Карл Май
От Мурсук до Кайруан (1)

Първа глава
Титиду

— Това е немският ефенди, за чието пристигане ми извести моят търговски съдружник в Триполи — каза Манасе бен Ахараб, когато ме представяше на дъщеря си.

Тя ми подаде ръка и отвърна:

— Бъди ни добре дошъл, ефенди. Писмото, което получихме, ни разказа много неща за теб. Узнахме, че си пътувал надлъж и нашир по целия свят и си преживял и научил повече от много други хора. Зарадвах се на посещението ти, защото ние живеем тук твърде уединено и наоколо няма нито един човек, с когото бихме желали да сме приятели. Остани по-дълго в нашия дом, чиято стопанка съм аз! Ще положа усилия да ти хареса у нас.

Девойката беше много красива. Когато баща й ме заведе при нея, тя се надигна от миндерлъка, който опасваше наоколо и четирите стени на стаята и бе покрит с възглавници, облечени в червено кадифе. Тя носеше широки шалвари от бяла коприна, стегнати при нежните й глезени със златни гривни, а около талията ги придържаше светлосин пояс, богато извезан със сърма. Босите й розовеещи се крачета бяха обути в изящни виолетови копринени пантофи. Над кръста беше облечена в тясно елече от тъмносиня коприна, което вместо с копчета се затваряше отпред с помощта на верижка от масивно злато. Гарвановочерната й гъста коса се спускаше заплетена в две дълги тежки плитки. В нея блестяха забити игли с едри сребърни главички, а над челото й се издигаше диадема, изработена от отделни златни елементи с различна големина. На малките й нежни пръсти искряха пръстени с несъмнено много висока стойност. Но не такъв вид богатство е в състояние да ме заплени. Човек може да е богат с опита си, с неопетнената си чест, с образованието си… може да има и много пари, но именно последното богатство е само по себе си с най-малка стойност. Обаче в този случай „външното“ богатство се съчетаваше със забележителен израз на възвишеност и достойнство, оставил отпечатъка си върху фините черти на лицето й. А големите й тъмни очи с бадемова форма имаха такъв спокоен, открит и замечтан поглед, който говореше за буден дух и дълбока душевност.

Впрочем Рахел, така се казваше девойката, имаше едва петнайсет години, ала това беше възраст, в която жителките на горещия юг минават вече за развити жени.

От Триполи бях дошъл в Мурсук, главния град на провинция Фезан, и бях отседнал при богатия еврейски търговец Манасе бен Ахараб с най-добри препоръки. Той ме посрещна много гостоприемно и беше категоричен — трябваше да живея в неговия дом и ме прие направо като собствен син. А за мен това означаваше необикновена привилегия, понеже той живееше извънредно уединено, вероятно защото повечето жители на Мурсук са мюсюлмани, а както е известно, за тях евреинът е по-презряно същество и от християнина.

Манасе беше вдовец, а Рахел — единственото му дете. И двамата полагаха големи усилия да направят пребиваването ми в Мурсук по-приятно и така ме гощаваха, както не можех да си представя, че е възможно в този африкански оазис. Тъй като пътешествието ми щеше да ме отведе далеч навътре в пустинята, се видях принуден първо да предприема няколко кратки излета, които постепенно се превърнаха във все по-продължителни преходи, за да привикна на пустинния климат. Всяко мое тръгване на път бе придружавано от загрижено сбогуване, а завръщането ми винаги предизвикваше искрена и непринудена радост.

За да не бъда съвсем сам по време на моите пътешествия, аз си потърсих придружител и Манасе бен Ахараб ми препоръча един от своите слуги на име Али. Той беше млад, около двайсет и три годишен, много полезен човек. Говореше няколко арабски диалекта и нямаше семейство, което да го задържа на определено място. Беше верен, предан и най-важното — честен младеж.

Имаше само един недостатък, но той повече ме забавляваше, отколкото ядосваше. Али беше прочел няколко книги и си въобразяваше, че е много учен човек. Смяташе се и за голям герой и в интерес на истината трябва да отбележа, че действително притежаваше смелост. Вследствие на това свое самомнение той не бе доволен от простичкото си име Али, а както му е обичаят в африканския юг, при всеки що-годе подходящ случай имаше навик да говори за прадедите си и към собственото си име прикачаше и имената на най-близките си предшественици. Така че не се казваше само Али, а Али ал Хаками ибн Садек Камил ал Батал. Колкото по-дълго е подобно арабско име, толкова по-голяма е отредената за собственика му чест. А който не знае имената на прадедите си, не може да бъде почитан. На всичко отгоре Батал означава герой и човек може лесно да си представи какво огромно значение придаваше той на тази последна дума.

Що се отнася до мен, както по време на предишните ми пътешествия из Ориента, така и тук ме наричаха Кара бен Немзи. Кара -звучи приблизително като собственото ми име и означава „чер“, а бен Немзи ще рече „син на немците“. Аз носех тъмна брада и бях немец, оттам и името.

Последната езда преди окончателното ми отпътуване смятах да предприема към Уади Кояр. Това бе доста дълго пътуване и щеше да ми отнеме повече от седмица. Уади означава както долина, така и река. Най-често се имат предвид онези потоци, които се образуват по време на дъждовния период, а после пак пресъхват. Понякога тези реки са много опасни. Тропическите дъждове са съвсем различни от нашите. Не само че вали като из ведро, а водата пада от небето буквално като плътна завеса. Реката се образува само за секунди и се втурва надолу към долината подобно на неудържимо устремила се напред водна стена. Намира ли се долу, в ниското, бивак от шатри, всичко живо е обречено на гибел, ако няма възможност мигновено да избяга.

Човек не бива да си представя Сахара като някакво непрекъснато безжизнено пясъчно море. Да, наистина, там има направо безкрайни пясъчни равнини, но се издигат и отделни планини или скалисти вериги от хълмове. Намира се и вода. Там, където блика извор, се образува оазис с пищна растителност. Често е необходимо да се копае само на няколко метра дълбочина, за да се стигне до вода, която обаче често има лоши качества, но колкото по-надолу се копае, толкова по-хубава става тя. Това е доказано от французите с техните артезиански кладенци. Преди столетия Сахара е била значително по-гъсто населена и са се обработвали по-големи площи от нея. И до ден-днешен в тази безутешна пустош се срещат римски сгради, но за съжаление те все повече се затрупват от подвижните пясъци.

Своеобразни и интересни са така наречените bijara mektumin, т.е. тайните кладенци, покрай които, та дори и върху които, човек може да мине на ездитното си животно, без да подозира, че се намира толкова близо до така желаната вода. Някой бедуин, скитащ се далеч от пътищата на керваните, съвсем случайно открива такова място, където има живителна влага, разкопава пясъка, напълва своя мех, дава на камилата си да пие, разпростира одеялото си върху тясната дупка и отново нахвърля отгоре пясък. От този момент нататък той вече има свое място, където може да престоява и да си почива и, разбира се, го държи в тайна. Издава го някому само когато може да има някаква полза. Тези скрити кладенци се намират най-често във властта на бандити или на цели разбойнически кервани, на които подобен бир (Кладенец. Б. нем. изд.) предлага значителна сигурност, защото тогава те не са принудени да посещават кладенците, намиращи се по пътищата на керваните и така да се излагат на опасност.

Преди да тръгнем, моята млада хазайка ме снабди с всичко необходимо, без това да ми струва и пукната пара. Нашите животни бяха горе-долу добри, тъй като бях купил две хубави ездитни камили, от тъй наречените хеджини. За разлика от тях товарната камила носи името джамал. Вярно, че освен нас те трябваше да мъкнат и меховете с вода, защото ми се налагаше да бъда пестелив и не исках да купувам и някоя джамал. Както е обичайно, сбогуването ни бе дълго и изпълнено със сърдечни молби и добронамерени напътствия.

— Ефенди — каза Рахел, — бъди предпазлив и внимавай, защото сегашната ти цел се намира близо до местността, откъдето започват земите на разбойническото племе тибу. Срещнеш ли се с тях, загубен си.

— Не натъжавай сърцето си с грижи по мен, о, цвете на оазиса! Не се страхувам.

— Добре знам, че не се страхуваш — припряно отвърна тя, — ти си убивал лъвове и дори черни пантери, които са далеч по-опасни. Сражавал си се с много неприятели и винаги си излизал победител. Но по тялото ти и до днес личат белезите от получените рани, а колко лесно някой нож или куршум може този път да проникне по-надълбоко! Обещай ми, че ще бъдеш предпазлив и ми подай ръка в уверение на това!

— Ето ти ръката ми. Обещавам ти.

Тя пое десницата ми между двете си малки длани, погледна ме в лицето с навлажнени очи и продължи:

— Знаеш, че те обичаме, и ако ти се случи някакво нещастие, много ще тъгуваме! Не го забравяй, ефенди!

— Бъди сигурна, че няма да го забравя нито за миг, о, ти най-красива роза на Мурсук!

— Не казвай такива думи! Знаеш, не бива да ме наричаш така. Ти трябва да мислиш само за това, че съм твоя приятелка. Allah jabarik fik, Allah jesellimak — Аллах да те благослови, Аллах да те пази!

След тези думи тя се обърна и се отдалечи. Баща й се сбогува с мен по същия дружелюбен начин. После подкарахме животните покрай градини, където растяха палми, нарове, праскови, зарзали, смокини и маслинови дръвчета, и през портата напуснахме града. Продължихме между бостани с дини на изток, където скоро изчезна всяка растителност и камилите ни започнаха да газят в пясък.

Що се отнася до облеклото и оръжията ни, то аз носех панталони и яке от лека тъмносива материя, а отгоре бях навлякъл обичайния бял хаик с качулка. За да предпазвам очите си, отпред на тюрбана бях закрепил син воал. Али носеше подобни дрехи. Освен нож и два пистолета той имаше и една дълга едноцевна арабска пушка. Аз разполагах с моите обичайни оръжия, които от дълго време твърде често доказваха качествата си: закривения ловджийски нож, двата револвера, тежкия мечкоубиец, чийто точно изпратен куршум може да убие на място лъв, и най-сетне, моята карабина „Хенри“, която стреля двайсет и пет пъти без зареждане.

Първите три дни от пътешествието ни преминаха, без да се случи нищо особено. Уади Кояр се намира в Либийската пустиня, югоизточно от Мурсук и югозападно от оазиса Куфарах. Либийската пустиня е онази част от Сахара, която е известна със своята непроходимост и опасности. На нас характерът й ни се стори суров, но не и враждебен.

От Мурсук не бяхме виждали вече жива душа, а и не ни се искаше да се натъкваме на когото и да било в Уади Кояр. Във всеки срещнат по онези места човек свиква да вижда враг. Но нямаше как, трябваше да отидем до Уади, понеже там щяхме да намерим вода, а меховете ни бяха празни. Впрочем, аз не познавах онази местност и Али също никога не беше ходил там.

Третият ден клонеше вече към своя край. Бяхме яздили толкова бързо, че според изчисленията ми, ако не бяхме объркали посоката, трябваше да стигнем целта си още преди падането на нощта, ала въпреки всичко не се виждаха никакви признаци, по които можеше да се заключи, че сме близо до Уади. У Али се породиха вече съмнения. Той каза:

— Ефенди, трябваше да наемем водач. Не се ли доберем днес до целта си, няма да знаем накъде да продължим и ще умрем от жажда.

— Не се тревожи — отвърнах му аз. — Я погледни към небето право пред нас! Там ще забележиш сигурен знак, че се намираме на прав път. Знаеш ли какви са онези две птици, които описват там кръгове?

— Да. Това е един шахин (Сокол. Б. нем. изд.) със своята жена. Нима те наистина доказват, че сме близо до Уади?

— Разбира се. За съжаление, това означава, че наблизо има и хора. Шахинът обича да следва керваните, а от посоката, в която летят, става ясно и накъде се е отправил керванът, макар че все още не е възможно да го видим. Но тези два сокола се реят бавно в кръг, без да се придвижват напред, и следователно хората под тях не яздят, а са се разположили на бивак.

— Аллах! С каква сигурност го казваш само! Ефенди, ти наистина си оправен човек,, не мога да не те похваля. Навярно знаеш какво означава това, а?

— Да, знам, не е чак толкова голяма работа.

— Еуа — напротив! Аз съм човек запознат с всичко, каквото има по земята. Така че подобна похвала от устата ми е едно отличие, което не се дава всекиму. Все пак се надявам да не се възгордееш, защото скромността си остава най-голямата украса за истинския достоен и образован мъж. И Пророкът никога не се е възгордявал, нещо, което ти като християнин не можеш да знаеш.

— А не мислиш ли, че скромността би украсила и теб?

— Естествено — кимна той. — Да не би да ми липсва?

— А нима може да се нарече скромно твърдението, че си бил запознат с всичко, каквото има по земята?

— Може, защото това не е възгордяване, а самата истина. Я ми кажи нещо, което да не знам!

— Известен ли ти беше пътят ни до Уади? Можеш ли да кажеш кой бивакува ей там пред нас?

При тези думи той посегна с ръка зад ухото си, почеса се смутено и отговори:

— Твърде много искаш от мен, ефенди. Че как мога да знам всички хора, бащите на дедите им и прадедите на прародителите им! Аз казах, че съм запознат с всичко, а не и че съм всезнаещ. Но я погледни, ей там не се ли задава някакъв ездач?

Уади се намираше някъде пред нас, а Али сочеше надясно, на юг, откъдето се приближаваше ездачът. Несъмнено и той се беше отправил към Уади, ала щом ни видя, спря камилата си за миг-два и после, отклонявайки се от дотогавашната си посока, пое право към нас.

Щом се приближи дотолкова, че можехме ясно да разгледаме и него, и ездитното му животно, аз разбрах, че сигурно е някой знатен и богат човек, защото яздеше сива бишаринхеджина, една от онези безценни ездитни камили, които много трудно се купуват. Ако е женска и ако изобщо се продава, подобна хеджина може да струва трийсет хиляди немски марки, че и повече. С едно такова животно е възможно на ден да се изминат между деветдесет и сто километра. Камилите хеджина са получили името си от номадите бишарин, живеещи по течението на Горни Нил. В Сахара те се отглеждат най-често от племето тибу, спечелило си славата, че притежава най-хубавите ездитни камили.

Ездачът, който се приближаваше към нас, изглежда произхождаше именно от това племе. Цветът на кожата му бе тъмен, почти като на негър и човек лесно можеше да го вземе за такъв, ако носът му не беше прав, а устните тесни. Доколкото белият широк бурнус позволяваше да се определи телосложението му, човекът изглежда беше висок и строен, но и много як мъж. Косата му се спускаше по плещите, сплетена в дълги плитчици. Вместо тюрбан на главата си носеше червена кифаа (Кърпа за глава. Б. нем изд.). Напреко на седлото пред него лежеше дълга едноцевна пушка. Той спря хеджината си на десетина крачки пред нас, направи леко движение с ръка към гърдите си и поздрави:

— Селям! Накъде води пътят ви? Мрачният му поглед се впи изпитателно в нас. Този човек никак не ми хареса. Винаги когато бедуинът поздравява тъй кратко, това е сигурен признак, че няма дружески намерения.

— Селям — отвърнах аз също тъй кратко. — Тръгнали сме за УадиКояр.

— Известно ли ви е това място?

— Не, никога не сме били там.

— Машаллах — Бог върши чудеса! Че как можахте да се оправите?

— Аллах води чедата си. Който му се довери, никога няма да се заблуди.

Човекът махна презрително с ръка и каза:

— Аллах е на небето, едва ли е яздил пред теб, за да ти показва пътя. Откъде идваш?

— От Мурсук.

Щом назовах името на това селище, в очите му за миг се появиха особени искрици. После ме попита:

— Там ли живееш?

— Не. Само си починах известно време.

— Тогава все пак сигурно си опознал града и жителите му. А може би си се срещал с един еврейски тагир (Търговец. Б. нем. изд.), който се казва Манасе бен Ахараб?

— Да. Бях негов гост и живях в дома му.

Отново забелязах същите особени искрици, които за миг пробляснаха в очите му. После мрачното му лице се проясни и с далеч по-дружелюбен тон ми каза:

— Благодари на Аллаха, че е така. Манасе е мой приятел и тъй като си близък с него, те поздравявам с добре дошъл. Последвай ме!

Той бе разговарял само с мен, понеже беше отгатнал какви са отношенията ми с Али. Но изглежда това ядоса моя слуга, защото след като непознатият обърна камилата си, той побърза да се намеси:

— Стой, почакай! Не става тъй бързо, както си мислиш. Трябва да знаем кой си.

При тези думи непознатият отново се извъртя към нас, огледа го със смръщени вежди и попита:

— А ти кой си, че се осмеляваш да ми говориш така?

— Че се осмелявам ли? Нима е необходима смелост, за да се разговаря с теб? Не познавам човек, от когото да се страхувам, понеже аз съм Али ал Хакими ибн Абас ар Руми бен Хавис Омар ан Назафи ибн Садек Камил ал Батал! Разбра ли? Ал Батал!

Той повтори със силно натъртване прякора си, защото, както вече споменахме, тази дума означава „герой“. По устните на непознатия заигра лека усмивка и той му отговори:

— Да, Ал Батал. Чух, че си потомък на този мъж, обаче внукът или правнукът на някой герой може да е голям страхливец. А ти какъв си?

— Аз ли? Аз съм велик войн и велик алим (Учен. Б. нем. изд.). По цялата земя няма наука, която да е останала скрита за окото ми. Ами ти от кое племе си и как ти е името?

Усмивката на непознатия стана по-широка и както ми се стори — и подигравателна. Той не му отговори, а се обърна към мен:

— Този човек с дългото име приятел ли ти е, или слуга?

— Второто — отвърнах аз, без да крия истината и без да показвам учудването си от прозорливостта, която издаваше въпросът му.

— Тогава му кажи, че никой свободен мъж няма да позволи да бъде разпитван от човек, който е платен слуга. Ти си господарят и на теб ще дам отговор: аз съм тидиту и името ми е Тахаф. А сега ела да те заведа при моите хора.

Той отново обърна животното си и го смуши. Докато го следвахме, Али приближи камилата си до моята и ми прошепна:

— Какво направи, ефенди? Защо ме накара да се изчервя от срам? Трябваше ли да му казваш, че съм твой слуга?

— Да — отговорих аз.

— Защо?

— Защото нищо няма да ти навреди, ако понякога ти напомням истината, самохвалко такъв.

— Значи не признаваш, че съм учен?

-Не.

За да избегна и други упреци, аз отдалечих камилата си от неговата и започнах да яздя редом с непознатия.. Той се беше представил за тидиту, което е форма за единствено число от тибу. И така отделните хора от племето тибу се наричат не с това име, а тидиту. След като се изравних с него, той взе остро и изпитателно да ме оглежда отстрани. Забелязах как погледът му дълго не можа да се откъсне от двете ми пушки. Тези оръжия му бяха естествено непознати. Той нищо не продума, а и аз не сметнах за необходимо да се впускам в разговор с него. Едва след доста време непознатият се обади:

— Ти ще бъдеш наш гост и вече знаеш името ми. Няма ли да ми кажеш твоето?

— Казвам се Кара бен Немзи.

— Бен Немзи? Тогава навярно си чужденец?

— Да, аз съм от Билад ал Алман. (Германия. Б. нем. изд.)

— Значи не си франзауи? (Французин. Б. нем. изд.)

— Не съм.

— Чувал съм за Билад ал Алман. Там управлява един велик султан, който се казва Уи-хел (Вилхелм. Б. нем. изд.) и е победил французите. А те са наши врагове. Ето защо всеки алмани е наш приятел и хората ми ще се радват да те видят. Разбира се, и ти си воин, нали?

— Всъщност не съм.

— Ами какво си? Нали виждам, че имаш толкова много оръжия.

— Нося ги само за да се защитавам, ако ме нападнат. Аз съм мусаниф, (Писател. Б. нем. изд.) с други думи съм човек на мира.

При тези думи той ме измери къде с презрителен, къде със съжалителен поглед и възкликна:

— Дано Аллах ти запази разума! У дома си пиеш черно мастило, а тук носиш на гърба си две пушки! Нима жаркото слънце ти е изсушило мозъка? Който не е воин, той не е и мъж. Мусанифът трябва да седи при жените. Но ти си здрав и силен. Сигурно Пророкът зле те е просветлил!

Това беше грубост. Отвърнах му:

— Нямам нужда от неговата светлина, понеже не съм мюсюлманин, а християнин.

Много добре знаех какво правя, като му дадох такъв откровен отговор. Този човек с гордия поглед и презрителната усмивка се лъжеше в мен. Аз яздех най-скромно до него, но вероятно съвсем скоро щеше да ме опознае от съвършено друга страна. Той смуши хеджината си малко, за да се отдалечи от мен, и извика:

— Аллах да ме пази! Значи си християнин, проклет гяур, когото дяволът…

— У скут — мълчи! — прекъснах го и се изправих на стремената.

— Ти смяташ за истинска твоята вяра, а аз моята. Наричаш ли ме неверник, то и аз с не по-малко право мога да кажа същото за теб. Но не го правя, понеже, ние, християните, сме привикнали на учтивост. Не позволявам да ме наричат гяур, запомни го!

Той ме погледна с нескрито учудване. Не беше очаквал от мен подобно поведение. Попита ме:

— И какво ще направиш, за да ми попречиш да те наричам така? Да не би да ме застреляш?

— Не. Хулителят не е достоен за куршум. Просто ще те сваля с юмрука си от камилата.

Според обичаите в Сахара тази заплаха представляваше смъртна обида. Ударът с ръка или с някакъв предмет, който не е оръжие, или пък само една такава закана са позор и той може да се измие единствено с кръв. Непознатият незабавно бръкна с ръка под бурнуса си, измъкна пистолет и извика:

— Ще ме удариш, така ли? Това трябва… Но моят револвер се озова още по-бързо в ръката ми. Прицелих се в главата му и го прекъснах с думите:

— Прибери си пистолета! Насочиш ли го срещу мен, куршумът ми ще ти прониже главата! Ще ти докажа, че един мусаниф няма нужда да седи при бабичките, а също може да бъде храбър мъж. Обидих те, защото преди това и ти ме обиди. Значи сме квит. Ако не си доволен, аз съм готов веднага да сляза от камилата и да се бия с теб, както подобава на воини.

По лицето му се изписа много особен напрегнат израз, но после той прибра пистолета си и с престорено спокойствие каза:

— Добре, прав си. Ние взаимно се обидихме и сме квит, понеже и без друго ще бъдеш мой гост. Нека продължим!

Бързото укротяване на гнева му бе само привидно. Но то никак не можеше да ме заблуди и много добре знаех, че даже и ако преди е бил дружески настроен към мен, вече си бях спечелил в негово лице непримирим враг. Най-разумното беше да се разделим, ала нямаше как, защото нали и той се беше отправил към Уади, където вероятно лагеруваха неговите съплеменници, а и аз трябваше да отида там, понеже се нуждаехме от вода, каквато нямаше другаде на няколко дни път наоколо. Убеден бях, че ни очакваше голяма опасност, но нямах никакво намерение да треперя от страх пред нея.