Метаданни
Данни
- Серия
- Розмари (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rosemary’s Baby, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ралица Ботева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015)
Издание:
Айра Левин. Бебето на Розмари
Американска. Първо издание
Превод: Ралица Ботева
Библиотечно оформление: Симеон Кръстев
Редактор: Правда Панова
Формат: 32/108/84
Печатни коли: 14
Печат: ИПК „Родина“
ИК „Ирис“, София, 1992
История
- — Добавяне
Втора глава
За тяхна изненада Хъч се опита да ги разубеди под предлог, че Брамфорд бил „опасна зона“.
Когато Розмари за пръв път пристигна в Ню Йорк през юни 1962, тя се нанесе в един апартамент в долната част на Лексингтън авеню заедно с две момичета от Атланта и едно, което също като нея беше от Омаха. Хъч им беше съсед и макар и да отказваше да играе ролята на нещо като баща на момичетата, („Отгледал съм две собствени дъщери и това ми е съвсем достатъчно, благодаря!“) той все пак беше на разположение при спешни случаи, като например в нощта, когато някой стоеше на пожарната стълба, или пък когато Джийн се задави и едва не се задуши. Името му беше Едуард Хътчинс, беше англичанин на петдесет и четири години. Пишеше три различни поредици приключенски романи за юноши под три различни псевдонима.
На Розмари той помогна по друг начин. Тя беше най-малката от шест деца и петте й братя и сестри се бяха оженили рано и живееха близо до родителите си. Когато напусна Омаха, тя остави баща си ядосан и подозрителен, майка си — безмълвна, а четирима от братята и сестрите й бяха обидени. (Единствено вторият по възраст от братята й, Брайън, който имаше проблеми с пиенето, беше казал: „Тръгвай, Роузи, и прави каквото смяташ за добре“ и беше пъхнал в джоба й един найлонов плик, в който имаше осемдесет и пет долара.) В Ню Йорк Розмари се чувстваше виновна и си внушаваше, че е постъпила егоистично. Тогава Хъч я окуражи с разговори за неизбежния конфликт между поколенията и затова, че всеки човек има дълг и към себе си, подправени със силен чай. Тя му задаваше въпроси, които биха били немислими в Католическото общество, в което бе израснала. Той я изпрати на вечерен курс по философия в Ню Йоркския университет и обичаше да казва: „Ще превърна в принцеса тази цапната и устата цветарка“, а Розмари имаше достатъчно чувство за хумор, та да му отвърне: „Я се разкарай!“
Сега почти всеки месец Розмари и Гай обядваха с Хъч или в техния апартамент, или в ресторант, когато беше ред на Хъч. Според Гай Хъч беше малко досаден, но винаги се държеше приятелски с него. Съпругата на Хъч беше братовчедка на драматурга Терънс Ратигън, а Ратигън и Хъч си пишеха от време на време. Гай знаеше, че в театъра често връзките се оказват решаващи, пък били те и чрез трети човек.
В четвъртъка, след като бяха разгледали апартамента, Гай и Розмари обядваха с Хъч в „Клубе“, малък немски ресторант на Двайсет и трета улица. Бяха посочили Хъч като един от тримата поръчители, които мис Кортес бе поискала във вторник следобед. Той вече бе получил писмо от нея и изпратил необходимите препоръки.
— Изкушавах се да й пиша, че сте наркомани, или че замърсявате обществени места, — каза той, — изобщо нещо, което да отврати всеки управител на жилищна сграда.
Те го запитаха за причината.
— Не зная дали сте чували, — започна той, докато мажеше парче кифла с масло, — че Брамфорд е имал доста лоша репутация в началото на века. — Той ги погледна да се увери, че не са знаели и продължи. (Имаше широко лъскаво лице, подвижни сини очи и кичури зализана черна коса, сресани напряко на темето). — Освен хора, като Айседора Дънкан и Теодор Драйзер, Брамфорд е приютявал и значителен брой по-неприятни личности. Тъкмо там сестрите Тренч са правели диетичните си експерименти, господин Кит Кенеди е уреждал своите приеми. Пак там е живял Ейдриън Маркато, а също и Пърл Еймс.
— Какви са тези сестри Тренч? — попита Гай, а Розмари запита на свой ред:
— Кой е този Ейдриън Маркато?
— Сестрите Тренч — отговори Хъч — били две порядъчни викториански дами, които от време на време практикували канибализъм. Сготвили и изяли няколко малки деца, в това число и една своя племенница.
— Колко мило — каза Гай.
Хъч се обърна към Розмари:
— Ейдриън Маркато се е занимавал с черна магия. През деветдесетте години на миналия век е предизвикал голяма сензация, като съобщил, че е успял да извика духа на живия Сатана. За доказателство показал шепа косми и няколко изрязани нокътя и очевидно хората са му повярвали, или поне достатъчно хора, които образували тълпа, нападнали го и едва не го убили в преддверието на Брамфорд.
— Шегуваш се — каза Розмари.
— Говоря съвсем сериозно. След няколко години започнала историята с господин Кит Кенеди и някъде около 1920-та къщата била полупразна.
— Знаех за Кит Кенеди и Пърл Еймс, — намеси се Гай — но не знаех, че Ейдриън Маркато е живял там.
— И онези сестри — потръпна Розмари.
— Само заради Втората световна война и жилищна криза — каза Хъч — къщата се е напълнила отново. Сега има престижа на стара аристократична сграда, но през двадесетте години са я наричали Черния Брамфорд и разумните хора са я отбягвали. Пъпешът е за дамата, нали, Розмари?
Сервитьорът постави пред тях ордьоврите. Розмари въпросително погледна Гай, но той само сбърчи вежди и леко поклати глава: „Това са глупости. Не му позволявай да те уплаши.“ Келнерът се оттегли.
— В течение на годините — продължи Хъч — в Брамфорд са се случили далеч повече грозни и ужасни неща, отколкото е редно. Не може да се каже, че всичките са се случили много отдавна. През 1959 в сутерена е намерено мъртво пеленаче, увито във вестник.
— Все пак ужасни неща сигурно се случват във всяка жилищна сграда от време на време — каза Розмари.
— От време на време, да — съгласи се Хъч. — Но работата е там, че в Брамфорд ужасните неща се случват доста по-често, отколкото „от време на време“. Другаде има и по-малко драматични инциденти. Например в Брамфорд са станали повече самоубийства, отколкото в други къщи, също толкова стари и големи като него.
— Какъв е отговорът, Хъч — запита Гай, преструвайки се на сериозен и загрижен. — Все пак трябва да има някакво обяснение.
— Не зная — отвърна Хъч, след като го изгледа за миг. — Може би просто лошата слава на двете сестри Тренч е привлякла Ейдриън Маркато, а неговата лоша слава пък е привлякла Кит Кенеди, и в края на краищата една къща се превръща в сборище на хора, по-склонни от останалите към определен тип поведение. Или може би има неща, които още не можем да си обясним — магнитни полета, електрони или други причини, поради които някое място става зловещо. Но зная едно: Брамфорд в никакъв случай не е единствен. В Лондон имаше една къща на улица „Прейд“, в която само за шестдесет години станаха пет различни жестоки убийства. Нито едно от петте по никакъв начин не бе свързано с останалите. Нито убийците имаха някаква връзка помежду си, нито жертвите. Освен това не може да се твърди, че всички убийства са извършени заради един и същи лунен камък или малтийски сокол. И все пак пет различни брутални убийства извършени в рамките на шестдесет години. В една малка къща с магазин, който гледа към улицата и над него един апартамент. Събориха я през 1954, без да има някаква особено наложителна причина, понеже, доколкото знам, след това парцелът остана незастроен.
— Може би съществуват и добри къщи — каза Розмари, като гребна с лъжичка от пъпеша си — къщи, където хората се влюбват, женят се и имат деца.
— И стават звезди — допълни Гай.
— Вероятно има — съгласи се Хъч. — Само че човек никога няма да чуе за тях. Само лошите неща си спечелват известност. — Той се усмихна на Розмари и Гай. — Иска ми се вие двамата да си потърсите някоя добра къща вместо Брамфорд — заключи той.
Лъжичката на Розмари замръзна в ръката й.
— Значи ти сериозно искаш да ни разубедиш да отидем там?
— Мила моя, — каза Хъч — имах уговорена среща с една чаровна дама тази вечер и я отмених единствено, за да ви видя и да кажа каквото имам да казвам. Съвсем сериозно се опитвам да ви отклоня от намерението да живеете там.
— За бога, Хъч… — намеси се Гай.
— Но това не значи, прекъсна го Хъч — че щом влезете в Брамфорд, ще ви падне пиано върху главите, ще ви изядат някакви стари моми, или ще се превърнете в камък. Но фактите са такива и трябва да ги имате предвид, също както и ниския наем и работещата камина. В къщата се случват прекалено много неприятни неща. Защо трябва съзнателно да навлизате в опасна зона? Идете в „Дакота“ или в „Осбърн“, щом чак толкова примирате за разкошната архитектура на деветнайсети век.
— „Дакота“ е кооперация, — възрази Розмари — а „Осбърн“ скоро ще го бутат.
— Не преувеличаваш ли малко, Хъч — каза Гай. — Имало ли е други „неприятни случки“ през последните няколко години? Освен бебето в сутерена?
— Един от хората, обслужващи асансьора, бил убит миналата зима — отвърна Хъч. — При това не при обикновено пиянско сбиване. Днес следобед бях в библиотеката и преглеждах статистическия справочник на „Таймс“, а също и един тричасов микрофилм, искате ли още факти?
Розмари погледна Гай. Той остави ножа и избърса устата си със салфетката.
— Това е глупаво — каза той. — Добре, случили се били много неприятни неща. Това не значи, че ще продължат да се случват. Не разбирам защо Брамфорд да е по-опасна зона, от която и да е друга сграда в града. Ако подхвърлиш монета и пет пъти ти се падне „ези“, това не значи, че и следващите пет пъти ще стане същото, и не значи, че монетата по нещо се различава от всички други монети. Просто съвпадение, това е.
— Ако наистина имаше нещо нередно, нямаше ли да я разрушат? — попита Розмари. — Като къщата в Лондон?
— Къщата в Лондон е била собственост на семейството на последния нещастник, убит в нея — обясни Хъч. — А Брамфорд е собственост на съседната църква.
— Ето, виждаш ли? — каза Гай, палейки цигара. — Значи можем да разчитаме на божествено покровителство.
— Излиза обаче, че то не помага — каза Хъч.
— Не знаех, че е собственост на църквата — каза Розмари.
— Това важи за целия град, мила — обясни Гай.
— Проверихте ли в „Уайоминг“? — попита Хъч. Мисля, че е в същия квартал.
— Хъч, опитвахме навсякъде — каза Розмари. — Няма нищо, абсолютно нищо друго освен новите блокове с чисти квадратни стаи, толкова еднакви, че да ги сбъркаш, и с телевизионни камери в асансьорите.
— Толкова ли е ужасно това? — усмихнато попита Хъч.
— Да — каза Розмари, а Гай добави:
— Бяхме решили да наемем един апартамент, но се отказахме заради Брамфорд.
Хъч ги изгледа за миг, а после се облегна назад и подпря длани на масата.
— Добре, стига толкова — каза той. — Ще си гледам собствената работа, както трябваше да постъпя от самото начало. Палете огън в красивата си камина! Ще ви подаря резе за външната врата и занапред ще си държа устата затворена. Аз съм идиот, простете ми.
— Вратата си има резе — усмихна се Розмари. — Има също верига и шпионка.
— Гледай да използваш и трите — каза Хъч. — И да не вземеш да обикаляш етажите и да се запознаваш с всичките съседи. Това тук не е Айова.
— Омаха — поправи го тя.
Келнерът им сервира основното ястие.
Следващият понеделник следобед Розмари и Гай подписаха двегодишен наемен договор за апартамент 7Д в Брамфорд. Дадоха на мис Кортес чек за петстотин осемдесет и три долара, в които влизаха един предварителен месечен наем и един наем като гаранция. Казаха им, че ако искат, могат да се нанесат още преди първи септември, тъй като апартаментът щял да бъде опразнен до края на седмицата, а бояджиите можели да започнат работа по него от сряда, осемнадесети август.
По-късно същия ден им се обади Мартин Гардиния, синът на предишната наемателка. Уговориха си среща с него във вторник в осем вечерта в апартамента. Той беше висок мъж, преминал шейсетте, с открито и приятно държане. Посочи им нещата, които бе готов да продаде и изреди цените им, които се оказаха примамливо ниски. Розмари и Гай ги разгледаха, посъветваха се и купиха климатичната инсталация, тоалетка от палисандрово дърво с малко столче, персийския килим от всекидневната и всичките съоръжения за камината. За жалост, бюрото на мисис Гардиния не се продаваше. Докато Гай пишеше чека и помагаше в слагането на етикети на останалите мебели, Розмари измери всекидневната и спалнята с шестфутова рулетка, която беше купила същата сутрин.
Миналият март Гай беше играл в телевизионния сериал „Друг свят“, който се излъчваше през деня. Героят му отново се връщаше на екрана за три дни и затова до края на седмицата Гай беше зает. Розмари разрови една папка с изрезки от списания за интериора, които беше събирала още като гимназистка, избра две, които подхождаха на апартамента и тръгна да разглежда мебелните магазини, придружена от Джоан Джелико, бившата й съквартирантка от Атланта. Джоан имаше карта на декоратор, която им даваше достъп до всякакви магазини за продажба на едро и изложбени зали. Розмари разглеждаше, водеше си бележки и рисуваше скици за да ги покаже на Гай. После бързаше към дома с пълна чанта мостри от платове и тапети, за да види Гай в поредната серия „Друг свят“ и отново излизаше да напазарува за вечеря. Изпусна един от часовете си по скулптура и за щастие, успя да отмени един час при зъболекаря.
В петък вечерта апартаментът беше техен; голямо празно пространство с високи тавани и непознатата тъмнина, в която пристигнаха с една настолна лампа и пазарска чанта и събудиха ехото и в най-отдалечените стаи. Включиха собствената си климатична инсталация и започнаха да се любуват на килима, камината, тоалетката на Розмари, на красивата вана, топките на вратите, пантите, корнизите, подовете, готварската печка, хладилника, еркерните прозорци и гледката която се откриваше от тях. Вечеряха седнали направо върху килима със сандвичи с риба тон и бира. После скицираха разположението на мебелите във всичките четири стаи, като Гай измерваше, а Розмари рисуваше. После се върнаха на килима, угасиха лампата и се любиха на светлината, идеща от улицата през прозорците без пердета.
— Шшт! — прошепна Гай с широко отворени от страх очи — Чувам сестрите Тренч… дъвчат!
Розмари силно го удари по главата.
Купиха си диван, широко легло, кухненска маса и два стола от вито дърво. Обаждаха се на бояджии, на телефонната компания, в различни магазини, на майстори и тапицери. Бояджиите дойдоха в сряда, на осемнадесети; изравниха стените, минаха ги с безир и ги боядисаха. Тръгнаха си в петък, на двадесети и зад себе си оставиха цветове, много близки до тези от мострите на Розмари. После дойде един намусен тапетаджия, който за един ден залепи тапетите в спалнята.
Пак звъняха в магазини и на майстори, а също и на майката на Гай в Монреал. Купиха гардероб, маса за хранене, стерео уредба и нови съдове за хранене и сребърни прибори. Бяха разточителни. През 1964 година Гай беше направил поредица от реклами на „Анацин“, които бяха показвани многократно и му бяха донесли осемнайсет хиляди долара, а и все още му носеха значителен доход. Окачиха транспаранти и лавици за книги, постлаха килим в спалнята и бяла пластмасова настилка в коридора. Инсталираха си телефон, платиха сметките и съобщиха в пощата новия си адрес.
В петък, двадесет и седми август се преместиха. Джоан и Дик Джелико им изпратиха голяма саксия с декоративно растение, а агентът на Гай изпрати по-малка. Хъч изпрати телеграма: „Брамфорд ще подобри репутацията си, когато на една от вратите му има табелка Р. и Г. Удхаус“.