Барбара Картланд
Бягство от страстта (7)

Глава седма

— Разбираш ли, че това е последният ни ден тук? Утре вече ще бъдем далеч — каза Джак.

— Пилците се броят наесен — напомни му Фльор, като се оглеждаше из малката изба, която му бе дала подслон през тези четири месеца. — Има твърде много „ако“ в цялата тази работа. Ако времето е хубаво… ако Анри е съвсем сигурен, че моторът работи… ако може да ни отведе до лодката… и най-после нещо, което е твърде важно — ако можем да се измъкнем, без да ни открият.

— Не бъди толкова мрачна — отвърна Джак, стана масата и отиде до отдушника. — Ако денят е като днешния… не можем и да искаме нещо по-добро.

Навън се стелеше рядка, белезникава мъгла, която идваше откъм морето. Светлината в помещението беше слаба.

— Не се ли вълнуваш? — продължи Джак, запали цигара, седна на леглото и подви крака под тялото си.

— Не би трябвало да се вълнувам, нали? — отговори Фльор. — И все пак… не зная… трудно е да се каже с думи, но някак се страхувам. Не от опасността, а от това, че трябва да напусна това място и да заменя сигурността за едно непознато бъдеще.

— Сигурността на един затвор?

— Ти мислиш така. Но за мен това не е затвор. Това бе едно много щастливо време.

— Скъпа моя! — Джак се изправи и протегна ръце към нея.

Фльор се усмихна, но поклати глава и се отдалечи от него. Приближи до масата и седна върху нея, като подпря краката си на единствения стол.

— Това странно ли ти се струва? — попита тя. — Но аз наистина бях щастлива тук, ужасно щастлива. И се страхувам, че всичко може да се промени, когато се върнем в Англия.

— Не говори така, глупавичката ми — нежно каза Джак. — Ще продължим да бъдем щастливи, ти и аз — завинаги.

— Сигурен ли си? Ти ще се върнеш в своята ескадрила, а аз ще трябва да започна живота си отново.

— Какво смяташ да правиш?

— Честно казано, не зная. Първо, ще трябва да разбера с какви пари разполагам. Мисля, че имам малко останали средства, ако втората съпруга на баща ми не е пропиляла всичко. И после… — Фльор се поколеба, но смело изрече думите, като очите й през това време търсеха неговите. — До голяма степен това зависи от теб.

— От мен? О, разбира се, мила. Ще се оженим, но не трябва да бързаме прекалено много за каквото и да е. Ти трябва да дойдеш с мен при майка ми, докато обмислим всичко.

— Какво ли ще си помисли майка ти за мен?

— Какво може да си помисли, освен че си най-прекрасният човек на този свят.

Но Фльор някак не беше убедена в това. Джак винаги беше въздържан, когато ставаше въпрос за неговото семейство. Тя не можеше да си създаде ясно мнение от това, което й бе казал и от начина, по който го бе описал. Сега изведнъж се уплаши от тази непозната жена, на която той бе задължен толкова много.

С всеки изминат ден нейната любов към него ставаше все по-силна. Той сякаш бе обсебил сърцето й и чувствата й. Обичаше момчешката му нетърпеливост, с която се бе вкопчил в тяхната любов и бе направил от нея център, около който се въртеше тяхното съществуване.

Обичаше нетърпението му към всички и към всичко, което я задържаше далеч от него дори и за няколко минути.

Тя обичаше също така, макар че не можеше да го приеме и начина, по които той бе махнал с ръка на всички общоприети норми, като дори и пред семейство Буве беше разкрил техните чувства.

Заедно си измисляха безброй абсурдни, но изпълнени с нежност забавления, непрекъснато се смееха, думите напираха върху устните им с онова приповдигнато настроение, което е толкова характерно за младите.

Понякога Фльор се питаше дали въпреки всичката й любов към Джак тя наистина го разбира. Дали всъщност не долавяше нещо повече от онова негово очарование, което бе на повърхността.

Сега усещаше някакво прималяване вътре в нея, усещаше ревност, която не можеше да отрече, като виждаше колко силно Джак жадува за утрешния ден.

Беше неспокоен, стегнат и възбуден. Беше прекосил помещението напред-назад стотици пъти тази сутрин, като все премисляше плановете за бягство. Питаше се дали не е забравил нещо. Повтаряше нещата, които трябваше да вземат със себе си, часа на тръгването, обяснението, което Анри бе подготвил да даде, ако се наложеше.

През последните няколко дни плановете им се бяха променили, защото един познат на Анри беше решил да тръгне с тях. Беше младеж от добро семейство. Баща му притежаваше малка ферма в околността.

Сега вече се знаеше, че освен тях ще има още двама мъже на борда и това им даваше по-добри шансове. Когато излезеха в открито море, тримата щяха да се грижат за платната и мотора.

„Ще трябва да използваме всичко, което можем, за да увеличим скоростта и да избегнем патрула“ — беше им казал Анри.

В мисълта, че може да ги преследват и да ги заловят, имаше нещо, което караше Фльор да изтръпва от страх. Този план я плашеше до смърт. Но Джак, тя знаеше това, беше направо възбуден от всичко, което ставаше, от цялата тази идея.

Той протегна ръце и я притисна до себе си.

— Обичаш ли ме?

— Обожавам те. И ти го знаеш.

— Погали ме, знаеш, че обичам да усещам пръстите ти.

Тя започна да го гали по челото, като движеше нежно пръстите си, докато очите му не се затвориха от лениво удоволствие.

— Странно, нали? — промълви тя след няколко минути. — Странно е, че войната носи толкова много нещастие и скръб и въпреки това носи и щастие. Ако не беше войната, нали разбираш, никога нямаше да те срещна.

— Със сигурност нямаше да съм тук. Щях все още да работя в стария завод за двигатели, съсипан от умора, без да мога да си отдъхна дори и за миг. Не че бях започнал да се справям доста добре, но…

— Какво е станало сега с този завод?

— Заводът за двигатели? О, сега произвеждат самолети и са увеличили мощностите два пъти. Почти не мога да позная мястото, когато мина покрай него.

— Близо е до дома ти, нали?

— Просто зад ъгъла — нагоре по хълма и продължаваш направо.

— Не ставай смешен.

— Всъщност това е точно така. Около три мили, ако трябва да бъдем точни. Ходех там с мотоциклета си. Струваше ми се някак по-изискано, отколкото облечен с костюм и с мека шапка да хващам влака в 8:15. Трябваше да направя своя избор. Имах две възможности. Или момче в канцеларията в банката на баща си, или работник с изпоцапан гащеризон в завода за двигатели на Мичам. Двигателите спечелиха — никога не съм можел да им устоя.

— Сигурна съм, че си много способен — подразни го Фльор — и един ден си щял да станеш собственик на завода.

— О, едва ли. Ако можеше да видиш шефа, щеше да бъдеш напълно сигурна, че неговият девиз е: „Каквото притежавам, не го отстъпвам на никого“. Но все едно, той е симпатичен човек. Трябва да си чувала за него.

— За кого? За господин Мичам ли?

— Сър Норман Мичам, ако обичаш. Той е един от най-големите в индустрията. Момчето от малкия град, което се издигнало и направило състояние, нали знаеш, една от онези истории… Започнал от дъното и стигнал до върха доста по-бързо от останалите. Ако можеше да го видиш, не би се изненадала. Прилича на бог Вишну^[1] — мачка всичко под себе си. Не съм сигурен дали ние в завода не го боготворяхме и като герой в същото време. Боже мой, щом го видеха, всички заставаха на стартова позиция!

— Ще се върнеш ли в завода на Мичам, когато войната свърши?

Джак се поколеба за момент.

— Предполагам. Макар че не съм сигурен дали не предпочитам да остана в Кралските въздушни сили, ако ми се отдаде такава възможност. Обичам да летя. Мисля, че това ми харесва повече от всичко на света.

— Повече от мен? — Фльор каза това, без да разбере как думите се изплъзнаха от устата й, и се засрами от кокетството, което прозвуча в забележката.

— Между двете неща не може да се прави сравнение — уклончиво й отвърна Джак.

Тогава, като се засмя в разочарованието, което прочете в очите й, той притегли лицето й към своето и я целуна.

— Обичам те, скъпа, и в момента не мога да мисля за нищо друго, дори за чувството, което изпитвам, когато се рея в облаците, или за насладата от мига, в който сваля някой германец. Просто искам да си лежа тук и да мъркам като котарак, докато ти масажираш челото ми.

— Много те глезя. Това беше грешка от самото начало.

— Дали беше грешка?

Той седна в леглото и я притисна до себе си. Устните му отново потърсиха нейните. Фльор усети как някаква сладостна тръпка, от която й прималя, се разля по цялото й тяло. Тя не можеше да устои на неговата страст.

— Толкова си сладка, моя малка Фльор.

За момент тя се остави да я понесе райското блаженство на близостта с него, а след това решително го отблъсна.

— Нека бъдем разумни — гласът й беше дълбок и развълнуван. — Почти стана време за вечеря. Трябва да отида и да помогна на мадам Буве.

— Последната ни вечеря тук — каза Джак и протегна ръце над главата си.

Но Фльор знаеше, че това е само жест, защото цялото му тяло беше напрегнато в очакване и копнеж за утрешния ден.

Тя излезе от избата, затвори отвора в стената и се качи в кухнята. Мадам Буве беше наведена над фурната, а Анри седеше на една от табуретките до масата, като държеше главата си с две ръце. В позата му имаше нещо, което накара Фльор да възкликне:

— Какво има? Да не би нещо да не е наред?

Като я видя, той се огледа дали някой друг не ги чува и заизлива думите си бързо и с яд.

Фльор слушаше и лицето й бавно пребледняваше. Анри наистина бе донесъл лоши новини. Германците бяха обявили, че на другия ден ще правят проверка на рибарските лодки. Имаше голяма вероятност някои от лодките заедно с техните собственици да бъдат изпратени в други райони.

С бурната емоционалност, така характерна за французите, Анри, който до този момент беше толкова самоуверен, когато крояха плановете за бягството, сега бе изпаднал в дълбоко отчаяние. Той беше сигурен, че новата му лодка ще привлече вниманието на германците и че той ще бъде изпратен другаде.

Фльор долавяше силната болка в гласа му и си представяше как това ще се повтори и с Джак. Въпреки че единият бе французин, а другият англичанин, между тях имаше нещо много общо. И двамата бяха склонни да изпаднат в див ентусиазъм, а само след миг да потънат в дълбоко отчаяние.

Ако нещата не се нареждаха добре за тях лично, те изпадаха в такова състояние, като че ли бе дошъл краят на света и нямаше никакъв шанс за възкресяване на идеята в бъдеще.

Фльор стоеше неподвижна, здраво стискайки пръстите на ръцете си. Питаше се какво може да направи. Не можеше да понесе мисълта, че Джак ще бъде разочарован. Знаеше, че тя ще е тази, която ще трябва да му съобщи новината.

Имаше такова усещане, като че ли трябваше да отнеме надеждите на някое скъпо и обичано дете, надеждите за живот. Анри все още говореше.

— Какво можем да направим? — питаше той. Беше задал този въпрос няколко пъти. — Какво можем да направим, мадмоазел?

Фльор се поколеба за миг и отговорът дойде:

— Отговорът е прост. Трябва да тръгнем тази вечер.

— Тази вечер! — като ехо повтори Анри.

Фльор забеляза как мадам Буве, която стоеше зад него, се изправи и застина неподвижно, а лицето й доби каменен израз.

— Разбира се — настоя Фльор. — Какво друго можем да направим? Иди доведи Луи и докарай лодката до плажа. На кея можеш да обясниш, че искаш да я докараш тук, за да я почистиш и да я приготвиш за проверката утре. Сигурно можеш да измислиш някакво извинение, убедена съм.

— Ами крайбрежния патрул? — попита Анри.

Фльор се втренчи в него с потъмнял поглед.

— Има само по един дежурен, нали така? Само единият е въоръжен, другият е вътре в колибата и дори може да е заспал. А вие сте трима!

Анри разбра. Тя също видя, че идеята й вече го бе завладяла. Той остана неподвижен за миг със замислен поглед, а в ръцете си премяташе тънка пръчица. Докато го наблюдаваше, тя забеляза промяната. Сякаш в него се бе задвижила някаква машинка и сега работеше бързо.

Анри бе възприел идеята й и сега умът му трескаво обмисляше, докато най-накрая взе решение. Тогава скочи на крака с грейнало лице.

— Права сте, мадмоазел. Така става идеално, ще видите. Ще бъдете ли готова веднага щом се стъмни?

— Щом се стъмни — повтори Фльор.

Анри изскочи от кухнята. Шумът от стъпките му се чу на двора и бързо заглъхна в далечината. Едва тогава Фльор погледна мадам Буве. Тя все още стоеше като вкаменена.

„Сега, когато мигът на раздялата дойде — помисли си Фльор, — става непоносимо.“ Тя прекоси стаята, прегърна старата жена и я целуна по бузата.

— Съжалявам — прошепна тя, — толкова съжалявам!

Мадам Буве се обърна, не грубо, а някак тихо, защото товарът на нейната скръб бе прекалено голям, за да може по някакъв начин да го изрази с думи.

Докато носеше вечерята на Джак, Фльор бе заета с мисълта за нейното собствено съжаление. Тя беше очаквала тази вечер като някакъв празник. Беше я виждала в ума си като вечер, когато те двамата с Джак щяха да кажат „сбогом“ на миналото и да се обърнат към бъдещето.

А сега… Това бе още една неочаквана промяна.

„О, господи! — започна да се моли тя. — Нека Джак продължи да ме обича. Нека да не го загубя, толкова имам нужда от него!“

Разбираше, че молитвата й е егоистична, но в същото време знаеше, че и Джак има нужда от нея. Дори в много отношения той се нуждаеше от нея повече, отколкото тя от него.

Ако не беше дошла във фермата, той може би щеше да направи нещо неразумно. Можеше да се опита да избяга, без да е обмислил добре плана си, и да бъде заловен, като с това щеше да навлече на себе си, а може би и на семейство Буве страшни неприятности.

Тя бе предотвратила това. Беше му вдъхнала нова сила и отново бе възвърнала увереността му.

Почука на стената. Сега имаха свой знак, който се различаваше от този, който използваха Сузан и останалите. Джак й отговори, тя отвори тайната врата и влезе вътре.

— Все същият богат избор между супа и супа, предполагам — каза Джак. — О, господи! Ще бъде толкова приятно просто за разнообразие човек да хапне нещо прилично. Я си представи една хубава порция печено или пържола!

— Може и да стане по-скоро, отколкото си мислиш.

Джак я погледна с изненада.

— Какво искаш да кажеш?

Фльор му разказа за разговора си с Анри и за решението, което бе взела.

— Значи трябва да тръгнем тази вечер! — възкликна той.

— Да, тази вечер.

Невъзможно бе да не се усети как гласът й се понижи и как устните й потрепнаха.

— Но това е чудесно! Сега няма да лежа буден цяла нощ в очакване на утрото. Снощи не можах да мигна, бях толкова развълнуван и през цялото време си мислех как ли ще мога да понеса тази нощ. Фльор, това е невероятно! Не можем да желаем нищо по-добро! Погледни само мъглата!

— Прекрасна е.

Джак я погледна.

— Не ми прозвуча много ентусиазирано. Наред ли е всичко? Нали не криеш нещо от мен?

— Казах ти точно това, което се случи — отговори му тя и се усмихна на неговата възбуда.

— Може би ще закусим в добрата стара Англия. Яйца и бекон! Какво ще кажеш?

— Добре звучи — каза Фльор и въпреки усилието й, знаеше, че гласът й звучи напълно безизразно.

— Ти си притеснена.

Джак я прегърна и придърпа главата й на рамото си. Хвана брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Недей, мила. Не бъди толкова угрижена. Ще успеем, сигурен съм в това. Трябва да успеем. През цялата война съм имал късмет. И сега няма да ми изневери.

— Не се хвали! — каза бързо тя.

— Не се хваля. Ако искаш, ще почукам и на дърво.

Той почука леко на масата, а после отново постави ръката си в топлата извивка на врата й.

— Ти си мислиш, че тук сме щастливи — предизвика я той. — Почакай, докато се доберем до Англия. Ще се оженим и аз ще ти разкрия истинския смисъл на думата любов.

— Само се надявам да продължа да бъда… щастлива, колкото съм сега.

— Ще бъдеш — обеща й Джак и изведнъж извика радостно: — Само като си помисля! Тази вечер. Ние наистина тръгваме тази вечер!