Метаданни
Данни
- Серия
- Розмари (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rosemary’s Baby, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ралица Ботева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015)
Издание:
Айра Левин. Бебето на Розмари
Американска. Първо издание
Превод: Ралица Ботева
Библиотечно оформление: Симеон Кръстев
Редактор: Правда Панова
Формат: 32/108/84
Печатни коли: 14
Печат: ИПК „Родина“
ИК „Ирис“, София, 1992
История
- — Добавяне
Шеста глава
Няколко минути след шест и половина Розмари и Гай излязоха от апартамента си и тръгнаха по разклоненията на тъмнозеления коридор към вратата на семейство Кастивът. Когато Гай натисна звънеца, асансьорът зад тях изскърца и мосю Дюбен или Де Вор (те не знаеха кой на кое име отговаря) излезе от него, носейки някакъв костюм, увит в найлонова торба, очевидно взет от химическо чистене. Той се усмихна и докато отключваше съседната врата на апартамент 7Б каза: „Сбъркали сте етажа, така ли?“ Розмари и Гай се усмихнаха любезно в отговор и той влезе в жилището, като извика „Аз съм!“ и им даде възможност да видят вътре черен бюфет и тапети в червено и златно.
Вратата на семейство Кастивът се отвори и на прага се появи мисис Кастивът, напудрена, начервена и широко усмихната, облечена в светлозелена коприна и розова домакинска престилка, украсена с волани.
— Идвате тъкмо навреме! — каза тя. — Заповядайте! Роман е в кухнята. Приготвя коктейлите. Колко се радвам, че дойдохте, Гай! Имам намерение да се похваля на всичките си приятели, че съм се запознала с вас! „Ей в тая чиния яде“, ще им кажа, „лично Гай Удхаус!“ И когато свършите, няма да я мия. Ще я оставя както си е!
Гай и Розмари се засмяха и размениха погледи. „От твоята кръвна група“, казваше неговият, а нейният — „Какво да направя?“
Влязоха в голям салон, където бе сервирано за четирима на правоъгълна маса с бродирана бяла покривка. Не всички чинии бяха еднакви, но подредените сребърни прибори блестяха и бяха необикновено красиви. Вляво от салона се намираше всекидневната, поне два пъти по-голяма от тази на Гай и Розмари, но иначе много прилична на нея. Имаше един голям еркерен прозорец вместо два по-малки и огромна камина с богато украсена рамка от розов мрамор. Мебелировката беше доста странна. При камината имаше малко канапе, маса с настолна лампа и няколко стола, а в срещуположния край безредно бяха струпани шкафове за картотека, маси за бридж, отрупани с вестници, претъпкани лавици с книги и една пишеща машина върху метална поставка. Стаята беше покрита с кафяв килим, дълъг шест метра, простиращ се от стена до стена. Беше дебел и изглеждаше нов. По повърхността му личаха следи от прахосмукачка. В средата на килима някак самотно стоеше кръгла масичка с броеве на „Лайф“, „Люк“ и „Сайънтифик Американ“.
Мисис Кастивът ги поведе по килима и ги настани на канапето. Щом седнаха, се появи мистър Кастивът, понесъл в две ръце малък поднос, върху който имаше четири чаши за коктейл, препълнени с бистра розова течност. Загледан в ръбовете на чашите, той затътри крака по килима и мри всяка стъпка на тях им се струваше, че ще се спъне и ще се просне на пода.
— Май съм попрепълнил чашите — каза той. — Не, не, не ставайте. Моля ви. Друг път като ги наливам обикновено съм точен като барман, нали, Мини?
— Само внимавай за килима — каза мисис Кастивът.
— Но тази вечер — продължи той като се приближи — направих повечко и вместо да го оставя в шейкъра, боя се… помислих си… Ето. Моля, седнете. Мисис Удхаус?
Розмари си взе чаша, благодари му и седна. Мисис Кастивът бързо постави салфетка в скута й.
— Мистър Удхаус? Коктейлът се казва „Водка Блъш“. Опитвали ли сте го?
— Не — отвърна Гай, като си взе чаша и седна.
— Мини — предложи й чаша той.
— Изглежда превъзходен — каза Розмари с жива усмивка, докато бършеше дъното на чашата със салфетката.
— Много го пият, в Австралия — каза мистър Кастивът. Той взе последната маша и я повдигна към Розмари и Гай. — За нашите гости — каза той. — Добре дошли в нашия дом. — Той отпи и наклони глава, докато критично преценяваше вкуса. Едното му око беше полуотворено, а до него от подноса капеше върху килима.
— Килимът! — възкликна мисис Кастивът, задавяйки се с първата глътка.
— Олеле! — извика мистър Кастивът, като погледна надолу и вдигна подноса неуверено.
Мисис Кастивът остави настрана питието си, бързо коленичи и грижливо попи мокрото петно с книжна салфетка.
— Чисто нов килим — тюхкаше се тя. — Чисто нов. Толкава си непохватен!
Коктейлите бяха с леко тръпчив вкус и много приятни.
— От Австралия ли сте? — запита Розмари, след като петното бе попито, подносът отнесен в кухнята, а съпрузите Кастивът бяха седнали в два стола с високи облегалки.
— А, не — отвърна мистър Кастивът. — Аз съм си оттук, от Ню Йорк. Но съм бил там. Всъщност, бил съм навсякъде. В буквалния смисъл.
Той отпиваше от коктейла си, седнал с кръстосани крака и отпуснал едната си ръка на коляното. Беше обут в черни мокасини, украсени с пискюли и сиви широки панталони. Нагоре беше с бяла риза и широка вратовръзка на сини и златни райета.
— Бил Съм във всички континенти, във всяка страна — продължи той. — Във всеки по-голям град. Кажете един град и ще видите, че съм бил там. Хайде, кажете.
— Феърбанкс, Аляска — каза Гай.
— Бил съм там — каза мистър Кастивът. — Обиколил съм цяла Аляска: Феърбанкс, Джуно, Анкоридж, Ноум. Сюърд. През 1938 прекарах четири месеца там, а освен това съм спирал по за един ден във Феърбанкс и Анкоридж на път за Далечния Изток. Бил съм и в някои по-малки градчета в Аляска. В Дилингам и Акулурак.
— А вие от къде сте? — полюбопитства мисис Кастивът, като оправяше диплите по деколтето на роклята си.
— Аз съм от Омаха — отвърна Розмари — а Гай е от Балтимор.
— Хубав град е Омаха — каза мистър Кастивът. — Балтимор също.
— По работа ли сте пътували? — запита го Розмари.
— И по работа, и за удоволствие — отговори той.
— Сега съм на седемдесет и девет години и непрекъснато съм пътувал насам-натам, откакто навърших десет години. Който и град да се сетите, стопроцентово съм бил там.
— А всъщност с какво се занимавахте? — попита Гай.
— Ами почти с всичко — отговори мистър Кастивът. — Търгувал съм с вълна, захар, играчки, резервни части, петрол, правех и морски застраховки…
От кухнята се чу някакъв звънец.
— Филето е готово — каза мисис Кастивът и се изправи с чаша в ръка. — Няма нужда да бързате с напитките. Вземете си ги на масата. Роман, да не забравиш хапчето.
— Ще я прекратят на трети септември — каза мистър Кастивът. — В деня преди пристигането на папата. Не може папата да посети град, в който пресата стачкува.
— По телевизията чух, че щял да отложи визитата, докато стачката не бъде прекратена — добави мисис Кастивът.
— Ами естествено, — усмихна се Гай — това си е шоу бизнес.
Мистър и мисис Кастивът се разсмяха, а с тях и Гай. Розмари само се усмихна и започна да реже филето си. То беше прекалено препечено и сухо, а гарнитурата беше грах и пюре от картофи, полети с някакъв прекалено брашнен сос.
— Ама си е точно така! — каза мистър Кастивът през смях. — Какво друго, ако не шоу бизнес!
— Имаме пълно основание да го наречем така — каза Гай.
— Одеждите, ритуалите — продължи мистър Кастивът. — И това се отнася за всяка религия, не само за католицизма. Зрелища за невежите.
— Мисля, че обиждаме Розмари — обади се мисис Кастивът.
— О, не, няма такова нещо — каза Розмари.
— Да не би да сте вярваща, скъпа? — запита мистър Кастивът.
— Така ме възпитаваха у дома — отвърна Розмари, — но сега съм агностичка. Не съм се обидила. Наистина.
— А вие, Гай? — попита мистър Кастивът. — И вие ли сте агностик?
— Предполагам, че така може да се каже — отвърна Гай. — И не разбирам как може човек да вярва в нещо, след като няма безусловни доказателства, нали?
— Наистина няма — съгласи се мистър Кастивът.
— Одеве изглеждахте смутена, когато се смеехме на шегичката на Гай за папата — каза мисис Кастивът, като гледаше внимателно Розмари.
— Все пак това е папата — обясни Розмари. — Предполагам, че съм била научена да го уважавам и все още изпитвам същото, макар и да не го смятам вече за свят човек.
— Ако не вярвате, че е свят — каза мистър Кастивът, — то не би трябвало да питаете и най-малко уважение към него, защото той мами хората и се преструва на свят.
— Добре го казахте — каза Гай.
— Само като си помисля колко пари отиват за одежди и скъпоценности — каза мисис Кастивът.
Добра представа за лицемерието, скрито зад официалната религия — каза мистър Кастивът — беше дадена в „Лутер“. Не играхте ли вие в главната роля, Гай?
— Аз ли? Не — отвърна Гай.
— Не бяхте ли дубльорът на Албърт Фини? — попита мистър Кастивът.
— Не — отвърна Гай. — Дубльор му беше онзи, дето играеше Уейнанд. Аз участвах в две второстепенни роли.
— Странно — каза мистър Кастивът. — А аз бях убеден, че вие сте негов дубльор. Спомням си, че ме порази един ваш жест и специално погледнах в програмата, за да разбера името ви. Мога да се закълна, че в програмата вие фигурирахте като дубльор на Фини.
— Кой жест имате предвид? — запита Гай.
— Не съм съвсем сигурен. Правехте някакво движение с…
— Правех едно нещо с ръце, когато Лутер имаше пристъп — нещо като неволно повдигане на ръцете…
— Точно така — каза мистър Кастивът. — Именно това имах предвид. В него имаше необикновена достоверност. За разлика, ако мога така да се изразя, от всичко, което правеше мистър Фини.
— О, моля ви — запротестира Гай.
— Мисля, че той доста преиграваше — продължи мистър Кастивът. — Много бих искал да видя какво бихте постигнали вие в тази роля.
— Значи ставате двама — засмя се Гай и с блеснали очи погледна Розмари. Тя също му се усмихна, доволна от факта, че той е доволен. Нямаше да има укори от негова страна, че са си пропилели вечерта в приказки с „Тревожните мама и татко“. А, не — „грижовните“.
— Баща ми беше театрален режисьор — каза мистър Кастивът. — Затова като млад общувах с хора като мисис Фиске и Форбс-Робъртсън, Отис Скинър и Моджеска. По тази причина съм склонен да търся у актьорите нещо повече от обикновения професионализъм. Вие притежавате едно много интересно вътрешно качество, Гай. То проличава и в работата ви в телевизията и ще ви помогне да стигнете далеч. При условие, разбира се, че успеете да направите онзи първи „пробив“, от който се нуждаят и най-великите актьори, поне в известна степен. Сега готвите ли се за някакво представление?
— Кандидатствам за няколко роли — отвърна Гай.
— Не мога да допусна, че няма да ги получите — каза мистър Кастивът.
— Затова пък аз мога — каза Гай.
— Сериозно ли говорите? — възкликна мистър Кастивът и го изгледа внимателно.
Десертът беше домашен бостънски пай със сметана, който, макар и по-добър от филето и зеленчуците, се стори на Розмари прекалено сладък. Гай обаче, щедро го похвали и помоли за второ парче. Може би просто играе, помисли си Розмари. Отвръща на комплиментите с комплименти.
След вечерята Розмари предложи да помогне в миенето на чиниите. Мисис Кастивът веднага прие предложението й и двете жени раздигаха масата, а Гай и мистър Кастивът отидоха във всекидневната.
Кухнята, която се намираше до салона, беше малка и изглеждаше още по-малка заради зимната градина, за която бе споменала Тери. Беше дълга около един метър и бе поставена върху голяма бяла маса близо до единствения прозорец на кухнята. Осветяваха я няколко лампи, чиито силни крушки се отразяваха в стъклото и вместо прозрачно, го правеха ослепително бяло. В оставащото място, съвсем близко едно до друго, бяха поставени умивалникът, готварската печка и хладилникът, а над тях от всички страни се подаваха кухненски шкафчета. Застанала до мисис Кастивът, Розмари старателно и добросъвестно бършеше измитите съдове, доволна, че нейната кухня беше по-голяма и по-добре обзаведена.
— Тери ми спомена за зимната градина — каза тя.
— Така ли? — каза мисис Кастивът. — Хубаво хоби е. И вие трябва да си направите.
— Някой ден искам да имам цяла градина с подправки — каза Розмари. — Извън града, естествено. Ако някога Гай получи роля в киното, ще се преместим да живеем в Лос Анджелис. Всъщност най би ми се искало да живея на село.
— Сигурно имате голямо семейство — каза мисис Кастивът.
— Да — отвърна Розмари. — Имам трима братя и две сестри. Аз съм най-малката.
— Сестрите ви омъжени ли са?
— Да.
Мисис Кастивът пъхна насапунисана гъба в една от чашите.
— Имат ли деца? — попита тя.
— Едната има две, а другата — четири — отвърна Розмари. — Или поне така е според последните вести, които имам от тях. Сега броят им може да се е увеличил.
— За вас това е добър знак — каза мисис Кастивът, като все още сапунисваше чашата. Миеше бавно и старателно. — Щом сестрите ви имат много деца, сигурно и вие ще имате. Такива неща се предават по семейна линия.
— О, изобщо не се притеснявам за това — каза Розмари, докато чакаше мисис Кастивът да й подаде чашата — Брат ми Еди вече има осем деца, а е само двайсет и шест годишен.
— Боже мой! — възкликна мисис Кастивът. Тя изплакна чашата и я подаде на Розмари.
— Имам всичко двайсет племенници — каза Розмари. — Но не съм виждала поне половината от тях.
— Не се ли прибирате у дома от време на време? — запита мисис Кастивът.
— Не — отвърна Розмари. — Не съм в много добри отношения със семейството си, освен с единия от братята ми. Според тях аз съм черната овца.
— О, и защо така?
— Защото Гай не е католик и не сме венчани в църква.
Мисис Кастивът съчувствено зацъка с език.
— Не е ли странно как някои хора вдигат голям шум заради религията? Толкова по-зле за тях. Вие нищо не губите. Изобщо не бива да се притеснявате за това.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — каза Розмари и постави чашата на етажерката. — Искате ли за малко да се сменим — аз да мия, а вие да подсушавате?
— Не, така е много добре, скъпа — каза мисис Кастивът.
Розмари погледна през вратата на кухнята. Виждаше се само част от всекидневната с масичките за бридж и шкафовете за картотеки. Гай и мистър Кастивът бяха в другия край на света. Във въздуха неподвижно се простираше синя пелена от цигарен дим.
— Розмари?
Тя се обърна. Усмихната, мисис Кастивът й подаваше мокра чиния с ръка в зелена гумена ръкавица.
Измиването и избърсването на чиниите, тенджерите и сребърните прибори им отне почти един час, макар че Розмари би се справила със същата работа за по-малко от половината време. Когато тя и мисис Кастивът влязоха във всекидневната, завариха Гай и мистър Кастивът седнали един срещу друг на канапето и мистър Кастивът му говореше нещо убедително, като почукваше с показалец дланта на другата си ръка.
— Хайде, Роман, стига си проглушавал ушите на Гай с безкрайните си истории за Моджеска — каза мисис Кастивът. — Той те слуша само защото е добре възпитан.
— Не, интересно ми е, мисис Кастивът, — каза Гай.
— Видя ли? — обърна се мистър Кастивът към жена си.
— Мини — каза мисис Кастивът на Гай. — Аз съм Мини, а той е Роман, окей? — Тя погледна и Розмари с престорен укор. — Окей?
— Окей, Мини — засмя се Гай.
После разговаряха за семействата Голд и Брун и за двойката Дюбен-Де Вор. Стана дума за брата моряк на Тери, за когото бяха разбрали, че се намира в една болница за цивилни в Сайгон. Мистър Кастивът бе прочел някаква книга, която критикуваше доклада Уорън и разговорът се завъртя около убийството на Кенеди. Седнала в един от столовете с високи облегалки, Розмари се чувстваше странно изолирана, като че ли семейство Кастивът бяха стари приятели на Гай и тя току-що се бе запознала с тях.
— Смятате ли, че е имало някакъв заговор? — запита я мистър Кастивът и тя му отвърна, чувствайки се неловко, че загриженият домакин се опитваше да я приобщи към разговора. Тя се извини и помоли мисис Кастивът да й покаже банята, където имаше пешкири на цветя с надпис „За гости“ и една книжка, наречена „Клозетни вицове“, не особено забавна.
Тръгнаха си в десет и половина с думите „Довиждане, Роман“ и „Благодаря, Мини“ и си стиснаха сърдечно ръцете с домакините, което предполагаше, че това няма да е последната им вечер заедно, макар че от страна на Розмари сърдечността беше само показна. Като отминаха първия завой на коридора и чуха вратата да се затваря зад тях, Розмари въздъхна от облекчение и весело се усмихна, когато видя, че и Гай направи същото.
— А-айде, Роман, — започна да имитира Гай, като бърчеше смешно веждите си — стига надува гла’ата на Гай с твойти бизкрайни истории за Моджеска!
От смях Розмари се прави надве, изшътка му и хванати за ръце те тихичко изтичаха на пръсти към собствената си врата, отключиха я, влязоха, блъснаха я и заключиха, сложиха резето и веригата. После Гай закова отгоре й въображаеми дъски, барикадира я с три въображаеми тежки камъка, спусна въображаемия подвижен мост, избърса потното си чело и задиша тежко, докато Розмари се превиваше от сподавен смях.
— Какво ще кажеш за филето? — попита Гай.
— О, божичко! — възкликна Розмари. — Ами сладкишът! Как успя да изядеш две парчета? Беше направо смъртоносен!
— Мила моя, — каза Гай — това бе проява на свръхчовешко мъжество и саможертва. Казах си: „О, богове! Бас държа, че никой никога не е молил тази стара кранта за допълнително от каквото и да е, направено от нея, през целия й живот!“ И го направих. — Той величествено махна с ръка. — От време на време ме обхващат такива благородни пориви.
— Тя отглежда билки и подправки — каза Розмари, когато влязоха в спалнята. — И когато израснат, ги изхвърля през прозореца.
— Шшшт, стените имат уши — каза Гай. — А как ти се сториха сребърните прибори?
— Не е ли смешно? — каза Розмари, докато си събуваше обувките. — Само три от чиниите бяха от един сервиз, но приборите им са просто прелестни.
— Хайде да бъдем добрички. Може би ще ни ги завещаят.
— Хайде да бъдем лоши и да си купим още по-хубави. Ходи ли в банята?
— У тях ли? Не.
— Познай какво има там.
— Биде.
— Не, книжка „Клозетни вицове“.
— Стига бе.
— Виси на кукичка — уточни Розмари, докато изхлузваше роклята през глава. — Точно до тоалетната чиния.
Гай се усмихна и поклати глава. Започна да сваля копчетата си за ръкавели, застанал до гардероба.
— Обаче историите на Роман, всъщност наистина бяха страхотно интересни — каза той. — Аз дори не бях чувал за Форбс-Робъртсън, но той наистина е бил звезда навремето. — Той се мъчеше да откопчее второто копче. — Мисля утре вечер пак да отида у тях да си поговорим с него.
— Така ли? — запита го Розмари, съвсем объркана.
— Да. Той ме покани — отвърна Гай. После протегна ръка към нея. — Ще ми помогнеш ли да го сваля?
Тя се приближи до него и извади копчето, но внезапно се почувства изоставена и несигурна.
— Мислех, че ще излезем с Джими и Тайгьр — каза тя.
— Сигурна ли е уговорката? — попита той и я погледна в очите. — Мислех, че просто ще им се обадим да видим дали са свободни.
— Не, не е сигурна — отвърна тя.
— Ще се видим с тях в сряда или в четвъртък — сви рамене той. Тя му подаде копчето за ръкавели. Той го пое.
— Благодаря — каза той. — Не е нужно да идваш с мен, щом не искаш. Можеш да си останеш у дома.
— Мисля, че така ще направя — каза тя. — Ще остана. — Приближи се до леглото и седна.
— Познавал е също и Хенри Ървинг — продължи Гай. — Наистина ми е ужасно интересно.
— А защо са свалили картините? — запита Розмари, като си сваляше чорапите.
— Какво искаш да кажеш?
— Картините у тях. Свалили са ги. Във всекидневната и в коридора, който води към банята. Има кукички на стената и по-светли места. А онази картина, която висеше над камината, явно не виси постоянно там. От двете й страни имаше по два пръста по-светли ивици.
— Не съм забелязал — каза Гай.
— А защо държат всичките тези картотеки и документи във всекидневната? — запита тя.
— Той ми обясни защо — каза Гай, докато си събличаше ризата. — Той пише специализирани статии за филателисти. Публикуват го по цял свят. Затова получават толкова много писма от чужбина.
— И все пак защо са във всекидневната? — чудеше се Розмари. — Имат още три или четири стаи и всичките врати бяха затворени. Защо не използват някои от тях?
Гай се приближи към нея с ризата в ръка и натисна нослето й с пръст.
— Ставаш по-любопитна даже и от Мини — каза той, изпрати й въздушна целувка и тръгна към банята.
Десетина минути по-късно Розмари беше в кухнята да сложи вода за кафе, когато усети да я прорязва остра болка, сигнал че на следния ден започва менструацията й. Тя облегна ръка на гърба на печката, в очакване болката да премине. После извади салфетка и кутийката с кафе и я обзе чувство на разочарование и самота.
Беше двайсет и четири годишна, а желаеха да имат три деца с разлика от две години между тях. Но Гай „още не беше готов“. И сигурно никога нямаше да се чувства готов, опасяваше се тя, или поне докато не стане поне толкова велик, колкото Марлон Брандо и Ричард Бъртън, всети заедно. Той просто не си даваше сметка за хубавата си външност и за таланта си, не вярваше в стопроцентовия си успех. Затова Розмари бе решила да забременее „по невнимание“. От хапчетата я болеше глава, а презервативите я отвращаваха. Според Гай тя подсъзнателно все още бе в плен на католически предразсъдъци и макар тя да протестираше, той бе убеден в това. Затова той старателно следеше календара и избягваше „опасните дни“, а тя казваше „Не, миличък, днес е безопасно. Сигурна съм.“
И този месец за пореден път той бе спечелил, а тя беше загубила в недостойното съперничество, в което той дори не съзнаваше, че участва. „По дяволите!“ каза тя и силно блъсна кутията с кафето върху печката. От стаята с телевизора Гай извика:
— Какво стана?
— Ударих си лакътя — извика тя в отговор.
Сега поне причината за лошото й настроение през цялата вечер беше ясна. И все пак, по дяволите! Ако живееха заедно и не бяха женени, досега петдесет пъти да е забременяла!