Метаданни
Данни
- Серия
- Розмари (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rosemary’s Baby, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ралица Ботева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015)
Издание:
Айра Левин. Бебето на Розмари
Американска. Първо издание
Превод: Ралица Ботева
Библиотечно оформление: Симеон Кръстев
Редактор: Правда Панова
Формат: 32/108/84
Печатни коли: 14
Печат: ИПК „Родина“
ИК „Ирис“, София, 1992
История
- — Добавяне
Шеста глава
Колкото зле се чувстваше преди, толкова добре й беше сега. Със спирането на болката дойде и сънят — спеше по десет чудесни дълги часа, без никакви сънища. А заедно със съня дойде и апетитът за месо, но добре сготвено, а не сурово, за яйца и зеленчуци, за сирене, плодове и мляко. Само за няколко дни лицето на Розмари загуби призрачните си изпити очертания. Само след няколко седмици тя вече изглеждаше както подхожда на бременна жена: в цветущо здраве, с добро самочувствие, по-хубава отвсякога.
Изпиваше питието на Мини, веднага щом тя й го донесеше. Изпиваше го до дъно, до последната студена капчица, като че по този начин прогонваше спомена за чувството за вина, което бе изпитала, когато помисли бебето за мъртво. Заедно с питието Мини започна да й носи по една паста с бял зърнест пълнеж, подобен на марципан. И пастата изяждаше веднага, колкото заради приятния й сладък вкус, толкова и заради решимостта си да бъде най-изпълнителната бъдеща майка на света.
Доктор Сейпърстайн може би я беше заблудил за продължителността на болката, но поне за това, че ще спре, не я бе излъгал, Бог да го благослови. Той просто каза: „Време беше“ и допря стетоскопа към корема на Розмари, чиято издутост вече личеше. Когато долови движенията на бебето, той изглеждаше толкова развълнуван, че Розмари се изненада от силата на реакцията при този човек, грижил се за стотици бременни жени. Вероятно това непрекъснато вълнение, помисли си Розмари, различава истински добрия гинеколог от обикновения професионалист.
Купи си дрехи от магазин за бременни — черна пола с туника, бежов костюм и червена рокля на бели точки. Две седмици след тяхното парти тя и Гай бяха поканени у Лу и Клодин Комфърт.
— Просто не мога да повярвам, че си се променила за толкова кратко време! — каза й Клодин, като я държеше за двете ръце. — Изглеждаш сто пъти по-добре, Розмари! Какви ти сто, хиляда пъти!
Съседката от техния етаж, мисис Голд, й каза, когато я срещна:
— Преди няколко седмици бяхме доста загрижени за вас. Изглеждахте толкова изпита и слабичка. А сега, все едно че сте съвсем друг човек, наистина. Снощи и съпругът ми, Артър, каза същото.
— Сега се чувствам много по-добре — отвърна Розмари. — Някои бременности започват зле и после нещата се оправят. При други е обратното. Радвам се, че за мен лошото вече мина.
Сега усещаше други по-слаби болки, за които преди не си беше дала сметка, заради другата, силната — болки в гръбначните мускули и в подутите си гърди. Но за тях се говореше в книгата, която доктор Сейпърстайн я бе накарал да изхвърли. Те бяха нещо типично за състоянието й, нещо повече, тя ги чувстваше като такива и вместо да й пречат, по-скоро усилваха чувството й, че всичко е наред. Все още й се повдигаше от солта, но защо пък трябваше непременно да яде солено?
След като два пъти смениха режисьора и три пъти промениха заглавието, решиха премиерата на пиесата, в която Гай участваше, да бъде в средата на февруари, във Филаделфия. Доктор Сейпърстайн не разреши на Розмари да замине за там предварително и затова тя замина в деня на представлението заедно с Мини и Роман и Джими и Тайгьр в раздрънкания пакард на Джими. На тръгване бяха настроени доста песимистично. Розмари, Джими и Тайгьр бяха гледали последната репетиция на пиесата преди трупата да замине от Ню Йорк и се съмняваха в шансовете й за успех. Надяваха се единствено Гай да бъде забелязан и похвален от един или няколко критици. Роман подхранваше тази надежда, като спомена няколко имена на големи актьори, привлекли вниманието в слаби пиеси.
С декори, костюми и осветление пиесата все пак беше скучна и многословна. Участниците и приятелите им се разделиха на малки групички в тревожно очакване. Майката на Гай, долетяла от Монреал специално за случая, непрекъснато повтаряше на тяхната група, че Гай бил изключителен и пиесата също била изключителна. Дребничка, руса и оживена, тя не преставаше да чурулика оптимистично на Розмари и Алън Стоун, на Джими и Тайгър, на Гай, Мини и Роман. Единствено Мини и Роман й отвръщаха с ведри усмивки. Другите притеснено чакаха. Според Розмари, Гай беше повече от изключителен, но такова беше мнението й и след „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“, където критиците изобщо не го бяха забелязали.
След полунощ излязоха две рецензии, които остро критикуваха пиесата и обсипваха Гай с възторжени похвали. В едната имаше цели два параграфа, посветени на него. Друга рецензия, която се появи едва на сутринта беше озаглавена „Превъзходната игра спаси новата комедия“. Авторът описваше Гай като „почти неизвестен млад актьор с необикновени способности“, който „стопроцентово ще се изяви в по-значителни и добри постановки.“
На връщане към Ню Йорк всички бяха в далеч по-добро настроение, отколкото при заминаването.
Розмари беше доста заета, докато Гай беше вън от града. Най-после бе дошло време да поръча жълто-белите тапети за детската стая, детското креватче, скрина и ваничката. Трябваше да пише писма, отлагани от дълго време, и да разкаже на семейството си всички добри новини. Трябваше да купува бебешки дрешки и още дрехи за себе си. Трябваше да обмисли най-различни неща, да избере картичките, които щеше да изпрати при раждането на бебето, да реши дали да го кърми или да го храни изкуствено и най-вече името, името, името. Андрю, Дъглас или Дейвид. Аманда, Джени или Хоуп.
Освен това трябваше да прави упражнения, сутрин и вечер, защото искаше да роди без помощта на системи. Тя приемаше това много присърце и доктор Сейпърстайн беше напълно съгласен с нея. Щеше да я упои само ако в последния момент тя помолеше за това. Легнала на пода, тя вдигаше краката си във въздуха и ги държеше така докато преброи до десет. Упражняваше се в плитко и дълбоко дишане и си представяше прекрасния, изпълнен с напрежение момент, в който щеше да види как бебето излиза сантиметър по сантиметър от тялото й с нейна помощ.
Вечерите прекарваше у Мини и Роман. Веднъж я поканиха семейство Кап и веднъж отиде у Хю и Елиз Дънстан.
— Още ли не си наела сестра? — попита я Елиз. — Отдавна трябваше да се погрижиш за това. Сега може би трудно ще намериш. Но когато на другия ден се обади на доктор Сейпърстайн и го попита как да постъпи, той я успокои, че бил говорил с много добра болногледачка, която била готова да се грижи за Розмари след раждането, колкото тя пожелае.
— Интересно как съм пропуснал да ти кажа. Името й е мис Фицпатрик и е една от най-добрите.
Гай й се обаждаше почти през вечер след представлението. Разказваше й за промените в пиесата и за хвалебствената статия за играта му в списание „Варайъти“. Тя му разказваше за мис Фицпатрик, за тапетите и за безформените терлички, които Лора-Луис плетеше за бебето.
Пиесата бе свалена от сцената след петнайсет представления и Гай се прибра у дома, но само след два дни отново замина за Калифорния за пробни снимки в „Уорнър Брадърс“. Най-сетне се прибра окончателно. Беше получил предложения за две главни роли през следващия сезон, от които можеше да избира и тринадесет половинчасови серии на „Гринуич Вилидж“. От „Уорнър Брадърс“ се обадиха с предложение, но Алън го отклони.
Бебето риташе като дявол. Розмари му казваше да спре и заплашваше, че в противен случай и тя ще започне да рита.
Мъжът на сестра й Маргарет се обади да съобщи за раждането на Кевин Майкъл, който се бил родил почти четири килограма. По-късно пристигна и една прекалено натруфена картичка с розовобузо бебе, което гръмко оповестяваше името си, рождената дата, теглото и височината си.
— Как са пропуснали да напишат кръвната му група? — промърмори Гай.
Накрая Розмари избра пестеливо украсени картички, на които с релефни букви щеше да пише само името на бебето, техните имена и рождената дата. И щеше да се казва или Андрю Джон или Дженифър Сюзан. Това беше окончателно. И щеше да го кърми, а не да го храни с биберон.
Преместиха телевизора във всекидневната и раздадоха останалите мебели от детската стая на приятели. Пристигнаха тапетите, които се оказаха чудесни. След като ги залепиха, пристигнаха креватчето, скринът и ваничката. Подредиха ги по един начин, а сетне по друг. Розмари подреди в скрина непромокаеми пелени, одеялца, гащички и камизолки, толкова мънички, че докато ги разглеждаше, й идеше да се разсмее.
— Андрю Джон Удхаус, — каза тя — спри вече! Имаш още цели два месеца!
Отпразнуваха втората си годишнина от сватбата и трийсет и третия рожден ден на Гай. Поканиха на вечеря семейство Дънстан, семейство Чен и Джими и Тайгър. Няколко пъти ходиха на театър.
Розмари ставаше все по-едра. Гърдите й се повдигаха над твърдия издут корем, по който вече личаха движенията на бебето. Правеше гимнастика сутрин и вечер; вдигаше крака във въздуха, седеше на петите си и се упражняваше в дишането.
В края на май, след като влезе в деветия месец, тя приготви един малък куфар с нещата, които щяха да й трябват в болницата — нощници, сутиени за кърмене и един нов памучен халат. Остави приготвения куфар до вратата на спалнята.
В петък, на трети юни, Хъч почина в болницата „Св. Винсент“. Аксел Алърт, зетят на Хъч, се обади на Розмари в събота сутрин да съобщи за смъртта му. Каза й, че във вторник в единайсет сутринта ще има помен в Културния център на Западна Шестдесет и четвърта улица.
Розмари много плака, отчасти заради смъртта на Хъч, отчасти защото почти бе забравила за него през последните месеци и сега имаше чувството, че така е ускорила края му. Грейс Кардиф й се бе обадила няколко мъти и веднъж Розмари бе позвънила на Дорис Алърт. Но не беше ходила да го види в болницата. Струваше й се безсмислено, след като той беше все така в кома. А и щом тя самата възстанови здравето си, нямаше желание да вижда болни хора, като че ли по някакъв начин това заплашваше нея и бебето.
Когато съобщи новината на Гай, лицето му посивя и той остана мълчалив и замислен за няколко часа. Розмари се изненада от силната му покруса.
Тя отиде на помена сама, понеже Гай беше на снимки и не можеше да се освободи, а Джоан се извини с някакво вирусно заболяване. В хубавата, облицована с ламперия зала имаше около петдесет души. Службата започна малко след единайсет и беше доста кратка. Пръв говори Аксел Алърт, а след него някакъв мъж, който очевидно дълги години бе познавал Хъч. След това Розмари тръгна с останалите хора към предната част на залата и поднесе съболезнованията си на семейство Алърт, на другата дъщеря на Хъч, Една, и на съпруга й. Някаква жена я докосна по ръката.
— Извинете, вие сигурно сте Розмари, нали?
Жената бе около петдесетгодишна, елегантно облечена, сивокоса и с много фино лице.
— Аз съм Грей Кардиф — представи се тя.
Розмари й стисна ръката и й благодари за телефонните обаждания.
— Снощи щях да ви изпратя това по пощата — каза Грей Кардиф и протегна ръка, в която държеше пакет с размерите на книга, увит в кафява хартия. — После се сетих, ме сигурно ще ви видя тази сутрин. — Тя подаде пакета на Розмари, която видя собствения си адрес и този на Грейс Кардиф, написани от двете му страни.
— Какво е това? — попита тя.
— Една книга, която Хъч пожела да ви предам. Много е настоявал. Розмари не я разбираше.
— Преди смъртта, за няколко минути е дошъл в съзнание — обясни Грейс Кардиф. — Аз не бях там, но той е казал на една сестра да ми предаде непременно да ви дам книгата, която е на бюрото му. Явно, че я е чел в нощта, когато получи удара. Много е настоявал, повторил това на сестрата два или три пъти и я накарал да обещае, че няма да забрави. А аз трябва да ви предам думите му, че „името е анаграма“.
— Името на книгата ли?
— Очевидно това е искал да каже. Но тогава е бълнувал и не можем да бъдем сигурни. Изглежда се е мъчел да излезе от комата и смъртта е настъпила вследствие на усилията му. Първо помислил, че е следващата сутрин след удара и казал, че трябва да се срещнете в единайсет…
— Да, ние имахме такава уговорка — рече Розмари.
— А после изглежда е разбрал, че е минало време и започнал да повтаря на сестрата, че трябва да ви дам книгата. Казал го няколко пъти и това е бил краят. — Грейс Кардиф се усмихна, като че водеше приятен разговор. — Книгата е английска и в нея се говори за черна магия.
— Нямам никаква представа защо толкова е държал да я получа — каза Розмари, като колебливо разглеждаше пакета.
— И все пак наистина много е държал, затова вземете я. И името е анаграма. Милият Хъч. Във всяко нещо търсеше елемент на приключение, нали?
Двете заедно излязоха от залата, после и от сградата и се спряха на тротоара.
— Ще взема такси към жилищната част на града. Искате ли да ви оставя някъде? — попита я Грейс Кардиф.
— Не, благодаря ви — отвърна Розмари. — Аз съм в обратна посока.
Стигнаха до ъгъла. Останалите хора, присъствали на службата викаха таксита. Една кола спря и двамата мъже, които я бяха повикали, я предложиха на Розмари. Тя се опита да откаже и тъй като мъжете настояваха, предложи таксито на Грейс Кардиф. Тя обаче също отказа.
— В никакъв случай — възпротиви се тя. — Възползвайте се от предимствата на чудесното си състояние. Кога ще се роди бебето?
— На двайсет и осми юни — отвърна Розмари. Тя благодари на мъжете и влезе в таксито. Колата беше малка и тя се вмъкна с известна трудност.
— Желая ви щастие — каза Грейс Кардиф и затвори вратата.
— Благодаря — рече Розмари. — И за книгата също. — После се обърна към шофьора — Към Брамфорд, моля. — Когато таксито тръгна, тя се усмихна на Грейс Кариф през отворения прозорец.