Барбара Картланд
Бягство от страстта (21)

Глава двадесет и първа

Фльор унило седна върху леглото в тясната и неуютна стая, чиито прозорци гледаха към покривите на Кензингтън.

Беше отседнала в този старомоден хотел в Лондон, защото знаеше, че е евтин. Една секретарка на баща й беше живяла тук дълги години и Фльор често я беше посещавала, за да й донесе ръкописите, готови за машинопис.

Но досега не си бе давала сметка колко може да бъде потискащо това място за човек, който живее тук постоянно.

Миризмата на готвено от кухнята винаги се просмукваше по стълбите, пътеката, с която бяха застлани стъпалата, беше протрита и избеляла, но все още личеше грозният й десен на цветя. Баните — по една на всеки етаж — бяха толкова захабени, че убиваха всяко желание у човек да отиде и да се окъпе.

И в самите гости на хотела имаше нещо ужасно потискащо. Това бяха предимно стари моми, които живееха тук от години, като се опитваха да превърнат в свой дом безличните си спални и претенциозната сивота на приемните, които като своите обитателки също бяха видели и по-добри дни.

„Дали ще стана и аз като тези жени?“ — питаше се Фльор.

Гледаше ги с техните вечни плетки, ревматични пръсти, колекцията им от очила за четене и очила за шиене, и строгия им навик да сядат на едно и също място, по едно и също време, ден след ден, вечер след вечер…

Като слушаше пискливите им гласове, които се носеха откъм приемната, тя бе обзета от силен копнеж по Грейстоун Прайъри, който я разтърси бурно.

Питаше се дали тъгува за къщата или за хората в нея. Разбираше, че Норман й липсва много повече, отколкото бе очаквала.

Когато тази мисъл нахлу в съзнанието й, тя изпита нужда да остане сама. Стана, излезе от салона и се качи в стаята си.

Гледаше през прозореца как слънцето избледнява върху небето, гледаше дима, който стотиците комини бълваха и който се стелеше тъмен и мръсен над сивите, овехтели покриви.

Представяше си красотата на Грейстоун Прайъри в този час на деня, отражението на облаците и аления залез във водите на езерото, песента на птиците, които се прибираха в гнездата си, странното спокойствие, което се спускаше над къщата и градините, сякаш Божествената ръка се докосваше до тях, за да ги благослови.

„Защо си тръгнах?“ — питаше се Фльор, но знаеше отговора. Не можеше да остане, след като бе предала Норман и бе загубила и уважението, и обичта му.

Странно защо така се плашеше, когато ставаше въпрос за него. Дали отговорът не се криеше в това, че дълбоко в себе си тя разбираше, че той има силата да я нарани дори много повече, отколкото я бяха наранявали досега.

Когато мислеше за него, я обземаше някакво странно чувство. То докосваше самите дълбини на съзнанието й. То бе твърде властно и голямо, за да го сравни с онова чувство, което бе познала в миналото като любов.

Любовта й към Люсиен и Джак. Каква бе тази любов?

Вълнението и удоволствието да знаеш, че някой е влюбен в теб, младостта, търсеща друга младост, едно желание…

Но с Норман беше различно.

Това бе едно ново чувство. То приличаше на дърво, което бавно и сигурно израства, за да получи своята сила и великолепие, за да впие здраво корени в земята, така че те да могат да устоят на бурите и ураганите, да устоят на болка и скръб, корени, които няма да могат лесно да бъдат изтръгнати и унищожени.

„О, господи — молеше се тя, — кажи ми какво да правя сега?“

Беше дошла преди три дни в Лондон и ги прекара в търсене на работа. В трудовата борса бяха много любезни с нея, но в същото време беше много трудно да се намери подходящо място, защото здравето й още не беше достатъчно укрепнало. Беше посетила един лекар, който й каза, че трябва да внимава поне още шест седмици.

— В противен случай не мога да поема отговорност за това, което може да стане — каза й той. — Сърцето ви все още е малко засегнато. Най-добре ще бъде за вас да заминете за провинцията.

— Предпочитам да остана в Лондон — отвърна тя, без да му обяснява причината.

Нямаше да я разбере, ако му кажеше, че рязката смяна на напълно различната обстановка щеше да й помогне да забрави всичко, което бе оставила след себе си, да изтрие една част от живота си, която също трябваше да отиде в миналото.

Същия ден беше научила за една служба, която можеше да се окаже подходяща за нея. Беше в някаква адвокатска кантора. Щеше да е сива и скучна работа, но пък беше по силите й, защото от нея нямаше да се иска нито да пише на машина, нито да стенографира.

Бяха й определили среща за следващия ден, но й се струваше, че въпросът бе вече уреден. Виждаше пред себе си едно бъдеще, което й приличаше на дълъг, тъмен тунел без искрица светлина.

— Мисля, че съм истинска глупачка! — каза на глас Фльор.

Питаше се колко ли жени биха постъпили като нея. Да се откажат от службата си в Грейстоун Прайъри и да си тръгнат, без да научат в крайна сметка окончателната истина.

Но пък тя нито за миг не се съмняваше, че всичко бе свършило. Спомни си ледената студенина в гласа на Норман, когато я отпрати от библиотеката, за да се разпореди за пристигането на Джери. Спомни си как я избягваше и в деня на погребението.

Освен това, може би беше смешно, но Фльор усещаше, че Джери стои между нея и Норман. Може би беше абсурдно, но Фльор си мислеше, че Норман е узурпирал мястото и положението на Джери, които му се полагаха по право.

Миличкият Джери! Фльор бе изпълнена с най-топли чувства и мисли към сина на Синтия.

Беше хубаво, че винаги щеше да бъде щастлив и защитен в дома, който неговата майка му беше избрала, че ще порасне и ще стане мъж, без да познава трагедиите и страстите, които бяха придружавали неговото раждане.

Синтия беше вече в ръцете на Бога, Джери бе обезпечен… и… беше останал само Норман. Внезапно Фльор покри лицето си с ръце и седна на леглото.

Тя се молеше трескаво за бъдещето на Норман, молеше се той да може да намери мир и покой от нещастието, което носеше у себе си…

Не знаеше колко време беше седяла така. Когато отвори очи, видя, че навън вече пада мрак.

Не направи опит да се съблече. Просто седеше в здрача на вечерта и гледаше как звездите изгряват една по една върху тъмнеещото небе.

„Утре — помисли си тя — ще напусна този хотел. Повече не мога да понасям това място. Ще си намеря нещо, което е по-весело, по-модерно. Сигурно има хотели и пансиони, които не са толкова тъжни.“

Беше писала в банката и ги бе помолила да прехвърлят сметката й от Сийфорд в Лондон. Беше благодарна, че имаше прилична сума в банката, защото напусна Грейстоун Прайъри, без да получи парите си. Беше отнесла със себе си малко повече от онова, което бе донесла.

Помисли си, че ако измереше времето, прекарано там, не с пари, а с нещо друго, щеше да се установи, че бе дала много повече, отколкото беше получила — бе дала своята лоялност привързаност и накрая… и своята любов.

Сякаш тази къща по някакъв невероятен начин изсмукваше от своите обитатели всичките им чувства.

Фльор затвори очи, като се питаше дали и тя като Синтия, Норман и още много други ще бъде обсебена от спомена за къщата през останалата част от живота си. Дали тази къща щеше да изсмуче и от нея най-дълбоките й чувства.

Изведнъж на вратата се почука.

За миг Фльор не можеше да дойде на себе си, за да отговори. Беше толкова далеч, потопена в мислите и спомените си. После стана и отвори вратата.

Отвън стоеше една малка камериерка, почти дете, което изглеждаше доста странно в своята униформа, с колосана шапчица с къдрички и с бялата си престилка.

— Имате посетител, мис.

— Посетител! — възкликна Фльор. — Кой може да бъде, вече е много късно!

— Един джентълмен, мис. Часът е почти единадесет. Точно се канех да си лягам, а старите дами отдавна са в леглото. Салонът ще бъде на ваше разположение.

Без да каже нито дума, Фльор бавно заслиза по стълбите. Усещаше как лудо бие сърцето й и как у нея се надига една надежда.

„Това е абсурдно! — мислеше си тя. — Не може да бъде!“

Но се молеше да е така.

Отвори вратата на салона. Норман стоеше в дъното пред празната камина.

Първото нещо, което си помисли, бе, че изглежда много по-висок и широкоплещест. Той сякаш изпълваше мизерната стая, отрупана с разни кресла, масички и ориенталски порцеланови вази.

„Не съм го виждала никога толкова изискан“ — мина й през ума.

И тогава разбра. Тя никога преди това не го бе виждала извън къщата. Отделен от нея, сега той придобиваше свое собствено значение, защото характерът и личността му не бяха смачкани от къщата.

Фльор прекоси бавно стаята. Той не помръдна и не каза нищо, докато тя не се приближи съвсем. Когато тя спря, той неочаквано попита:

— Защо избяга?

Фльор усещаше ударите на сърцето си, което щеше да изскочи от гърдите й. Устата й беше пресъхнала.

— Как ме намери? — на свой ред попита тя.

— Обадих се в банката ти рано тази сутрин. Казаха ми, че са получили известие от теб и дойдох в Лондон, веднага щом можах.

— Съжалявам, че съм ти създала такова… главоболие.

— Не отговори на въпроса ми. Защо избяга?

— Не мисля, че мога да отговоря.

Фльор наведе глава, защото нямаше сили да го гледа в очите.

— Защо да не можеш?

Тя почти се засмя, толкова беше радостна, че отново чува резките му въпроси.

— Няма да мога… да обясня…

Норман протегна ръце и я хвана за раменете. Тя си спомни онази нощ в Грейстоун Прайъри, когато бе направил същото нещо, и разбираше, че сега реакцията й беше различна. Сега не чувстваше страх, нито желание да се отдръпне, а само радост, ликуване, което не можеше да изрази с думи.

— Защо не? — повтори отново Норман.

Тя вдигна глава и го погледна. Това, което видя в очите му и в нежната извивка на устните му, я омагьоса.

— Заради момчето ли? — попита Норман, но тя все още не можеше да отговори и той продължи: — Усещах, че може и това е причината. След като ти си замина, започнах да мисля за много неща. Спомних си думите ти, когато ми каза, че Синтия вече не може да ме нарани. Спомних си също как настояваше ти, че тя и Джери са част от къщата. Ти беше права, Фльор! Твърде много време ми беше нужно, за да разбера думите ти, но най-после наистина ги разбирам. Доволна ли си?

Тя се опитваше да му отговори нещо, но само стоеше и трепереше.

Усещаше ръцете му, усещаше тяхната сила през тънката материя на роклята си и с цялото си същество възприемаше неговата близост — тези тъмни очи, вперени в нейните, тези корави устни, така близо до нейните.

— Има толкова много неща, които искам да ти кажа — говореше Норман, — а и толкова много неща, които искам да чуя. Но първо ще ти кажа едно. Причината, поради която не можах да дойда по-рано тук, е това, че имах една среща и тя засягаше теб.

— Засягаше мен? — повтори като ехо Фльор.

— Да, и не мога да не се питам с известно притеснение доколко това ще засегне и нашето бъдеще, Фльор — твоето и моето бъдеще.

Тя се размърда и той веднага я пусна. После, като застана съвсем близо, но без да я докосва, той каза:

— Днес прехвърлих Грейстоун Прайъри и цялото му имущество на името на сина на Синтия. Но докато свърши войната, ще остана там, а останалата част от къщата ще бъде използвана като санаториум за възстановяване на ранени летци от Кралските военновъздушни сили.

Фльор нададе някакво неясно възклицание и той продължи:

— Ти беше тази, която ме накара да видя ясно, че аз всъщност никога няма да мога да притежавам Грейстоун Прайъри истински. Мечтаех това да стане, но то бе мечтата на едно бедно момче, което си мислеше, че може да подражава на тези, които са по-добри от него.

— Не, не бива да говориш така.

Фльор бързо тръгна напред, постави ръката си върху неговата, сякаш искаше да го предпази от собствените му думи.

— Тогава защо съм толкова недостоен?

— Не, никога, никога това! — извика Фльор, протестирайки с всичка сила. — Ти си достоен и имаш толкова много добри и хубави неща. Но не разбираш ли, че Грейстоун Прайъри те унищожава, прави те да изглеждаш малък. Осакатява те, ако искаш! Защото въпреки цялата си красота имението живее само с миналото си, не и с това, което идва. То е нещо, което не се променя. Нещо изящно и съвършено като скъпоценен камък. Но както камъкът не може да стане по-добър, така и имението не може никога да се промени. Целият ти живот е бил в служба на другите, живот, изпълнен с движение напред… но ти можеш да направиш много повече, да придобиеш много повече.

Нима не разбираш, че Грейстоун Прайъри те парализира и унищожава всяка перспектива пред теб. Сега ти си свободен, освободил си се от товара! И аз се радвам… ужасно се радвам… не само за Джери, но и за теб. О, Норман, толкова се радвам!

Той гледаше развълнуваното й лице и греещите й очи. Сложи ръка върху нейната и каза бавно:

— Защо си така загрижена? Защо толкова те интересува какво ще стане с мен?

Въпросът му я върна към действителността и тя внезапно усети объркване. Опита се да измъкне ръката си, но той здраво я държеше.

Искаше й се да се обърне и да избяга, но сякаш бе хипнотизирана.

Знаеше, че той очаква отговор, но гласът й заседна в пресъхналото и гърло.

— Кажи ми, Фльор — властно каза Норман.

— Не… не мога…

— Защо?

— Защото… не съм сигурна, че е това, което… което искаш да чуеш.

— Не си сигурна, че те обичам?

— Н-не… и затова… избягах.

— Милата ми! Сладка моя!

Беше вик на човек, който най-после виждаше края на своето дълго пътуване, и вярваше, че вратите на Ел Дорадо са отворени за него.

Грабна я в прегръдките си. Тя усещаше как бие сърцето му до нейното, усещаше ръцете му, силни и мъжествени, които я прегръщаха толкова силно, че дъхът й спираше. Тя сложи глава на рамото му и устните му намериха нейните. Фльор усещаше колко са топли, търсещи и настойчиви.

Нещо прекрасно се надигна у нея. Тя се притискаше все по-силно към него, като че ли искаше да се слее с него.

Когато целувките му станаха все по-пламенни и настойчиви, през тялото й като че ли премина светкавица, толкова силно и прекрасно бе това ново чувство, което не беше познавала до този миг.

Беше любов, любов, която носеше със себе си всичко, за което бе копняла и което бе загубила в миналото, но и по-различна отпреди, тя бе част от Божественото.

Струваше й се, че Норман й е дал цялата красота, която тя бе търсила в Грейстоун Прайъри, но и още нещо — красотата на небето, на звездите, на цялата вселена!

Той я погледна в очите.

— А сега, съкровище мое — гласът му бе някак странен и несигурен, — кажи ми това, което искам да чуя.

Ръцете му я притискаха по-силно, когато продължи:

— Искам да те чуя да ми го казваш. Само бог знае как копнея да чуя това.

Фльор си пое въздух.

— Обичам те. О, Норман, обичам те! Бъди добър с мен. Никога по-рано не съм се чувствала така… и се страхувам.

— Страхуваш се?

— Че ще те загубя.

Така беше. Винаги бе ставало така с хората, които беше обичала. Знаеше, че ако сега загуби и Норман, повече няма да може да живее.

— Никога няма да ме загубиш, съкровище мое — нежна каза той. — И аз като теб не съм изпитвал подобно нещо по-рано. Никога досега не съм бил влюбен.

Фльор прошепна нещо неразбираемо и скри лицето си в рамото му.

— Ще си построим един нов живот… двамата заедно — продължи Норман. — Когато войната свърши, ще си построим нова къща. Ще ми помогнеш ли?

Фльор вдигна лице. Очите й блестяха като звезди от сълзите, които не можеше да спре.

— Един дом… достатъчно голям… за много деца, които ще имаме — прошепна тя.

— Любов моя!

Норман започна да я целува. Целува я, докато стаята се завъртя пред погледа й и всичко изчезна. Остана само пламенната настойчивост на устните му.

— Кога ще се омъжиш за мен? Утре? Вдругиден?

Тя не можеше да повярва, че лицето на един мъж може така да се преобрази от щастие. Той изглеждаше млад и пламенен и в думите, и в погледа му имаше молба.

— Веднага, щом… ти ме поискаш.

Не можа да каже нищо повече. С ликуващ вик устните му взеха в плен нейните и тя знаеше, че никога няма да може да избяга.