Айра Левин
Бебето на Розмари (19)

Девета глава

Розмари купи лигнин, памучни тампони, талк и бебешки лосион; намери пералня за пеленките и подреди бебешките дрешки в чекмеджетата на скрина. Поръча и картичките, с които щеше да уведоми за раждането. Гай трябваше само да се обади по телефона, за да добавят върху тях името и датата на раждане. Адресира ги и залепи марки на пликовете. Прочете една книга, която се казваше „Съмърхил“ и в нея се предлагаше едва ли не най-подходящия метод за възпитание на детето. После обсъди книгата с Елиз и Джоан в един ресторант, където те я бяха поканили на обяд.

Започна да усеща контракции, понякога по една на ден, понякога нито една, а някой път и по две.

От Париж пристигна картичка с изглед на Триумфалната арка, на която пишеше със ситен почерк; „Непрестанно мислим за вас. Времето е чудесно, храната също. Пътуването мина добре. С обич, Мини.“

Бебето се смъкна по-надолу, готово за раждането си.

 

 

Рано следобед в петък, на двайсет и четвърти юни, на щанда за канцеларски стоки в „Тифани“, където бе отишла да купи още пликове, Розмари срещна Доминик Поцо, бившия преподавател на Гай по сценична реч. Той беше нисък, мургав и прегърбен човек с креслив и неприятен глас. Когато я забеляза, забърза към нея, стисна й ръката и я поздрави за добрия й външен вид и за успехите на Гай напоследък, за които отричаше да има някакви заслуги. Розмари му разказа за пиесата, в която Гай щеше да участва и за последното предложение на „Уорнър Брадърс“. Доминик беше възхитен. Той каза, че сега Гай наистина ще има полза от услугите му и накара Розмари да обещае, че ще накара Гай да му се обади. Накрая й пожела всичко хубаво и тръгна към асансьора. Розмари, обаче го задържа.

— Не успях да ви благодаря за билетите за „Вълшебства“ — рече тя. Наистина много ми хареса и мисля, че ще има още много представления, като онази пиеса по Агата Кристи в Лондон.

— „Вълшебства“ ли? — изненада се Доминик.

— Дали сте на Гай два билета. О, това беше много отдавна. Още през есента. Отидох с една приятелка, понеже Гай вече я беше гледал.

— Никога не съм давал на Гай билети за „Вълшебства“ — каза Доминик.

— Сигурно сте забравили. Това беше миналата есен.

— Не, мила моя. Никога не съм давал билети за „Вълшебства“ на когото и да било, просто защото не съм разполагал с такива. Станала е някаква грешка.

— Сигурна съм, че той ми каза, че ги е получил от вас.

— Тогава той нещо се е заблудил — рече Доминик. — Нали ще му предадете да ми се обади?

— Да, да, непременно.

Много странно, помисли си Розмари, докато чакаше да пресече Пето авеню. Гай наистина беше казал, че Доминик му е дал билетите, тя беше абсолютно сигурна в това. Спомни си, че се чудеше дали да изпрати на Доминик бележка и да му благодари и накрая беше решила, че не е необходимо. Не бе възможно да се е заблудила.

Светофарът светна зелено и тя прекоси улицата.

Но не бе възможно Гай да е сбъркал. Той не получаваше безплатни билети всеки ден. Няма начин да е забравил от кого ги е получил. Нима я бе излъгал съзнателно? Може би билетите не са му били дадени, а просто ги е намерил и ги е задържал. Не, тогава в театъра щеше да има скандал. Гай не би я изложил по този начин.

Тя тръгна на запад по Петдесет и седма улица, вървеше бавно, заради тежестта на големия си корем, от който я болеше гърбът. Денят беше горещ и влажен, температурата вече беше над трийсет градуса и още се покачваше. Вървеше съвсем бавно.

Може би просто Гай тогава е искал нея да я няма в апартамента? Дали не беше отишъл сам да купи билетите? За да може спокойно да работи върху сцената от онази пиеса? Но в такъв случай не беше нужно да я мами. В старото им едностайно жилище той неведнъж я беше молил да излезе за час-два, докато работи и тя го правеше с радост. В повечето случаи обаче, той предпочиташе тя да е там, за да му подава репликите и да бъде негова публика.

Дали причината не бе някоя жена? Някоя от старите му приятелки, за срещата с която не му стигаха само два часа? Може би той бе под душа, когато Розмари се прибра, за да измие следите от парфюма й? Не, онази вечер апартаментът миришеше не на парфюм, а на корени от танис. Тя си спомни, че се наложи да увие амулета във фолио, заради миризмата. Освен това Гай беше прекалено възбуден и любвеобилен, за да е прекарал часовете преди това с някоя друга. Тя си спомни, че тогава той я люби особено страстно. А после, когато той заспа, тя бе чула флейтата и гласовете от апартамента на Мини и Роман.

Не, не флейтата, а грамофона, който доктор Шанд пускаше.

Може би тогава Гай бе узнал за грамофона. Дали не е бил у тях онази вечер? На един от техните шабати…

Тя се спря и се загледа в една витрина, защото не желаеше повече да мисли за магьосници, сборища, за бебешка кръв и за това, че Гай може би е бил там. Защо беше срещнала този идиот Доминик? Изобщо днес ли трябваше да излиза. Беше прекалено горещо и задушно.

На витрината имаше чудесна малиновочервена крепдешинена рокля. Като мине вторник, след като поне отчасти възстанови фигурата си, може би ще дойде да попита за цената. И на онези лимоненожълти тесни панталони и на червената блуза…

Все пак, в крайна сметка, трябваше да продължи. Да продължи да върви, да продължи да размишлява и да усеща движенията на бебето.

В книгата, (която Гай беше изхвърлил) се разказваше за церемонии по посвещаването, за това как сборищата приемат нови членове, които биват покръствани и миропомазвани (според техните обичаи) и белязвани с „магьоснически знак“. Възможно ли бе душът да е отмивал миризмата от намазването му с танис и Гай да се е присъединил към тяхното сборище? И сега той (не, не може да бъде) е един от тях и някъде по тялото му има таен белег на принадлежността му към магьосническото сборище?

По едно време той носеше парче лейкопласт на рамото си. Беше го забелязала в гримьорната му във Филаделфия („Заради оная противна пъпка“ беше казал той, когато тя го попита). Лейкопластът беше там и преди няколко месеца („Това не е пак оная пъпка, нали?“ беше попитала тя.) Нима и сега лейкопластът беше на същото място?

Тя не знаеше. Той вече не спеше гол. Преди го правеше, особено ако времето е горещо. Но сега вече не, от няколко месеца насам. Сега всяка нощ спеше с пижама. Кога за последен път го беше видяла гол?

Близо до нея изсвири клаксон, докато пресичаше Шесто авеню.

— За Бога, госпожо — каза някакъв човек зад нея.

Но защо, защо? Той беше Гай, а не някакъв откачен старец, който си няма друга работа, няма цел в живота и търси други начини, за да повдигне самочувствието си! Той си имаше вълнуваща и интересна работа, която го поглъщаше изцяло и напредваше в кариерата си с всеки изминал ден! За какво му беше да се занимава с кадилници, магически ножове, жезли и други подобни дивотии в компанията на хора като Гилморови, Фонтейнови и Мини и Роман? Какво беше това, което те му даваха и което не можеше да получи от друг?

Знаеше отговора още преди да си зададе въпроса. И съзнателно бе формулирала въпроса, за да отложи момента, в който ще се сблъска с отговора.

Ослепяването на Доналд Баумгарт.

Ако човек може да вярва в подобни неща.

Но тя не вярваше, не можеше да повярва.

И все пак така беше. Доналд Баумгарт беше ослепял само ден-два след онази събота. Гай си беше останал вкъщи, за да вдига телефона още след първия звън. В очакване да чуе новината.

Ослепяването на Доналд Баумгарт.

От нея бе тръгнало всичко: ролята в онази пиеса, хвалебствените рецензии, новата роля в театъра, предложенията за киното… Може би ролята на Гай в „Гринуич Вилидж“ щеше да бъде дадена на Доналд Баумгарт, ако той внезапно не бе ослепял само няколко дни след като Гай бе приет (може би) в сборището (може би) на магьосниците (може би).

В книгата пишеше, че съществуват заклинания, с които може да се отнеме зрението или слуха на врага. „Всички те са магьосници“. (Не и Гай!) Обединената духовна сила на цялото сборище, концентрираната мощ на злата воля на толкова хора бе способна да ослепи, оглуши, парализира и накрая да убие избраната жертва.

Да парализира и даже да убие.

— Хъч? — запита се високо тя, застанала неподвижно пред „Карнеги Хол“. Едно момиченце се загледа в нея и уплашено хвана майка си за ръката.

Онази нощ той беше чел книгата и я бе помолил да се срещнат на сутринта. За да й каже, че Роман е всъщност Стивън Маркато. Гай бе разбрал за уговорката им и бе излязъл. За какво? За сладолед? И бе позвънил на вратата на Мини и Роман. Дали не бяха свикали спешно групата? Обединената духовна сила… Но как са могли да знаят какво ще й каже Хъч? И тя самата не знаеше, само той.

Но да предположим, че „корените от танис“ изобщо не са „корени от танис“. Хъч не беше чувал за подобно растение, нали така? Може би те бяха онова нещо, което той бе подчертал в книгата „Дяволска плесен“ или каквото там беше. Той беше казал на Роман, че ще провери името в енциклопедията. Това не беше ли достатъчно да събуди подозренията на Роман? Точно така. И тогава Роман е взел едната ръкавица на Хъч, защото заклинания не могат да се правят без някоя вещ на жертвата! И после, когато Гай им е казал за срещата на другата сутрин, те са решили да не рискуват и са се заловили за работа.

Но не беше така. Роман не би могъл да вземе ръкавицата на Хъч. Тя го бе въвела в апартамента и после го беше изпратила до вратата. И двата пъти бе вървяла плътно до него.

Тогава Гай беше взел ръкавицата. Беше влязъл забързан още с грима от репетицията, което никога не му се беше случвало, и сам беше отишъл до дрешника. Сигурно Роман му се е обадил и е казал: „Този Хъч е у вас и е настроен подозрително към «корените от танис». Прибери се веднага и вземи нещо негово, за всеки случай!“ И Гай се бе подчинил. За да не би Доналд Баумгарт да възвърне зрението си.

Докато чакаше на светофара на Петдесет и пета улица, тя мушна чантата и пликовете под мишница, откачи верижката от врата си, измъкна амулета от деколтето си и го пусна заедно с верижката през решетката в канала.

Дотук с корените от танис. Или с Дяволската Плесен.

Беше толкова изплашена, че й идеше да се разплаче.

Защото знаеше какво им е обещал Гай в замяна на своя успех.

Бебето. За да използват кръвта му за своите ритуали.

Той изобщо не бе искал дете, преди Доналд Баумгарт да ослепее. Не му беше приятно, когато за пръв път го усети да мърда. Не обичаше да говори за него. Непрестанно беше зает и се държеше така, като че бебето изобщо не е негово.

Защото е знаел какво смятат да правят с него, когато той им го даде.

Когато се прибра у дома в хладния сенчест апартамент, тя се опита да си внуши, че предположенията й са налудничави. След четири дни ще родиш, идиотка такава. Може би даже по-рано. Затова си толкова напрегната и главата ти е пълна с разни щури мисли, че някой те преследва. И всичко това, заради няколко съвсем случайни съвпадения. Не съществуват истински магьосници. Не съществуват заклинания. Хъч умря от естествена смърт, макар че лекарите така и не разбраха причината. Същото се отнася и за слепотата на Доналд Баумгарт. И как, за Бога, Гай е могъл да вземе някоя от вещите на Доналд Баумгарт, за да му направят прословутата магия? Виждаш ли, загубено момиче? Цялата ти теория се разпада, щом се замислиш по-сериозно.

И все пак защо я беше излъгал за билетите?

Тя се съблече и си взе хладен душ. Завъртя се тромаво няколко пъти и после вдигна лице към силната струя, като се опитваше да мисли разумно и логично.

Сигурно имаше друга причина за лъжата му. Може би е висял цял ден в Клуба на актьорите и е получил билетите от някой от тайфата. Нямаше ли в такъв случай да й каже, че ги е получил от Доминик, вместо да й признае, че цял ден си е губил времето там?

Естествено, че така би постъпил.

Ето, виждаш ли, идиотка такава?

Но защо не се бе показвал гол пред нея през всичките тези месеци?

Така или иначе, беше доволна, че изхвърли проклетия амулет. Отдавна трябваше да го стори. Преди всичко, изобщо не трябваше да го приема от Мини. Колко добре се чувстваше сега без противната му миризма! Тя се изсуши и обилно се напръска с одеколон.

Не се беше показвал гол, защото страдаше от някакъв обрив и това го смущаваше. Актьорите са суетни, нали така? Елементарно.

Но защо беше изхвърлил книгата? И защо прекарваше толкова време у Мини и Роман? И така напрегнато очакваше новината за ослепяването на Доналд Баумгарт? И защо така забързано бе влетял вкъщи с непочистен грим, тъкмо преди Хъч да загуби ръкавицата си?

Тя подсуши и среса косите си, сложи си сутиен и пликчета. После отиде в кухнята и изпи две чаши студено мляко.

Не знаеше.

Отиде в детската стая, отмести ваничката от стената и закрепи парче пластмаса с кабарчета върху тапета, за да не се мокри, когато бебето разплиска водата.

Не знаеше.

Не знаеше дали полудява или разсъждава логично, дали магьосниците просто копнеят за сила или пък наистина я притежават, дали Гай я обичаше или беше предал нея и бебето.

Беше почти четири часа. Той щеше да се прибере след около час.

 

 

Обади се в Профсъюза на актьорите и поиска телефонния номер на Доналд Баумгарт. Позвъни у тях и след първия звън чу нетърпелив рязък глас.

— Да?

— Търся Доналд Баумгарт.

— На телефона.

— Обажда се Розмари Удхаус — каза тя. — Съпругата на Гай Удхаус.

— О, така ли?

— Исках…

— Боже мой! — възкликна той. — Трябва да сте много щастлива в последно време! Както чух, живеете сред кралско великолепие в Брамфорд, пийвате си отбрани вина в кристални чаши и ви прислужват тълпи от униформени лакеи.

— Исках просто да попитам как сте, дали няма някакво подобрение.

— Божичко, млада госпожо — горчиво се засмя той. — Чувствам се чудесно! Просто великолепно! Има огромно подобрение! Днес съм счупил само шест чаши, само три пъти паднах по стълбите и само два пъти пресякох улицата с бастуна си сред воя на сирените на пожарни коли! С всеки изминал ден се чувствам все по-добре и по-добре!

— И Гай и аз ужасно съжаляваме, че той има успех, заради вашето нещастие — каза Розмари.

Доналд Баумгарт замълча за миг и после каза:

— О, по дяволите. Винаги така става. На някой му върви, а на друг не. Той така или иначе щеше да успее. Честно да ви кажа, след онова второ прослушване за пиесата, дето беше боклук, бях стопроцентово убеден, че той ще получи ролята. Беше страхотен.

— А той мислеше, че вие ще я получите — рече Розмари. — И се оказа прав.

— Накратко…

— Съжалявам, че не успях да дойда онзи път, когато Гай е идвал у вас — каза Розмари. — Той ме покани, но аз бях заета.

— Идвал е при мен ли? Сигурно имате предвид онзи ден, когато се събрахме да пийнем по едно.

— Да — отвърна тя. — Точно това исках да кажа.

— По-добре, че не дойдохте — каза той. — Доколкото знам, там не пускат жени. Не, всъщност след четири може, точно така. А ние се видяхме след четири. Беше ужасно мило от страна на Гай. Повечето хора не биха проявили подобно… ами, благородство, тъй да се каже. Аз едва ли бих се държал така, признавам си.

— Искате да кажете, че загубилият черпи късметлията? — запита Розмари.

— Тогава изобщо нямахте представа, че само след седмица… всъщност след по-малко от седмица…

— Точно така — прекъсна го Розмари. — Това беше само няколко дни преди вие да…

— Да ослепея. Да. Това беше в сряда или четвъртък, защото същия ден ходих на едно матине… в сряда май беше… и в неделята същата седмица стана това. Хей, — засмя се той. — Да не би Гай да ми е сипал нещо в питието?

— Не — отвърна Розмари с разтреперан глас. — А между другото, тук има нещо ваше.

— Какво имате предвид?

— Не знаете ли?

— Не загубихте ли нещо през онзи ден?

— Не, или поне не си спомням.

— Сигурен ли сте?

— Да не би да имате предвид вратовръзката ми?

— Да — Да — рече тя.

— Ами, той взе моята, а аз — неговата. Може би си я иска обратно? Ще му я върна. В момента изобщо не ме интересува каква вратовръзка нося и дали изобщо имам връзка.

— Не, не си я иска — рече Розмари. — Просто не съм разбрала. Мислех, че я е взел назаем.

— Не, разменихме си ги. А вие май сте си помислили, че той ми я е откраднал.

— Трябва вече да затварям — каза Розмари. — Просто исках да разбера дали има някакво подобрение.

— Не, никакво. Много мило, че се обадихте.

Тя затвори телефона. Беше четири и девет минути.

Сложи си роклята и сандалите. Взе парите за непредвидени разходи, които Гай държеше в чекмедже под бельото. Пачката не беше много дебела. Сложи парите в чантата си, сложи и тефтерчето си с адреси и телефони, а също и шишенцето с хапчета от доктор Сейпърстайн. Пак усети контракция, за втори път през този ден. Взе куфара, оставен до врата на спалнята и напусна апартамента.

На половината път до асансьора се върна обратно.

Взе другия асансьор и слезе до долу заедно с две момчета, които разнасяха поръчани стоки.

На Петдесет и пета улица взе такси.

 

 

Мис Ларк, секретарката на доктор Сейпърстайн, погледна куфара и каза с усмивка:

— Започнаха ли болките?

— Не — отвърна Розмари, — но трябва да се видя с доктора. Много е важно.

— Той си тръгва в пет — каза мис Ларк, като погледна часовника си. — Освен това тук чака мисис Байрън. — И тя погледна към една жена, която седеше и четеше. После се усмихна на Розмари. — Но съм сигурна, че ще ви приеме. Моля, седнете. Ще му кажа, че сте тук веднага щом се освободи.

— Благодаря ви — рече Розмари.

Тя сложи куфара до най-близкия стол и седна. Кожата на дамската й чанта се бе овлажнила в ръцете й. Тя отвори чантата, извади салфетка и избърса дланите си, горната устна и слепоочията си. Сърцето й биеше като лудо.

— Как е времето навън? — запита мис Ларк.

— Ужасно — отвърна Розмари. — Трийсет и пет градуса.

Мис Ларк въздъхна страдалчески.

От кабинета на доктор Сейпърстайн излезе една жена, бременна в пети или шести месец, с която Розмари се беше виждала преди. Кимнаха си една на друга. Мис Ларк влезе в кабинета.

— Сигурно го очаквате всеки момент, нали? — запита жената и застана да чака до бюрото на секретарката.

— Във вторник — рече Розмари.

— Желая ви щастие — рече жената. — Имате късмет, че всичко ще мине преди жегите през юли и август.

Мис Ларк излезе от кабинета.

— Влезте, мисис Байрън — каза тя и се обърна към Розмари. — Веднага след това ще ви приеме.

— Благодаря — рече Розмари.

Мисис Байрън влезе в кабинета на доктор Сейпърстайн и затвори вратата. Другата жена уговори с мис Ларк датата за следващия си преглед и си тръгна, като отново пожела успех на Розмари и се сбогува.

Мис Ларк пишеше. Розмари взе един брой на списание „Тайм“ от масичката. На корицата с червени букви на черен фон пишеше: „Бог мъртъв ли е?“ Тя погледна съдържанието и отвори на страницата за шоу бизнес. Имаше статия за Барбара Стрейзънд. Опита се да я прочете.

— Хубав парфюм — каза мис Ларк. — Как се казва?

— „Шантал“ — отвърна Розмари.

— Много по-хубав е от онзи, който употребявахте преди. Нали не се обиждате, че ви го казвам?

— Онова не беше парфюм — обясни Розмари. — Беше амулет, който носи щастие. Скоро го изхвърлих.

— Хубаво сте направили — рече мис Ларк. — Може би и докторът ще последва примера ви.

— Доктор Сейпърстайн ли? — сепна се Розмари.

— Ъ-хь — изсумтя мис Ларк. — Той употребява лосиона за след бръснене. Но вие казахте, че това не е козметика, нали? Значи и той носи амулет. Само че той не е суеверен. Или поне така мисля. Както и да е. От време на време и той миришеше на същото, само че много по-силно от вас. Толкова силно, че не мога да се приближа на по-малко от метър до него. Как така не сте усетили?

— Не съм — рече Розмари.

— Вероятно не сте идвали в такива дни — продължи мис Ларк. — Или може би сте си мислели, че това е миризмата от вашия амулет. Какво представлява, някакво химическо…

Розмари се изправи, остави броя на „Таим“ и взе куфара си.

— Съпругът ми ме чака отвън — прекъсна тя секретарката. — Забравих да му кажа нещо. Ще се върна след минута.

— Може да оставите куфара тук — предложи мис Ларк.

Но Розмари го взе със себе си.