници. В последния случай с нас е свършено.

— Ние ще бъдем пленници — рече индианецът — заради присъствието на Инчу-чуна. Ако моите бели братя бяха сами, може би щяха да бъдат гости; към апача обаче команчите няма да се отнесат миролюбиво…

— Какво да предприемем, че да се спасим?

— Нека братята ми сторят същото, което ще извърши Инчу-чуна.

— Какво?

— Ще изпуши с команчите калюмета.

— Не ми се вярва да ни дадат лулата на мира.

— Ако не ни я дадат, ние сами ще си я вземем. Инчу-чуна ще пуши от лулата, а после всеки от братята ми трябва бързо да направи едно всмукване, преди да са съумели да ни я изтръгнат.

— Дали ще видим и белия, когото търсим?

— Инчу-чуна така ще уреди нещата, че той да не може да се скрие.

С това разговорът приключи. Ловците се умълчаха. Шатрата им беше оградена от стражи и се предлагаше възможност за подслушване. След известно време входът се отвори и се появи единият от двамата главатарски синове.

— Моите братя са в голяма опасност — поде той.

— Може ли да бъдем в опасност, след като се намираме под твоя закрила? — попита Бил.

— Животът на братята ми е сигурен, доколкото се намират в моята шатра. Веднага щом я напуснат, се свършва с гаранцията.

— Няма ли някакво средство да се спасим?

— Моите братя трябва да станат команчи и всеки трябва да си вземе за жена някоя тяхна дъщеря.

— Дявола ще взема аз! — изруга Санфорд. — Аз не мога бяла жена да търпя, та камо ли меднокожа!

— Тогава моите братя са изгубени.

— Бледоликият, за когото вече говорихме, сред команчите ли се намира? — запита Тексасеца Фред.

— Той е тук.

— Ще можем ли да говорим с него?

— Това не знам. Но вие ще го видите.

— Къде.

— Бледоликият се числи към вождовете на команчите. Той ще седи заедно с другите в кръга на съвета, когато се обсъжда съдбата на моите братя.

 

Той пак се отдалечи. След изтичането на един час влезе един мрачно гледащ индианец.

— Нека белите мъже и апачът ме следват! — повели той. Те накичиха оръжията по себе си и закрачиха след него по протежение на шатрената улица до извън бивака. Там се бяха насъбрали всички войни. Те образуваха един голям кръг, в чиято среда бяха заели място вождовете. Огънят на съвета гореше, а богато украсеният с перли и пера калюмет лежеше в готовност за употреба. Странично от групата бяха забити в земята няколко кола на мъченията.

Между вождовете седеше един бял. Той се носеше като индианец. Беше си оставил дори един дълъг кичур, за да докаже с вплетените в него орлови пера, че не бива да го причисляват към обикновените войни.

Когато пленниците приближиха, старият вожд взе лулата, разпали я и поднесе цевта към устата. Той стори шест смуквания, издуха дима на север, юг, изток и запад, после към небето и земята и я подаде след това на своя съсед, който трябваше да извърши само едно смукване. От този лулата тръгна нататък. Четвъртият тъкмо поиска да я предаде на петия, когато Инчу-чуна пристъпи с една бърза крачка и му я изтръгна.

Това бе деяние, което никой не бе считал за възможно. Индианците седяха като вцепенени от изумление и се раздвижиха едва когато беше вече твърде късно. Инчу-чуна веднага беше препредал лулата; тя беше заобиколила белите и вече отново се намираше в ръцете на апача, когато вождът се надигна яростно:

— Куче, какво стори! — наруга той Инчу-чуна.

Този смукна спокойно още веднъж от калюмета и отговори:

— Откога е обичай сред червените мъже да наричат своите приятели и братя кучета?

— Ти си наш приятел и брат?

— Ние сме ваши братя и гости, защото пушихме с вас калюмета, изготвен от свещената глина.

— Вие ни го изтръгнахте.

— Но въпреки това си остава вярно, че сме пушили с вас лулата на мира.

— Това няма значение, защото ние не сме ви я предложили.

— Вие не ни предложихте гостоприемство и ние си го присвоихме. Въпреки това го притежаваме също така сигурно, все едно доброволно сме го получили от вас, Великия дух ще види дали войните на команчите ще имат смелостта да прегрешат спрямо законите на лулата на мира. Аз казах! Хау!

Команчът беше изслушал със слисана физиономия тази аргументация; Той помълча известно време, после рече, сядайки:

— Войните на команчите ще се посъветват по този случай. Отдръпнете се, ние ще ви уведомим за нашето решение!

Белите се подчиниха на повелята. Те видяха, че съвещанието беше много бурно, както удостоверяваха оживените движения на команчите, Мина половин час, преди то да свърши. Сетне вождът им махна да пристъпят по-близо. Той се надигна и даде знак, че ще говори.

— Нека белите мъже и апачът слушат, защото вождовете на команчите ще говорят.

След тази встъпителна подкана той започна речта си:

— Преди много, много слънца червените мъже живееха още сами по земята между двете Големи води. Те строяха градове, садяха дървета, ловуваха лоса, мечката и бизона. На тях принадлежеше слънчевата светлина и дъждът. На тях принадлежаха реките и езерата, гората, планината, долините и всички савани по просторната страна. Те имаха своите братя и синове, своите жени и дъщери и бяха щастливи. Тогава дойдоха бледоликите, чийто цвят е като снега на зимата, но чието сърце е черно като саждите, които хвърчат с пушека. Те бяха малцина и червените мъже ги приеха в своите вигвами. Но те донесоха със себе си огнени оръжия и огнена вода, донесоха също други богове и други жреци; те донесоха лъжата и предателството, болестите и смъртта. През Голямата вода прииждаха все повече от тях; техните езици бяха фалшиви, а ножовете им — остри. Червените мъже бяха добри. Те им вярваха и биваха мамени. Те трябваше да предадат страната, в която лежаха гробовете на техните бащи; те биваха с лукавост и сила изтласквани от техните вигвами и ловни територии, а когато се бранеха, ги убиваха. За да ги победят по-лесно, бледоликите сееха раздори между тях; червените племена се разединиха; те започнаха да воюват и помежду си. Сега те трябва да умрат както койотите в пущинака. Проклятие за белите, толкова проклятие за тях, колкото звезди стоят на небето!

След една малка пауза той продължи:

— Днес при вигвамите на команчите дойдоха бледолики. Те са оплели един червен мъж да тръгне с тях и да стане техен брат — вожда на апачите. Той си е заслужил смъртта, той и те заедно с него. Ние щяхме бавно да ги убием на кола на мъченията, ала на тях им се удаде да пият от пушека на нашия калюмет, и ето как вождовете на команчите решиха да уважат лулата на мира и да им дадат място край лагерния огън, докато бъде съдбата им по-нататък решена. Аз казах, нека хората ми отговорят!

Той си седна. Всъщност с това бе казано достатъчно, ала толкова мълчаливият иначе индианец не пропуска случая да държи реч. Има вождове, прочути надалеч с ораторската си дарба. Техният образен език много напомня начина на изразяване в Ориента.

След него се изправиха и другите вождове, за да кажат в речите си същото, което той беше вече изрекъл. Когато последният свърши, се надигна Тексасецът Фред, който от пръв поглед беше разпознал някогашния коняр на своя брат.

— Аз знам, че моите червени братя вярват в един Велик дух, С това те постъпват правилно и техният Маниту е също нашият Маниту. Той е господарят на небето и земята и бащата на всички народи. Той иска всички хора да го почитат. Смятат ли обаче моите червени братя, че на техния Маниту, който е и наш, може да е угодно, когато те ограбват и убиват хора, които нищо не са им сторили? На синовете на команчите е известно моето име и те знаят, че аз убивам червени мъже само когато съм бил принуден. Аз никога не съм бил техен враг. Искат ли те нещата да се променят? Нека червените мъже върнат нъгитс, които не им принадлежат, и ние ще се разделим в мир с тях.

Той направи пауза и погледна стария вожд. Този отвърна предпазливо:

— Войните на команчите ще се посъветват кому принадлежи златото.

— Нека го сторят и аз вярвам, че ще решат по право. Но белият ловец не е свършил, защото той дойде и по една друга причина при команчите.

— По каква? Нека белият мъж ни изтъкне причината!

— Отвъд Голямата вода, в моята, родина, живееше един мъж, притежаващ една тайна, от която зависи щастието на няколко души. Той напусна своето отечество и аз го последвах през планини и езера, през реки и потоци, през савани и гори. Аз чух, че той пребивава при войните на команчите и побързах да отида при тях, за да говоря с него.

— Кой е този мъж? Ние не сме приели при нас бледолик от отвъд Голямата вода.

— Не виждам ли помежду ви един бледолик?

— Този бледолик е от страната, която лежи на юг. Той се спусна от планините, за да покаже на команчите множество добри неща.

— Той ви е излъгал.

Марлай стрелна ръка към томахока си, ала не изрече нито дума, тъй като старият продължи разговора.

— Ти мислиш, че той е този, когото търсиш?

— Той е. Позволи да говоря със самия него!

— Позволявам ти.

Сега Тексасеца Фред се обърна към белия.

— Как е името ти сред тези хора?

— Казвам се Рикаро.

— А как те наричаха по-рано, преди да дойдеш при команчите?

— Аз дойдох при войните на команчите, за да забравя света. Моето име изчезна. Аз не го казвам.

— Нито ти си забравен, нито името ти! Ти се казваш Георг Марлай.

— Георг Марлай? Подобно име никога не съм чувал.

— Никога? — изхили се Фред. — И никога не си чувал също за фамилията фон Голвиц?

— Не.

— Също за един там Лудия граф? Граф Хоенег?

— Не.

— Не си чувал също за някоя си мис Ела, работила в цирк и изчезнала после безследно?

— Не.

— Хм-м! Рикаро, ти си един голям лъжец; ти ги познаваш всички тях.

Оскърбеният се надигна и посегна към томахока.

— Човече, не ме наричай втори път лъжец, ако не искаш да ти раздробя черепа!

— Аз съм Тексасецът Фред, а него всички вие познавате. Твоят томахок не би ми навредил повече от жилото на комар и за да видиш, че не се страхувам от теб, още веднъж те наричам лъжец. Ти си Георг Марлай. Я ме погледни и кажи дали чертите ми не ти се струват познати!

„Индианецът“ направи едно пренебрежително движение и рече:

— Никога не съм те виждал.

— Аз съм Фридрих фон Голвиц, братът на по-раншният ти господар.

Една светкавица на уплах прелетя по чертите на белия. Въпреки това той каза категорично:

— Бъди който си щеш, аз не те познавам.

Сега Фред пристъпи близо до него.

— Познаваш ли това писмо?

Той поднесе пред очите му писмото, пуснато от Кингстън до фамилията Голвиц. Мъжът му хвърли един поглед, поклати глава и отвърна:

— Не го познавам. Остави ме на мира!

— Писмото ти е много добре известно, защото самият си го писал. Човече, лично с теб аз нямам никаква работа, но ти искам информация за моя брат. Къде се намира той?

— Не знам нищо за нещата, за които ме питаш. Ти си откачен!

— Откачен? Какво си позволяваш? Човече!

Той замахна и го удари с юмрук по челото, от което оня се строполи. Но бързо скочи, измъкна ножа и поиска да се втурне към своя противник. Револверите на Фред и Бил тутакси се насочиха към гърдите му. Старият вожд протегна възпиращо ръка и повели:

— Оставете оръжията да почиват! Вие изрекохте думи, чийто смисъл остана чужд за нас. Каква работа имате с нашия бял брат?

— Той е този, когото търся, но не иска да го признае!

— Ако не иска да го признае, то това си е негова работа. Той вече не е бял, той стана червен мъж. Откажете се от него, аз ви го заповядвам!.

В този миг от редицата шатри прозвуча шумен конски тропот. Един ездач пристигна в галоп, спря мустанга си пред кръга на вождовете и скочи. Всички те се надигнаха, а един от индианците се завтече да му държи коня.

Неговите очи пробягаха от един към друг и останаха приковани със сериозен израз към Инчу-чуна.

— Ти си Инчу-чуна, вождът на апачите?

— Аз съм.

— Ти си много дързък, че се осмеляваш да дойдеш при воините на команчите.

После Сокола, защото той беше дошлият, се обърна към своите.

— Аз бях далеч нагоре на север, за да донеса свещена глина за нашите лули. Мир трябваше да донесе свещената пръст, но ето че сега се връщам при моя вигвам и чувам — бойната брадва е изровена и се е проляла кръв. Къде са моите синове?

— В тяхната колиба.

— Защо не са тук?

— Те дадоха на тези мъже неприкосновеността на госта и значи не могат да седят над тях.

— Щом синовете на Сокола са го сторили, то те са имали причина за това. Някой да иде да ги доведе! А вие трябва да ми разкажете!

Старият вожд започна своя доклад, по време на който Сокола се настани до него. Той беше типът на истинският индианец — невисок, но плещест и здраво сложен. Поради воинските си качества бе всеобщо признат като върховен вожд на команчите.

Изложението не звучеше радостно за ловците. Междувременно се появиха двамата синове на Сокола, Техният баща имаше едно дълго, опасно пътуване зад себе си. Той току-що бе пристигнал. Но срещата не породи някаква сцена, защото индианската сдържаност го запретяваше. Той се обърна към тях, когато старият свърши, и заговори:

— Секирата на войната е изровена между войните на команчите и бледоликите. Всички бледолики са наши врагове, следователно и тези бели мъже тук. Тъй ли е?

Те кимнаха в знак на потвърждение.

— Между синовете на команчите и апачите битката почива. Но ако един апач подкрепя враговете на команчите, като какъв трябва да се разглежда?

— Като враг.

— Ти каза право. Значи вие сте предложили на вашите врагове ръката на гостоприемството?

Едно повторно нямо кимване бе отговорът. При тези въпроси очите на Сокола бяха отправени към по-големия син.

— Разкажи!

Младият мъж осведоми с къси, правдиви думи. Баща му го изслуша внимателно и после реши:

— Вождът на команчите, когото неговите приятели и врагове наричат Сокола, се възрадва в сърцето си, когато отново съгледа своя вигвам. Но сега неговата радост се превърна в болка, защото синовете му, за да не умрат, са сключили приятелство с враговете на своя народ. Вие трябваше да предпочетете смъртта и аз щях с тъга, но с гордост да запея бойната песен на мъртвите, а отвъд, във Вечните ловни полета, да ви видя отново като герои, на които духовете на бледоликите са принудени да прислужват. Ако не бях ваш баща, щях сега да ви помилвам, защото вие все пак сте постъпили като млади мъже, които обичат живота. Но за да не се разказва сред народа на команчите, че великият Сокол се е показал като мекушав, ще ви наложа вашето наказание. Вие още в този миг ще напуснете селото и няма да се връщате, преди всеки от вас да притежава три скалпа на наши врагове! Имате ли още нещо да кажете?

— Какво ще стане с тези мъже, за чиято сигурност сме заложили думата си? — попита единият, като посочи пленените ловци.

— Сокола ви освобождава от вашата дума, те стоят под моя закрила.

Те се оттеглиха успокоени. Сега Сокола даде знак на апача.

— Говори!

Апачът поклати гордо глава.

— Инчу-чуна, вождът на мескалеросите, е гост на своите врагове. Той няма да говори, защото неговата реч е ненужна.

— Ти имаш право. Вън пред вигвамите аз бих се бил с теб, тук обаче ти си сигурен. Но нека говорят двамата бели мъже, защото научих, че имали оплакване срещу един воин на команчите.

Тогава взе думата Фред.

— Искаш ли да чуеш моето оплакване?

— Кой си ти?

— Ти си чувал името ми. Хората ме наричат Тексасеца Фред, додето достига прерията.

— Ти си храбър воин, който не е убил още никого от нас.

— Аз имах един брат, когото обичах. Ние двамата бяхме вождове при народа на бледоликите, а този мъж, който сега е един от вашите, изпълняваше при нас работата, вършена при вас от жените. Имаше един вожд, който беше по-богат от нас, и който мразеше моя брат. Брат ми влезе в свада с него и изчезна от родината, така че никога не го видяхме. Заедно с него изчезна и слугата му, тъкмо този мъж, който би могъл да ни каже къде се намира брат ми, по когото копнее сърцето на една майка. Той трябва да изпълни волята ни и да назове мястото, където пребивава моят брат, иначе ще го убием.

— Призна ли той, че е мъжът, когото търсите?

— Не, той отрича по някаква неизвестна за нас причина.

— А ти как възнамеряваш да докажеш, че белият, приет в племето на команчите, наистина е този, когото търсиш?

— Сокол, дай ми разрешение да пристъпя във вигвама на този мъж. Той сигурно има книжа и писма, от които ще се установи, че той е някогашният слуга на моя брат.

Вождът се замисли за миг, после се обърна към Марлай.

— Къде държиш медицинската си торбичка?

— В моя вигвам.

— Аз познавам торбичката, често съм виждал, че имаш в нея и такива неща, които бледоликите наричат писма. Къде се намира тя?

— Зад мястото за лягане.

По време на този отговор му личеше, че се намира в голямо затруднение. Неговата тайна беше в сериозна опасност.

— Аз ще отида да я взема, аз самият и никой друг.

С тези думи Сокола се надигна.

— Аз ще ти я донеса — викна Марлай. — Тя е моя собственост и вигвамът е мой, никой друг няма право да влиза без позволение.

— Твоят отказ е доказателство, че ти си лъжец, и че този бледолик казва истината. Ти ще бъдеш отлъчен от нашия народ като страхливец. Нека съветът реши за теб!

— Аз не съм страхливец!

— Ти си такъв, в противен случай щеше да признаеш името си и според обичаите на команчите да се биеш с тези мъже.

— Аз ще ти докажа, че не съм страхливец.

— С какво?

— Аз ще се бия с тях.

— Тогава ти си този, когото търсят?

— Да.

— Й си вършил при тях работата на жените?

— Аз бях техен слуга.

— Искаш ли да им покажеш писмата, за които говорих преди малко?

— Не.

— Искаш ли да им кажеш онова, което толкова силно желаят да научат от теб?

— Не. В тази работа аз на никого не съм длъжен да давам отчет.

— Това никой не може да те принуди, но ти ще се биеш с тези бледолики, след като бъде определен часът на битката. Върви!

— Стой! — извика Фред. — Този мъж не бива сам да стъпва във вигвама си! Ако го пуснеш да отиде, той ще унищожи писмата.

— Аз ще пратя с него двама мъже, на които той ще трябва да даде торбичката.

Марлай тръгна и по един знак на Сокола към него се присъединиха двама индианци.

А ловците бяха отведени заедно с Инчу-чуна до тяхната шатра, където останаха под надзор.

Денят премина, без да се случи нещо, заслужаващо да се спомене. Също така си отиде и нощта. На другия предобед шатрата се отвори и се появи един индианец, който им заповяда да го следват до мястото на съвета.

Там се бяха събрали вождовете и най-личните мъже на племето. Посочиха им местата и те седнаха, изпълнени с очакване.

Сокола започна:

— Великия дух е сърдит на войните на команчите, задето са пушили лулата на мира с бледоликите. Команчите бяха сполетени и от едно ново голямо нещастие, защото Рикаро вече не се намира в техния бивак. Той избяга.

Белите скочиха гневно и Фред извика:

— Ти или сега лъжеш и го криеш, за да го спасиш, или излъга вчера, като ни обеща, че ще се бием с него.

— Сокола вчера говори истината, той я казва и днес.

— Къде са книжата, които предателят трябваше да ти даде?

Онзи бръкна в ловната си дреха и измъкна една торбичка.

— Ето медицинската торбичка. Извадете хартиите!

Фред посегна и я отвори. Намери две писма, които разгъна и прегледа набързо съдържанието им. После извика:

— Изменени! Тези хартии не са търсените от нас.

— Торбичката не съдържаше други — отговори вождът спокойно.

— Повикай двамата мъже, на които той трябваше да я предаде.

Вождът даде знак и един от команчите се надигна, за да доведе исканите. Те дойдоха и Тексасецът Фред се зае да ги разпитва:

— Вчера вие отидохте с онзи, когото наричахте Рикаро, до шатрата му?

— Да.

— И той ви предаде тази медицинска торбичка?

— Да.

— Отвори ли я, преди да я сложи в ръцете ви?

— Той я държеше скрита в единия ъгъл на шатрата. Там той дълго коленичи, преди да се надигне, и беше обърнат с гръб към нас. Ние не виждахме какво прави.

— Но аз знам какво е сторил: отворил е торбичката и е извадил хартиите, които преди туй му бяхме поискали. Той къде е?

— Когато слънцето се издигна, синовете на команчите забелязаха, че е напуснал бивака.

— Сам?

— Да. Но е използвал за бягството двата най-добри коня.

— В каква посока?

— Следите водят на запад.

В този миг приближи един команч. Той пристъпи към Сокола и вдигна мълком ръка до устата в знак, че иска да говори.

— Какво желае да каже младият воин на своите бащи? — попита вождът.

Онзи отговори:

— Всички мъже на команчите знаят, че войните ни взеха на бледоликите много кожени торбички пълни със злато. Това злато лежеше на съхранение в земята от другата страна на нашия бивак.

— Лежеше? Моят брат навярно иска да каже: лежи на съхранение.

— То вече не лежи там. То е изчезнало.

Сокола плъзна ръка към ножа си.

— Кой откри, че го няма?

— Аз.

— Разправяй!

— Бях тръгнал да си взема един кон от стадото. Пътят водеше край мястото, където лежеше заровено златото. Видях, че някой е отворил скривалището и не го е затворил. Златото беше изчезнало.

— Сокола лично ще отиде да види. Аз още не познавам мястото. Води ме!

Той се надигна и се изгуби с него зад шатрите. След известно време се върна. Зае отново предишното си място и осведоми:

— Златото е изчезнало. Рикаро го е взел със себе си. Синовете на команчите знаят много места, където се намира злато, но те го презират. Ето защо не съжаляват за изчезването на метала.

Тогава взе думата Бил Санфорд:

— Но ние съжаляваме. Ние сме се ровили с пот на лицата, за да го намерим, а когато го имахме, ни беше ограбено от войните на команчите. Ние дойдохме при тях, за да си го вземем обратно, а ето че то сега за втори път изчезва. Ние ще преследваме Рикаро, за да му го отнемем.

— Могат ли бледоликите да си тръгнат оттук?

— Кой ще иска да ни спре?

— Бледоликите са наши пленници.

Тук Инчу-чуна се надигна.

— Синовете на команчите имат отрова в устата и лъжа в сърцата. Те сквернят свещените обичаи на червените мъже. Апачът ги презира!

Той се обърна и тръгна, последван от другите, към тяхната шатра.

След един час тя се отвори и влезе Сокола.

— Инчу-чуна, вождът на апачите, ни оскърби — рече той, — но ние ще му покажем, че не скверним свещените обичаи.

— Как се каниш да ни покажеш това? — поиска да знае Бил с напрегната физиономия.

— Вождовете на команчите се посъветваха; те ще освободят бледоликите и апача.

— С всичко, което имаме при нас?

— С всичко. Белите ловци ще получат четвъртината част от времето на един ден, след което команчите ще препуснат след тях, за да ги убият.

— Благодаря ти, вожде. Вие няма да можете да ни убиете. Кога можем да тръгнем?

— Когато е угодно на белите ловци. Нека само го кажат на своята стража.

Той тръгна. Останалите отдъхнаха.

— Значи хайка, както обикновено! — рече Фред.

— Което нищо няма да ни навреди — прибави Бил.

— Но те имат отлични коне. Ще ни настигнат.

Бил Санфорд се ухили.

— Няма да ни настигнат. Ние имаме шест часа преднина. Но само от нас зависи да я направим на дванайсет.

— Какво имаш предвид?

— Сега е малко преди обяд. Престояваме още три или четири часа. Те строго ще спазят думата си и ще чакат точно шест часа. Но после ще ни последват. Ако ние потеглим в четири, то срокът ще изтече в десет, сиреч когато е тъмно. Така те ще бъдат принудени, ако искат да различат следата ни, да чакат до заранта.

— Съвсем вярно, така ще направим! И накъде ще се насочим?

— Естествено на запад, за да преследваме Рикаро.

— Той накъде ли се е отправил?

— Нека разсъдим! При команчите не бива повече да се мярка, защото ги окраде.

— При апачите също не може да отиде, понеже те са негови врагове.

— При това положение действително не му остава нищо друго, освен да върви при навахите.

— Тяхното племе къде лагерува сега?

— Отвъд Рио Колорадо.

— В такъв случай трябва да мине преди туй през територията на пай-юта. Може би ще потърси при тях закрила.

Инчу-чуна поклати глава.

— Пай-юта сега са приятели на апачите. Те бяха ми го предали.

— Но ние?

— Моите бели братя няма защо да се страхуват, след като аз съм при тях. Войните на пай-юта познават Инчу-чуна, вожда на апачите.

— Главното е при напускане на бивака да вземем достатъчно провизии. Но как да си ги доставим?

— Нека братята ми нямат грижа за това! Стадата на команчите пасат отвън пред бивака. Когато тръгнем, ще убием едно говедо и всеки ще си отреже по един къс от него. Това ще ни отнеме най-много времето, което белите наричат четвъртината на един час.

— Имат ли команчите питомни говеда?

 

— Те имат няколко укротени крави, за да могат да пият мляко.

Сега ловците се постараха да приведат дрехите и оръжията си в надлежно състояние. Когато стана приблизително четири часът следобед, те излязоха яздешком от бивака. Никакъв враг не ги последва…