Барбара Картланд
Бягство от страстта (2)

Глава втора

Мари бавно пресече вестибюла, като влачеше краката си по мраморния под. После започна да дрънчи с веригите и катинарите на голямата врата.

Тя се отвори бавно, пантите й изскърцаха и мъжът, който бе стоял отвън на слънцето, бързо се вмъкна вътре, като че ли едва бе дочакал да му отворят.

— Аз съм Пиер дьо Сарду.

Говореше авторитетно. Гласът му, който изпълни целия вестибюл, бе стържещ и неприятен.

— Контесата? — попита кратко той, като се взираше в Мари, която бе скрита зад вратата.

— Мадам почина.

— Така ли?

Мъжът влезе по-навътре. Фльор, която слушаше разговора, имаше усещането, че той не е изненадан от съобщението. Беше сигурна, че той го е знаел, преди да дойде. Чудеше се кой ли би могъл да му каже. Докторът? Свещеникът? Ако това бе така, те, разбира се, трябваше да я предупредят или поне Мари, че един роднина е на път към замъка.

Оглеждаше преценяващо мосю Пиер дьо Сарду и не беше приятно впечатлена. Той не беше толкова нисък, колкото изглеждаше, когато го видя за първи път от прозореца на горния етаж, но беше набит, склонен към напълняване, и й бе трудно да повярва, че е някакъв роднина на Люсиен. Във вида му нямаше нищо аристократично, нито пък в поведението му, защото неговата арогантност и резките изречения, които сякаш изстрелваше от устата си, бяха по-скоро подражание, отколкото нещо вродено.

Тогава той обърна тъмните си очи към нея. Фльор имаше усещането, че той е неприятно изненадан от присъствието й.

— Това е…? — неизреченият въпрос бе по-скоро към Мари, отколкото към нея.

— La femme de m’sieur Lucien.^[1]

Сърцето на Фльор затуптя по-бързо, но тя не каза нищо, не направи никакво движение, а само стоеше и чакаше събитията сами да последват, без да се мъчи да ги предизвика.

— Неговата съпруга! — възкликна мосю Пиер. — Но защо не ни е било съобщено? Не сме получавали такова съобщение, когато бяхме уведомени за смъртта му.

Двете жени останаха мълчаливи и той внезапно тръгна през вестибюла към Фльор.

— Вярно ли е това, което тя казва? — попита той. — Вярно ли е, че сте негова съпруга?

Фльор пое дълбоко въздух, а после с глас, който едва можа да познае, тя излъга:

— Да, аз съм съпругата на Люсиен.

— Мадам!

Усети, че той поема ръката й и я поднася към устните си. После започна да говори любезно:

— Трябва да простите изненадата ми. Нямах представа. Мислех, че леля ми, контесата, живее тук сама с прислугата си, но виждам, че съм сгрешил. И има ли… ще ми простите ли, че питам… има ли деца от брака ви?

Внезапно Фльор изпита безумно желание да го удари по лицето. Не знаеше защо. Просто имаше нещо в усмивката и в израза на очите му, което я караше не само да се отвращава от въпросите му, но и да се страхува от тях.

Всичко бе прекалено хаотично и прекалено неочаквано, за да може да остане спокойна, но за едно бе сигурна, макар и само за едно — каквото и да кажеше, думите й после можеха да имат опасни последствия и този човек й беше неприятел.

— Нямам деца — каза тя тихо. — Но няма ли да влезете в салона? Сигурно ще пиете след това пътуване. Може би чаша кафе?

— Благодаря ви, но съвсем скоро обядвах.

Фльор го въведе в салона. Като отваряше вратата, тя зърна лицето на Мари и от израза й разбра, че тя я предупреждава. Тя също бе усетила опасността.

Следобедното слънце грееше през спуснатите щори и образуваше златни ивици върху килима. Тези ивици приличаха на решетки. Решетките на затвор.

— Отдавна ли сте тук.

— Да, отдавна.

— Не мога да разбера защо милата ми леля не ме е уведомила за едно толкова интересно събитие като сватбата на Люсиен. Освен това щях да подаря нещо за спомен.

— Бяхме женени за кратко време преди той да бъде убит — каза Фльор през стиснатите си устни.

— Това, разбира се, обяснява нещата. Този шок… нещастието трябва да е било ужасно. И все пак тя смело отговаряше на съболезнователните писма. Аз самият получих такъв отговор. В него пише с гордост и с много подробности за Люсиен. Странно, че не е споменала нищо за съпругата му. Трябва да е забравила. Това, разбира се, е обяснението, но е странно, мадам, трябва да се съгласите с мен. Леля ми не беше педантично точна за тези неща, както може би сте забелязали. Кога почина тя?

— Тази сутрин, в шест и половина. Искате ли да я видите?

— Има много време за това. Тази вечер ще отседна тук, разбира се. Погребението утре ли ще бъде?

— Вдругиден.

— Така ли? Значи ще имаме удоволствието да си правим компания до сряда. Може да се появят и други членове на фамилията, не зная, но аз ще имам много работа. Нали разбирате, сега аз съм глава на фамилията.

— Наистина ли?

— Да. Разбира се, сега аз трябва да се наричам граф дьо Сарду, но ние от по-младото поколение не се занимаваме с такива дреболии — шарените дрънкулки, останали от хилавата вече аристокрация. А, не, не. Предпочитам да ме наричат „мосю“. Аз съм демократ. Сигурен съм, че и вие сте, мадам?

— Приятно ми е да го чуя.

— Между нас ще има много общи неща, виждам това. Видяхте ли завещанието на мадам контесата?

Последният въпрос бе направо изстрелян към Фльор. Тя не побърза да отговори. Наведе се да подреди върху една масичка няколко малки порцеланови кутийки за енфие, като се забавляваше, че държи своя инквизитор на тръни, защото много добре разбираше, че само това го вълнуваше в момента.

— Не, не зная нищо за него — най-после изрече тя. — Ако е оставила завещание, то сигурно е у адвоката.

— Разбира се.

Чу как мосю Пиер въздъхна с облекчение. Прекоси стаята после се върна.

— Ще ми разрешите ли да пуша, мадам?

— Разбира се. Извинете ме, че забравих да ви предложа…

— Това е, защото толкова дълго сте живели в къща без мъж — каза той и запали цигара. — Вие бяхте ли тук, когато Люсиен беше убит?

— Да, тук бях.

— Къде се оженихте?

Фльор усети, че трепери. Ето го въпросът, от който се страхуваше. Сега беше само въпрос на време да бъде разкрита.

— В Париж.

— В Нотр Дам?

— Не, в Мадлената.

Не знаеше защо му противоречи, освен заради самото удоволствие да му противоречи.

— Странно наистина! Всички Дьо Сарду са се женили в Нотр Дам.

— Люсиен искаше да направи изключение.

— Ще ме извините, мадам, но искам да попитам как е моминското ви име?

Фльор се усмихна. Сега вече беше на твърда почва. Не се налагаше да лъже. Можеше да каже името на баба си, те бяха известна фамилия.

— Фльор дьо Малмон.

— Но, разбира се, познавам тази фамилия.

В мазния му глас прозвуча нотка на уважение, но Фльор знаеше, че това в никакъв случай не го задоволяваше. Той все още се съмняваше, дори повече отпреди.

Със закъснение се сети, че единственото възможно обяснение за един таен брак можеше да бъде фактът, че Люсиен се е оженил за момиче без име, момиче без произход, който фамилията да може да приеме. Е, вече бе свършено и тя не можеше да направи нищо, освен да чака следващия му въпрос. Тогава с радост чу, че вратата се отваря. Поне за момент можеше да си поеме глътка въздух.

Беше Мари с кафето, или по-точно онази ужасна смес, която им заместваше кафето и единствено можеше да се достави от година насам.

— Кафе, мосю?

— Благодаря. Ако го поставите на масата, аз ще си го сервирам след малко.

На Фльор й се стори, че носът му се набръчка, когато усети миризмата на кафето. Несъмнено мосю Пиер с германските си приятели имаше начини да си доставя много по-приятни за небцето напитки от тези, които пиеха неговите сънародници.

Мари се обърна, за да излезе от стаята. Когато стигна до вратата, той я попита рязко:

— Искам да изпратя известие в селото. Има ли някой, който може да отиде?

— Не, мосю. Тук сме само двете с мадам.

— Но това е смешно! Може би градинар, или някой от фермата?

— Няма никой, мосю, на когото можем да наредим. Преди войната имаше много хора, които с радост искаха да служат в замъка. Но сега служат на поробителите си.

Мосю Пиер отвърна с раздразнение.

— Тогава ще трябва сам да отида. Трябва да се видя със свещеника, с доктора… — Той внезапно спря.

„И с адвоката“ — добави Фльор вместо него наум.

— Да, мосю — Мари търпеливо стоеше и чакаше, твърдо решена да не бъде разговорлива и полезна с каквото и да било.

— Можеш да си вървиш.

— Благодаря, мосю.

— Тя, разбира се, казва истината — обърна се той към Фльор. — Значи няма никой, когото мога да изпратя, или някакъв начин да съобщя на тези хора да дойдат тук?

— Боя се, че няма — отвърна Фльор. — А естествено, нямаме и кола.

— Естествено! А колата…

— Германците я взеха още преди година.

— Да, разбира се. Но сигурно са платили на мадам нейната стойност.

— Нямам представа.

Фльор много добре знаеше, че контесата не бе получила компенсация за колата на Люсиен. Беше й споменато нещо неясно, че ако подаде молба, могат да й дадат фактура, която след време ще й даде право да си поиска стойността на колата. Но тя не бе предприела нищо по въпроса.

Фльор беше твърдо решена да не споменава нито дума, за да не даде възможност на мосю Пиер да се възползва и да получи нещо, което е принадлежало на Люсиен.

— Е, тогава аз самият трябва да отида. Мохамед отива при планината! — той се засмя с усилие. — Довиждане, мадам, няма да се бавя. Ще вечеряме заедно, надявам се?

— По кое време ще ви бъде удобно, мосю?

— Седем часът ще бъде добре.

— Чудесно.

— Много добре, тогава. Е, хайде, до довечера, мадам.

Той й хвърли един поглед, който трябваше да мине за галантен, след това излезе от стаята наперено, като човек, който си въобразява, че някоя жена му се възхищава.

Фльор остана неподвижна. Изчака, докато чу, че входната врата се затваря… после шумът от стъпките му, които мачкаха чакъла по алеята, постепенно заглъхна в далечината… докато настъпи пълна тишина. Тогава тя се отпусна на дивана и постави ръцете си върху пулсиращото си чело. Бавно, много бавно напрежението й започна да изчезва.

— Трябва да помисля — изрече на глас тя. — Трябва да помисля.

Какво щеше да прави? Как можеше да избяга от клопката, която бавно се затваряше около нея? Защо Мари бе казала, че тя е съпруга на Люсиен? Беше лудост, но пък какво друго можеше да каже? Можеше той да поиска да види документите й и тогава всяко друго увъртане, всяка друга лъжа можеше да засили още повече подозрението му.

Чудеше се как е позволила да бъде толкова неразумна, че да не предвиди всичко това. Трябваше да си тръгне по-рано. Но знаеше, че нямаше да е възможно да остави контесата сама, докато тя умираше.

Обичаше възрастната дама. Беше се страхувала от нея, не я разбираше, но как би могла да разбере някой, който има друг начин на живот, който има друга националност? Но тя бе последната й връзка с Люсиен и Фльор се беше хванала за това, щастлива само от факта, че се намира в неговия дом.

Да, беше се оказало невъзможно да си тръгне и да остави всичко, което значеше толкова много за нея. Но сега ясно съзираше опасността.

Способността на контесата да урежда някои неща се коренеше в собственото й лично влияние — властта, която имаше в селото поради положението си. Сега мястото й щеше да се заеме от друга и то много по-различна от нея личност — мосю Пиер.

Фльор често се бе усмихвала при спомена за това как кметът бе дошъл в замъка по нареждане на контесата. Колкото и да се гордееше Франция със своята демокрация, в тези отдалечени селца аристократите все още бяха от значение, все още имаха място в местната йерархия.

Контесата бе помолила той да дойде и малкият човечец, бакалин по професия, с неудобство бе влязъл в салона, където тя го очакваше. По челото му беше избила пот, а в ръцете си въртеше и мачкаше шапката си, докато слушаше това, което мадам имаше да му каже.

— Господин кмете, нашата обичана страна отново бе потъпкана от варвари. Земята ни отново е под насилнически ботуш и кръвта на сънародниците ни крещи за отмъщение. Съгласен ли сте с мен?

— Да, мадам… но мадам ще ме извини, но предлагам, мадам, да не говори за такива неща толкова високо.

Контесата се беше засмяла.

— Аз съм стара жена, господин кмете, а човек умира само веднъж. Синът ми вече даде живота си за Франция. Ще бъда горда, ако мога да предложа и своя живот за същата кауза.

— Мадам е много смела.

Въпреки това Фльор знаеше мислите му, сякаш ги изговаряше на глас. Той мислеше за себе си, за дебелата си жена, на която, както хората в селото приказваха, той непрекъснато изневеряваше, за шестте си деца, най-голямото от които бе пленник в Германия.

— Ние се разбираме взаимно — бе продължила контесата. — Не се налага да казвам нищо повече от това. Но, господине, в желанието си да поговорим за политиката пропуснах да ви представя снаха си Фльор. Господин кмете, мадам Люсиен дьо Сарду.

Само за миг малкият човек изглеждаше учуден, а после — с бързината, характерна за неговата нация — той бе разбрал.

— Enchante^[2], мадам, моите поздравления — бе промърморил той, а после застина в очакване, защото знаеше какво се иска от него.

— Моята снаха — беше продължила контесата, — я сполетя неприятен инцидент, мосю. Тук снощи стана малък пожар, нищо сериозно, сами успяхме да се справим и да го угасим, но за нещастие документите на мадам изгоряха, нейната carte d’identite^[3]. Нищо не остана и което е още по-злополучно, никой не се беше сетил да препише номерата.

— Разбирам, мадам. Те могат да бъдат заменени.

— Благодаря, господин кмете, това е много мило от ваша страна.

Контесата му подаде ръката си, кметът се наведе, целуна я и разговорът приключи.

На следващата сутрин вторият му син — Фабиен, пристигна с велосипеда си. Той й предаде лична карта с новото й име. Датата на издаването бе зацапана по доста мистериозен начин.

Но сега Фльор виждаше опасността от тази, както тогава й се струваше, лесна измама. Най-много от всичко съжаляваше, че контесата я беше накарала да изгори британския си паспорт.

— Опасно е — бе настояла мадам и въпреки всичките протести на Фльор пламъците — този път истински — лакомо бяха погълнали кориците от синьо платно и страницата, на която бе написано името на министъра на външните работи.

Но контесата все пак беше излязла напълно права. Германците бяха дошли на другия ден. Мари, която обикновено бе много спокойна, уплашено бе повикала контесата и Фльор, които бяха в градината.

— Мадам! За бога, извинете ме, мадам, но на вратата има германци!

Беше се задъхала от вълнение, а шапчицата й с къдрички по края беше килната настрани върху сивите й коси.

— Германци?

— Да, мадам. Искат да говорят с вас.

— Благодаря ти, Мари. Успокой се.

— Да, мадам.

— И шапката ти е накриво. Мари.

— Pardon, мадам!

Германците претърсиха къщата. Надникнаха навсякъде, за да търсят френски войници. Откараха прасетата и пилетата и взеха половин опушена свиня, която висеше в кухнята на Мари. Източиха бензина от колата в гаража и казаха, че по-късно ще изпратят хора да вземат и самата кола.

Дойдоха отново след няколко дни и отведоха Луи, човека, който работеше в градината. Не обясниха на никого защо го правят. Отначало не се знаеше дали замъкът и селото ще останат в окупираната територия или извън нея.

Не говореха за това, но Фльор знаеше, че контесата с часове се моли на бога в малкия, сив параклис, където над олтара висяха знамената, пленени в битките от фамилията Дьо Сарду.

И един ден научиха, че линията е била изтеглена и че те се намират някъде на около двадесет мили навътре в окупираната от германците територия на Франция.

Фльор внезапно се изправи и отиде до прозореца. Градината бе тиха и спокойна.

Някак странно й се струваше, че по целия континент царят ужас и насилие, че всяка минута умират стотици мъже, а други попадат в плен и биват откарвани в концентрационни лагери, където ги измъчват и пребиват от бой докато умрат или полудеят.

Навсякъде царяха страх и мизерия, паника и скръб, лишения и чист садизъм.

„О, господи, страх ме е!“ — помисли си Фльор.

Тогава изведнъж тя разбра, че по някакъв начин можеше и щеше да се измъкне.