Метаданни
Данни
- Серия
- Розмари (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rosemary’s Baby, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ралица Ботева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015)
Издание:
Айра Левин. Бебето на Розмари
Американска. Първо издание
Превод: Ралица Ботева
Библиотечно оформление: Симеон Кръстев
Редактор: Правда Панова
Формат: 32/108/84
Печатни коли: 14
Печат: ИПК „Родина“
ИК „Ирис“, София, 1992
История
- — Добавяне
Втора глава
Един следобед през декември, докато Гай работеше върху рекламата на „Пал Мал“, се обади Хъч.
— Тук съм, съвсем наблизо в центъра и взимам билети за Марсел Марсо[1] — каза той. — Искате ли с Гай да дойдете с мен в петък вечер?
— Май че няма да стане, Хъч — отвърна Розмари. — Напоследък не се чувствам съвсем добре, пък и Гай трябва да направи две реклами до края на седмицата.
— Какво ти е?
— Всъщност, нищо сериозно. Просто не съм съвсем здрава.
— Мога ли да намина да те видя за малко?
— О, разбира се. Ще ми бъде много приятно.
Тя бързо нахлузи памучни панталони и вълнена фланела, сложи си червило и си среса косата. Болката се изостри, карайки я да замръзне за миг със затворени очи и стиснати зъби и после продължи с обичайната си сила. Розмари въздъхна с облекчение и продължи да се реши.
Когато я видя, Хъч зяпна, после възкликна:
— Боже, мили!
— Това е „Видал Сасун“, много е модерно — обясни тя.
— Какво е станало с тебе? — запита той разтревожено, — нямам предвид прическата ти.
— Толкова зле ли изглеждам? — запита тя, взе палтото и шапката му и ги окачи, гледайки го с безжизнена усмивка.
— Изглеждаш ужасно — продължи Хъч. — Отслабнала си с дявол знае колко килограма и имаш такива кръгове под очите, че и панда да ти завиди. Надявам се, че не си започнала някоя от ония „Зен диети“.
— Не съм.
— Тогава каква е причината? Ходи ли на лекар?
— Мисля, че спокойно мога да ти кажа — отвърна Розмари. — Бременна съм, в третия месец.
— Но това е нелепо — каза Хъч като я гледаше объркано. — Бременните пълнеят, не свалят килограми. Освен това имат здрав вид…
— При мен се получи малко усложнение — прекъсна го Розмари и го поведе към всекидневната. — Казват, че ставите ми били нееластични и затова имам болки, които ме държат будна по цели нощи. Всъщност, по-точно е да се каже една болка, само че продължи твърде дълго. Както и да е, не е нищо сериозно, сигурно ще престане всеки момент.
— Никога не съм чувал, че „нееластичните стави“ причиняват усложнения — усъмни се Хъч.
— Недостатъчно гъвкави тазови стави. Доста често се среща.
— Ами, поздравявам те — каза Хъч без особен ентусиазъм и седна в едно кресло. — Сигурно си много щастлива.
— Така е — кимна Розмари. — И двамата се радваме много.
— При кой лекар отиде?
— Казва се Ейбръхам Сейпърстайн. Той…
— Познавам го — прекъсна я Хъч. — Или по-точно чувал съм за него. Помогна при две от ражданията на Дорис. — Дорис беше по-голямата дъщеря на Хъч.
— Той е един от най-добрите лекари в града — каза Розмари.
— Кога ходи при него за последен път?
— Онзи ден. И той каза същото, което ти казах преди малко. Че това състояние е доста често срещано и болката щяла да спре всеки момент. Само че той ми повтаря това, откакто болката се появи…
— Колко точно си отслабнала?
— Само два килограма. Изглежда…
— Глупости! Не може да е само толкова!
— Държиш се, все едно че си кантарът ни в банята — засмя се Розмари. — Гай, най-после го изхвърли, толкова ме притесняваше. Не, отслабнала съм само с два килограма, може би малко повече. Освен това, съвсем нормално е да отслабнеш малко през първите месеци. По-нататък ще напълнея.
— Силно се надявам да е така — рече Хъч. — Изглеждаш така, като че вампир ти е изпил кръвта. Сигурна ли си, че нямаш белези от зъбите му? — Розмари се усмихна, а Хъч се облегна назад и отвърна на усмивката й. После продължи: — Е, предполагам, че доктор Сейпърстайн знае какво приказва. И, Бога ми, би трябвало. Като знам колко пари взема. Сигурно Гай печели доста.
— Така е — рече Розмари. — Но на нас ни прави отстъпка. Съседите ни, семейство Кастивът, са негови приятели. Те ме изпратиха при него и уредиха да ни вземе специална такса, не като за богаташи.
— Значи ли това, че Дорис и Аксел минават за богаташи? — изненада се Хъч. — Ще се пукнат от гордост като чуят това.
На вратата се позвъни. Хъч предложи да отвори, но Розмари не му позволи.
— По-малко ме боли като се движа — обясни тя на излизане от стаята, като се чудеше дали е поръчала нещо, което още не са й донесли. На вратата беше Роман, който изглеждаше леко задъхан.
— Тъкмо говорех за вас — каза Розмари с усмивка.
— Надявам се, само добри неща — каза той. — Искате ли нещо? Мини ще излиза да пазарува, а домофонът май не работи.
— Не, нищо не ми трябва — каза Розмари. — Много ви благодаря, че попитахте, но още сутринта поръчах продуктите по телефона.
Роман надникна зад гърба й, усмихна се и попита дали Гай вече се е прибрал.
— Не, ще се върне най-рано в шест — отвърна Розмари и понеже Роман продължаваше да стои и я гледаше въпросително, тя добави — Един наш приятел ми е на гости. — Той продължи да я гледа по същия начин и тя предложи — Искате ли да се запознаете с него?
— Да, с удоволствие — каза Роман. — Стига да не ви преча.
— Не, няма такова нещо — каза Розмари и го покани вътре. Беше облечен в синя риза, кашмирена вратовръзка и сако на черни и бели карета. Мина съвсем близо до нея и тя за пръв път забеляза, че ушите му са със заострени върхове, или поне лявото беше такова. Тя тръгна след него към всекидневната.
— Запознайте се с Едуард Хътчинс — каза му тя и се обърна към Хъч, който се бе изправил с усмивка. — А това е Роман Кастивът, нашият съсед, за когото току-що говорих. — После обясни на Роман — Тъкмо разказвах на Хъч, че вие с Мини ме изпратихте при доктор Сейпърстайн.
Двамата мъже се поздравиха и си стиснаха ръцете. Хъч каза:
— Една от дъщерите ми на два пъти се възползва от услугите на доктор Сейпърстайн.
— Той е чудесен човек — рече Роман. — Запознахме се с него едва миналата пролет, но сега е един от най-близките ни приятели.
— Защо не седнете? — обади се Розмари. Двамата мъже седнаха, а Розмари се настани до Хъч.
— Значи Розмари ви е казала добрата новина, така ли? — запита Роман.
— Да, каза ми — отвърна Хъч.
— Трябва да се погрижим тя повече да си почива — каза Роман — и да няма причини за тревоги и притеснения.
— Това би било чудесно — каза Розмари.
— Аз малко се уплаших от вида й — каза Хъч, като погледна Розмари и извади лулата си и една раирана кесия за тютюн.
— Нима? — изненада се Роман.
— Но сега, след като разбрах, че доктор Сейпърстайн се грижи за нея, съм много по-спокоен.
— Тя е свалила само два-три килограма, нали Розмари? — запита Роман.
— Така е — обади се Розмари.
— Това е съвсем нормално през първите месеци на бременността — продължи Роман. — След време ще започне да наддава… даже може би повече, отколкото трябва.
— Така си мисля и аз — каза Хъч, като тъпчеше лулата си.
— Мисис Кастивът ми приготвя една напитка, богата на витамини — обясни Розмари. — Пия я всеки ден, а се прави от сурово яйце, мляко и пресни билки, които мисис Кастивът отглежда.
— Всичко това, разбира се, е според препоръките на доктор Сейпърстайн — допълни Роман. Изглежда той няма доверие на витамините, които се продават по аптеките.
— Нима? — учуди се Хъч, като прибра кесията в джоба си. — Трудно ми е да си представя нещо, на което да имам по-голямо доверие. Мисля, че при производството им се взимат всички възможни предпазни мерки. — Той запали две клечки едновременно и разпали лулата си, изпускайки кълбета бял ароматен дим. Розмари му подаде пепелник.
— Така е — съгласи се Роман, — но готовите хапчета могат да стоят с месеци по складовете или по аптеките и така да загубят част от качествата си.
— Не съм мислил за това — каза Хъч. — Навярно е така.
— Харесва ми това, че поемам само пресни и естествени неща. Почти съм сигурна, че преди стотици години бъдещите майки са дъвкали корени от танис, още преди някой да е чувал за витамини.
— Корени от танис, ли? — попита Хъч.
— Това е една от билките в питието — обясни Розмари. — А билка ли е всъщност? — обърна се тя към Роман. — Може ли коренът да бъде билка?
Роман, обаче гледаше Хъч и хич не я чу.
— Танис, ли? — чудеше се Хъч. — Никога не съм го чувал. Сигурна ли си, че го произнасяш правилно? Да не са корени от ирис или от анасон?
— Не, танис е — потвърди Роман.
— Ето — рече Розмари, като измъкна амулета от деколтето си. — При това, говори се, че носи щастие. Само не бързай. Миризмата е особена. Трябва първо да свикнеш с нея. — Тя се наведе, за да приближи амулета към Хъч. Той го подуши, направи гримаса и се отдръпна.
— Бога ми, така е — каза той. После хвана топчето с два пръста и го заразглежда отдалеч с присвити очи. — Ама то изобщо не прилича на корен. По-скоро има вид на плесен или някакви гъбички. — Той се обърна към Роман. — Не се ли нарича и по някакъв друг начин?
— Поне аз не знам друго име — отвърна Роман.
— Ще го проверя от енциклопедията и ще прочета всичко за него — каза Хъч. — Значи танис. Каква хубава обковка, или амулет, или каквото е там. От къде го взе?
— Семейство Кастивът ми го подариха — каза Розмари, усмихна се на Роман и пъхна амулета в деколтето си.
— Вие и съпругата ви май се грижите по-добре за Розмари от собствените й родители — каза Хъч на Роман.
— Ние сме много привързани към нея, а също и към Гай — каза Роман и се изправи. — А сега, моля да ме извините, ще трябва да тръгвам, защото жена ми ме чака.
— Разбира се — каза Хъч и също стана. — Радвам се, че се запознахме.
— Пак ще се видим, сигурен съм — каза Роман.
— Няма нужда да ме изпращаш, Розмари.
— О, няма нищо — каза тя и го съпроводи до външната врата. Сега забеляза, че и дясното му ухо е със заострен връх и че по врата му има множество малки бръчици, които й напомняха на ято птици, полетели в далечината. — Благодаря ви, че се отбихте — каза тя.
— Няма защо — рече Роман. — Харесва ми приятелят ви, мистър Хътчинс. Струва ми се изключително интелигентен човек.
— Така е — каза Розмари и отвори вратата.
— Радвам се, че се запознах с него — каза Роман с усмивка, махна й с ръка и тръгна по коридора.
— Довиждане — каза Розмари и помаха в отговор.
Завари Хъч застанал до библиотеката.
— Тази стая е прекрасна — похвали я той. — Много добре се справяш.
— Благодаря ти — рече Розмари. — Така беше, докато болките не ми попречиха. Ушите на Роман са заострени. Ей сега забелязах.
— Заострени уши и пронизващ поглед — каза Хъч. — А какъв е бил преди да се пенсионира?
— Ами май всякакъв. Освен това е обиколил целия свят. Бил е буквално навсякъде.
— Глупости. Никой не е бил навсякъде. А защо дойде… ако не е прекалено нахално да попитам?
— Да провери дали не ми трябва нещо от магазина. Домофонът не работи. Те са фантастични съседи. Сигурно биха идвали и да ми почистят, ако им разреша.
— А тя какво представлява?
Розмари му разказа.
— Гай стана много близък с тях. Предполагам, че са станали за него като родители.
— А ти как ги възприемаш?
— Не съм сигурна. Понякога съм им толкова благодарна, че ми иде да ги разцелувам, а понякога имам чувството, че се задушавам от превалените им грижи и любезности. И все пак не мога да се оплача. Помниш ли, когато спря токът?
— Как мога да забравя? Бях в един асансьор.
— Не може да бъде.
— Така беше. Прекарах пет часа в пълна тъмнина с пет жени и някой си Джон Бърчър. Всички те бяха твърдо убедени, че бомбата е паднала.
— Какъв ужас!
— Беше започнала да ми казваш нещо.
— Ами ние с Гай си бяхме тук и пет минути след като угасна токът, Мини вече беше на вратата с купчина свещи. — Тя посочи към полицата над камината. — Кажи ми как може човек да се оплаче от такива съседи?
— Очевидно, не може — съгласи се Хъч и се приближи към камината. — Тези ли са? — попита той и посочи към два оловни свещника, които се намираха между една декоративна купа с огладени камъчета и един месингов микроскоп. В тях имаше черни свещи, дълги около седем сантиметра, по които имаше застинали капчици восък.
— Само тези останаха — каза Розмари. — Тя беше донесла толкова много, че стигнаха за един месец. Защо, какво има?
— Всичките ли бяха черни? — попита той.
— Да, защо?
— Просто ми е любопитно. — И той обърна гръб на камината и се усмихна. — Ще ми направиш ли едно кафе? Искам да ми разкажеш повече за мисис Кастивът. Къде отглежда тези нейни билки? В сандъчетата по прозорците ли?
Десетина минути по-късно, както седяха над чашите с кафе на кухненската маса, чуха външната врата да се отключва и Гай влезе забързан.
— О, каква изненада — възкликна той и сграбчи ръката на Хъч, преди той да успее да стане. — Как си, Хъч? Радвам се да те видя! — С другата си ръка той погали Розмари по главата, наведе се и я целуна по бузата и по устните. — Как си днес, миличка? — Още беше с грима от снимката. Лицето му бе оранжево, а очите с подчертани с черно мигли, изглеждаха по-големи.
— Всъщност, изненадата си ти — каза Розмари. — Какво стана, защо толкова рано?
— Тъпите копелета спряха снимките, защото щели да поправят сценария. И утре сутрин пак започваме. Не ставайте, стойте си. Само ще си сваля палтото и се връщам — И той се отправи към дрешника.
— Искаш ли кафе? — попита го Розмари.
— С удоволствие!
Тя стана и му наля една чаша, после допълни тази на Хъч и своята. Хъч смучеше лулата си, вперил замислен поглед пред себе си.
Гай се върна и изсипа на масата десетина кутии цигари „Пал Мал“.
— Безплатни са. Искаш ли Хъч?
— Не, благодаря.
Гай отвори една от кутиите, избута цигарите навън и измъкна една. После намигна на Розмари, когато тя се върна на масата.
— Както чувам, май трябва да те поздравя — каза Хъч.
— Значи Розмари ти е казала? — каза Гай като палеше цигарата си. — Не е ли чудесно? Много сме щастливи. Естествено, аз умирам от страх, че ще се окажа кофти баща, но от Розмари ще излезе такава супер майка, че няма да има голямо значение.
— Кога трябва да се роди бебето? — запита Хъч.
Розмари му каза и после съобщи на Гай, че доктор Сейпърстайн бил акуширал при раждането на две от внучетата на Хъч.
— Запознах се със съседа ви, Роман Кастивът — каза Хъч.
— О, така ли? — изненада се Гай. — Как ти се стори, странна птица, а? Обаче ми разказа много интересни неща за Отис Скинър и Моджеска. Голям спец е по театъра.
— Забелязал ли си, че ушите му са заострени? — попита Розмари.
— Ами, шегуваш се — каза Гай.
— Не, сериозно, видях ги.
Изпиха кафето, като разговаряха за професионалните успехи на Гай и за пътешествието до Гърция и Турция, което Хъч смяташе да предприеме през пролетта.
— Жалко е, че напоследък не се виждаме така често — каза Гай, когато Хъч се извини и стана да си върви. — Но понеже аз съм много зает, а и виждам състоянието на Роз, всъщност не сме се виждали с никого.
— Надявам се, че скоро ще обядваме заедно — рече Хъч. Гай обеща и отиде да му донесе палтото.
— Не забравяй да провериш за корените от танис — напомни му Розмари.
— Няма да забравя — обеща Хъч. — А ти кажи на доктор Сейпърстайн да си провери кантара. Все пак, мисля, че си отслабнала с повече от два килограма.
— Не ставай глупав — каза Розмари. — Кантарите на лекарите не грешат.
— Не е моето, значи трябва да е твое — каза Гай, като помагаше на Хъч да си облече палтото.
— Точно така — рече Хъч и пъхна ръце в ръкавите.
— Избрахте ли името вече — обърна се той към Розмари, — или може би е прекалено рано?
— Андрю или Дъглас, ако е момче — отвърна тя.
— Мелинда или Сара, ако е момиче.
— Сара ли? — учуди се Гай. — А какво стана със Сюзън?
Той подаде шапката на Хъч, а Розмари му предложи бузата си за целувка.
— Надявам се болките ти скоро да престанат — пожела й Хъч.
— Сигурна съм — усмихна се тя. — Не се тревожи за мен.
— Това е съвсем нормално състояние — обясни Гай.
— Виждали ли сте някъде другата ми ръкавица? — запита Хъч, като ровеше в джобовете си. Той им показа ръкавицата, подплатена с кожа и продължи да търси в джобовете си.
Розмари огледа пода, а Гай се върна в дрешника и огледа пода и полиците.
— Не я виждам тук, Хъч — каза той.
— Колко досадно — измърмори Хъч. — Сигурно съм я забравил някъде в центъра. На връщане ще мина да проверя. Нали ще обядваме заедно, обещавате ли?
— Непременно — каза Гай, а Розмари добави — Другата седмица. Видяха го как завива по първото разклонение на коридора и затвориха вратата.
— Това се казва хубава изненада — каза Гай, — дълго ли стоя тук?
— Не много — отвърна тя. — Познай какво ми каза.
— Какво?
— Че изглеждам ужасно.
— Браво на него! Където и да отиде, от него лъха жизнерадост!
Розмари го изгледа въпросително и той продължи:
— Не можеш да отречеш, че се държи като професионален погребален агент, мила. Помниш ли как се опитваше да ни вгорчи живота, когато се пренасяхме тук?
— Той не е професионален погребален агент — обидено каза Розмари и започна да разчиства кухненската маса. Гай се облегна на рамката на вратата.
— Тогава сигурно е един от най-добре платените аматьори.
След няколко минути той се облече и излезе да купи вестник.
Същата вечер около десет и половина иззвъня телефонът. Розмари си беше легнала и четеше, а Гай гледаше телевизия в бъдещата детска стая. Той вдигна телефона и след малко го внесе в спалнята при Розмари.
— Хъч иска да говори с теб — каза той, остави телефона на леглото и клекна да го включи. — Казах му, че си почиваш, но той каза, че било спешно.
— Какво има Хъч?
— Здравей, Розмари — каза Хъч. — Кажи ми, скъпа, можеш ли изобщо да излезеш или си стояла в апартамента по цял ден?
— Всъщност, не съм излизала — отвърна Розмари и погледна Гай. — Но това не значи, че не мога. Защо?
Гай също я гледаше и слушаше намръщен.
— Има нещо, за което бих искал да поговорим — каза Хъч. — Може ли да се видим утре сутрин в единадесет пред сградата на „Сийграм“?
— Да, щом искаш — отвърна тя. — Но какво има? Не можеш ли да ми кажеш сега?
— Предпочитам да не го правя — отвърна той. — Не е чак толкова важно, така че недей да се притесняваш отсега. Можем да си направим една късна закуска или пък ранен обяд, ако искаш.
— Добра идея.
— Добре тогава. В единайсет пред сградата на „Сийграм“.
— Окей. Намери ли си ръкавицата?
— Не, нямаше я там — отвърна той. — И без това е време да си купя други. Лека нощ, Розмари. И приятни сънища.
— И на теб също. Лека нощ — и тя затвори.
— За какво се обажда толкова късно? — попита Гай.
— Иска да се срещнем утре сутрин. Има нещо, за което иска да поговорим.
— Не каза ли какво е то?
— Нито дума.
— Май съвсем се е побъркал покрай тия детски приключенски романи — каза Гай и усмихнато поклати глава. — Къде ще се срещнете?
— Пред сградата на „Сийграм“ в единадесет.
Гай изключи телефона и излезе с него от стаята, но почти веднага се върна.
— Уж ти си бременна, пък на мен ми се прияждат разни неща — каза той, включи отново телефона и го остави на нощното шкафче. — Излизам да си купя един сладолед. Ти искаш ли?
— Да.
— Ванилов?
— Чудесно.
— Ще гледам да се върна бързо.
Той излезе, а Розмари се облегна на възглавницата, вперила поглед пред себе си, а книгата лежеше забравена в скута й. За какво ли искаше да говори с нея Хъч? Каза, че не било чак толкова важно. И все пак не би могло да бъде и маловажно. Щеше ли иначе да й определи среща? Може би нещо, отнасящо се до Джоан? Или пък за някое от другите момичета, които бяха живели заедно с нея?
Тя дочу звънеца на семейство Кастивът. Може би беше Гай. Вероятно ги питаше дали не искат сладолед или сутрешен вестник. Колко мило от негова страна.
Болките й се усилиха.