Барбара Картланд
Бягство от страстта (4)

Глава четвърта

Фльор стоеше отвън пред малката гара и се оглеждаше зашеметена. Беше така безкрайно отпаднала, че й бе трудно да възприеме факта, че е стигнала края на пътуването си.

В далечината се виждаше морето, блестящо и ослепително синьо под следобедното слънце. Чайки, които крещяха наоколо, търсеха храна из разораната земя на нивите около гарата.

Най-после беше пристигнала, беше стигнала до Сент Мадлен дьо Бошан след едно безкрайно пътуване.

Мари я беше предупредила като стигне на гарата да не задава въпроси.

— Ще се чудят коя сте — бе й казала тя. — Тръгнете право напред по пътя към морето и след около една миля завийте наляво.

„Около една миля!“ На Фльор сега това разстояние й се струваше непреодолимо.

Погледна към белия, прашен път, по който вървяха няколкото пътници, които бяха слезли с нея от влака.

„Да можех малко да поспя“ — помисли си тя.

Част от изминалата нощ прекара на дървената пейка на една железопътна гара. Чакалнята беше затворена и заключена. „Нареждане на германците“ — предположи тя. На няколко пъти през нощта разни служители бяха обикаляли, вперили презрителни погледи към чакащите групи от измръзнали, но търпеливи пътници.

Безброй пъти трябваше да показва документите си. И все същите въпроси, и все същите обяснения.

Един-два пъти й се случи сърцето й да се разтупти силно от страх, когато й се беше сторило, че някой от инспекторите се вглежда в нея твърде любопитно. Но пияният офицер, който беше подписал разрешителните на господин кмета, е бил с висок чин.

Всеки път, когато й връщаха документите след някоя забележка, че не е подходящо да се пътува на дълго разстояние по това време, тя ги прибираше с благодарност, че още една пречка беше прескочена, още една бариера премахната.

И сега най-после, колкото и да не й се вярваше, тя бе постигнала целта си, но бе прекалено уморена, за да изпитва нещо друго, освен пълно изтощение. Пътят се простираше напред. Е, нямаше как. Трябваше да се върви напред.

Тя вървеше нататък и нататък, влачейки крака, а багажът й пречеше да се движи. Като че ли бе облечена в олово.

Беше горещо и тя усети как потта се стича на ручейчета по челото й.

„Може и да размаже част от мръсотията“ — мислеше си с безразличие тя, като знаеше колко прах и мръсотия бе насъбрала по време на пътуването. Купетата бяха мръсни, а по пода имаше не само прах и кал, но и парчета гниеща храна, хартийки и пепел от цигари.

Продължаваше да върви. Сега вече можеше да усети острия и солен мирис на морето, с който бе наситен въздухът. Откъм морето подухваше свеж, живителен ветрец. Съвсем неочаквано сърцето й се сви в копнеж по Англия, копнеж по дома.

Нататък… нататък… прахта се вдигаше при всяка нейна стъпка. Нататък… нататък… този път никога ли нямаше да свърши?

На няколко пъти тя спираше, оставяше багажа си на земята, изкушена от мисълта да го остави там и да продължи без него, като вярваше, че после ще се върне да го вземе. Би го направила, но се страхуваше, че някой може да го отвори и да се изненада от съдържанието.

Пътят се виеше напред, а полето от двете страни беше напълно безлюдно. Фльор забеляза, че сега вече вървеше встрани от селото. Чудеше се колко ли още трябва да върви, преди да стигне до фермата.

„Не може да не я видите“ — беше й казала Мари, но сега тя започваше да се съмнява, че е чула правилно нейните обяснения. Питаше се дали наистина се движи в правилна посока.

И тогава съвсем неочаквано, като че ли изневиделица, фермата се появи пред нея. Един завой на пътя, който заобикаляше група тополи, и ето я фермата — малка, неприветлива сграда със стени, които някога са били бели, а сега бяха напукани и олющени. Малката портичка беше отметната назад и висеше накриво, защото едната й панта беше счупена. Дворът бе изоставен и безлюден. Само една котка на кафяви, жълти и черни петна спеше на дървената пейка отпред.

Фльор остави багажа си на земята и се спря, като оглеждаше къщата. Само присъствието на котката й даваше надежда, че вкъщи има някой. Всичко наоколо бе толкова запуснато и тихо, че тя се страхуваше, че мястото е напълно необитаемо.

После решително вдигна багажа си, като наум си повтори думите, които трябваше да каже. Прекоси двора и внезапно някъде вътре в къщата се разнесе лай на куче, който бе рязък и настоятелен и изразяваше страх.

Тогава усети, че я наблюдават. Някой погледна през един прозорец — бързо и крадешком — и изчезна отново. Тя чу глас, твърде отдалечен, за да разбере какво казва, но чу глас, който извика нещо. И пак настъпи тишина.

Фльор стигна до верандичката, почака един миг и после плахо почука на вратата. Тя самата едва чу звука от почукването си и почука отново, този път по-силно. Зачака, като се ослушваше.

След известно време, което й се стори цяла вечност, чу стъпки. Те се приближиха до вратата… спряха. Някой започна да шепне. Сигурна беше, че е жена. После чу как ключът се превъртя в бравата и резето бе вдигнато.

Вратата се отвори. На прага застана мъж. Фльор го погледна и веднага го позна. Това бе Жак, братът на Мари. Много си приличаха. Имаше същия овал на лицето, същите очи в нормандско синьо и същата квадратна, набита фигура.

Не беше млад, на лицето му имаше дълбоки бръчки, а очите му имаха онзи тих, тъжен израз като на хората, които живеят близо до земята и се научават да приемат с фаталистична меланхолия капризите на природата.

— Какво искате?

Жак Буве говореше бавно, гласът му бе дълбок и груб. Според Фльор в поведението му имаше нещо, което приличаше на неприязън.

— Изпраща ме сестра ви Мари.

Докато говореше, тя го гледаше в очите, като очакваше, че ще забележи някаква реакция и промяна на израза. Но дори и да е бил изненадан, това изобщо не пролича. Върху лицето му бе изписан същият израз на примирение със съдбата.

— Е, и?

Това беше въпрос.

Фльор се почувства объркана.

— Мога ли да вляза? — попита тя. — Твърде дълго е за обяснение.

Изведнъж се уплаши. Ами ако Мари бе сгрешила, ами ако и брат й беше един от онези, които работеха за германците? В такъв случай тя изцяло се оставяше в ръцете на врага. Но какво можеше да направи? Беше дошла чак дотук.

— Мисля, че първо ще бъде по-добре да обясните защо сте дошли — отвърна Жак Буве и тя внезапно усети, че повече не може да издържа.

Когато дойде до вратата, тя бе оставила кошницата до краката си. В другата си ръка държеше торбата. Сега усети как торбата я дърпа надолу, все по-ниско и по-ниско, а тя не можеше да й се съпротивлява. Пусна я да падне и усети как цялата земя се залюля под краката й, а пред очите й се спусна мрак…

— Добре съм — чу се тя да казва, като че ли успокояваше някой друг. — Ако може само да седна.

Дори докато изговаряше тези думи, тя със сетни сили се мъчеше да се овладее.

„Да говоря на френски — помисли си тя. — Не бива да забравям, че трябва да говоря само на френски.“

Усети как една ръка я хвана за раменете, други ръце я придържаха и после ослепителната светлина изчезна и тя седеше на стол в прохладния здрач на къщата.

— Изпийте това — каза нечий женски глас.

Усети чаша между устните си и по тялото й се разля живителната свежест на леденостудена вода. Погледът й се изясни, вече не й се виеше свят, а и слабостта, която бе усетила, беше изчезнала.

— Извинете ме — прошепна тя. — Сигурно е от горещината.

— Идвате от Мари? — попита един мек глас и тя вдигна глава, за да погледне нежното лице на немлада вече жена.

Не можеше да не забележи добротата в израза на очите й, нежността на отрудените й ръце, които още придържаха здраво ръката й над лакътя, като че ли се очакваше, че тя отново ще падне.

— Съжалявам — повтори Фльор, — но сега отново съм добре. Да, идвам от Мари. Тя ме прати при вас. Каза ми, че ще ми помогнете.

Видя как жената и мъжът, който стоеше в другия край на стаята, се спогледаха. Не можеше да разбере какво означават тези погледи.

„Дали да им кажа истината? — питаше се тя. — Дали да се осмеля да го сторя?“

По всичко личеше, че няма друг изход. Тя отчаяно погледна единия, после другия, и каза с глас, в който имаше нотка на отчаяние:

— Мари каза, че мога да ви се доверя. Каза ми, че тук ще бъда в безопасност.

— От къде да знаем, че казвате истината? — внезапно попита мъжът със сърдит глас.

Фльор впери поглед в него.

— Тя не ми даде писмо — отговори му, — защото ми каза, че вие, ако вие сте брат й Жак, не можете да четете. Каза ми, че е научила, че синът ви е бил убит, свещеникът й писал и й съобщил за това. Обясни ми как да дойда тук и… — Фльор спря за миг и после смело продължи: — … тя се погрижи да ми бъдат издадени документи с вашето име. Трябваше да дойда при вас като ваша племенница, Жана Буве. Ето ги.

Тя затършува в джоба си и измъкна документите, които толкова често бяха прехвърляни от ръка на ръка през последните два дни. Наведе се напред и ги сложи на масата.

Изглеждаха много измачкани и доста мръсни, а краищата им се подвиваха около синята марка, която бе направила възможно пътуването й.

— Имам пари. Мари ми ги даде. Мога да си платя престоя тук, ако ме оставите.

Жената бързо каза:

— Всичко е наред, татко, тя наистина идва от Мари. Разбира се, че е така. Как иначе ще знае за Франсоа и че свещеникът й е писал вместо нас. Мари ви е пратила — тя се обърна и се вгледа в лицето на Фльор. — Нали ще се закълнете? Нали няма да ни измамите?

— Разбира се, че няма — бързо отвърна Фльор. — Имам нужда от вашата помощ. Вижте, няма да скрия нищо и ще ви кажа истината. Аз съм англичанка.

Жената до нея трепна и бързо хвърли поглед през стаята към мъжа си.

— Англичанка!? — възкликна тя, а после много бързо, почти шепнешком каза: — Затвори вратата, татко.

Мъжът се раздвижи бавно. Заключи вратата, сложи отново резето и после се върна и застана както преди — неподвижен и безкомпромисен.

— Но защо сте тук? Защо дойдохте при нас? — попита жената.

Фльор им разказа как е дошла във Франция няколко дни преди да избухне войната, за да се омъжи за Люсиен дьо Сарду, как той бил убит, как е останала, щастлива, че е с майка му, а после е била хваната като в капан след окупацията на страната.

Тя им разказа колко мила е била Мари с нея през всичките месеци, когато са живели заедно — три жени, изолирани в замъка, които твърде малко са знаели какво става по света. След това за смъртта на контесата, пристигането на мосю Пиер и собственото й бягство.

— И какво искате сега? — попита мъжът.

Когато той започна да говори, Фльор знаеше, че враждебността му се бе стопила. Гласът му бе безличен, но грубостта я нямаше.

— Искам да се върна в Англия, да се прибера у дома.

Тя самата бе изненадана от отговора си. За първи път изказваше с думи тази своя идея, но сега разбираше, че синевата на морската шир я беше призовала много по-настойчиво, отколкото си мислеше.

Като си представеше, че между нея и свободата има само няколко мили водна шир, подобна идея не й изглеждаше толкова неосъществима.

— Ще видим.

Мъжът се обърна и без да каже нито дума повече излезе от стаята. Тя чуваше как стъпките му отекват и се отдалечават. Фльор погледна жената въпросително.

— Всичко е наред — успокои я тя.

— Искате да кажете, че мога да остана?

— Ама разбира се. Мари ви е изпратила тук. Хайде, донесете нещата си. Ще ви заведа до стаята ви.

Тя взе торбата й и Фльор я последва по една незастлана виеща се стълба до горния етаж.

 

 

Стаята, в която жената я въведе, бе ниска, гредите бяха странно оформени над малък прозорец с ромбоидни стъкла. Имаше голям, дървен креват, който заемаше половината стая, и грубовато шкафче, на което бяха поставени голяма глинена кана и глинена паница.

Стаята беше безупречно чиста. Във въздуха се носеше мирис на сено и на някаква ароматна трева, чието име Фльор не знаеше. Тя погледна през прозореца и възкликна. Погледът й обгръщаше задната част на къщата. За нейна изненада се оказа, че тя бе много по-голяма, отколкото й се бе сторила в първия момент.

Вратата, през която бе влязла, водеше към страничната част на сградата. Отзад имаше две големи крила, които затваряха помежду си просторен двор. Когато надникна от прозореца, Фльор видя, че в този двор кипи оживена дейност.

Видя пилета, които ровеха и обръщаха отъпканата слама. Едно момченце теглеше кучето, а в другата си ръка стискаше каишката на малко паленце. В дъното на двора имаше навеси и Фльор видя там кравите, които в момента дояха.

— Нямах представа, че къщата ви е толкова голяма! — възкликна тя.

— Отпред изглежда малка — съгласи се мадам Буве. — Може би така е по-добре. Не може лесно да се стигне до задната част, а това ни дава време, когато дойдат непознати.

Фльор разбра много добре и забеляза, че на една порта недалеч от навесите, където дояха кравите, се бе покачило едно малко по-голямо момче, което гледаше ту в едната, ту в другата посока. То като че ли беше на пост, готово да предупреди тези, които работеха, ако някой неочаквано се приближеше.

— Много мило от ваша страна, че ме приехте — изрече Фльор импулсивно. — Разбирам колко много искам от вас, зная какво би означавало да ви заловят.

Мадам Буве кимна.

— Трябва да мислим и за това. Трябва да мислим за децата си, но съпругът ми е патриот. Той обича Франция. Сърцето му се къса, като гледа тези sales boches^[1] и като знае, че биха ни съблекли и кожите и биха ни оставили да умрем от глад, за да нахранят своите хора.

— Не е добре, че искам това от вас — каза Фльор. — Но Мари бе така сигурна, че ще ми помогнете. Сега се срамувам. Аз наистина трябва да си тръгна, да рискувам и да потърся други начини да напусна страната.

— Не е лесно — отговори мадам Буве. — Миналата седмица откриха един човек в селото, който бе дал подслон на ранен пилот. Убиха ги — и тях, и семейството им, и един от приятелите им, който знаел, че го крият.

Фльор потрепери.

— Нямам право да искам това от вас — каза отново тя.

— Просто трябва да внимавате, това е всичко. Хитро сте се облекли, мадмоазел, и в момента можете да заблудите много хора.

Фльор се погледна в малкото огледало на стената и се засмя.

— Изглеждам ужасно. Но благодарение на тази рокля успях да стигна до тук, така че трябва да съм благодарна на Мари, защото тя ми я даде.

Мадам Буве приближи и докосна роклята.

— Стори ми се, че я познавам — каза тя. — Това беше най-хубавата рокля на Мари. Купи я, когато се сгоди.

— И какво се е случило? Каза ми, че е била част от чеиза й, но не ми каза защо не се е омъжила за човека, за когото е била сгодена.

— Не ви ли е казала? — попита снахата на Мари. — Бедничката! Може би се срамува да говори за това. Тя беше сгодена дълго време, много години, преди да се омъжа за Жак и да дойда да живея тук…

Мари е най-голямата му сестра, но другите момичета в семейството се омъжиха преди нея, макар че тя първа се беше сгодила. Бащата на годеника й беше стар приятел на семейството. Било е решено Мари да се омъжи за сина му още когато те са били деца. Но е имало затруднения. Годеникът й беше рибар. Имаше няколко лоши сезона. Сватбата се отлагаше от година на година. Мари беше събрала une dot^[2], чеизът й беше готов, но младежът не можеше да изпълни своята страна от сделката. Най-накрая всичко беше уговорено и датата на сватбата бе уточнена. Мари беше много развълнувана. Вече беше започнала да се страхува, че ако трябва да почака още малко, ще трябва да coiffer Ste Catherine^[3]. Но бащата на Мари играеше комар. Обичаше риска, нали разбирате. Залагаше на много неща: чия лодка ще се върне с най-богат улов, чия кучка първа ще роди кученцата си, чия каруца може да пренесе най-голям товар на най-дълго разстояние… навремето се е занимавал с много неща — бил е рибар, фермер, кмет на Сент Мадлен. Но винаги, винаги е играел комар и нищо не е можело да го спре. Беше богат човек, защото бе наследил доста земи, но беше проиграл по-голяма част от тях. Само тази ферма му беше останала. Сигурно и тя щеше да си отиде, ако той не беше починал.

— А какво стана с Мари? — попита Фльор, усещайки какъв ще бъде неизбежният край на тази история.

— Зестрата на Мари отиде през една юнска вечер. Отиде при залагане на едно състезание — състезание с лодки, които трябваше да заобиколят шамандурата. Старецът бе толкова сигурен, че е направил своя залог правилно. По онова време тук живееше един адвокат. Беше почти толкова увлечен от залаганията, колкото и бащата на Мари. Беше алчен човек и винаги искаше пари, а не стока. Той насърчил бащата на Мари, подигравал му се, присмивал му се, докато старецът най-после дойде тук, взе парите за зестрата на Мари изпод леглото си, където ги криеше, и ги отнесе надолу към кея. Никой не разбра какво прави, докато не стана твърде късно — беше заложил парите и беше загубил.

— И заради това годеникът на Мари не е искал да се ожени за нея? — извика ужасена Фльор. — Каква долна и жалка постъпка!

— Но как можеше да се ожени за нея без зестрата й? Той е разчитал на тези пари, разбирате ли? Сумата е била уговорена предварително. А имаше и едно друго момиче, което много искаше да се омъжи за него. Беше богата и родителите й искаха да ги сватосат. Ожениха се след три месеца и Мари замина да служи при контесата. Имаше късмет, че получи такава служба. Много често сме й завиждали.

— Завиждали сте й! — възкликна Фльор. — Когато е можело да се омъжи и да си има собствен дом. Как сте могли да й завиждате?

— Беше привилегия да можеш да служиш на някой, който е толкова благороден, както бе контесата. Тя често ни изпращаше по нещичко. Веднъж, когато децата ми бяха болни, получихме като подарък пари и плодове от имението. Ние много се гордеехме за тази ни връзка. Мари се устрои добре.

Фльор знаеше, че няма какво да каже, но се чувстваше така, сякаш роклята, с която беше облечена, беше свързана с една трагедия, за която нямаше думи. Това бе трагедията на един живот, разбит и съсипан заради алчността, вечната алчност за пари.

— А сега, мадмоазел…

Фльор прекъсна мадам Буве.

— Не е ли неразумно да ме наричате мадмоазел? Може би докато съм тук, ще бъде по-добре да бъда Жана.

— Някак ми се струва, че не е редно, твърде е фамилиарно…

— Разбира се, че не е — отвърна Фльор. — Но и като си помисли човек какво правите за мен.

Мадам Буве се усмихна и усмивката й беше изненадващо ласкава.

— Радваме се, че можем да го направим — каза тихо тя. — Макар че трябва да ми простите, че това ме кара понякога да се страхувам.