Барбара Картланд
Бягство от страстта (10)

Глава десета

Фльор вървеше бавно по алеята за коли, която водеше към Грейстоун Прайъри.

От време на време спираше да си почине, не защото се чувстваше уморена, а защото усещаше някакво леко замайване, което бързо преминаваше. Имаше чувството, че участва в някакво приключение, защото не беше споменала нищо пред семейство Рейнолдз за това къде отива този следобед.

Автобусът я бе откарал до каменния портал на Грейстоун Прайъри. Когато напуснаха Мелфорд, тя видя в далечината огромните постройки на завода.

Всъщност заводът не беше близо до пътя, по който се движеха, но той се простираше върху огромна площ и се виждаше добре отдалеч. Въпреки военната маскировка, тя успя да види неговите сгради, които се простираха на много декари земя на юг от града. Фльор разглеждаше всичко с огромно любопитство.

После това остана назад, те се движеха през полето — зелено и безкрайно красиво под лятното слънце. Единственото нещо, което напомняше за войната, бяха прожекторите, покрай които минаваха, и военните камиони, спрели край пътя.

Алеята направи завой и в дъното Фльор видя Грейстоун Прайъри. Неволно възкликна, защото гледката бе по-красива от това, което беше очаквала.

Въпреки старинното име тя бе очаквала, че къщата на Норман Мичам ще бъде в нов и претенциозен стил.

Къщата беше изградена от сива вулканична скала и някак малко безразборно. В архитектурно отношение тя сигурно е била достроявана от много поколения, но на Фльор й се струваше, че оригиналната постройка наистина бе много стара, може би от петнадесети век.

В сравнение с къщите от покрайнините на Мелфорд, Грейстоун Прайъри притежаваше почти неземна красота. Топлият цвят на остарелите с годините тухли, арките над готическите прозорци с техните малки квадратни разноцветни стъкла, фронтоните, старинният покрив, покрит с керемиди — елегантни и грациозни, всичко това правеше цялата картина типично английска.

И не само постройката имаше такъв чар, а и това, което я заобикаляше.

Почти до главния вход имаше малко езеро, оградено от балюстрада от сив камък. По нея бавно се разхождаха черни лебеди, на фона, на които стените изглеждаха още по-бледосиви. Небето се отразяваше във водата и слънчевата светлина по повърхността проблясваше като някакво чудо, сътворено от хиляди огледалца.

Зад къщата се извисяваха боровете, засадени там като че ли за да бъдат фон и защитна стена на сградата.

Фльор стоя неподвижна доста дълго и само гледаше.

„Прекрасно е!“ — повтаряше си тя наум. После тръгна, като усещаше, че изпитва интерес, който я съживяваше. Тя вече почти бе решила, че ще се радва, ако може да живее в тази къща.

Вътрешността бе също толкова прекрасна, както и изгледът отвън.

Икономът я преведе през вестибюла мебелиран с тежки мебели от орехово дърво и резбован дъб. Навсякъде имаше картини, които явно бяха истински шедьоври.

„Сър Норман Мичам определено има добър вкус“ — помисли си Фльор и се запита как ли го е придобил.

Икономът я въведе в малка, но елегантно обзаведена стая и я помоли да почака. Столовете бяха покрити с гоблени, диваните бяха тапицирани със старинно кадифе, а завесите, които бяха бродирани толкова отдавна, че бяха надживели цели поколения, хармонираха със стените, обвити в дъбова ламперия. По тях бяха окачени картини с позлатени рамки.

„Никога не съм предполагала, че ще видя подобно нещо“ — мислеше си Фльор.

Погледна през прозореца и видя градина с рози, която ограждаше един стар слънчев часовник, а зад нея широка, затревена пътека, като тези, които са били правени по времето на крал Джордж, водеше до храм в гръцки стил, който се виждаше в далечината.

„Това място сигурно е много известно“ — размишляваше тя и се опитваше да си спомни дали е виждала снимка на имението в книгите на баща си.

„Грейстоун Прайъри“ — повтаряше си тя непрекъснато и някак смътно й се струваше, че името й звучи познато, но каквото й да беше чула за него, сега й убягваше.

— Моля, заповядайте от тук, мис.

Обърна се и видя иконома, който я чакаше до вратата. Той бе възрастен човек, важен и внушителен, с непроницаем израз на лицето, от който не можеше да научи нищо.

Тя го последва през вестибюла и нагоре по широката дъбова стълба. Колоните, които подпираха перилата на стълбата, завършваха с хералдични леопарди, стиснали щитове между лапите си. После преминаха през широка галерия, застлана с мек килим. По стените имаше много портрети. Една врата се отвори и тя чу собственото си име, произнесено гръмогласно.

— Мис Гартън, госпожо.

Застана нерешително до вратата, защото беше удивена от това, което видя. Стаята беше голяма. Едната й стена като че ли бе само от прозорци. Там, където нямаше прозорци, имаше огледала, така че се създаваше впечатление за една много светла стая.

В дъното имаше огромно легло с балдахин, увенчан с големи полюшващи се клонки от щраусови пера, а в леглото, подпряна с безброй възглавници, лежеше най-удивителната старица, която Фльор бе виждала през живота си.

Очевидно бе много стара, защото лицето й бе набраздено от бръчки, а устните й бяха отпуснати и изтънели. На главата си носеше перука с блестящи меденочервени къдрици, подредени високо на кок, станала популярна, след като е била въведена от кралица Александра.

Раменете й бяха загърнати с дантелен шал. Под него се виждаше тюлена панделка, вързана скромно около боядисаната и напудрена шия. А по пръстите й, които от старост бяха заприличали на ноктите на граблива птица и чиито стави бяха подути и зачервени от ревматизъм, имаше страшно много пръстени.

Сапфири, рубини, диаманти — всички те блеснаха и се отразиха в безбройните огледала, когато тя махна с ръка към Фльор, като я подкани да влезе и да се приближи.

— Влезте, скъпа моя — каза тя с глас, в които имаше нещо сухо и насмешливо. — Влезте и седнете. Синът ми ми каза, че ще се върне, за да се срещне с вас, но както винаги закъснява. Дните са такива, че не можем да очакваме нищо друго. Войната е една досадна неприятност, не мислите ли?

Фльор нямаше отговор за такъв въпрос. Измърмори нещо и се почувства някак оглупяла. Мина напред към леглото и седна на стола, който икономът й предложи.

Погледната по-отблизо, старата дама изглеждаше още по-фантастична, защото лицето й беше напудрено толкова много, че бе почти мъртвешки бяло. Плътните черти, които бе изтеглила с молив над веждите си, странно изпъкваха на този фон.

Сега Фльор забеляза, че на ушите си носеше два диаманта с формата на капка, а под ръкава на вълнения розов пеньоар, който носеше под дантеления шал, проблясваха камъните на великолепна диамантена гривна, бутната нагоре към лакътя.

Покривката на леглото също беше дантелена. Старинна дантела, подплатена със сатен, но само една малка част от нея се виждаше. Върху леглото бяха разхвърляни всякакви хартии, книги и кутии, вестници и модни списания, което се стори доста забавно на Фльор.

Тя седна, като добре съзнаваше, че светлите и проницателни очи на старицата наблюдават всяко нейно движение.

— Можеш да си вървиш, Баръм — рязко каза тя на иконома, който стоеше малко по-назад от Фльор.

— Много добре, госпожо.

Той излезе и тихо затвори вратата след себе си.

— А сега престанете да изглеждате толкова учудена — нареди й мисис Мичам. — И ми разкажете за себе си.

— Учудена ли? О, аз… съжалявам — заекна Фльор, смутена и объркана.

— Не се извинявайте — засмя се старата жена, — повечето хора са учудени, когато ме видят за първи път, но после свикват с мен. Човек свиква с всичко с течение на времето, а мога да ви уверя, че съм далеч по-добра от повечето стари дами с техните плетки, с техните папагали и техните безкрайни укори към всичко, което е младо и привлекателно. Радвате ли се на живота?

— Опитвам се — отвърна Фльор.

Разбираше, че този разговор е нещо толкова удивително, каквото не си бе представяла и в най-необузданите си фантазии.

— Ами на вашата възраст трябва да е така! Е, аз се радвам на живота и нямам намерение да се обграждам с хора, които ходят с тъжни лица и очакват и аз да сторя същото само защото съм с единия крак в гроба. Още не съм съвсем умряла и докато не умра, възнамерявам да се забавлявам. Хайде, разкажете ми сега за бягството си от Франция.

— Значи сте чули за това?

— Разбира се, разбира се. Казаха ми от трудовата борса. Бяха много доволни, че могат да ми предложат нещо интересно, за разлика от друг път. Обикновено ми предлагат пасторски дъщери, които знаят добре да говорят, ама не са искрени. Или пък разни дами, които искат да заемат тази служба само ако могат да доведат със себе си и старото си куче… О, да, разказаха ми всичко, но аз искам да го чуя от вас. Няма ли да се омъжите за този младеж?

Фльор усети, че се изчервява без точно да знае защо, но неочакваното и внезапно споменаване на Джак накара страните и шията й да поруменеят. Мис Мичам се засмя.

— Напипах болното ви място, така ли?

— Няма да се омъжа за господин Рейнолдз — бързо каза Фльор. — Всъщност, той е сгоден за друга.

Опитваше се да говори с безразличие, но усещаше, че старата жена се досеща за истината.

— И значи вие си търсите работа — сухо отбеляза тя. — Е, мислите ли, че аз ще бъда подходяща за вас?

— Разбира се, че въпросът би трябвало да бъде зададен по друг начин — меко каза Фльор.

— Аз взех решение още щом влязохте в стаята — отвърна й мисис Мичам. — Като ви видях си казах: „Ето го момичето за мен — хубава, привлекателна, с характер и би трябвало да издържи на двадесет и четири часов тормоз“.

— Ще ме тормозите ли? — попита Фльор и се усмихна.

— Разбира се. Аз тормозя всички, включително и сина си, макар че той предпочита да се преструва, че не го тормозя. О, боже мой! Ако човек не може да си позволи да се наложи, когато е минал седемдесетте, тогава кога би могъл да го направи? Имала съм труден живот и сега си го компенсирам. Ако не бяха ония проклети глупаци. Докторите, сега щях да съм на крака и да се развявам насам-натам. Но те нищичко не разбират. И ето ме тук, прикована в леглото, но решена да се забавлявам. Да, вие напълно ще бъдете по вкуса ми.

В този момент вратата се отвори, Фльор се обърна и видя, че в стаята влезе един мъж. Веднага разбра, че това е сър Норман Мичам и изпита разочарование.

След като къщата я беше грабнала и след фантастичния външен вид на майка му, тя инстинктивно очакваше да види някой необикновен и забележителен мъж. Норман Мичам не бе нито едното, нито другото.

Беше среден на ръст, с доста обикновени черти и тъмна коса, леко посребрена на слепоочията. Изглеждаше като стотиците други мъже, които сутрин човек среща да отиват на работа във всеки индустриален град.

Дрехите му бяха съвсем обикновени като него самия. Само очите му бяха по някакъв свой начин изключителни — тъмносиви и много проницателни.

Когато говореше, веднага се забелязваха твърдата извивка на челюстта и суровите, почти жестоки линии отстрани на устните му. Говореше тихо, но със сила, която леко безпокоеше и дори отблъскваше.

— Бях казал на Баръм, че мис Гартън трябва да ме изчака докато дойда — рязко каза той.

— Аз му казах, че искам да я видя — отговори майка му.

— Това не оправдава Баръм, че не ми се е подчинил. Казах, му, че ако такова нещо се случи още веднъж, ще трябва да си отиде.

Мисис Мичам изсумтя непочтително.

— Знаеш, че е тук от четиридесет години. За да се освободиш от Баръм, ще трябва да изгориш къщата.

— Е, тогава ще я изгоря — каза сър Норман, — но ще се научат да ми се подчиняват.

Говореше тихо и с напълно равен глас, но Фльор разбираше, че без да иска да драматизира нещата, той очакваше подчинение и щеше да го получи.

В поведението му имаше нещо хладно и безмилостно, което никак не й харесваше. Тя бавно се изправи.

— Съжалявам, ако аз съм причината за тази неприятност.

Сър Норман прекоси стаята и й подаде ръка.

— Приятно ми е. Майка ми не бива да се преуморява, като се занимава с твърде много неща. Такива са разпорежданията на лекарите, а и моите също.

— Единственото нещо, което, ме уморява, е скуката — възропта мисис Мичам. — Вече ангажирах мис Гартън, така че можеше и да не идваш. Можеше да прекараш следобеда в завода, зная, че го предпочиташ.

— Мисля, че е добре да поговоря с мис Гартън, преди да е взето каквото и да е решение — тихо каза сър Норман.

— Добре тогава, заведи я долу, но не забравяй, че я искам. Най-добре е да дойде още утре. Няма смисъл да чакаме, особено… — тя се усмихна дяволито на Фльор. — Особено щом онзи ваш младеж е сгоден за друга.

Фльор усещаше как сър Норман я оглежда изпитателно. Тя се изчерви отново. Но въпреки своето смущение тя знаеше, че харесва мисис Мичам. Колкото харесваше нея, толкова сър Норман й беше неприятен. Имаше нещо топло и човечно у старата жена, в нейната невероятна външност и простоват глас, нещо, което не можеше да се открие у сина й.

Докато вървеше с него през галерията и после надолу по стълбите, тя си мислеше, че ако първо бе срещнала него, сигурно и за миг не би помислила да приеме тази работа. Но вече беше решила, че ще дойде в Грейстоун Прайъри.

Самата идея да бъде икономка и компаньонка не звучеше много примамливо, но тук имаше нещо напълно различно, което я привличаше независимо от трудностите, които вече предвиждаше, че ще възникнат.

Двамата със сър Норман влязоха в библиотеката. Стените на стаята бяха покрити с книги от пода до тавана, а огромното бюро, отрупано с всевъзможни хартии, документи и телефони й подсказваше, че това място бе неговата светая светих.

Посочи й един обикновен стол с твърда облегалка срещу бюрото, покани я да седне, а после доста рязко, което явно бе негова характерна черта, я попита за личните й данни. Име… възраст… къде е живяла преди войната… къде е отседнала сега. Тя тихо отговаряше на въпросите му, но през цялото време усещаше някакво вътрешно негодувание, което се надигаше у нея. „Много ясно ми дава да разбера къде ми е истинското място — мислеше си тя. — Предполагам, че следващото нещо, което ще поиска, ще бъдат препоръките ми.“

Сър Норман като че ли прочете мислите й. Той вдигна глава и я погледна иззад бюрото.

— Няма да ви искам препоръки, дори и да настоявате да ми ги дадете. Гордея се с това, че мога да преценявам човека само по време на разговор, и предпочитам да използвам тази преценка, а не да разчитам на заключения, направени от други хора.

Фльор не каза нищо.

След малко, сякаш я беше изчакал, за да й даде време за отговор, той продължи:

— Не зная дали майка ми ви е казала какви са изискванията. Предполагам, че не го е направила. Тя не е много практична в това отношение. Искам някой, който да й бъде компаньонка и същевременно да изпълнява функциите на икономка. С това искам да кажа, че трябва да поръчвате храната. Имаме си готвачка, която е тук от дълги години и добре си върши работата, но бих желал да поемате функциите на домакиня, когато каня гости, да поддържате реда в домакинството и да ангажирате слугите, които аз самият нямам време да видя.

Фльор усети, че сърцето й прескочи в гърдите. В това, че я моли да поеме ролята на домакиня, имаше нещо, което я плашеше. В същото време обаче самата къща я зовеше и тя забрави всичките си страхове. Да бъдеш домакиня в такава обстановка! Коя жена, която обича красивите неща, би искала повече от живота! Тя бързо намери нужния отговор.

— С удоволствие приемам това.

— Тогава всичко е уредено — каза сър Норман. — Можете ли да започнете веднага?

— Днес ли имате предвид или утре? — изненадана попита Фльор.

— Имам предвид това, което казах. Бих искал да постъпите сега. Майка ми стои сама вече от доста време. Външният й вид лъже. Тя е много крехка, но въпреки това по природа е изпълнена с жажда за живот. Лекарите препоръчаха да се поддържа интересът й и да бъде забавлявана, без да прави физически усилия. Това не е лесно винаги.

— Предполагам, че мога да започна веднага — каза Фльор, но в гласа й прозвуча съмнение. — Ще трябва да се върна, за да прибера багажа си.

— Ще ви дам кола — каза сър Норман, прекоси стаята и позвъни със звънеца. — Заплатата ви ще бъде сто лири на година. Това достатъчно ли е?

— О, да. Напълно достатъчно.

Баръм отвори вратата.

— Поръчай една от колите за мис Гартън. Тя ще отиде да донесе багажа си — каза сър Норман. — Ще бъде настанена в стаята с гоблените на първия етаж и ще използва салона, който е съединен със стаята.

— Да, сър Норман.

— Бъди любезен и уведоми всички, че мис Гартън ще ръководи домакинството и че всички въпроси, които не са отправени към мен, трябва да бъдат отнасяни към нея. Разбираш ли?

— Прекрасно, сър Норман.

— Много добре.

Сър Норман прекоси стаята, подаде ръка на Фльор и когато тя я пое, за да се сбогува, той добави:

— Тогава ще ви видя тази вечер.

Без да каже нито дума повече, той си тръгна. Фльор си мислеше, че би могъл да добави нещо за това, че се надява, че тя ще се чувства щастлива и тук ще й бъде удобно.

Когато остана сама, тя изведнъж се изплаши, сякаш беше задвижила един низ от събития, чиито последствия не можеше да предвиди.

През последния час Фльор съвсем беше забравила всичко останало, но сега споменът отново нахлу ясно в съзнанието й и тя усещаше, че не може да избяга от него.

Всичко изплува отново. Спомени, които й причиняваха болка, спомени за онези прекрасни мигове, когато двамата с Джак бяха толкова щастливи, когато тя го бе обградила с толкова нежност и той бе покорил сърцето и мислите й.

Никога повече! Не можеше да понесе тази истина, не можеше да понесе мисълта, че Джак, както и другите, които беше обичала и загубила, трябва да остане в миналото и никога повече да не се върне в настоящето или бъдещето.

„Ще трябва да се сбогувам с него“ — каза си тя. Тогава се сети, че той ще се върне късно вечерта, вероятно след вечеря.

„Може би е по-добре така — помисли си тя. — По-добре ще бъде да си отида, без да се сбогувам с него. Каквото и да си кажем, каквото и да почувстваме, то ще бъде само бледа сянка от истинските силни чувства и нежността, които някога изпитвахме и двамата.“

Лесно й беше да си го помисли, но много по-трудно бе да го направи.

Усети как в очите й напират сълзи и изпита непреодолимо желание да вземе думите си обратно, да намери сър Норман и да му каже, че не може да дойде тук веднага. Искаше й се да прекара още една вечер с Джак, само още няколко часа, които биха й донесли поне малко удовлетворение. Искаше й се да знае, че той физически присъства близо до нея… Но какъв бе смисълът от всичко това.

„Трябва да се науча да го ненавиждам, да ненавиждам всички мъже, да се откажа от любовта. Да забравя, че тя съществува. Това мое страдание изглежда нищожно. Ето тази къща например. Хората, които са живели тук, които са обичали и са страдали, които са били щастливи или са се страхували, са си отишли. Но къщата е останала. Животът е нещо малко, преходно и маловажно. Колко сме нищожни всички ние!“

Фльор застана до прозореца и погледна към градината. Усещаше сълзите си, които се стичаха по бузите й, усещаше болка в душата си, а сърцето й биеше до пръсване. Градината беше много спокойна и прекрасна.

„Моля те, Господи, нека тук намеря спокойствие“ — започна да се моли тя.