Айра Левин
Бебето на Розмари (1)

Първа глава

Розмари и Гай Удхаус вече бяха подписали наемния договор за петстаен апартамент в една модерна бяла сграда на Първо авеню, когато някаква жена на име Кортес се обади да им съобщи, че се е освободил един четиристаен в Брамфорд. Брамфорд беше стара солидна и мрачна сграда с множество апартаменти с високи тавани, които много се ценяха заради камините и викторианския им интериор. Розмари и Гай бяха в списъка на чакащите за апартамент в тази сграда още откакто се бяха оженили, но накрая бяха изгубили надежда да го получат.

Гай предаде новината на Розмари, като притисна слушалката до гърдите си. Розмари простена: „О, не!“ и почти бе готова да се разплаче.

— Късно се обаждате — каза Гай в слушалката. — Вчера подписахме друг договор.

Розмари го хвана за ръката.

— Не можем ли да се измъкнем? — попита тя. — Да им кажем нещо?

— Бихте ли изчакали за момент, мисис Кортес? — Гай отново затисна телефона. — Какво да им кажем? — попита той.

Розмари не отвърна и само вдигна безпомощно ръце.

— Не знам, може би истината. Че имаме възможност да живеем в Брамфорд.

— Миличка, това изобщо не ги интересува — каза й Гай.

— Все ще измислиш нещо, Гай. Нека поне да го разгледаме. Кажи й, че ще отидем да го видим. Моля ти се. Преди да е затворила.

— Подписали сме договор, Роз, няма измъкване.

— Моля ти се! Тя ще затвори! — Розмари престорено изхлипа от отчаяние, измъкна телефонната слушалка от ръцете на Гай и я повдигна към устните му. Гай се засмя и пое слушалката.

— Мисис Кортес? Оказва се, че има някаква вероятност да се измъкнем, защото всъщност не сме подписали истинския договор. Бяха им се свършили формулярите и ние подписахме само някакво писмо, че сме съгласни. Може ли да разгледаме апартамента?

Мисис Кортес започна да му обяснява: трябвало да отидат в Брамфорд между единадесет и единадесет и половина, да намерят мистър Миклъс или Джером и да кажат на този, когото намерят, че те са хората, изпратени от нея да огледат апартамент седем „Д“. После трябвало да й се обадят и тя да продиктува телефона си на Гай.

— Видя ли, че можеш да измислиш нещо, щом се налага? — каза Розмари, докато си обуваше чифт леки жълти обувки. — Ти си чудесен лъжец.

Застанал пред огледалото, Гай възкликна:

— Господи, пъпка!

— Не я стискай.

— Нали разбра, че има само четири стаи? Няма детска.

— Предпочитам четири стаи в Брамфорд, — отвърна Розмари, — отколкото цял етаж в оная грамада от кутийки.

— Вчера твърдеше, че си влюбена в онази сграда.

— Харесвах я. Никога не съм била влюбена в нея. Бас държа, че даже и архитектът не е влюбен в творението си. Ще сложим масата за хранене във всекидневната и ще си направим прекрасна детска стая, стига да се уреди.

— Скоро ще стане ясно — отвърна Гай. Той прокара електрическата самобръсначка няколко пъти по горната си устна, докато разглеждаше големите си кафяви очи. Розмари нахлузи една жълта рокля и сама дръпна ципа на гърба си.

Намираха се в единствената стая, която представляваше ергенската квартира на Гай. На стените висяха плакати с изгледи от Париж и Верона, а мебелировката се изчерпваше с една кушетка, която им служеше и за легло, и кухненски ъгъл.

Денят беше вторник, трети август.

Мистър Миклъс се оказа дребен и спретнат човек, но и на двете му ръце липсваха пръсти, което правеше ръкостискането доста смущаващо, макар очевидно не и за него.

— О, вие сте актьор — каза той като повика асансьора, натискайки копчето със средния си пръст. — Много често ни се обаждат актьори. — Той спомена имената на четирима, които живеели в Брамфорд и всичките бяха много известни. — Дали съм ви гледал някъде?

— Ами да видим — започна Гай. — Преди известно време правих Хамлет, нали така Лиз? А после правихме и „Дъждосвирецът“…

— Той се шегува — намеси се Розмари. — Играл е в „Лутер“, а също и в „Никой не обича албатроса“ и в много телевизионни пиеси и реклами.

— Оттам идват парите, нали? — каза мистър Миклъс — от рекламите.

— Да — отвърна Розмари, а Гай прибави: — А също и артистичната тръпка.

Розмари го погледна умоляващо. Той й хвърли поглед на оскърбена невинност, а зад гърба на мистър Миклъс направи озъбена вампирска гримаса.

Асансьорът, с дъбова ламперия и лъскаво месингово перило, което го опасваше целия, беше обслужван от негър с униформа и заучена усмивка. „Седми“, каза му мистър Миклъс, а после се обърна към Розмари и Гай:

— Този апартамент има четири стаи, две бани и пет килера. Първоначално апартаментите в тази къща са били много големи — най-малкият е бил деветстаен. Но сега почти всичките са раздробени на четиристайни, петстайни и шестстайни. Седем „Д“ е четиристаен и представлява всъщност задната част на десетстаен апартамент. В него попадат първоначалните кухня и баня на собственика, които са огромни, както скоро ще се убедите. Това, което е било преди спалня на собственика, сега е всекидневна, друга предишна спалня и сега е спалня, и две други стаи за прислуга са съединени и образуват трапезарията или втората спалня. Имате ли деца?

— Още не, но възнамеряваме — отговори Розмари.

— Тя е идеална за детска стая, понеже до нея има голяма баня и килер. Цялото разпределение е такова, че да подхожда на една млада двойка като вас.

Асансьорът спря и негърът с усмивка го придвижи леко нагоре-надолу, за да се изравни с нивото на пода в коридора. Все така усмихнат той дръпна вътрешната месингова решетка и външната плъзгаща се врата. Мистър Миклъс даде път на Розмари и Гай и те пристъпиха в слабо осветен коридор с тъмнозелени тапети и килим в същия цвят. Някакъв работник, застанал пред релефна зелена врата с надпис 7Б ги изгледа и после отново се зае с монтирането на шпионката в издълбаната за целта дупка.

Мистър Миклъс ги поведе първо надясно, после наляво по късите разклонения на тъмнозеления коридор. Докато го следваха, Розмари и Гай забелязаха протрити места в тапетите и една гънка, където тапетът се бе издул и набръчкал. Видяха също и матова крушка, монтирана в стъклен стенен свещник и светлозелена кръпка на тъмнозеления килим. Гай погледна Розмари: „Кърпен килим?“ Тя извърна поглед и щастливо се усмихна: „Много ми харесва. Всичко е прекрасно!“

— Предишната наемателка, мисис Гардиния, — говореше мистър Миклъс без да се обръща, — почина само преди няколко дни и все още нищо не е изнесено от апартамента. Синът й ме помоли да кажа на хората, които го разглеждат, че килимите, климатичната инсталация и някои от мебелите той ще ги отстъпи буквално за нищо, стига да ги искате. — Той кривна в поредното разклонение на коридора с по-нови зелени тапети на златни ивици.

— Тя в апартамента ли почина? — запита Розмари. — Не че има някакво…

— О, не, в болница — отвърна мистър Миклъс. — Седмици наред беше в кома. Беше много възрастна и умря без изобщо да се събуди. И аз бих си пожелал такава смърт, когато ми дойде времето. Тя беше бодра до края на дните си, готвеше си сама, пазаруваше… Беше една от първите жени адвокатки в щата Ню Йорк.

Сега стигнаха до шахта, с която свършваше коридора. Точно до нея, от лявата страна, се намираше вратата на апартамент 7Д, врата без релефни украси и по-тясна от вратите, покрай които бяха минали досега. Мистър Миклъс натисна копчето на звънеца, над него беше монтирана пластмасова черна табелка, на която с бели букви беше написано Л. Гардиния и завъртя ключа в бравата. Въпреки липсващите пръсти, той сръчно се справи с дръжката на вратата и я отвори широко.

— След вас, моля — каза той като се наведе напред и придържаше вратата отворена с протегната ръка.

 

 

Четирите стаи на апартамента бяха разделени две по две от всяка страна на тесен коридор, който се простираше по права линия от входната врата. Първата стая отдясно беше кухнята и при вида й Розмари не можа да не се изкикоти, понеже тя беше едва ли не по-голяма от целия апартамент, в който живееха сега. В нея имаше газова готварска печка с шест котлона и две фурни, огромен хладилник и масивен умивалник, имаше също множество скринове, прозорец с изглед към Седмо авеню, изключително висок таван и дори достатъчно място (ако се махнеха хромираните столове и кухненската маса на мисис Гардиния, както и купчините списания „Форчън“ и „Музикална Америка“) за кухненския ъгъл в синьо и слонова кост, който Розмари беше си изрязала от миналия брой на „Красота в дома“.

Срещу кухнята се намираше трапезарията или втората спалня, която мисис Гардиния очевидно бе използвала като нещо средно между кабинет и зимна градина. Стотици дребни растения, повечето изсъхнали, бяха подредени върху паянтови полици, а над тях се виеше система от угасени луминесцентни тръби. Между полиците имаше бюро със сгъваем капак с пръснати върху него книги и изписани листа хартия. Беше чудесно бюро, широко и с благородната патина на годините. Розмари остави Гай и мистър Миклъс, които разговаряха при вратата и се приближи до бюрото като прескочи един рафт с увехнали папрати. Такива бюра човек можеше да види по витрините на антикварните магазини. Розмари го погали и се запита дали то е едно от нещата, които можеха да вземат, стига да поискат. На лист бледоморава хартия с красив почерк бе написано: „повече от обикновено забавление, както смятах тогава. Не мога повече да общувам…“ Розмари усети, че си навира носа в чужда работа и вдигна поглед към мистър Миклъс.

— Дали това бюро е от нещата, които синът на мисис Гардиния иска да продаде? — попита тя.

— Не зная, — отвърна мистър Миклъс — но мога да проверя, ако искате.

— Прелестно е — каза Гай.

— Нали? — каза Розмари и с усмивка заразглежда стените и прозорците. В тази стая идеално щеше да подреди мебелите за детската, която си представяше. Беше може би малко тъмна, защото прозорците гледаха към тесен двор, но едни тапети в бяло и жълто щяха много да я освежат. Банята не беше много голяма, но килерът, пълен с множество разсади в саксии, които се развиваха доста добре, беше широк. На излизане Гай попита:

— Какви са всички тия треви?

— Повечето са подправки — отвърна Розмари. — Това е джоджен, това — босилек… Тези другите не ги знам.

Навътре по коридора имаше килер за гости отляво, а след него от дясно голям свод водеше към всекидневната. Срещу вратата имаше големи еркерни прозорци, два от тях имаха ромбовидни стъкла и места за сядане по еркерите. Вдясно имаше малка камина с красива полица от бял мрамор, а покрай лявата стена се издигаше голяма дъбова библиотека.

— О, Гай — промълви Розмари, като намери ръката му и я стисна. Той само изсумтя неопределено, но също стисна нейната. Мистър Миклъс беше до него.

— Разбира се, камината работи — каза той.

Спалнята зад тях беше подходяща — около четири на шест метра, а прозорците й гледаха към същия тесен вътрешен двор, като тези на бъдещата детска стая. А банята до всекидневната беше голяма и пълна с кръгли украсени дръжки на крановете.

— Апартаментът е чудесен! — каза Розмари, когато се върнаха във всекидневната. Тя се завъртя с протегнати ръце, като че искаше да прегърне всичко наоколо. — Влюбена съм в него!

— Тя всъщност се опитва — намеси се Гай — да ви накара да намалите наема.

— Бихме го вдигнали, ако ни беше позволено — каза усмихнато мистър Миклъс. — Имам предвид над увеличението с петнадесет процента. В наши дни апартаменти като този със собствена атмосфера и индивидуалност са рядка находка. Новите…

Той внезапно млъкна и се загледа в малко махагоново писалище, поставено в началото на централния коридор.

— Странно — каза той. — Зад това писалище има килер. Сигурен съм в това. Трябва да са пет: два в спалнята, един във втората спалня и два в коридора, там и там. — Той се приближи към писалището. Гай се вдигна на пръсти и добави:

— Прав сте. Виждам ръба на вратата.

— Тя го е преместила — обади се Розмари — преместила е писалището. Преди е било ей там. — Тя посочи едно по-светло място на стената до вратата на спалнята и дълбоките отпечатъци от четирите заоблени крачета на писалището, оставени върху виненочервения килим. Слаби следи от влаченето по пода водеха от четирите отпечатъка до краката на писалището, където стоеше сега, долепено до тясната стена.

— Бихте ли ми помогнали? — обърна се мистър Миклъс към Гай. Двамата хванаха писалището от двете страни и лека-полека го върнаха на старото му място.

— Сега разбирам защо е изпаднала в кома — каза Гай запъхтян.

— Не може сама да го е преместила — каза мистър Миклъс. — Беше на осемдесет и девет години.

Розмари подозрително разгледа вратата на килера, която току-що бяха открили.

— Дали ние да я отворим? — попита тя. — Може би синът й трябва да дойде.

Писалището изящно легна върху четирите отпечатъка. Мистър Миклъс разтри ръцете си с липсващи пръсти.

— Упълномощен съм да покажа апартамента — каза той, приближи се към вратата и я отвори. Килерът беше почти празен; в единия му край имаше прахосмукачка, а в другия бяха облегнати три-четири дъски. На един висок рафт имаше купчина сини и зелени пешкири.

— Който и да е бил заключен вътре, вече се е измъкнал — каза Гай. А мистър Миклъс добави:

— Може би пет килера са й били много.

— Но защо ще барикадира така прахосмукачката и хавлиените си кърпи? — се питаше Розмари.

Мистър Миклъс повдигна рамене:

— Не мисля, че някога ще узнаем. Може би все пак накрая е била доста изкуфяла. — Той се усмихна. — Искате ли да ви покажа нещо друго или да знаете нещо повече?

— Да — каза Розмари. — Къде ще мога да пера? Има ли перални машини в мазето?

 

 

Те благодариха на мистър Миклъс, който ги изпрати до входа на сградата и бавно тръгнаха по Седмо авеню към жилищната част на града.

— Този е по-евтин от другия — каза Розмари, опитвайки се да покаже, че за нея практическите съображения са най-важни.

— Но има една стая по-малко, миличка — отвърна Гай.

Розмари повървя мълчаливо и после се обади:

— На хубаво място е.

— Ей богу, така е! Мога да стигна пеша до всички театри.

Окрилена, Розмари изостави всякаква практичност.

— О, Гай, нека да го вземем! Моля ти се, много ти се моля! Толкова хубав апартамент! Тази мисис Гардиния изобщо не го е използвала както трябва! Тази всекидневна би могла… би могла да стане чудесна и уютна и… О, моля ти се, Гай, нали ще го вземем, нали?

— Добре, добре — каза Гай усмихнато. — Стига да се измъкнем от онзи другия договор.

Розмари щастливо го хвана за лакътя.

— Ще успеем! — каза тя. — Ти ще измислиш нещо, сигурна съм в това!

Гай се обади на мисис Кортес от една телефонна будка, а отвън Розмари се опитваше да чете по устните му. Мисис Кортес каза, че ще им даде време до три часа. Ако не й се обадят дотогава, щяла да се обади на следващите в списъка на чакащите.

Двамата отидоха в една руска чайна и си поръчаха водка с доматен сок и сандвичи с пилешка салата върху черен хляб.

— Можеш да им кажеш, че съм болна и трябва да постъпя в болница — предложи Розмари.

Това обаче не беше нито убедително, нито им вършеше работа. Затова Гай съчини някаква история, че му се обадили с предложение да се присъедини към една трупа за пиесата „Надуй тръбата“, която заминавала на четиримесечно турне по линия на Организацията на Въоръжените сили във Виетнам и Далечния Изток. Актьорът, който трябвало да играе Алън, си счупил крака и ако Гай не го замести, турнето трябвало да се отложи поне за две седмици. Това щяло да бъде голям позор, като се има предвид положението на момчетата, дето се бият с комунягите. А жена му трябвало да отседне при роднините си в Омаха…

Той повтори историята два пъти и отиде да намери телефон.

Розмари отпиваше от питието си и стискаше палците и на двете си ръце под масата. Мислеше за апартамента на Първо авеню, който не искаше да вземат и се насили да си припомни добрите му страни: ослепително чистата кухня, машината за миене на съдове, изгледа към Ист Ривър, централната климатична инсталация…

Сервитьорката поднесе сандвичите.

Наблизо мина бременна жена в морскосиня рокля. Розмари я разглеждаше. Сигурно беше в шести или седми месец и безгрижно разговаряше с някаква по-възрастна жена, натоварена с пакети, сигурно майка й.

Някой й махна от отсрещния край на заведението — едно червенокосо момиче, което беше постъпило в Си Би Ес^[1] няколко седмици преди Розмари да напусне. Розмари й махна в отговор. Момичето й каза нещо отдалеч и тъй като Розмари не я разбра, тя го повтори. Един мъж, седнал срещу момичето се обърна и огледа Розмари; мъж с изпито восъчно лице.

Тогава се появи Гай, висок и хубав, опитващ се да прикрие тържествуващата си усмивка, макар и целият му вид да казваше „да“.

— Да? — запита го Розмари, когато той седна отново срещу нея.

— Да — каза той. — Договорът е анулиран, ще ни върнат депозита. А аз трябва да се пазя от лейтенант Хартман от Свързочния Корпус. Мисис Кортес ни очаква в два часа.

— Вече успя да й се обадиш?

— Да.

Червенокосото момиче внезапно се озова до тях, поруменяла и с блеснали очи.

— Одеве ти казвах, че бракът наистина ти се отразява добре. Изглеждаш чудесно — каза тя.

Опитвайки се да си спомни името на момичето, Розмари се засмя.

— Благодаря. Ние празнуваме. Тъкмо получихме апартамент в Брамфорд!

— О, там ли! — възкликна момичето. — Страшно си падам по тази сграда! Ако някога решите да дадете под наем част от жилището, да знаете, че съм първа. И да не ме забравите! Обожавам онези чудновати улуци и фантастичните същества, които пълзят нагоре-надолу между прозорците!