Барбара Картланд
Бягство от страстта (11)

Глава единадесета

Първите дни на Фльор в Грейстоун Прайъри минаха като в някакъв сън. Беше й трудно да подреди впечатленията си, но въпреки това тя знаеше, че красотата и атмосферата на това място я бяха грабнали. То бе за нея непресъхващ извор на радост и нови впечатления.

Въпреки обърканите чувства, които не й даваха мира, Фльор наистина до известна степен намери спокойствие в тази обстановка.

Това спокойствие бе може би само привидно, но тя беше благодарна и за това, като се надяваше, че то ще достигне до съзнанието й и ще стане част от него.

От момента, в който бе напуснала къщата на семейство Рейнолдз, тя ежедневно получаваше писма от Джак или той й се обаждаше по телефона.

Поради разочарованието, което бе изживяла след бягството им от Франция, и с новата представа, която си беше изградила за него, тя си мислеше, че той няма да се противопостави толкова много на заминаването й от дома му. Но в момента, в който тя си отиде, той разбра какво губи.

Още същата вечер, когато пристигна в имението, към девет часа я потърсиха по телефона.

— Какво чувам? — попита той и тя разбра, че е ядосан. — Майка ми каза, че си приела да започнеш работа. Не може да е вярно!

— Да, но е вярно — отвърна Фльор. — Защо си толкова изненадан? Не беше възможно да остана, при майка ти след…

— Не говори такива смешни неща! — каза Джак. — Знаеше, че искам да останеш тук. Аз имам още една седмица отпуск, а и освен това, Фльор… сладка моя, не можеш да ме напуснеш просто така!

Гласът му стана нежен. Тя се стегна и се приготви, за да издържи на молбата в гласа му.

— Моля те, Джак, бъди разумен! Оставих ти кратко писъмце. Ще го намериш на тоалетната масичка в твоята стая.

— Какво пише в него?

— Сбогом.

— Но ти не можеш да си тръгнеш така!

Той отново викаше.

— Мога и трябва — отвърна Фльор с отчаяние в гласа. — Освен това не мога да стоя тук и да разговарям с теб. Много е трудно. Сбогом… мили мой.

Не можеше да не изрече обръщението, което й се изплъзна, и без да дочака отговора му, тя остави слушалката. Цялата трепереше, а сълзите й напираха в очите.

Върна се обратно в стаята на мисис Мичам, с която разговаряше, когато Баръм я повика на телефона.

Преди да влезе в стаята, тя спря и се опита да се съвземе, за да изглежда нормално, но острият поглед на старата дама не пропускаше нищо.

— Сигурна съм, че беше онзи млад мъж — посрещна я тя и понеже Фльор не отговори, продължи: — Мислиш си, че си ужасно нещастна, а пък аз веднага мога да се хвана на бас, че той не заслужава да пролееш дори и една сълза от хубавите си очи. Послушай съвета ми, мила моя, и го забрави. Навътре в морето има също толкова хубава риба като тази, която излиза на брега.

Тя се засмя и Фльор си помисли, че в смеха й има нещо цинично. А после, когато мълчаливо седна до леглото й, раздразнена от това нахлуване в личния й живот, мисис Мичам внезапно протегна обсипаната си с бижута ръка и я постави върху нейната.

— Не тъгувай, детето ми. Ще разбереш, че повечето неща в края на краищата отиват към добро. Такива думи малко могат да те стоплят, когато сърцето ти кърви, но по-късно ще разбереш, че съм била права.

В гласа й имаше нещо толкова мило, че очите на Фльор отново се наляха със сълзи и този път тя не можа да ги спре.

— Хайде, хайде — каза мисис Мичам. — Аз съм една нетактична стара жена, но трябва да ме приемеш такава, каквато съм, защото вече съм твърде стара, за да се променям. Я ми разкажи всичко. Ще ти олекне, убедена съм в това. Задържаш чувствата си вътре в себе си, а това не е никак хубаво.

И колкото и невероятно да беше това, тя наистина й разказа.

След това се питаше защо го направи, дали беше просто поради нейната слабост и от обичайното женско желание да се довери на някого, или пък въпреки всичките си странности мисис Мичам притежаваше някаква уникална дарба да предразполага хората да й се доверяват.

По-късно Фльор щеше да се увери, че второто бе вярно. Всякакви хора се доверяваха на мисис Мичам. Едва ли имаше някакъв проблем, някоя любовна история или неприятност в този дом, която в края на краищата да не стигне до нея.

Една от причините за това бе нейният неуморим интерес към хората. Тя се крепеше и като че ли продължаваше да живее единствено заради своето любопитство и любознателност. Нищо не й се струваше нищожно, за да не предизвика интереса й.

Тъй като вече беше прекалено стара, за да може да играе важна роля в живота, тя го правеше чрез живота на другите и преживяванията на хората бяха безкрайно интересни за нея.

Фльор научи, че тя е трябвало да изтърпи доста жени, за които старата дама казваше, че „знаят деликатно да приказват, ама са неискрени“. Те били възмутени от нейното поведение, шокирани до дъното на аристократичните си души от грубия й език.

Отначало Фльор се питаше откъде ли старата дама е научила тези изрази, докато накрая самата мисис Мичам не даде отговор на въпроса й.

През един следобед, когато разговаряха за Грейстоун Прайъри, Фльор сподели искреното си възхищение от имението и добави съвсем искрено:

— Сигурно това компенсира всичко за вас, дори факта, че сте прикована на легло. Прекрасно е да живее човек в такава красива обстановка!

— Ако това ти се струва вярно, значи можеш да повярваш на какво ли не — с унищожителна ирония каза мисис Мичам. — Да не би да си мислиш, че не предпочитам да мога да движа краката си. Бих дала за това всички тези лъскави дрънкулки! Освен това, мраморните вестибюли и целият блясък на господарските къщи никога не са ме впечатлявали. Много по-добре бих се чувствала опряна с лакти върху един полиран бар и заслушана във веселите разговори на танцуващите. Това искам аз. Там ми е мястото.

Фльор се обърна и впери широко отворените си очи към нея. Мисис Мичам се засмя.

— Не са ли ти казвали? — попита тя. — Мислех си, че тази клюка вече е стигнала до теб. О, да. Аз работех в бар и не се срамувам от това. Не се притеснявам да ти призная, че по мое време бях една от прочутите хубавици в града. А после се появи Алберт Мичам и ме отведе от бара. Често съм си мислела, че съм постъпила глупаво, когато се съгласих да се омъжа за него. Можеше просто да се позабавлявам и да го оставя да си замине като всички останали. Но не! Той искаше женитба и само това. А по онова време си мислех, че може светът да пропадне, но любовта трябва да остане жива.

— Може би е така — каза Фльор.

— Все още ли мислиш за онзи празноглавец?

Мисис Мичам рядко споменаваше името на Джак, без да прикачи някакъв обиден епитет към него, и на Фльор това вече не й правеше впечатление. Сега, след като й се беше доверила изцяло, тя разбираше, че под странната външност и грубия език се крие едно сърце, изпълнено с истинско съчувствие към всеки, който се чувстваше нещастен.

— Забрави го и то бързо!

Фльор се усмихна.

— Лесно е да се каже, но е трудно да се направи — отвърна тя. — Вие го знаете.

— Зная и често съжалявам за часовете, прекарани в сълзи по нещо, което не е можело да стане. Боря се срещу неща, които могат да бъдат променени. Но когато нещо е неизбежно, просто трябва да го приемеш. Освен това: той не те заслужава.

— И въпреки това все още мисля за него — с нещастен вид каза Фльор. — Сега вече го няма, заминал е в своята ескадрила и аз всяка нощ си мисля каква глупачка бях, че не поисках да го видя, преди да замине. Той идва тук един следобед, знаехте ли това?

— Знаех — отвърна мисис Мичам.

Малко бяха нещата, които старата дама не знаеше. Всички в имението бяха нейни информатори и Баръм — навярно й е споменал, че Джак е идвал на посещение.

— Тогава ми се струваше, че не мога да говоря за това — продължи Фльор. — Държах се като ученичка. Затворих се в стаята и отказах да се срещна с него.

— Страхувала си се от себе си, разбира се — каза мисис Мичам.

— Точно така. А сега се срамувам. Но Джак нямаше да може да разбере. Той беше дошъл да се сбогува и както предполагам, да отправи и една последна молба да оставим нещата да продължат, без да бързаме да взимаме каквито и да е решения за нашето бъдеще.

— И на теб не ти стигна куража, за да му кажеш в лицето, че вече си взела решение никога повече да не го виждаш.

— Страхувах се, че ако го видя, ще се хвърля в обятията му.

— Да, ти би го направила — изкиска се старата жена. — И си пропита цялата от сантиментални чувства и това ти е лошото, моето момиче. Не можеш да управляваш собственото си сърце.

— Признавам си, така е — отвърна Фльор и в гласа й имаше умора, като че ли бе уморена от самата себе си.

— Забрави го — отново рязко каза мисис Мичам. — Забрави го напълно, не мисли за него, няма и да говорим за него. От този момент нататък името му няма да излезе от устата ми. Да върви по дяволите този негодник за това, че те е направил толкова нещастна!

Фльор не можа да сдържи усмивката си.

— Не бива да говорите така — каза тя. — Какво ли биха казали хората от Мелфорд, които ценят сина ви като важна личност, ако можеха да чуят как говори неговата майка.

— О, щеше да им се отрази много добре — отвърна мисис Мичам. — Освен това, те не мислят, че той е важен. Много добре си спомнят времето, когато той беше малко момче и чистеше обувките тук, в тази къща.

— Момче, което е чистело обувките! — възкликна Фльор.

— Да, така започна той живота си. Алберт плаваше на кораб, а аз живеех с една моя омъжена сестра. Една тесногръда, стисната жена, с която никога не съм се разбирала, но все някъде трябваше да отида да живея и докато търсех работа и жилище, Ани ни взе при себе си — мен и малкия Норман.

— О, моля ви, разкажете ми за това! — извика Фльор, когато старата жена замълча.

— Значи малкият Норман започва да те интересува? — рязко попита майка му.

— Не трябва да се страхувате от това — тихо й отговори Фльор.

— Не се страхувам така, както ти си мислиш — каза мисис Мичам. — Ако Норман можеше да стане нормален човек, мисля, че бих паднала на колене, въпреки че те вече не ме държат, и бих благодарила на Всевишния.

— Какво искате да кажете? Защо мислите, че той не е като другите? В какъв смисъл странен?

— О, всъщност той не е виновен за това. Не беше такъв преди. Той винаги е бил изпълнен с много идеи. Когато се заловеше за нещо, то така го поглъщаше, че нищо друго не го интересуваше. Беше ученолюбиво момче. Нямаше да се промени така, ако не беше Синтия.

— Синтия ли? Коя е тя?

— Снаха ми — беше изненадващият отговор.

— Моля ви, разкажете ми отначало — каза Фльор. — Знаете ли, не съм разбрала нищо за това. Нямах представа, че сър Норман е женен.

— Сега вече не е — мрачно отвърна мисис Мичам. — Разведе се с тази жена. Но го направи, когато това стана съвсем наложително.

— Той не е ли искал да се развежда? Нещастен ли беше?

— Нещастен! — повтори с презрение мисис Мичам. — Как ли е очаквал да бъде щастлив, като се е оженил за момиче от друга класа, което не му подхожда, и то само защото се беше влюбил в една къща!

— Влюбил се е в къща — Фльор бе още по-объркана.

— В тази къща, къщата на Синтия. Той се ожени за нея, защото искаше къщата. Или поне аз винаги съм си мислела така. И когато получи и къщата, и Синтия, откри, че тук се чувства така добре и намясто, както би се чувствала една врана, затворена в клетка с колибри.

— Синтия дъщеря на лорд Гартън ли беше? — попита Фльор, като постепенно започваше да разбира цялата история.

— Точно така. Единственото му дете. Тя наследи къщата, когато той почина, и толкова пари, колкото да плаща на една жена да й почиства два пъти седмично. И ето ти го Норман, който по това време печелеше парите много бързо и то съвсем наблизо — в съседната нива, така да се каже — луд по тази къща и, доколкото хората знаеха — луд и по Синтия. Както и да е, тя се омъжи за него. Аз не бях я виждала, докато не се ожениха. По това време не се виждах много с Норман. Той се издигаше в обществото и знаех, че не иска старата му майка с необуздания си език да му пречи. Живеех в Тутинг и трябва да ти кажа, че бях много щастлива там. Имах много пари, Норман се грижеше за това. Ще ти кажа, че той винаги се е държал много добре. Имах с и приятел, когото много обичах. Той почина. Ако беше жив, сега нямаше да лежа тук в това легло, в което някога е спала или не е спала кралица Елизабет. Никога нямаше да го оставя, ако беше жив.

— Кога дойдохте тук? Когато Синтия… искам да кажа лейди Мичам… си е тръгнала? — попита Фльор.

— Една година след като си бе заминала. Струва ми се, че Норман се надяваше, че тя може да се върне при него. Отначало не искаше да се развежда с нея. Но тя настояваше. Тук са се разигравали твърде много сцени, когато тя е идвала и го е молила да й върне свободата. Когато се ожениха, той купи къщата от нея, за да може тя да има свои независими доходи. Но ми се струва, че той най-после се реши, когато тя го заплаши, че ще оспорва правото му да притежава това имение. Мисля, че беше нещо свързано с нарушаването на правата за наследството. Както и да е, накрая той се предаде и тя веднага замина за Кения с един мъж, за когото искала да се омъжи. Но тогава, просто да не повярва човек, в същия ден, в който изтичаха шестте месеца и решението на съда влизаше в сила, мъжът починал. Катастрофа с мотор след някакво шумно празненство, на което празнували предстоящата им сватба — на следващия ден трябвало да се оженят.

— Какъв ужас! — възкликна Фльор. — Как може да се случи нещо толкова ужасно!

— Оттогава не съм виждала Синтия — продължи мисис Мичам. — Тя смени името си и започна да се нарича лейди Синтия Ашуин. Това е името на семейство Грантън.

— Сигурни съм, че съм виждала снимката й някъде — каза Фльор. — В „Татлър“ или в някой от илюстрованите седмичници. Тя е много красива, нали?

— Всички казват, че е красива — отвърна мисис Мичам. — Но аз никога не съм се възхищавала на тия тънички жени с вид на гладуващи. Имаше чар и можеше да накара всеки да я приеме като много приятна, стига да искаше. С мен определено беше мила. Често се сещам за първата ни среща. Норман се е страхувал, че ще я шокирам. Той винаги малко се е срамувал от мен. Но Синтия се смееше на всичко, което казвах, даже отвръщаше в същия дух на някои от забележките ми, а когато си тръгваше, тя се наведе и ме целуна. „Трябваше да се срещнем по-рано — каза ми тя. — Научена съм да ценя искреността и неподправеността. Това, което не понасям, са преструвките.“ Докато казваше това, тя гледаше към Норман изпод миглите си и това сигурно бе камък в неговата градина, но то нямаше значение. Направи ми удоволствие. Има много приятни маниери. Човек винаги може да познае, че е родена и отгледана като аристократка. Обичаше да седи с мен и да си говорим уж интимно, като ме насърчаваше да се изразявам по моя си начин. А през това време Норман танцуваше наоколо като котка върху горещи тухли, без да знае къде да си пъхне ръцете и къде да си сложи краката и през цялото време беше като на тръни, за да не кажа нещо, което не трябва.

— Не мога да си представя, че сър Норман може да изглежда така — каза Фльор. — На мен ми се струва, че притежава голямо самообладание.

— Сега да — съгласи се майка му. — Вече се е научил да го прави. Склонна съм да си мисля, че той е самото олицетворение на големия бизнесмен. Нали знаеш, като онези, за които четем във вестниците — хладнокръвен и сериозен, готов да подпише чек за няколко стотици хиляди, без да му мигне окото.

Фльор се засмя.

— Мисля, че сте малко жестока по отношение на сина си.

— Така ли? Може и да съм. На мен той не ми прилича на човешко същество. Не мога да приема този негов маниер да се държи с вирнат нос. Винаги съм искала да имам син, който да влети в стаята ми, да седне на леглото ми и да ми каже: „Какво ще кажеш, мамо, току-що прелъстих камериерката!“.

— О, убедена съм, че нищо подобно не бихте приели, ако наистина се случи! — строго каза Фльор.

Сега вече знаеше, че когато мисис Мичам говори по този начин, тя го прави просто за ефект.

— Е, поне щеше да е нещо по-различно от Норман, който живее като монах и чието удоволствие започва и завършва със завъртането на някое оплескано с грес колело.

— Ами къщата? — попита меко Фльор. — Сигурно още я обича.

— И аз се чудя. Понякога си мисля, че я мрази.

Когато слезе за вечеря същата вечер, Фльор гледаше на сър Норман с нов интерес.

Някак много странно й се струваше всичко това. Че е преживял толкова много неща, оженил се е и е загубил жена си, влюбил се е в къщата, в която е работел като малко момче и която е станала негова собственост, когато е пораснал и станал мъж. Много й се искаше да научи повече подробности.

Имаше чувството, че това, което мисис Мичам й бе разказала, бяха само най-общи неща.

Беше сигурна, че сър Норман никога не е обсъждал с когото и да било интимните събития от живота си. Онова, което майка му беше научила, беше събирано от нея парченце по парченце от разговорите с хора, които бяха станали свидетели на събитията, и с прислугата.

Докато седяха край голямата, отрупана със сребърни съдове маса, Фльор жадуваше да може да попита сър Норман за нещо лично и да наблюдава реакцията му, но се страхуваше.

Норман Мичам вдъхваше страх. С всеки изминат ден тя все повече разбираше какво бе имал предвид Джак, когато бе казал, че той прилича на бог Вишну.

У него имаше някаква непреклонност, която човек забелязваше при всяка нова среща. Но освен това, този човек, изглеждаше и скучен, той почти не можеше да води разговор.

За Фльор дългите периоди на мълчание по време на вечерята бяха непоносими и тя често пъти започваше да бъбри по-скоро обзета от някаква нервност, отколкото от желание да каже нещо интересно.

Беше се опитвала да подхване разговор за работата му и за ежедневието му в завода, но той винаги й отвръщаше с няколко сухи фрази, като не навлизаше в подробности и не правеше никакви опити да отговори на нейните нерешителни въпроси.

И когато изразяваше своето възхищение от къщата, той се държеше по подобен начин. От време на време й споменаваше за някоя дата или нещо друго за картините, но той по-скоро го изпяваше като добре заучен урок, а после отново потъваше в мълчание.

Сега, докато седеше на масата срещу него, Фльор изведнъж ясно си даде сметка, че той рядко поглежда към нея. Гледаше къде ли не, но избягваше да я погледне в очите.

Докато се хранеха, водейки някакъв несвързан разговор с дълги паузи между отделните изречения, изведнъж на нея й хрумна една мисъл.

„Предполагам, че той се страхува от мен!“ — мина й през ума.

И когато тази мисъл се оформи в главата й, тя беше почти сигурна, че случайно е открила една важна истина, която може би беше ключът към целия характер на Норман Мичам.

„Той се страхува от жените… от всички жени. Питам се доколко и защо Синтия го е накарала да страда?“