Барбара Картланд
Бягство от страстта (13)

Глава тринадесета

Фльор влезе в малката си всекидневна и уморено седна на един от фотьойлите.

Беше само десет часът и още не й се спеше. В същото време се чувстваше изтощена от току-що разигралата се сцена. Мисис Мичам беше започнала да крещи обиди с тънкия си гласец срещу сина си, а сър Норман стоеше спокоен и невъзмутим, изпълнен с упорита решителност. Тя самата се бе опитала да остане настрани от този спор, но мисис Мичам непрекъснато я караше да се намесва.

Всъщност Евънз беше тази, която прекрати всичко.

Тя пропъди от стаята и сър Норман, и Фльор, като цъкаше ядосано с език и пърхаше, като разтревожена квачка, която мисли, че пиленцата й са в опасност.

— Знаете, че не е добре за сърцето й. Тя не може да издържи подобно нещо. Не мога да разбера какво си въобразявате!

Сър Норман и Фльор се озоваха вън от стаята, а вратата зад тях се тръшна по начин, с който Евънз искаше да изрази неодобрението си.

Фльор беше смутена и за момент й се стори, че и сър Норман е поставен натясно. След кратко мълчание той заговори, като че ли за разлика от друг път се чувстваше задължен да даде някакво обяснение и да се извини.

— Всяка възбуда е вредна за нея, но особено късно вечер.

— Допускам, че възбудата може да бъде различна — отвърна хладно Фльор. — Понякога действа зле, но понякога — не.

— Какво точно имате предвид? — започна с укор сър Норман, но изведнъж спря.

За миг на Фльор й се стори, че той ще започне да спори и поне веднъж ще заприлича на човешко същество. Но вместо това той като че ли реши, че не си струва да прави това и сви рамене с пълно безразличие. Стегна се отново и каза с глас, който не допускаше никакво възражение:

— Когато става въпрос за здравето на майка ми, аз следвам предписанията на лекарите и се надявам, че и вие, мис Гартън, ще се опитате да направите същото.

Като каза това, той се обърна и си тръгна. Фльор изпита диво желание да изкрещи подире му и да каже всичко, което мисли, но си спомни, че това не би имало никакъв ефект върху него.

Майка му, която само допреди миг бе крещяла и го бе обсипвала с цветистите си изрази, които можеха да се чуят най-често само в някой бар, не беше променила с нищо неговата невъзмутимост.

Фльор бавно и уморено приглади косите си назад и затвори очи. Усети как истинската атмосфера на къщата, тишината и спокойствието и отново започнаха да я обгръщат.

Само в стаята на мисис Мичам това спокойствие изчезваше, но дори и тогава Фльор имаше усещането, че шумът и жизнеността, които обграждаха старата дама, са нещо преходно, една лека вълничка по повърхността, под която водите на древността лежаха спокойни и дълбоки.

Внезапно някакъв странен шум я накара да отвори очи и да се заслуша.

Питаше се какво ли може да бъде това. Шумът се повтори и сега тя разбра, че идва откъм малката веранда под прозореца й. Тя не беше достатъчно голяма, за да се нарече балкон, това бе просто една козирка над старинния каменен портал, който водеше към градината.

Шумът се чу за трети път и тогава, толкова неочаквано, че сърцето й подскочи от ужас, някой почука на прозореца й.

— Кой е? — попита тя и установи, че гласът й звучи с няколко тона по-високо.

В отговор на това тежките завеси се дръпнаха и в процепа между тях се появиха главата и раменете на мъж.

— Изплаших ли ви? — попита Антъни Ашуин.

— Какво правите? Как можахте? Искам да кажа… как успяхте да дойдете тук?

Той се засмя на изненадата й и влезе в стаята, като дръпна завесите отново зад себе си, за да не се вижда осветената стая откъм градината.

— През трапа на сцената влиза главният злодей в пиесата — пошегува се той и добави: — Съжалявам, ако съм ви изплашил, но не можах да устоя на желанието да направя това, което съм правил стотици пъти преди. Това беше любимият ми начин да вляза в къщата през онези дни. Разбирате ли, чичо ми беше от старото поколение. Всички трябваше да са се прибрали до десет часа. Точно в десет всички врати се заключваха и залостваха. Но „… каменни стени не ще ме спрат като в затвор…“, поне за моя милост не важат тези думи на поета, така че аз и Синтия винаги използвахме това, което помежду си наричахме „страничната врата“, за нашите нощни похождения.

— Но не е ли ужасно опасно? — попита Фльор.

— Никак даже — отвърна Антъни Ашуин. — Впрочем, ако сте много послушна и обещаете да не казвате на никого, утре ще ви покажа тайната. Има издадени напред железа, които образуват чудесна стълба. Това ми струва джобните пари за цял месец, за да намеря майстор, който да ги направи.

— Въпреки това — каза Фльор, която идваше постепенно на себе си, — не можете да влизате тук по този начин. Сър Норман каза, че сте отишли да се погрижите за хората си.

— Погрижил съм се вече — отвърна Антъни, — а и не съм им дотрябвал да им се мотая там. Освен това нощта е още в началото си и си помислих, че ми се иска малко женска компания. Тук се появявате вие. Но, ще си позволя да се обърна още веднъж към моя любим Омар Хаям, има и нещо друго, освен „теб самата“.

Фльор не можа да се въздържи и се засмя.

— Предполагам, че имате предвид кана с вино.

— Точно така! — одобрително каза капитан Ашуин. — Виждам, че сте интелигентна, освен че сте и красива.

Трудно й беше да остане сериозна при такава наглост. Фльор се засмя, въпреки че бе решила да не се поддава.

— Ако ме извините, ще сляза долу да кажа на Баръм да донесе остатъка от онзи портвайн. Норман ме накара да бързам и бях успял да изпия само една-две чаши, когато се озовах пред главния вход.

— Но Баръм ще се ужаси?

— Изобщо не си мислете, че това ще стане. Той взема присърце интересите на фамилията Ашуин. Когато бях момче, Баръм ме е измъквал от много неприятни положения и няма да се изненадам, ако и сега е готов да ми помогне.

Очите му блестяха. Когато стигна до вратата, той се спря и й се усмихна подкупващо.

— Недей да бягаш, красавице. Ако те няма, когато се върна, ще чукам на всяка врата в къщата, докато те открия.

„Това е грешка! — мислеше си тя, притиснала лицето си с ръце. — Ако сър Норман научи, непременно ще ме уволни!“

Но Фльор знаеше, че няма да протестира прекалено силно. Беше така приятно да си поговори с някой, който е толкова весел и безгрижен като Антъни Ашуин. Беше забавно в тази старинна къща да може да види един младеж, който се качва през прозореца и е готов да включи и нея в своите рисковани приключения.

В крайна сметка тя реши, че най-лошото, което сър Норман би могъл да направи, бе да я накара да си опакова багажа. И после: коя беше тя, само една от хората, които работеха в къщата, и не можеше да си позволи да откаже гостоприемство на един Ашуин!

Антъни се върна след няколко минути. След него вървеше Баръм със сребърен поднос в ръце, върху който бяха поставени гарафата с портвайн и две чаши. Остави подноса на малката масичка до дивана и попита:

— Ще искате ли още нещо, сър?

— Нищо не се сещам в момента — отвърна Антъни Ашуин, — освен… о, да, освен една от онези истински хубави пури, дето ги пазеше специално за мен.

— Останала ни е една кутия — гордо отвърна Баръм. — Сега вече не могат да се намерят никъде.

— Ами хайде де, отвори я, стари скъпернико!

— Много добре, сър.

Баръм излезе от стаята с лека самодоволна усмивчица на устните. За първи път откакто бе дошла в къщата, Фльор го виждаше доволен. Видът му обикновено бе преизпълнен с високомерна меланхолия, сякаш вечно съжаляваше, че времената не са това, което са били.

— Вие направо ме шокирате — каза по-късно Фльор, когато Антъни се облегна удобно на дивана и отпи от портвайна, взимайки си пура от кутията пред него.

— Това е най-голямото ласкателство, което са ми казвали в последно време. Все си мислех, че е невъзможно днес да направиш нещо, което да бъде достатъчно оригинално, за да изненада една съвременна млада жена, а да не говорим за нещо, което може да я шокира.

— Знаете какво имам предвид — строго отвърна Фльор. — Да се вмъкнете тук по този начин, да отворите последната кутия с истински пури на сър Норман! Чухте какво каза Баръм. Сега не е възможно да се намерят такива.

— Боже мой! Мидас няма да може да познае каква е разликата между тези пури и онези, които се продават пред завода по десет пенса парчето.

— Как го нарекохте?

— Мидас. Винаги го наричахме така през онези дни.

— Защото е толкова богат ли?

— Не, защото има магарешки уши. Нали си спомняте за онзи от приказката, който винаги искал да скрие от света своя недостатък. Е, горкият Норман е същият. Винаги се опитва да прикрие своя противен произход.

— Искате да кажете, че е сноб? — попита Фльор.

— Не съвсем — отвърна Антъни, като отпи от виното. — Това не го характеризира съвсем точно. Не, Норман винаги се преструва. Не зная дали и сега го прави, но в ония дни беше така. Играеше роля, ако искате така да се изразим. И то я играеше дяволски лошо. Сякаш искаше да каже: „Ето ме — господарят на голямата къща, провинциалният благородник вкъщи“ и разни други такива. Боже господи! Колко пъти съм се смял до пръсване, като гледах Норман как седи на мястото на чичо Уолтър и си въобразява, че е лорд Мичам от Грейстоун Прайъри. Мене ме избиваше на смях, но винаги си мислех, че на Синтия й се повдигаше.

— Това изобщо не съвпада с характера му, такъв какъвто го виждам аз.

— Как се разбирате с него?

— Не се разбираме — там е цялата работа — призна си Фльор. — Мисля, че е най-трудният човек, когото съм срещала, и че с него не може да се води никакъв разговор.

— И ние мислехме така. Господи! Как умееше този човек да развали настроението, по време на някое парти. Ще се съберем всички тук, старата тайфа, а Синтия ще блести като звезда между нас. И тогава влиза Норман. Всички веднага усещаха как настроението спада поне с десет градуса. Не чудно, че Сини не можа да издържи.

— Сега щастлива ли е? — попита Фльор. — Мисис Мичам ми разказа за трагедията, която я сполетяла, преди да се омъжи.

— Да е щастлива? Не сте ли разбрали? Не, не, предполагам, че не биха ви казали, но тя е болна. Безнадеждно болна.

— О, съжалявам — каза бързо Фльор и беше напълно искрена.

— Туберкулоза, разбира се. Ние от Ашуин сме предразположени към нея, но Сини винаги е изглеждала толкова силна. И въпреки това се разболя и сега е в един санаториум, недалеч от тук, близо до Мелчестър. Това е най-добрият санаториум в страната. Преди войната беше в Швейцария, но за щастие нейният лекар беше подочул нещо и настоя да я изпратят тук.

— Горкичката! — каза Фльор.

Изглеждаше абсурдно, но тя се чувстваше така като че ли ставаше въпрос за нейна близка приятелка. Не можеше да си представи Синтия Ашуин, за която си мислеше, че е весела и щастлива, да страда от тази коварна болест, която всяваше ужас у всеки. Виждаше я как се измъчва от ужасна кашлица, която разкъсва гърдите й, как страда от мисълта, че всички от семейството й са предразположени към това и че има твърде малко шансове да се излекува.

— Сър Норман знае ли? — попита тя.

Антъни Ашуин сви рамене.

— Предполагам. Не съм го виждал този приятел от доста време. Не мисля, че много държи на мен. Може би и вие сте забелязали начина, по който ме посрещна тази вечер. Боже мой! Колко се е променило това място! По онова време всеки бе добре дошъл тук, и то по всяко време. Още от времето, когато Сини бе достатъчно голяма, за да приема гости, а това бе, когато бе още доста малка, това място винаги е било пълно с хора. Майка ми почина, когато бях малък, и аз живеех тук, ако не се смятат кратките периоди, в които прекарвах при баща ми. Обичах това място. То бе истинският ми дом. Ненавиждах идеята Синтия да го продаде. Направо е смешно, защото с тези неща е свършено или ще бъде още преди да е настъпил краят на войната. Да не говорим, че трябва да се изплаща данък общ доход, а и данък за свръхпечалба… Дори милионери като Норман няма да могат да продължат да поддържат подобно място.

— Колко ужасно! — възкликна Фльор. — Аз също започнах да обичам тази къща. Звучи нахално, защото съм тук съвсем отскоро, но не съм си представяла, че има нещо толкова прекрасно и толкова изящно във всяко едно отношение.

— Както и да е, то принадлежи на миналото — настоя Антъни Ашуин. — Толкова много неща принадлежат на миналото. Нека говорим за настоящето. Да говорим за вас. Разкажете ми за себе си.

Фльор знаеше, че той умишлено смени темата, защото спомените му причиняваха болка. Независимо каква бе причината, той се опита да флиртува с нея, като използваше всички изпитани хитрини, а това явно бе изкуство, чиито тайни той добре познаваше.

Фльор се забавляваше, макар че си казваше, че е изпитала твърде много разочарования, за да може отново да прояви интерес към някой мъж. Когато часовникът на камината удари дванадесет пъти, тя скочи на крака с чувство на вина.

— Полунощ! Нямах представа, че е толкова късно. Трябва да си вървите.

— Като вземем предвид лятното часово време, сега е само десет часът — започна да спори Антъни. — Така че мога да остана още малко, без да наруша добрия тон.

— Глупости! Трябва да си тръгнете веднага!

— Трябва ли? — той уверено прекоси стаята и я взе в прегръдките си. — Това бе един истински оазис от наслада сред пустинята от затъпяващи военни задължения. Ние сме в един само наш омагьосан свят, Фльор. Как обичам това име. Отива ти. Не ме отпращай!

— Трябва да сте полудели! — Фльор се опитваше да се освободи. — Тръгвайте си веднага или наистина ще се ядосам!

— Няма да се ядосаш. Не се страхувам от това. Но ако настояваш, ще бъда послушен. Поне тази вечер.

Той я целуна по бузата, пусна я и се обърна към прозореца.

— Лека нощ, красавице. Сънувай ме.

— Няма да направя нищо подобно — отвърна Фльор, но него го нямаше. Беше изчезнал толкова бързо, както беше и дошъл.

Фльор огледа стаята. Имаше чувството, че всичко това бе станало само във въображението й, но празната гарафа беше достатъчно доказателство. Тя се поколеба, като не знаеше дали трябва да разчисти и да премахне следите от посещението, или да остави Баръм да действа по свое усмотрение. Реши да избере второто и тръгна към спалнята си. „Всички мъже са еднакви? — мислеше си тя. — Едно хубаво лице и те се втурват презглава, докато не се появи някое друго, по-хубаво. Е, и аз мога да играя тази игра. Да се смея и да се веселя. Но никога, никога няма да си позволя да обичам отново!“ Въпреки тази решителност мислите й отново се върнаха при Джак и тя усети пронизващата болка, която тези спомени й носеха.

— Ще го забравя — предизвикателно извика тя на глас в тъмнината на стаята си. — Ще накарам други мъже да страдат така, както страдам аз сега. Ще стана жестока и безразлична.

Думите й завършиха с хълцане.

— О, Джак! Джак! — шепнеше тя във възглавницата си.

На сутринта тя се упрекваше, че е проявила слабост към Антъни Ашуин, но го направи доста вяло. Така, както човек упреква дете, което е забавно с лудориите си. „Какво значение има?“ — питаше се тя, като гледаше тъмните кръгове под очите си, които ясно говореха за безсънната нощ. „Няма да позволя това да се случи отново“ — каза си тя, но знаеше, че се радва на престоя на Антъни и неговите войници. Може би Антъни щеше да й помогне да забрави.

Беше събота и сър Норман се върна за обяд. Фльор се надяваше, че Антъни ще се появи, но от него нямаше и следа и те седяха мълчаливо, докато Баръм им поднасяше едно по едно големите сребърни блюда. Когато останаха сами, сър Норман се изкашля.

— Струва ми се — каза той, — че ви дължа извинение за снощи, мис Гартън. Като премислих след това, разбрах, че съм сгрешил. Майка ми е стара. Зная, че не бива да се вълнува, но може би на тази възраст човек предпочита да е щастлив, а всичко останало няма значение, дори и здравето.

Фльор беше изненадана. Толкова изненадана, че за момент не можеше да отговори нищо. Беше прекарала сутринта в компанията на мисис Мичам, която не преставаше да сипе обидни думи по адрес на сина си. Възрастната жена беше спала зле и не се чувстваше добре.

Беше сприхава и раздразнителна и изливаше яда си върху всеки, който се появеше край нея, включително и Евънз, която обаче й беше свикнала и посрещаше всички забележки по неин адрес само с по едно презрително изсумтяване.

В първия момент извинението на сър Норман накара Фльор да се засрами. Не знаеше защо. Може би защото това го разкриваше пред нея в съвсем нова светлина.

Спомни си как му се беше присмивал Антъни предишната вечер. Тя се опита да му отговори, но беше доста объркана.

— На ваше място не бих се безпокоила твърде много, сър Норман — каза тя. — Всъщност мисля, че майка ви е много по-силна, отколкото си представяте. Тя наистина обича да се среща с хора. Не мисля, че те я изморяват, така както смятат лекарите. Не мислите ли, че хората от тази професия много често употребяват една и съща готова рецепта: „Почивка и спокойствие“? Също както и всеки път съветват да се откажем от пушенето и коктейлите, независимо дали прекаляваме или не.

— Понякога си мисля, че сгреших, че я доведох тук — тихо каза сър Норман, като че ли говореше на себе си, а не на нея. — Тя обичаше Лондон. Улиците му бяха живителна глътка за нея. Там непрекъснато я посещаваха разни хора. Тя си бъбреше с тях и като че ли не забелязваше, че е прикована към леглото.

— Не мисля, че бихте искали сега да е там, когато има опасност от бомбардировки — каза Фльор, — но в мирно време, предполагам, че би била щастлива, ако можеше да живее в град.

— Значи мислите, че не е щастлива — рязко каза сър Норман.

— Не исках да кажа точно това — бързо отвърна Фльор. — Мисля, че майка ви има невероятна способност да се забавлява където и да се намира. Просто казах, че при други обстоятелства тя може би ще се почувства още по-щастлива.

Фльор отговори много бързо, защото искаше да изглади неприятното впечатление от необмислените си думи, но когато замълча, тя разбра, че сър Норман беше разочарован.

В това нямаше никакво съмнение. Лицето му беше почти тъжно, като че ли съзнаваше, че се е провалил. Отначало Фльор едва, можеше да го повярва, а после си помисли: „Значи него го интересува как се чувства майка му… обича я и иска да направи най-доброто за нея“.

Малко след това сър Норман отново възвърна непроницаемия си израз на лицето и те потънаха в мълчание.

Фльор беше в градината, когато Антъни Ашуин се появи пресече моравата и се приближи до нея. Тя се зарадва, че го вижда, и честно призна това пред себе си.

Мисис Мичам спеше и Фльор реши да използва тази възможността да се поразходи из градината с розите по зелената пътека, която водеше до гръцкия храм.

— Баръм ми каза къде мога да те намеря — каза Антъни, като задържа ръката й малко по-дълго отколкото беше необходимо.

Фльор се питаше дали бе отишъл при Баръм, за да пита специално за нея, или за да си вземе една от безценните пури на Норман. Трудно й беше да издържи погледа му, докато той бе вперил очи в нея смело и подкупващо. Тя извърна срамежливо глава, но усещаше, че страните й горят.

И на нея като на всяка жена й беше приятно да знае, че е привлекателна, да чете очевидните, макар и неизречени комплименти в очите на един мъж. Като че ли след дългата и тежка зима отново идваше пролетта.

— Мисис Мичам заспа — каза тя, като гледаше надолу. — Надявам се, че когато се събуди в четири часа, ще отидете да я видите. Тя с такова нетърпение ви очаква.

— Да, ще отида да видя старата приятелка, щом това й доставя удоволствие. Но, да си призная честно, предпочитам младите жени, които приличат на разцъфнала розова пъпка. Така изглеждаш с тази розова рокля.

— Благодаря ви, сър — каза Фльор и шеговито направи реверанс.

Той плъзна ръката си под нейната и я привлече към себе.

— Ела да отидем до храма. Пълен е с привидения и искам да ми помогнеш да ги прогоня.

— Какви привидения? — попита Фльор, която беше смутена от докосването му, но не знаеше как да се освободи.

— Руси, тъмнокоси… май имаше и едно привидение с червени коси — подразни я той.

— Толкова много?

— Винаги са ме възпитавали да вярвам, че е доста по-безопасно ако количествата са големи. А ти не вярваш ли в това?

— Разбира се, че не. Никое добро момиче не вярва в такива неща. Човек трябва да си седи вкъщи и кротичко да чака, докато г-н Подходящия падне през комина.

— Ами какво става, ако г-н Подходящия се вмъкне тайно през прозореца?

— Тогава започват неприятностите — отвърна Фльор и двамата се засмяха.

Слънцето грееше, а те двамата бяха толкова млади. Фльор се питаше защо да не избяга от собствените си черни мисли и горчивите спомени.

Но когато стигнаха до усамотения храм и Антъни й показа каква е неговата представа за прогонване на привидения от миналото, тя усети странно желание да прекрати този флирт.

Макар че бе невъзможно човек да не хареса Антъни Ашуин, тя започна да открива разни дребни неща там, където очарователният блясък беше поизтънял. Наистина дребни, но те й говореха много.

Преди да влязат в храма, Антъни хвърли наполовина изпушената пура и тя едва се възпря да не го упрекне. Това беше разхищение, а той не беше платил, за да си позволи да разхищава.

Също и начина, по който се присмиваше на сър Норман, уж едва, едва, но доста забележимо: „Да се надяваме, че на Мидас няма да му се прииска точно този следобед да разглежда гръцка, архитектура“.

„Защо не оставят човека на мира?“ — помисли си Фльор. Първо, мисис Мичам, а сега — Антъни Ашуин. И двамата се възползваха по един или друг начин от сър Норман, но очевидно не можеха да кажат хубава дума за него. Това според нея беше доста погрешно.

Но въпреки тези мисли й беше трудно да устои на погледа на Антъни и да не му отговори по същия начин. Не можеше да се противопостави на този чаровен негодник.

Това, разбира се, не беше любов. То беше като удоволствието да получиш букет прекрасни цветя или шише скъп парфюм. Дребно удоволствие, но изпълнено с толкова очарование.

— Ти си толкова хубава — каза й Антъни, като застана до нея, а тя извърна глава, защото устните му бяха толкова близо до нейните. — Ако беше сама в къщата с някой друг мъж, щях да подозирам най-лошото. Но понеже това е Норман, аз ще направя всичко, което мога, за да компенсирам онова, което на него му липсва, и тази вечер ще потропам на вратата ти.

Не можеше да има съмнение в смисъла на това, което й каза. Фльор се отдръпна объркана и отиде до малкия каменен прозорец на параклиса.

— Допускаш грешка — каза тя, като се опитваше гласът й да звучи хладно.

— Ти си прекрасна. Обожавам те — отвърна Антъни.

— Ти си непоправим! — изстреля на един дъх думите Фльор, обърна се и твърдо добави: — Ако трябва ясно да ти го обясня, отговорът ми е „не“, но ти благодаря все пак.

— Едва ли искаш да кажеш това.

— Точно това казвам.

— Но за кого се пазиш? — попита Антъни. — Чакаш да остарееш ли? Нима не си прочела какво пише на слънчевия часовник в градината на розите? „Късайте розите, докато можете.“

— Да не би да се мислиш за роза?

— Не, но ти си роза — отвърна той.

Антъни я грабна в прегръдките си и въпреки нейната съпротива, започна пламенно да я целува.

— Моля те… моля те… — повтаряше тя.

Но Антъни се смееше и устните му търсеха нейните. Той я целуваше и неговият плам я парализираше. Без думи, но някак яростно, той като че ли искаше тя да се предаде.

— Не! Не! — тя решително го отблъсна от себе си. — Мразя те! Мразя всички мъже!

— Ще те науча да ме обичаш, Фльор, нека да те науча…

— Остави ме! Вбесяваш ме, наистина ме вбесяваш, но аз съм виновна. Не трябваше да идвам тук с тебе.

— Ти прогони онези привидения. Много съм ти благодарен — каза Антъни с лъжлива примиреност и въпреки яда си, Фльор усети, че ъгълчетата на устните й потрепват, сякаш всеки момент ще прихне да се смее.

— Трябва да си тръгвам — строго каза тя, усетила, че вече не може да се владее. — Сигурно минава четири часът.

— Четири и половина — тържествуващо произнесе Антъни, като погледна часовника си.

Фльор извика.

— Знаех си, че ще ми навлечеш някоя беля!

— Боже господи! Много добре звучи за един мъж, на когото не си направила нищо друго, освен че си му отказала! — отвърна той.

Тя се засмя, прекоси вътрешността на храма и излезе в градината.

Изведнъж думите, които се канеше да му каже, замряха на устните й. Сър Норман приближаваше към храма и беше достатъчно близо, за да чуе техния разговор.