Барбара Картланд
Бягство от страстта (8)

Глава осма

— Джак! Джак!

— Спокойно, всичко е наред. Изпийте това.

Нечий ласкав глас й говореше и една спокойна ръка повдигна главата на Фльор от възглавницата. Тя усети как устните й се докоснаха до някаква хладна и живителна течност. Отвори очи. Видя бели стени и една медицинска сестра с бяла шапчица и със спокойно лице, което се наведе над нея. Една преграда отстрани на леглото й пречеше да види останалото.

Беше в болница. Мозъкът й бавно възприемаше този факт. После гласът започна да й говори отново.

— С вас всичко е наред. Сега сте в безопасност. Опитайте се да заспите.

Много по-късно тя започна да си припомня и остави всички събития и случки от последните часове отново да се върнат при нея. Виждаше ги ясно, с всичката им мъка и страдание, но без ужаса и страха, които я бяха обзели, когато това се случи.

Въпреки всичко, въпреки почти непреодолимите препятствия, тяхното приключение беше успяло, те бяха стигнали до дома.

Поне трима от тях бяха стигнали. Луи беше умрял точно преди да ги прибере една моторница на бреговата охрана.

Фльор мислеше най-много за него, макар че в съня си викаше името на Джак, копнееше за него и знаеше, че без неговата любов и неговата непоколебима смелост тя нямаше да може да продължи да живее.

Нищо не можеше да изтрие от паметта й спомена за това как главата на Луи лежеше в скута й. Ужаси се от факта, че той с всеки миг губеше силите си. Съзнанието, че животът му си отива и тя не е в състояние да предотврати това.

Цялата история на тяхното бягство сега изглеждаше почти фантастична, за да бъде вероятна. Сега, когато лежеше със затворени очи в меката постеля, Фльор се питаше дали някой ще им повярва, дали си струва да разказват тази история и да очакват хората да повярват на това, което приличаше на чиста измислица.

Спомняше си как бяха изминали разстоянието от фермата на Буве до лодката, спомняше си звука от стъпките им, въпреки че се стараеха да ги заглушат, като ходеха по тревата встрани на пътя и в нивите. Шумът от камъче, ритнато по невнимание, проехтяваше като пистолетен изстрел.

Отново и отново Фльор се улавяше, че мисли за това бягство като за абсолютно неразумна постъпка. Трябва да са били наистина луди, за да рискуват и да оставят сравнителното спокойствие и сигурността, да ги заменят с нещо, което приличаше на явна смърт.

Но там, на брега, тя знаеше, че е единствената, която се страхува. Джак бе развълнуван и дори превъзбуден, но външно изглеждаше напълно спокоен. Тя си мислеше, че сигурно е изглеждал точно така, когато се е готвел да излети със самолета си над вражеската територия. Усещането за предстоящото приключение бе помело от съзнанието му всякакви лични чувства.

Беше тръгнал да изпълнява задача и бе решен да я свърши добре. Фактът, че той самият може и да не дочака жив края на това пътуване, за него нямаше значение. Фльор знаеше това. Той едва ли се замисляше дори и за миг.

Анри много приличаше на Джак по темперамент, но нямаше неговия опит, нито пък се беше научил да различава чувствата си. Беше блед, а тъмните му очи блестяха от вълнение.

Беше се сбогувал със семейството си почти нетърпеливо. Мадам Буве остана със сухи очи и това като че ли изненада Фльор. Бащата на Анри бе този, който едва задържаше сълзите, които напираха в очите му, и който не можа да каже нищо, когато настъпи мигът на раздялата.

Сузан се бе притиснала до брат си по-дълго от останалите, след което с жест, който бе толкова вълнуващ поради своята простота, тя бе казала:

— Bon voyage, mon cher^[1] — и беше добавила меко: — Да живее Франция!

Да, Фльор знаеше, че няма да получи съчувствие от Джак и Анри за собствената си нерешителност. Те бяха мъже с ясно поставена цел и в момента се бяха съсредоточили само върху нея и нищо друго не ги интересуваше. Бяха решени да победят и всичко останало трябваше да отиде на заден план.

Луи бе различен. Фльор бе виждала стройния, тъмнокос младеж само веднъж преди това, но изпитваше силна симпатия към него.

Беше сигурна, че той бе много чувствителен, воден от идеализъм, който събуждаше силни патриотични чувства у него и го изпълваше с почти неестествена омраза към мъжете, които бяха окупирали страната му.

Докато се движеха мълчаливо в тъмнината на нощта, Фльор усещаше, че това е човек, с когото има твърде много общи неща. Това бе един човек, чиито нерви бяха опънати до крайност, също като нейните.

Плановете им бяха напълно уточнени. Първата им цел бе къщичката на бреговата охрана, която се намираше на носа над плажа.

Когато приближиха, оставиха Фльор да чака настрани заедно с багажа, храната и всичко останало, което им бе необходимо за пътуването.

Тя не искаше да бъде с тях, докато те се оправяха с бреговата охрана, но когато остана сама, усети, че нищо не може да бъде по-ужасно от очакването в меката тъмнина и мъглата, без да знае дали другите ще се върнат.

Струваше й се, че всеки миг ще чуе изстрели и високи гласове. Страхуваше се, че другите германци, които се намираха в селото, щяха да се притекат на помощ на охраната.

Слушаше така напрегнато, че започна да й се струва, че чува разни звуци. Изведнъж усети, че въпреки нощния хлад цялото й тяло бе плувнало в пот, а пръстите й така здраво бяха стиснали дланите на ръцете й, че ноктите се бяха впили в плътта й почти до кръв.

Десет минути… четвърт час… непрекъснато поглеждаше светещия циферблат на часовника на Джак, който той й беше оставил. Струваше й се, че никога преди това времето не е минавало толкова бавно. Като че ли цял един живот бе отброен с минутите, които бяха изминали от мига, в който я бяха оставили сама. Останала без дъх и с разтуптяно сърце тя чу, че някой приближава. Кой ли беше? Приятел или враг?

От тъмнината долетя шепот:

— Там ли си, Фльор?

Беше Джак.

— Какво стана?

Не можа да познае гласа си, който прозвуча високо и някак неестествено пискливо.

— Всичко е наред. Анри беше ударен лошо в главата, но сега е добре. Хайде.

Нямаше какво повече да си кажат. Взеха багажа и бавно, и мълчаливо заслизаха към плажа.

Истинският ужас настъпи на зазоряване. Бяха забелязани от самолет на бреговата охрана, който се връщаше от оглед. Пилотът им направи знак. Спусна се ниско над водата, направи един кръг над тях, за да ги провери.

Тогава те разбраха, че са събудили подозренията му. Явно лодката, която се намираше толкова далеч от брега, бе привлякла вниманието му.

И в следващия миг разбраха, че върху тях се изсипва дъжд от куршуми. Те падаха във водата, разкъсваха платната.

Всички легнаха на дъното на лодката и тогава Луи леко изохка.

За момент никой не смееше да мръдне. Лежаха, едва дишайки на дъното на лодката. И после, когато самолетът избръмча над главите им и отлетя, Фльор надигна глава и видя това, което с ужас си бе мислила, че ще види — червеното петно кръв на синята рибарска фланела на Луи.

Изпитаха безкрайно облекчение, когато самолетът не се върна. Направиха бинтове от разкъсани носни кърпи и превързаха Луи. След това взеха решение.

— Трябва да променим курса. Тази свиня сигурно ще изпрати патрулен катер да ни търси.

Настаниха Луи да легне колкото бе възможно най-удобно. Фльор седна до него, а Джак и Анри смениха курса на лодката, като я насочиха на изток. Най-после денят бе настъпил. Небето бе покрито с черни, буреносни облаци.

Изведнъж заваля силен дъжд, който ги измокри до кости. Морето силно се развълнува. Фльор се държеше като добър моряк, но това не можеше да се каже за Джак. Скоро тя трябваше да се оправя с двама болни, макар че Луи бе далеч по-тих от другия.

Той лежеше неподвижен. Само от време на време потръпваше и казваше, че му е студено. Натрупаха всички дрехи отгоре му. Накрая Фльор свали и своето палто и го обви около краката му.

Лодката започна да пропуска вода. След известно време Фльор помоли Анри да премести Луи така, че главата му да легне в скута й. Бяха си взели малко храна. Имаше картофи, хляб и две бутилки вино.

Накараха Луи да пийне малко от виното, като го наливаха между устните му, но скоро той изпадна в безсъзнание. Нямаше болки, но Фльор се страхуваше, че раната му е смъртоносна.

Джак непрекъснато получаваше пристъпи на морска болест, а Фльор също бе замаяна и й се повдигаше от силното вълнение.

Само Анри се държеше, взираше се напред в мрака и управляваше лодката. Целият бе мокър, тъмната му коса беше залепнала на челото му, но той като че ли не забелязваше това. Бе глух и сляп за всичко останало, освен за едно — да ги изведе на безопасно място.

Когато взе да се мръква, те разбраха, че ще им се наложи да прекарат още една нощ в морето. Наоколо нямаше и следа от бряг и накрая Анри след много извинения и обяснения си призна, че е загубил посоката.

— Защо нямаме компас? — непрекъснато повтаряше Джак, макар че много добре знаеше, че не бяха успели да намерят.

Моторът продължаваше да работи с пухтене. По време на бурята лодката се движеше бавно, но въпреки това той продължаваше да работи.

Нощта беше студена. Те трепереха без палтата си, а челото на Луи беше ледено. Ръцете му също, в цялото му тяло като че ли вече нямаше никакъв живот.

Един-два пъти през тези дълги часове Фльор изпадаше в някакъв унес. Не беше обикновено заспиване. Просто като че ли мозъкът й бе прекалено изтощен, за да може да функционира, и трябваше да си почине, макар и само за миг.

После тя се сепваше и разбираше, че те продължават да се борят с водната стихия, движейки се все напред. Джак се чувстваше по-добре, макар че от време на време пристъпите му се повтаряха и предизвикваха мъчително повръщане.

Вълните подмятаха лодката като перце, понякога тя пропадаше толкова надолу, че на Фльор й се струваше, че никога няма да се издигнат отново, но лодката винаги изплуваше.

Няколко пъти си зададе въпроса дали всичко това ще има край и дали те ще издържат. Дрехите й бяха мокри и прилепнали по тялото й. Беше гладна и през цялото време усещаше болезнена празнота вътре в себе си.

По време на бурята хлябът и картофите се бяха напоили с морска вода и сега бяха негодни за ядене. Последната бутилка вино беше свършила. Фльор се улови, че копнее за топло кафе, за чай с мляко и захар.

Упрекна се, че мисли за такива прозаични неща и отново се наведе над Луи.

Стори й се, че той едва диша. Опипа бинтовете и разбра, че са напоени с кръв. Питаше се дали не трябва да ги смени, но реши да изчака да съмне.

После, когато се зазори, тя видя, че Луи е мъртъв.

Дълго време стоя съвсем неподвижно. Не каза на другите. Някак не можеше да се накара да произнесе думите. Най-после, когато усети, че трябва да им каже, когато товарът на това, което знаеше, стана твърде тежък за нея, тя чу как Анри извика радостно.

Тя обърна глава и видя една моторница, която летеше към тях с пълна скорост.

„Хванаха ни!“ — помисли си Фльор, но понеже бе стигнала пълно изтощение, тя си помисли, че дори желае смъртта като някакво избавление.

Тогава видя, че Джак и Анри махат с ръце, крещят, но думите им бяха неразбираеми, макар че вълнението в гласовете им бе достатъчно ясно.

— Les Anglais! Les Anglais^[2]!

Тя видя сълзи да се стичат по лицето на Анри, а очите му горяха. После всичко избледня. Беше сама в някаква голяма тъмнина, където имаше само едно усещане — главата на Луи в скута й…

* * *

Фльор имаше някаква смътна представа за всички събития, които бяха последвали след това.

По-късно разбра, че едва се е отървала от пневмония, но беше доволна, че можеше да се отпусне и да заспи в болничното си легло, за да избегне по-нататъшните въпроси. Когато се почувства по-добре, тя поиска да види Джак.

Той се втурна в стаята точно когато Фльор се нуждаеше от него. В този момент имаше чувството, че никога не би поискала нищо друго, освен да види неговата усмивка, да изпита радостта от протегнатите му ръце и да усети докосването на устните му.

— Мила, по-добре ли си? Трябва да се оправяш бързо. Всичко е наред, хората тук са чудесни. Знаеш ли какво, майка ми пристига тази сутрин. Сега ще уредя веднага да дойдеш с нас вкъщи.

— Но, Джак, тя може и да не иска това.

— Разбира се, че ще иска. И нещо повече — ще се чувства много горда с нас. Тук ни гледат като герои. Самият кмет ме посети тази сутрин. Що се отнася до Анри, той получи нареждане веднага да се яви в щаба на генерал Дьо Гол. Доволен е, като че ли току-що са го произвели в чин адмирал.

— А… Луи?

Веселостта изчезна от лицето на Джак.

— Вчера го погребаха.

— Горкичкият! И все пак, не зная, може би неговото бягство е пълно… отиде по-далеч от нас. Не го познавах добре, но ми се струваше, че е от хората, които винаги страдат по един или друг начин.

— Боже господи! Какво те кара да мислиш така? — възкликна Джак. — На мен ми се струваше, че е напълно обикновено момче. Много мило, все пак. Дяволски съжалявам за това, което се случи.

Фльор не каза нищо повече. Не би могла да обясни какво чувства. Имаше странното усещане, че Луи плати заради тях, заради тяхната сигурност, заради живота им. Сякаш е било нужно да се направи жертва и Луи е бил доволен, че лично е платил с живота си, за да получат те свободата си.

Откараха я с линейка до дома на Джак и я настаних удобно в една малка, подредена с много вкус стая с изглед към градината.

Майката на Джак живееше в покрайнините на Мелфорд. Къщата, построена през последните двадесет години бе светла и просторна и, както Фльор скоро щеше да разбере, спретната и подредена с онази педантичност, която — както човек можеше да очаква — би подразнила всеки нормален мъж.

Може би покойният господин Рейнолдз бе харесвал това. Но за сина му това бе определено неприятно, въпреки че Джак беше единственият човек, който можеше да разхвърля нещата си, без да бъде упрекван за това. Майка му веднага подреждаше след него.

Мисис Рейнолдз страшно напомняше на Фльор мисис Титълмауз от книжките на Беатрис Портър, които беше чела, като малка. Мисис Титълмауз беше полска мишка, която прекарваше цялото си време да подрежда къщата си и да я чисти, като вървеше с метла и лопата след всеки, който влезеше в къщата й с мръсни крака.

Мисис Рейнолдз беше дребничка жена. Косата й имаше жълтеникаво-червеникав оттенък. Както би казала бавачката на Фльор, тя беше като „излязла от кутийка“. В къщата и всичко се лъскаше, чистеше и избърсваше, докато всяка вещ започнеше да блести с почти свръхестествен блясък. Ако трябваше отново да бъде цитирана бавачката на Фльор можеше да се каже, че в тази къща „човек би могъл да се храни на пода“.

Фльор така и не бе успяла да проумее защо на някой може да му се прииска да се храни на пода, но след като погостува няколко дни на мисис Рейнолдз, тя започна да разбира, че тази къща е мястото, където подобно нещо не би предизвикало отвращение.

Големите чинии, вазите, украшенията, стъклените чаши, сервизите за кафе — всичко това си имаше своите малки поставчици, за да не се развали политурата на масата. Дори пепелниците не оставаха с прашинка пепел от цигара за повече от няколко минути и биваха отново почистени и излъскани.

Цялата къща блестеше от чистота и ако мисис Рейнолдз имаше някакви интереси отвъд стените на Айви Дийн — така се казваше къщата — то би било много трудно да се разбере какви са те.

Моли, сестрата на Джак, не приличаше на майка си по физика, но по темперамент не беше много по-различна. Тя също така имаше и подреден ум, който разделяше хората на определени категории и рядко им позволяваше да променят първоначалните си места.

Фльор усещаше резервираност, която витаеше в атмосферата на дома, и нещо, което приличаше на неприязън, въпреки че Моли се държеше с нея винаги коректно и учтиво.

Беше на втория ден от престоя й тук. Фльор седеше в салона, когато чу как Моли влезе през входната врата, остави чадъра си на поставката и влезе в стаята.

Мисис Рейнолдз наплиташе петата на един чорап и го правеше с такова умение, че човек дори и за миг не би си помислил, че може да сбърка. Джак бе излязъл да играе голф. Фльор копнееше да може да го придружи, но знаеше, че това ще е твърде голямо усилие за нея. Тя се беше подразнила от това, че той, здрав и усмихнат, ще излезе без нея, а тя ще трябва да си остане вкъщи.

Моли влезе в салона. Свали ръкавиците си, като старателно духна във всяка от тях, за да опъне пръстите.

— Значи се върна, мила — каза мисис Рейнолдз. — Купи ли ми памучното чиле, за което те помолих?

— Да, и иглите също — отвърна Моли. — И кого мислиш, че срещнах на пощата?

— Не мога да позная.

— Нанси Травърз.

За разлика от всеки друг път върху бледото лице на Моли се появи нещо драматично.

Мисис Рейнолдз изпусна плетката в скута си.

— Значи се е върнала.

Моли кимна.

— Да, и попита за Джак. Тази вечер има намерение да дойде да го види.

— Каза ли… каза ли нещо друго?

— Не, а и аз не пожелах да й давам никаква информация.

Майката и дъщерята се спогледаха някак странно и Фльор забеляза това.

— Ще отида да сваля шапката си — добави Моли.

Тя излезе от стаята. Мисис Рейнолдз отново подхвана плетката си. В разговора им нямаше нищо необикновено, но Фльор имаше неясното усещане, че има нещо важно, което бе пропуснала да разбере.

— Коя е Нанси Травърз? — най-после попита тя.

За миг мисис Рейнолдз я погледна стреснато, като че ли беше забравила за нейното присъствие. След това сви тънките си устни, поколеба се малко и отговори твърдо, без да вдига поглед от плетивото си:

— Нанси Травърз? Не сте ли ни чували да говорим за нея преди това? Тя е момичето, за което е сгоден Джак.