Айра Левин
Бебето на Розмари (13)

Трета глава

На следващата сутрин Розмари се обади на Мини по домофона и я помоли да не носи напитката в единайсет часа. Каза й, че излиза и няма да се прибере преди два часа̀.

— Но това е чудесно, скъпа — каза Мини. — Няма защо да се притесняваш. Не е казано, че трябва да го пиеш в определен час. Важното е да го изпиеш по някое време. Излез си спокойно. Денят е чудесен, а и за теб е хубаво да глътнеш малко чист въздух. Звънни ми като се върнеш и тогава ще ти донеса питието.

Денят наистина беше хубав — времето беше ясно и слънчево, студено и освежаващо. Розмари вървеше бавно, с лека усмивка, като че ли не носеше болката в себе си. На всеки ъгъл имаше Дядо Коледовци от Армията на спасението с костюми, които не можеха да излъжат дори и децата. По Парк авеню всички витрини на магазините бяха с коледна украса.

Стигна до сградата на „Сийграм“ в единадесет без петнайсет и понеже беше подранила, а Хъч не се виждаше никъде, седна на ниската стена, ограждаща предния двор на сградата. Обърна се с лице към слънцето и затвори очи, заслушала в приятния шум на забързани стъпки, откъслечни разговори, в бръмченето на коли и камиони и рева на един хеликоптер. За пръв път усети със задоволство, че роклята стои малко опъната на корема й. Може би след обяда трябваше да мине през „Блумингдейл“ и да разгледа роклите за бременни. Радваше се, че Хъч я бе измъкнал от къщи. (Но за какво ли искаше да разговаря с нея?) Болката, макар и постоянна, не беше извинение човек да се затвори вкъщи за толкова дълго. От сега нататък щеше да се бори с нея с помощта на слънце, въздух и движение, а не да й се поддава всред унилата обстановка в Брамфорд, под добронамерените грижи на Мини, Гай и Роман. „Изчезвай!“, мислено се обърна тя към Болката. „Няма да те търпя повече!“, но Болката продължи да я мъчи, неподвластна на внушенията й.

В единадесет без пет тя застана до стъкления вход на сградата и се загледа в хората, които непрестанно влизаха и излизаха. Хъч сигурно щеше да излезе отвътре, защото е имал по-ранна среща с някого от сградата. Иначе защо бе избрал това място за срещата им? Тя оглеждаше, доколкото бе възможно лицата на излизащите. Видя го, но се оказа, че се е припознала. После видя един мъж, с когото бе излизала още преди да се запознае с Гай. Пак се беше припознала. Продължи да наблюдава входа, даже се повдигна на пръсти, но не се притесняваше, защото дори и да не го видеше, той щеше да я забележи.

Не дойде до единадесет и пет. И в и десет го нямаше. В единайсет и четвърт тя влезе във фоайето да прегледа списъка на живеещите в сградата. Надяваше се да открие някое име, което Хъч й бе споменавал и евентуално да позвъни и да попита за него. Списъкът се оказа прекалено дълъг. Тя го прегледа набързо и като не откри нищо познато, отново излезе навън.

Пак се върна при ниската стена и седна на предишното си място. Сега вече гледаше към входа на сградата и към хората, идещи по тротоара. Мъже и жени се срещаха с други мъже и жени, но нямаше нито следа от Хъч, който почти никога не закъсняваше за срещи.

В дванайсет без двайсет Розмари отново влезе в сградата и един човек я упъти към сутерена. В края на един дълъг бял коридор тя откри модерно обзаведено фоайе с черни столове, някакво абстрактно пано на стената и една-единствена телефонна будка от неръждаема стомана. В будката имаше една млада негърка, но тя скоро привърши разговора си и излезе с любезна усмивка. Розмари се пъхна вътре и набра домашния си телефон. След петия звън чу телефонния секретар. Нямаше съобщения за Розмари. Някой си Руди Хорн беше търсил Гай, но не и мистър Хътчинс. Имаше още една монета и реши да позвъни на Хъч с надеждата да научи нещо. Още при първото позвъняване се чу разтревожен женски глас, очевидно не на телефонен секретар.

— Да?

— Домът на Едуард Хътчинс ли е? — опита Розмари.

— Да. Кой го търси, моля? — Жената явно не беше нито млада, нито стара — може би около четиридесетте.

— Казвам се Розмари Удхаус — отвърна Розмари. — Имах среща с мистър Хътчинс в единайсет, а него още го няма. Имате ли представа дали ще дойде или не?

Настъпи тишина, която продължи твърде дълго.

— Ало? Чувате ли ме? — запита Розмари.

— Хъч ми е разказвал за вас, Розмари. Името ми е Грейс Кардиф. Аз съм приятелка на Хъч. Снощи се е разболял тежко, или по-точно рано тази сутрин.

— Тежко болен? — запита Розмари със свито сърце.

— Да, сега е в кома. Лекарите още не са открили на какво се дължи това. Той е в болница „Св. Винсънт“.

— Но това е ужасно — възкликна Розмари. — Снощи, около десет и половина говорих с него по телефона и ми се стори съвсем здрав.

— Аз също говорих с него малко след вас — каза Грейс Кардиф. — И на мен ми се стори, че нищо му няма. Но тази сутрин тук е дошла чистачката му и го е намерила в безсъзнание на пода на спалнята.

— И никой ли не знае защо е станало?

— Не още. Но според мен е рано и съм сигурна, че скоро лекарите ще разберат причината. А щом я открият, ще могат и да го лекуват. Засега той изобщо не реагира.

— Колко ужасно — въздъхна Розмари. — А по-рано случвало ли му се е подобно нещо?

— Никога — отвърна Грейс Кардиф. — Сега трябва пак да отида в болницата и ако ми дадете телефонния си номер, ще ви се обадя щом настъпи някаква промяна.

— Много ви благодаря — рече Розмари. Даде номера на апартамента и попита дали не може да помогне с нещо.

— Мисля, че не — отвърна Грейс Кардиф. — Току-що се обадих на дъщерите му и изглежда това е всичко, което може да се направи, поне докато той дойде в съзнание. Ако има нещо друго, ще ви се обадя.

Розмари излезе от сградата на „Сийграм“, мина през предния двор и слезе надолу по стълбите. После се упъти на север към ъгъла на Петдесет и трета улица. Пресече Парк авеню и тръгна бавно към Медисън, замислена дали Хъч щеше да оживее, и ако не, дали тя (колко егоистично!) щеше някога да намери друг, на когото така без усилие и напълно да разчита. Замисли се и за Грейс Кардиф, чийто глас загатваше посребрени коси и приятна външност. Дали с Хъч не я свързваше спокойната любов на средната възраст? Розмари се надяваше да е така. Може би това докосване до смъртта — така трябваше да е, именно докосване, а не истинската смърт, не бе възможно — та може би това докосване до смъртта щеше да ги подтикне към женитбата и, в крайна сметка щеше да се окаже, че всяко зло е за добро. Дай Боже!

Тя пресече Медисън авеню и преди да стигне до Пето авеню усети, че се е спряла пред витрина с жива картина, представяща Рождеството. Фигурите на Дева Мария с Младенеца, на Йосиф и влъхвите, на овчарите и животните в яслите бяха изящно изработени от порцелан. Тя се усмихна на затрогващата сцена, която въпреки агностицизма й все още я вълнуваше със смисъла, вложен в нея. После видя в стъклото на витрината, като воал, закриващ Рождеството, собственото си отражение с хлътнали бузи и сенки около очите, което вчера бе разтревожило Хъч, а днес и тя се уплаши от него.

— Ей на това му викам аз съвпадение! — чу тя гласа на Мини и когато се обърна, я видя да бърза усмихната към нея с бяло палто от изкуствена кожа, червена шапка и очила. — Казах си: „Щом Розмари излезе, мога и аз да пообиколя магазините за последните коледни покупки“. И ето ни и двете тук! Все едно, че сме се наговорили да ходим на едни и същи места и да вършим едно и също! Но какво има, скъпа? Изглеждаш толкова тъжна и съсипана.

— Току-що научих лоша новина — отвърна Розмари. — Един мой приятел е тежко болен. Откарали са го в болница.

— О, не — възкликна Мини. — И кой е той?

— Казва се Едуард Хътчинс — отговори Розмари.

— Онзи, с когото Роман вчера се е запознал у вас? После цял час ми говори какъв приятен и интелигентен човек бил! Колко жалко! Какво му е?

Розмари й разказа всичко.

— Боже мой — каза Мини. — Дано не се окаже същото като при горката Лили Гардиния! И лекарите дори не знаят какво му е? Е, добре поне, че си признават. Обикновено, като не знаят нещо, почват да дрънкат разни неразбираеми латински думи. Ако парите, дето отиват за полетите на разни астронавти, ги харчеха за медицински изследвания тук долу, щяхме да си бъдем много по-добре. Така мисля аз. Добре ли си, Розмари?

— Болката е малко по-силна.

— О, горкичката! Знаеш ли какво си мисля? Да си отиваме у дома. Какво ще кажеш?

— Не, не. Нали трябваше да пазаруваш за Коледа?

— Голяма работа — рече Мини. — Има още цели две седмици. Запуши си ушите. — Тя вдигна ръка към устните си и наду пронизително една свирка, която висеше на златна верижка на врата й. Едно такси веднага свърна към тях. — Как ти се струва? Върши работа, а? — каза доволно Мини.

Скоро след това Розмари беше отново в апартамента си. Тя изпи студената кисела напитка от синьо-зелената чаша, а Мини я гледаше одобрително.