Айра Левин
Бебето на Розмари (14)

Четвърта глава

Преди ядеше месото недопечено, сега започна да го яде почти сурово — печеше го на скарата, само колкото да му отнеме студенината от хладилника и да хване лека коричка.

Седмиците преди празниците и самите дни около Коледа й действаха потискащо. Болката се усили, стана толкова жестока, че нещо у Розмари се прекърши — всякакво желание за съпротива и даже споменът, че някога се е чувствала по-добре. Тя спря да реагира, спря да говори на доктор Сейпърстайн за болката, спря даже да мисли за нея. До сега болката беше вътре в нея. Сега Розмари се чувстваше потопена в нея. Болката беше навсякъде, беше самото време, беше целият свят. Вцепенена от изтощение, тя започна да спи и да яде повече — повече сурово месо.

Изпълняваше машинално задълженията си: готвеше и чистеше, изпрати коледни картички на роднините — нямаше сили за телефонни разговори — и приготви пликове с новички банкноти за портиерите, за мъжете, които обслужваха асансьора и за мистър Миклъс. Преглеждаше вестниците и се опитваше да се заинтересува от студентите, които изгаряха повиквателните си за войната във Виетнам и от заплахите за транспортна стачка на целия градски транспорт. Не успя, защото това бяха новини от някакъв въображаем свят. Не съществуваше друга реалност, освен нейния свят на болката. Гай купи коледни подаръци за Мини и Роман. Решиха да не купуват нищо един за друг. Мини и Роман им подариха масичка на колелца.

Няколко пъти отидоха на кино, но през повечето вечери си стояха у дома или отиваха у Мини и Роман, където се запознаха със семействата Фонтейн, Гилмор и Уийс, с някаква жена, на име мисис Сабатини, която винаги носеше и котката си, и с доктор Шанд, пенсионирания зъболекар, който бе направил верижката за танисовия амулет на Розмари. Това бяха все възрастни хора, които се отнасяха към нея любезно и загрижено и очевидно разбираха, че тя никак не е добре. Лора-Луис също беше там, а понякога и доктор Сейпърстайн се присъединяваше към групата. Роман беше грижовен домакин; непрекъснато пълнеше чашите и предлагаше нови теми за разговор. В полунощ на Нова година той вдигна тост: „за 1966-та. Година Първа“, което много учуди Розмари, макар че всички останали разбираха за какво става дума и го одобриха. Тя се почувства, като че ли не е разбрала някаква литературна или политическа аналогия, ясна за всички. Не че я беше грижа. Обикновено тя и Гай си тръгваха рано, той оставаше при нея докато си легне и после отново се връщаше там. Той беше любимец на жените в компанията, които се събираха около него и се смееха на шегите му.

Положението на Хъч не се променяше, все още беше в кома, за която никой нямаше обяснение. Грейс Кардиф се обаждаше почти всяка седмица.

— Не, нищо не е станало, няма никаква промяна — винаги казваше тя. — И все още не знаят от какво е. Казват, че може и утре да се събуди или да заспи още по-дълбоко и никога да не се събуди.

На два пъти Розмари отиде в „Св. Винсънт“ и стоя до леглото на Хъч, безпомощно загледана в затворените му очи и заслушана в едва доловимото му дишане. Втория път, в началото на януари, тя завари в стаята дъщерята на Хъч, Дорис, която седеше до прозореца и плетеше брюкселска дантела. Преди година Розмари се бе запознала с нея в апартамента на Хъч. Беше ниска, приятна жена между трийсет и четиридесет годишна, женена за психоаналитик, роден в Швеция. Приличаше много на Хъч на млади години, само че с перука.

Дорис не я позна и когато Розмари отново й се представи, притеснено се извини.

— Моля ви, недейте — усмихна се Розмари. — Зная, че изглеждам ужасно.

— Не, изобщо не сте се променили — каза Дорис. — Просто аз ужасно забравям физиономии. Понякога забравям как изглеждат дори децата ми, наистина.

Тя остави плетивото си, а Розмари придърпа друг стол и седна до нея. Заговориха за състоянието на Хъч и видяха как сестрата смени банката, от която по тръбичка капеше течност във вената му.

— Знаете ли, че с вас имаме общ познат, гинеколог? — запита Розмари, когато сестрата излезе. Тогава заговориха за бременността на Розмари, за доброто име на доктор Сейпърстайн и за професионализма му. Дорис се изненада, когато разбра, че Розмари ходи на преглед всяка седмица.

— Мен ме преглеждаше само веднъж месечно — каза тя. — Разбира се, не и като наближи раждането. Тогава ходех веднъж на две седмици. А след това и всяка седмица, но само в последния месец. Мислех, че такава е обичайната практика.

Розмари нямаше какво да отвърне на това, а Дорис отново се притесни.

— Но предполагам, че всяка бременност си има своите закони — каза тя с усмивка, за да поправи нетактичността си.

— И той ми каза същото — съгласи се Розмари.

Същата вечер тя каза на Гай, че доктор Сейпърстайн е преглеждал Дорис само веднъж месечно.

— Нещо при мен не е в ред — каза тя. — И той го е знаел от самото начало.

— Не ставай глупава — рече Гай. — Щеше да ти го каже. А ако не на теб, на мен със сигурност щеше да ми каже.

— Има ли такова нещо? Казал ли ти е?

— Категорично не, Роз. Кълна се в Бога.

— Тогава защо трябва да ходя при него всяка седмица?

— Може би сега работи по този начин. Или може би за теб се грижи по-добре, понеже си приятелка на Мини и Роман.

— Не е това.

— Ами не знам, питай него — каза Гай. — Може би му е по-приятно да преглежда теб, отколкото нея.

След два дни тя наистина попита доктора.

— Розмари, Розмари — каза той с укор. — Не ти ли казах нещо за разговорите с приятелки? Не казах ли, че всяка бременност е различна?

— Да, но…

— Значи и отношението на лекаря към всеки пациент трябва да бъде различно. Дорис Алърт беше родила две деца преди да дойде при мен и то без никакви усложнения. При нея не се налагаха толкова грижи както при първа бременност.

— Винаги ли преглеждате жените, на които им е за пръв път по веднъж в седмицата.

— Опитвам се — отвърна той. — Понякога не успявам. Но при теб всичко е наред, Розмари. Болката ще престане много скоро.

— Напоследък ям сурово месо — каза тя. — Само леко затоплено.

— А нещо друго необичайно забелязала ли си?

— Не — каза тя учудена; това не беше ли достатъчно странно?

— Яж спокойно всичко, което ти се яде — каза той. — Казах ти, че ще ти се приядат необичайни неща. Имал съм пациентки, които ядяха хартия. И престани да се тревожиш. Нищо не крия от пациентките си. Това щеше да ми усложни живота. Говоря ти самата истина, разбрахме ли се?

Тя кимна.

— Поздрави Мини и Роман от мен — рече той. И Гай също.

 

 

Започна втория том на „Упадъкът и разгромът“ и започна да плете на Гай шал на червени и оранжеви ивици, да го носи по време на репетиции. Стачката в градския транспорт беше започнала, но на тях почти не им се отрази, защото по това време повече си стояха у дома. Късно следобед наблюдаваха от еркерните прозорци тълпи от хора, които бавно се движеха ниско долу.

— Вървете, селяни! — мърмореше Гай. — Отивайте си у дома и то по-бързичко!

Скоро след като сподели с доктор Сейпърстайн, че яде почти сурово месо, Розмари се усети, че дъвче сурово сърце от пиле, от което още капеше кръв. И това в четири и петнайсет сутринта, в кухнята. Тя видя отражението си в металната повърхност на тостера и погледна ръката си, в която стискаше парче от недояденото сърце. От пръстите й капеше кръв. След миг тя отиде до коша за боклук и хвърли сърцето вътре. После пусна водата и изплакна окървавената ръка. Без да спира крана, тя се наведе над умивалника и започна да повръща.

След това пийна малко вода, изми лицето и ръцете си и почисти мивката. Спря водата, избърса си лицето и постоя така, замислена. После извади лист и молив от едно от чекмеджетата, седна на кухненската маса и започна да пише.

 

 

Гай влезе по пижама в кухнята малко преди седем. Завари я да преписва някаква рецепта от готварската книга, разтворена на масата.

— Какво, за Бога, правиш тук по това време? — попита той.

— Измислям менюто — каза тя и вдигна поглед към него. — Ще имаме гости. Ще ги поканим на двайсет и втори януари. Това не е другата, а по-другата събота. — Тя огледа пръснатите по масата листчета и му показа едно от тях. — Ще поканим Елиз Дънстан и съпруга й — започна тя. — Джоан с новото й гадже, Джими и Тайгър, Алън с гадже, Лу и Клодин, семейство Чен, семейство Уендъл, Ди Бертийон с гадже, освен ако нямаш нищо против, Майк и Педро, Боб и Теа Гудман, семейство Кан, — и тя махна по посока на апартамента им, — и Дорис и Аксел Алърт, ако пожелаят да дойдат. Дорис е дъщерята на Хъч.

— Знам — каза Гай.

— Мини и Роман не са поканени — каза тя, като остави листчето. — Нито пък Лора-Луис, нито разните там Фонтейн, Гилмор и Уийс. Нито доктор Сейпърстайн. Това е много специално парти. Трябва да си под шейсетте, за да получиш покана.

— Брей! — възкликна Гай. — Тъкмо си мислех, че и аз не влизам в категорията на поканените.

— Влизаш, влизаш — успокои го Розмари. — Ти ще обслужваш бара.

— Супер! — каза Гай без особен възторг. — Наистина ли мислиш, че идеята ти е добра?

— Това е най-добрата ми идея от месеци насам.

— Не мислиш ли, че първо трябва да попиташ доктор Сейпърстайн?

— Че защо? Аз просто си каня гости. Няма да преплувам Ламанша или да изкачвам Анапурна.

Гай отиде до мивката, пусна водата и подложи чаша под струята.

— Тогава ще бъда в период на репетиции, нали знаеш? — каза той. — Започваме на седемнайсети.

— Не те карам да правиш нищо — успокои го тя. — Просто се прибери вкъщи и бъди очарователен.

— И да обслужвам бара. — Той спря водата и отпи от чашата.

— Може и да наемем барман — каза Розмари. — Онзи, когото бяха наели Джоан и Дик. А когато решиш, че ти се спи, обещавам да изгоня всички гости.

Гай се обърна и я изгледа.

— Искам да се видя с приятелите си — обясни тя. — Не с Мини и Роман. Писна ми от Мини и Роман.

Той извърна очи, после погледна към пода, а после отново към нея.

— Ами болката ти? — запита той.

— Още ли не си разбрал? — усмихна се сухо тя. — Ще премине след ден-два. Нали така каза доктор Сейпърстайн?

Всички поканени обещаха да дойдат с изключение на семейство Алърт, заради състоянието на Хъч, и семейство Чен, които по това време щяха да бъдат в Лондон да снимат Чарли Чаплин. Барманът не беше свободен, но им препоръча друг свой колега. Розмари отнесе една широка рокля от кафяво кадифе на химическо чистене, записа си час при фризьора, поръча вина и концентрати и продуктите за някакво чилийско ястие от морски животни, наречено „чупе“.

В четвъртъка преди партито Мини пристигна с напитката и завари Розмари да отделя месо от омари и от опашките на лангусти.

— Изглежда интересно — каза тя. — Какво представлява?

Розмари й описа ястието, застанала на входната врата със студената чаша в ръка.

— Смятам да го сложа в камерата и да го опека в събота вечер. Поканили сме приятели на гости.

— О, значи имаш настроение за гости? — изненада се Мини.

— Да, наистина — рече Розмари. — Те са ни стари приятели, с които отдавна не сме се виждали. Те дори не знаят още, че съм бременна.

— Ако искаш с удоволствие ще ти помогна — предложи Мини. — Мога да сервирам яденето вместо теб.

— Благодаря, много си мила — каза Розмари, — но аз наистина ще се справя и сама. Всъщност ще бъде нещо като коктейл и почти няма какво да се сервира.

— Мога да ти помогна, като им поемам палтата.

— Не, наистина, Мини. И без това ми помагаш достатъчно.

— Е, кажи ми все пак, ако си промениш мнението — каза Мини. — Хайде сега, изпий си питието.

— Бих предпочела да не го пия сега — каза Розмари като първо погледна чашата, а после и Мини. — Не веднага. Ще го изпия след минутка и ще дойда да ти върна чашата.

— Не е добре да престоява дълго — каза Мини.

— Няма да се бавя — каза Розмари. — Хайде, върни се вкъщи и след малко ще ти донеса чашата.

— Ще изчакам, за да не се разкарваш до нас.

— Не, няма нужда да го правиш — каза Розмари. — Ставам нервна, когато някой ме гледа как готвя. Освен това, по-късно ще излизам, така че ще мина точно покрай вас.

— Ще излизаш ли?

— Ще пазарувам. Хайде, тръгвай, Мини. Наистина си прекалено добра към мен.

— Не се бави с питието — каза Мини и пристъпи към коридора. — Ще загуби силата на витамините.

Розмари затвори вратата. Отиде в кухнята и постоя малко с чашата в ръка. После пристъпи към умивалника и изсипа питието на тънка бледо зелена струйка право в канала.

Довърши „чупе“-то, като си тананикаше и се чувстваше доволна от себе си. След като го захлупи и го прибра в камерата, тя си направи питие по собствена рецепта — с мляко, сметана, едно яйце, захар и шери. Размеси съставките в един затворен буркан и го сипа в чаша. Имаше светлокафяв цвят и изглеждаше апетитно.

— Дръж се, Дейвид или Арманда — каза тя, опита го и реши, че е превъзходно.