Айра Левин
Бебето на Розмари (17)

Седма глава

Помисли си дали да не отвори пакета още в таксито, но собственикът бе снабдил колата с допълнителни пепелници и огледала, както и табелки с изискването да се спазва чистота. Канапът и опаковката щяха да дойдат твърде много на шофьора. Затова тя първо се прибра у дома, свали обувките, роклята и колана и навлече новия си широк яркозелен пеньоар на черти.

На входната врата се позвъни и тя отиде да отвори с все още неотворения пакет в ръце. Беше Мини, която й носеше напитката и пастичката.

— Чух, че се прибираш — рече тя. — Явно поменът не е бил много продължителен.

— Да — потвърди Розмари и пое чашата. — Зет му и един друг човек казаха по няколко думи за него и за това колко ще ни липсва и това беше. — Тя отпи малко от рядката зелена течност.

— Много разумно са постъпили. Няма нужда от дълги церемонии — каза Мини. — Я, пощаджията мина ли вече?

— Не, току-що ми го дадоха — отвърна Розмари, отпи още една глътка и реши да не се впуска в подробности за това кой и защо й е дал пакета и за цялата история, че Хъч е дошъл в съзнание.

— Дай ми го, ще го подържа — каза Мини и взе пакета.

— Благодаря ти — рече Розмари и с освободената ръка пое пастата.

Докато тя ядеше и пиеше, Мини претегли в ръка пакета.

— Книга ли е?

— Да — кимна Розмари. — Мислела да ми го изпрати по пощата и после се сетила, че днес сигурно ще се видим.

— О — възкликна Мини като прочете адреса на Грейс. — Познавам тази къща. Семейство Гилмор живееха там преди да се преместят в сегашното си жилище.

— Така ли?

— Много пъти съм ходила там. „Грейс“. Това е едно от любимите ми имена. Сигурно е някоя от твоите приятелки?

— Да — отвърна Розмари. Така беше по-лесно, отколкото да се впуска в подробности, пък и без това нямаше никакво значение.

Тя довърши пастата и питието, взе пакета от Мини и й подаде чашата.

— Благодаря — рече тя усмихната.

— Ей, щях да забравя — рече Мини. — Роман ще слиза след малко до химическото чистене. Искаш ли да отнесе нещо, или ако имаш да вземаш нещо от там?

— Не, нищо, благодаря. Ще се видим ли по-късно?

— Разбира се. Защо не вземеш да подремнеш?

— Точно това смятах да направя. Довиждане.

Тя затвори вратата и отиде в кухнята. Отряза канапа с нож и разтвори кафявата опаковка. Заглавието на книгата беше „Всички те са магьосници“ от У. К. Пърси. Не беше нова книга, защото златните букви по черната корица едва личаха. На първия празен лист тя видя подписа на Хъч, а под него бе написано „Торки, 1934“. В долния край на корицата беше залепен малък син етикет с надпис „Книжарница Дж. Уагхорн и Син“.

Розмари тръгна с книгата към всекидневната, като пътьом прелистваше страниците. Тук-там се срещаха снимки на хора от Викторианската епоха с почтен вид, а в самия текст имаше подчертани пасажи и бележки в полето, познати й от книги, които Хъч й бе давал да чете, когато приятелството им напомняше връзката между Хигинс и Елиза^[1]. Една от подчертаните фрази гласеше: „плесента, която те наричат «Дяволски пипер»“.

Тя седна на единия от еркерите и прегледа съдържанието. Веднага забеляза името Ейдриън Маркато; така бе озаглавена четвъртата глава. В други глави се разказваше за други хора, всеки от които, както предполагаше заглавието на книгата, се занимаваше с магьосничество: Жил дьо Ре, Джейн Уенмън, Алистър Кроули, Томас Уеър. Последните две глави се наричаха „Как се практикува черна магия“ и „Магьосничеството и култът към Сатаната“.

Розмари отвори книгата на четвърта глава и набързо прегледа двадесетте й страници. Маркато се родил в Глазгоу през 1846, но скоро след това родителите му се преселили в Ню Йорк (подчертано) и починал на остров Корфу през 1922. Имаше описание на вълненията, предизвикани от него през 1896, когато заявил, че е извикал духа на Сатаната и тълпата го нападнала пред Брамфорд (а не във фоайето, както бе казал Хъч). Подобни неща се били случили и в Стокхолм през 1898 и в Париж през 1899. На едната страница беше сниман в цял ръст — мъж с хипнотичен поглед и черна брада, който за миг се стори познат на Розмари. А на гърба на страницата имаше още една снимка в по-непринудена обстановка — беше седнал в някакво парижко кафене със съпругата си Хесия и синът си Стивън (подчертано).

Затова ли Хъч беше държал толкова тя да получи книгата; за да прочете по-подробно за живота на Ейдриън Маркато? Но защо? Беше изрекъл предупрежденията си много по-отдавна и после бе признал, че опасенията му са неоправдани. Тя продължи да прелиства книгата по-нататък и към края се зачете в още подчертани фрази. „Не бива да се съмняваме, обаче“, гласеше една от тях, „че независимо дали ние вярваме или не, те положително вярват в това“. И след няколко страници пак срещна подчертан пасаж: „широкоразпространеното вярване, че младата кръв притежава голяма сила“; и по-нататък „заобиколени от свещи, които, естествено, също са черни“.

Черните свещи, които Мини бе донесла в нощта, когато спря тока. Хъч бе силно впечатлен от цвета им и бе започнал да разпитва за Мини и Роман. Нима това искаше да й каже той с тази книга? Че те са магьосници? Мини с нейните билки и амулети с танис, Роман с неговия пронизващ поглед? Но те не бяха никакви магьосници, нали? Не бе възможно.

Тогава тя си спомни останалата част от посланието на Хъч, че заглавието на книгата е анаграма. „Всички те са магьосници“, Тя се опита мислено да разбърка буквите, да ги превърне в нещо смислено, което да й подскаже нещо. Не успя. Буквите бяха прекалено много. Огледа се за лист и молив, но се сети, че по-лесно ще се справи с комплекта за игра на анаграми.

Взе кутията от спалнята, седна отново на еркера, сложи дъската на коленете си и извади от кутията буквите, от които се състоеше заглавието на книгата. Бебето, което бе кротувало през цялата сутрин, сега се размърда. „Сигурно ще си голям специалист по играта на анаграми“, помисли тя с усмивка. Бебето пак ритна.

— Хей, по-спокойно — рече тя.

Започна да разбърква буквите от заглавието и да се опитва да ги свърже по друг начин. Първо подреди „скитам часове“, а след няколко размествания на малките дървени плочки, успя да напише „всичко там гине“. И двете обаче май нищо не означаваха. Не й говореха нищо и следващите попадения „тъмни саги“, „гномът скача“ и „стигам висини“. Така или иначе, те не бяха истински анаграми, понеже включваха по-малко букви, отколкото имаше в заглавието на книгата. Това беше някаква глупост. Как можеше заглавието на някаква книга да представлява скрито послание и то предназначено единствено за нея? Хъч не е бил на себе си, нали и Грейс Кардиф каза същото? Губеше си времето. „Сън мечта“. „Стаени маски“…

А може би не името на книгата, а това на автора беше анаграма. Може би У. К. Пърси беше някакъв псевдоним и колкото повече го гледаше, толкова повече, й се струваше, че е така.

Взе други букви.

Бебето риташе.

У. К. Пърси беше С. И. Купър. Или пък Р. У. Къпис.

Това пък съвсем нищо не значеше.

Горкият Хъч.

Тя взе дъската, наклони я и изсипа буквите отново в кутията. Книгата, която лежеше до нея на седалката в еркера, се бе разтворила на страницата със снимката на Едриън Маркато и семейството му. Може би Хъч беше натиснал по-силно там, за да я държи разтворена, докато подчертава името „Стивън“.

Сега бебето си лежеше спокойно и не помръдваше.

Тя отново взе дъската в скута си и извади от кутията буквите, с които да напише „Стивън Маркато“. След като ги подреди, тя ги разгледа за миг и започна да ги размества. Без погрешни ходове и без да направи нито едно излишно движение, тя написа с тях „Роман Кастивът“.

Сега бебето помръдваше съвсем, съвсем леко.

 

 

Тя прочете цялата глава за Ейдриън Маркато и другата — „Как се практикува черна магия“. После отиде в кухнята и хапна малко салата с риба тон, марули и домати, замислена за току-що прочетеното.

Тъкмо започваше главата „Магьосничеството и култът към Сатаната“, когато някой отключи входната врата, но не можа да я отвори заради веригата. После звънна и тя отиде да отвори. Беше Гай.

— За какво е тая верига? — попита той, когато влезе.

Тя не каза нищо, само заключи вратата и отново пусна веригата.

— Какво има? — отново попита Гай. Носеше букет маргаритки и една кутия от магазин „Бронзини“.

— Да влезем и ще ти обясня.

Гай й поднесе маргаритките и я целуна.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя и отиде в кухнята.

— Как мина поменът?

— Добре. Беше много кратък.

— Купих си ризата, която видяхме в „Ню Йоркър“ — каза той и се запъти към спалнята. — Хей, — извика той оттам — „В един ясен ден“ и „Небостъргач“ са свалени от сцената.

Тя сложи маргаритките в една синя кана и ги отнесе във всекидневната. Гай се появи от спалната и й показа ризата. Тя каза, че много я харесва.

— Знаеш ли кой всъщност е Роман? — запита го тя след това.

— Какво искаш да кажеш, скъпа? — запита той, като я гледаше изненадано. — Той си е Роман.

— Той е синът на Ейдриън Маркато — рече тя. — Човекът, който казал, че извикал духа на Сатаната и бил нападнат от тълпата. Роман е неговият син Стивън. „Роман Кастивът“ е „Стивън Маркато“ с разместени букви… анаграма.

— Кой ти каза? — запита Гай.

— Хъч — отвърна Розмари. После разказа на Гай за книгата „Всички те са магьосници“ и за посланието на Хъч. Показа му книгата, той остави ризата, взе я, прочете заглавната страница и съдържанието и бавно запрелиства страниците, като внимателно ги разглеждаше.

— Тук е на трийсет години — каза Розмари. — Виждаш ли очите?

— Може пък и да е съвпадение — рече Гай.

— И още едно съвпадение, че той живее тук? В къщата, в която е израсъл Стивън Маркато? — Розмари поклати глава. — Освен това и по възраст съвпадат. Стивън Маркато е роден през август 1886, което значи, че сега е на седемдесет и девет години, на колкото е и Роман. Не е просто съвпадение.

— Не, предполагам, че не е — съгласи се Гай и продължи да прелиства книгата. — Сигурно наистина е Стивън Маркато. Горкият дядка! Нищо чудно, че си е променил името така, като има такъв откачен баща.

— Но не мислиш ли, че и той е като… баща си? — запита Розмари, като го гледаше несигурно.

— Какво искаш да кажеш? — запита Гай усмихнато. — Че е магьосник? Че е поклонник на дявола?

Тя кимна.

— Роз! — изненада се той. — Шегуваш ли се? Наистина ли смяташ… — Той се засмя и й върна книгата. — Не, миличка, не може…

— Това е религия — възрази тя. — Много стара религия, която е била отречена и… преследвана.

— Добре де — съгласи се той. — Но в наши дни?

— Баща му е бил мъченик за тази религия — обясни тя. — Или поне той вярва, че е така. Знаеш ли как е умрял Ейдриън Маркато? В някаква конюшня. На Корфу. Където и да се намира това място. Защото не са го пуснали в хотел. Наистина, казали му „Няма стая за вас“. И той починал в конюшнята. И той е бил с него. Роман. Мислиш ли, че може да се откаже такова нещо?

— Мила моя. Сега сме 1966-та.

— Тази книга е издадена 1933-та — възрази Розмари. — Тогава в Европа е имало сборища… така ги наричат. Това са техните паства. В Европа, в Северна и Южна Америка, в Австралия. Мислиш ли, че всичките тези хора са измрели само за трийсет и три години? И тук има такова сборище и в него са Мини и Роман, заедно с Лора-Луис, и Фонтейнови и Гилморови. Тези събирания с флейтата и песните им — това са шабати или каквото там им викат!

— Миличка, — започна Гай — не се вълнувай толкова. Нека…

— Прочети какво правят, Гай — викна тя, като протегна към него разтворената книга и почука с показалец по страницата. — В техните ритуали се използва кръв, защото кръвта има сила, а кръвта, която най-много им върши работа е кръвта от бебе, което още не е кръстено. И не само кръвта, те използват и месото!

— За Бога, Розмари!

— Защо бяха толкова любезни към нас? — настояваше тя.

— Ами просто са такива хора. А ти за какви ги мислиш, за някакви маниаци?

— Точно така! Истински безумци, които си въобразяват, че имат някаква магическа сила, че са вещици от приказките и изпълняват всякакви налудничави ритуали, защото са… болни и откачени маниаци!

— Миличка…

— Онези черни свещи, които донесе Мини са били от черна литургия! Те помогнаха на Хъч да се досети. А всекидневната им е опразнена в средата, за да имат място.

— Мила моя, те са възрастни хора и си имат своя среда от приятели. Когато се събират, доктор Шанд просто пуска грамофона. А черни свещи можеш да си купиш от всеки магазин за домашни потреби. Не само черни, но и червени, зелени, и сини. А стаята им е почти празна, защото Мини нищо не разбира от мебелиране. Добре, бащата на Роман е бил откачен, но това не значи, че Роман прилича на него.

— Никога няма да стъпят в този апартамент — каза Розмари. — Нито единият, нито другият. Нито Лора-Луис и останалите. И няма да ги пусна да припарят до бебето.

— Самият факт, че Роман си е сменил името доказва, че не прилича на баща си — възрази Гай. — Ако се гордееше с това име, щеше да го запази.

— Ами той го е запазил — рече Розмари. — Той просто го е преобърнал, но не го е заменил за друго. И затова го пускат в хотелите.

Тя се приближи към прозореца, където още лежеше кутията с анаграми.

— Никога вече няма да ги пусна тук — рече тя. — И щом бебето порасне достатъчно, искам да дадем жилището под наем и да се преместим. Не ги искам близо до нас. Хъч беше прав. Изобщо не трябваше да идваме в тази къща. — И тя се загледа навън през прозореца, здраво стиснала книгата в две ръце и разтреперана. Гай помълча, загледан в нея.

— Ами доктор Сейпърстайн? Какво ще кажеш за него? И той ли е в сборището? — иронично запита той.

Тя се обърна и го изгледа.

— В крайна сметка — продължи той — има и вманиачени лекари, не е ли така? Може би най-голямата му мечта е да обикаля пациентите си, яхнал на метла?

Тя пак се обърна към прозореца вече поуспокоена.

— Не, не мисля, че и той е от тях — рече тя. — Той е… прекалено интелигентен.

— А освен това, той е евреин — засмя се Гай. — Е, радвам се, че изключи поне един човек от Мак Картиевската си атака. Да говориш за лов на вещици в наши дни, ама че щуротия! И за обща вина по роднинска линия.

— Аз не твърдя, че те наистина са магьосници — възрази Розмари. — Аз зная, че те всъщност не притежават свръхестествена сила. Но има хора, които наистина вярват, макар че за нас това е глупост. Точно както роднините ми вярват, че Бог чува молитвите им, и че нафората представлява тялото на Исус. Мини и Роман вярват в своята религия, вярват и спазват ритуалите й, сигурна съм в това. И нямам намерение да рискувам безопасността на бебето.

— Няма да даваме под наем и да се местим — каза решително Гай.

— Напротив, ще го направим — каза Розмари и го погледна.

— По-късно ще говорим за това — отвърна той и взе отново ризата.

— Той те излъга — рече тя. — Баща му не е никакъв режисьор. И изобщо няма нищо общо с театъра.

— Добре де, значи ме е преметнал — отвърна той. — Кой, но дяволите, не го прави? — И той влезе в спалнята.

Розмари седна до кутията с играта. Затвори я и след малко отново взе книгата и започна да чете последната глава за „Магьосничеството и култът към Сатаната“. Гай остави ризата в спалнята и се върна във всекидневната.

— Мисля, че не бива повече да четеш тази книга — каза той.

— Искам просто да прочета последната глава — рече Розмари.

— Не днес, скъпа — рече Гай и се приближи към нея. — И без това си достатъчно превъзбудена. Това не се отразява добре нито на теб, нито на бебето. — Той протегна ръка и зачака тя да му даде книгата.

— Не съм превъзбудена — възрази тя.

— Цялата трепериш — каза той. — Трепериш от пет минути насам. Хайде, дай ми я. Утре ще я прочетеш.

— Гай…

— Не — настоя той. — Говоря съвсем сериозно. Хайде, дай ми я.

— О-ох — въздъхна Розмари и му я подаде. Той отиде до библиотеката, протегна се и я сложи възможно най-високо, върху двата тома на Кинзи^[2].

— Утре ще я прочетеш — успокои я той. — Днес ти се насъбра достатъчно с този помен и всичко останало.