Барбара Картланд
Бягство от страстта (9)

Глава девета

— Но, мила, ти трябва да разбереш! — каза Джак. — Не може да не ме разбираш!

— Не, не те разбирам — отвърна Фльор. — Бил си сгоден затова момиче морално, дори и да не е било официално обявено. Знаел си това и е можело поне честно да ми кажеш за нея.

— Защо да ти казвам? Нима не разбираш, че тогава това нямаше никакво значение. Бяхме обвързани с този годеж още като деца. Е, мисля, че до известна степен гледахме на това сериозно, но майка ми не я одобряваше, а също и Моли.

— Все едно, ти си бил сгоден — настояваше Фльор.

— Е, щом искаш така да го наричаш — неспокойно каза Джак. — Освен това, и да ти бях казал, дали то щеше да промени много нещата?

Фльор се поколеба. Опитваше се да бъде честна към самата себе си. Изпитваше ужас от мисълта, че една жена може да отнеме мъжа на друга жена.

През всичките тези години, през които знаеше за изневерите на Силвия по отношение на баща й, те бяха оставили отпечатък в съзнанието й. Имаше нещо неприятно в това да бъдеш ухажвана от мъж, който по един или друг начин принадлежи на друга жена.

— Не разбираш ли? — не спираше да задава все този въпрос Джак.

Той не искаше да си признае, макар че дълбоко в себе си тя бе уверена, че е така, че е засрамен от поведението си.

— Но това нямаше никакво значение там — патетично й бе казал той и тя бе съгласна с него.

Когато живееха във фермата, те имаха усещането, че са изолирани в някакъв собствен свят, в който обикновените неща нямаха никакво значение.

Ала Фльор се питаше колко ли пъти Джак бе мислил за Нанси. Колко ли пъти умът му бе литвал към това момиче, което също го е обичало.

Не можеше да му прости, не можеше да забрави онзи миг в салона, когато думите на майка му бяха вледенили сърцето й и я бяха накарали отново да усети как целият свят, който познаваше, рухва с гръм и трясък.

Ако не бе толкова жестоко обидена и наранена, тя може би щеше да изпита съжаление към Джак. Като толкова много други мъже преди него и той се разкъсваше между две жени.

По-късно, когато видя Нанси, тя разбра. Тя беше от оня тип момичета, крехки и търсещи опора, които винаги ще се харесват на мъжествените младежи. Имаше бърз ум и беше забавна и въпреки външния си вид, несъмнено бе много силна.

Но беше от типа жени, които винаги ще бъдат закриляни и глезени, от онези, които мъжете наричат „Моята малка женичка“ откакто свят светува. Жени, които, след като са хванали един мъж, никога не го пускат.

Още от първия миг, в който я видя, Фльор разбра, че заровете са хвърлени.

Тя вече беше решила, че трябва да напусне къщата на семейство Рейнолдз и че трябва да забрави Джак. И все пак дълбоко у нея проблясваше една слаба надежда, че това няма да се наложи, че нейната любов е по-силна от всичко друго на света.

Джак я беше помолил да остави нещата така поне за момента, без да предприема нищо.

— Защо изобщо трябва да говорим? — питаше той. — Не дължа никакво обяснение на Нанси. И изобщо, в момента не може и дума да става да се оженя за когото и да е. Нали ти казах, че трябва да изчакам. И без това в тези несигурни времена няма никакъв смисъл да оставиш след себе си една нещастна вдовица.

Жестокостта на думите му я накара да се разплаче.

— Не говори така — молеше го тя.

Но знаеше, че с тези думи той само искаше да спечели време, за да се опита да избяга от евентуалните последствия на собствените си действия.

Много пъти искаше да го попита защо не престане да се страхува, да му обясни, че не може да се избяга от живота. Че е безсмислено да се опитва да избяга от нея, от Нанси, дори от майка си.

Но знаеше, че Джак няма да я разбере. Той бе възпитан така, че не можеше да се замисля за друго, освен за обикновените повърхностни неща.

Хранеше се, играеше голф, крикет и футбол, спеше, когато беше изморен, и четеше вестници, за да научи какво мислят и чувстват другите хора. Но той самият успяваше да не мисли и да не чувства. Той никога не бе страдал вътрешно, с цялата си душа. Но въпреки че знаеше всичко това, то с нищо не й помагаше. Тя отново и отново произнасяше името му, хълцайки в тъмнината, и цялото й същество жадуваше за него.

— Обичам те — шепнеше тя. — О, Джак, толкова те обичам!

Преди беше така сигурна в неговата любов. А сега знаеше, че предчувствието, което я бе споходило тогава във фермата на семейство Буве, сега се беше оказало вярно.

„Не мога да го понеса! — повтаряше си Фльор. — Първо Люсиен, сега и Джак!“ Тя имаше чувството, че Джак също е мъртъв, защото илюзиите й се бяха разбили и бяха мъртви. Питаше се дали ще намери сили, за да издържи, ако той все пак й предложеше да се омъжи за него.

„Бих искала да му откажа — отговаряше си тя, — но ми се струва, че няма да бъда достатъчно силна и благоразумна, за да го сторя.“

Когато на другата сутрин слезе за закуска, Джак вече беше излязъл. Беше поканен да участва в състезание по голф на някакво игрище, което се намираше на двадесет мили от дома му.

Мисис Рейнолдз почти беше свършила със закуската. Фльор си сипа кафе, взе си малко парченце бекон и точно преди домакинята да стане от масата, тя попита:

— Не мислите ли, че бих могла да отида до трудовата борса тази сутрин и да се опитам да си намеря някаква работа?

— Наистина ли търсите работа? — на свой ред попита мисис Рейнолдз. — Мисля, че вчера получихте съобщение от банката.

— Получих — отвърна Фльор. — Имам някакви пари там. Предполагам, че поне за известно време мога да продължа да живея, без да работя, но предпочитам да не го правя. Макар че се съмнявам, че ще имам достатъчно сили да се включа в някоя от женските служби в момента.

— Напълно съм сигурна, че наистина няма да можете. Всъщност вчера говорих по този въпрос с доктора.

Фльор си помисли, че в тази забележка се криеше някакъв друг смисъл. Значи мисис Рейнолдз вече разглеждаше възможността да се освободи от нежеланата гостенка, която синът й беше довел вкъщи.

— И какво каза той?

— Каза, че ще трябва да внимавате поне още три месеца. Но предполагам, че ще ви бъде разрешено да работите в някоя канцелария.

— Мисля, че ще бъде най-добре да отида до трудовата борса и да проверя.

— Идеята е много добра — съгласи се мисис Рейнолдз. — Искате ли да ви придружа?

— Предпочитам да отида сама — отвърна Фльор и мисис Рейнолдз кимна, сякаш точно това беше очаквала.

Жената, която разговаря с нея, прояви съчувствие и разбиране. Това бе една малка местна служба и чиновничката там вече бе чула за нейните преживявания.

Фльор повтори това, което бе казал лекарят, но отбеляза, че ако е необходимо ще донесе медицинско удостоверение или ще мине на преглед.

— Не е необходимо, мис Гартън — каза служителката. — Разбираме добре обстоятелствата и мислим, че е чудесно, че идвате толкова скоро. Питам се как ли сте преживели всичко това. Ами че то звучи направо като филм!

Фльор се усмихна горчиво и преди да може да спре думите си, те се изплъзнаха от устните й:

— Без традиционния щастлив край.

Жената я погледна смутено и Фльор разбра, че хората се питат дали тя ще се омъжи за Джак.

„Е, поне съм им дала тема за разговор“ — помисли с болка тя.

— Ще искате някаква работа тук, разбира се.

Фльор поклати глава.

— Не, не искам да остана в Мелфорд…

— Колко жалко, защото имам нещо, което мисля, че ще бъде подходящо за вас.

— Какво е то? — попита Фльор.

Беше решила да се махне от Мелфорд, да се махне от Джак и от всичко, което би го задържало, в ума й.

— Е, разбира се, това може и да не е работата, която би ви харесала, то е само едно предложение, но при сегашното ви състояние едва ли бихте искали нещо, което да е свързано с прекалено големи усилия. А това изглежда лесно.

— Какво е то? — отново попита Фльор.

— Да бъдете икономка и компаньонка.

— На някоя жена ли?

— Но разбира се — беше отговорът и в тона се долавяше упрек. — Всъщност, става въпрос за една важна персона. Бяхме помолени дискретно да потърсим някой подходящ, но си мисля, че ако приемете, ще бъдете толкова подходяща, че мога да ви спомена името.

— И то е?

— Мисис Мичам, майката на сър Норман Мичам. Разбира се, вие знаете кой е той.

— Собственикът на завода за двигатели — каза Фльор. Спомни си разговора с Джак, когато той й разказваше за Норман Мичам и неговия завод. Какво беше казал Джак за него: „Той е като бог Вишну“. — Бих могла да си помисля — бавно каза тя. — Дали мога да се срещна е мисис Мичам?

— Мога да ви уредя да отидете в Грейстоун Прайъри — така се казва къщата на сър Норман Мичам, нали разбирате. Намира се на около шест мили от тук. Има автобус, които минава точно покрай разклонението за имението.

— Мисля, че бих искала да се срещна с нея и да разговарям.

Изведнъж изпита любопитство по отношение на сър Норман Мичам и майка му. Не знаеше защо. Просто сега в ума й се връщаха откъси от разговора й с Джак.

Имаше нещо вълнуващо в историята за големия завод, започнал от толкова малко. Спомни си как грейна лицето на Джак, когато говореше за моторите. Колко много ги обичаше.

— Дали ще можете да отидете днес следобед?

Фльор се сепна и се върна към разговора.

— Да… да, бих искала да отида колкото се може по-скоро.

— Ако ме извините, ще проверя дали е удобно.

Фльор зачака.

Мислеше си, че един разговор с нищо няма да й навреди. Ако работата не й харесаше, нямаше да я приема. Ако пък й хареса, това бе доста далеч от Джак и майка му, за да не могат да я безпокоят без причина. Но и без това Джак скоро щеше да замине.

Като си помисли това тя усети, че сърцето й за миг замря. Той щеше да се върне в ескадрилата си. Питаше се дали никога повече няма да види лицето му, дали няма да изпита радостта от прегръдките му, вълшебството на устните му, докосващи нейните. Изведнъж от дълбините на миналото до ушите й долетя собственият й глас, който питаше:

„Обичаш ли ме? Обичаш ли ме, Джак? Никога няма да се разделяме, нали? Нали винаги ще се обичаме?“.

И отговорът на Джак:

„Толкова си красива! Винаги ще те обичам, винаги, през целия си живот!“

Колко лесно любовта можеше да изтрие всичко от съзнанието на един човек — познати хора и места, работа, задължения към другите…

Тя вдигна поглед и видя жената, която се връщаше. Тя се усмихна и каза:

— Мисис Мичам ще се радва да ви приеме днес в три часа, мис Гартън.