Барбара Картланд
Бягство от страстта (15)

Глава петнадесета

— Полудяхте ли?

Думите излязоха от устата й на пресекулки. Усещаше, че ще изпадне в истерия, че иска да избяга някъде далеч. Питаше се дали това не е някакъв фантастичен и нереален сън.

— Чувате ли се какво говорите? — попита тя с треперещ глас.

— Съжалявам, ако ви се струва странно — тихо каза сър Норман и спокойният му и равен глас й помогна да се съвземе.

— Значи наистина искате да кажете…

— Че искам да се оженя за вас. Да, мис Гартън, и ако ми простите, че го казвам, не виждам нищо странно в това. Не мога да повярвам, че съм първият мъж, който ви предлага брак.

— Не, но… о, просто е много неочаквано, много странно…

— Това че го предлагам аз ли?

— Аз… аз нямах представа.

— Разбира се, че нямахте — решително каза сър Норман.

Фльор се опита да се овладее. Не знаеше защо изпита такава паника, която почти граничеше с ужас.

„Трябва да възприема това спокойно“ — мислеше тя и усещаше как сърцето й бие до пръсване. Беше преплела пръсти и ги стискаше, така здраво, че кокалчетата й бяха побелели.

— Ето как стоят нещата, мис Гартън — продължи сър Норман. — От доста време зная, че нещата в тази къща не вървят добре. Аз също я обичам, може би дори прекалено много съм я обичал, но разбирам, че къщата има нужда от господарка, от една жена, която да се грижи за нея, а може би да се грижи и за мен.

Той се усмихваше някак странно, но Фльор не го гледаше. Очите й бяха вперени в празната камина, а в главата й се въртеше една-единствена мисъл: „Сър Норман иска да се ожени за теб. Грейстоун Прайъри може да е твое. Той ти предлага тази прекрасна и изящна къща“.

— Разбирам добре — продължаваше той, — че внезапното ми предложение може би ви шокира. Боя се, че не съм много запознат с тези неща. Но трябва да повярвате на думите ми, че не правя предложението си, без да съм го обмислил. Майка ми каза, че сте страдали много в миналото, че нещата не са се развили за вас така, както сте очаквали. Помислих си, може би малко самонадеяно, че мога да ви предложа един различен живот. Живот, за който по-късно може би ще откриете, че ви удовлетворява точно толкова, колкото и онзи, който сте загубили.

Фльор мълчеше и той продължи:

— Ежедневието ни тук, както вече сте видели, изглежда скучно, но ако вие бяхте моя жена, то би могло много да се промени. Ще можете да каните свои приятели в къщата, можете да ги оставите да ви гостуват и по-дълго. Всяко гостоприемство по време на война, разбира се, е трудно, но войната няма да трае вечно, и тогава ще можете да се забавлявате.

— Мислите ли, наистина, че подобно нещо ме интересува? — попита Фльор. — Имам предвид да каня гости, да приемам тълпи от хора в къщата?

— Не ви ли интересува? — попита сър Норман. — Мислех си, че всички жени обичат да се срещат с много хора, обичат приемите. Аз винаги съм много зает, но разбирам добре, че една жена има свободни часове, които може да запълни както желае, и че една млада жена се нуждае от подходяща компания.

Фльор потрепери. Всичко това й прозвуча много фалшиво. Какво се опитваше да направи той? Да обрисува брака така, че да му звучи по-привлекателно? Или да й предложи такава успокояваща картина като подкуп?

Всичко беше толкова невероятно. Даде си сметка, че няма да е учтиво да продължава да мълчи все така.

— Съжалявам, че изглеждам толкова глупава. Но просто се опитвам да свикна с мисълта, че вие наистина ми предлагате да се омъжа за вас.

— Не е необходимо сега да ми давате отговор. Ще си помислите ли?

— Да… искам да кажа, не… искам да кажа… О, сър Норман, искам да бъда откровена с вас. Искам да разберете, че това е невъзможно.

— Защо? — рязко попита той.

Фльор се изправи, за да го погледне в лицето.

— Първо, защото нямам желание да се омъжвам за никого. Второ, не бих се омъжила, ако не съм влюбена.

— Възможно ли е да се омъжите за човека, когото обичате?

— Не — честно си призна Фльор.

— Тогава това отхвърля едното възражение.

Тя го погледна и видя, че в очите му гори решимост да се бори. „Той ще се бори и ще ме победи — помисли си тя. — Взел е решението си и е готов да се бори и да спечели така, както е правил през целия си живот.“

Като че ли тя беше някакъв страничен наблюдател. Усети, че я забавлява мисълта, че се е противопоставила на такъв могъщ и решителен човек.

— Другото ви възражение — продължи сър Норман, — че никога няма да се омъжите, е едно твърдение, което положително не е обмислено. Вие сте млада и много привлекателна. А също и не много богата. Сега ви е лесно да работите, винаги ще можете да намерите подходяща служба, където да ви приемат. Но мислили ли сте за живота си по-късно, за старостта? Тогава бедността може да ви създаде много трудности и неудобства. В деня, в който се оженя за вас, ще уредя една сума на ваше име. Тя ще бъде достатъчна, за да се чувствате напълно независима, каквото и да стане с мен или с брака ни в бъдеще.

— Правите едно много привлекателно предложение — каза Фльор, — но някак не мога да си представя, че ще го приема.

— Поне бяхте честна, но мога ли да ви попитам защо?

— Човек не може да встъпи в брак, като че ли прави сделка.

— Много хора постъпват така.

— Може би, но те само подслаждат горчивата чаша.

— Аз не я ли подсладих достатъчно?

— Не мога да ви накарам да разберете — отчаяно каза Фльор. — Наистина, сър Норман, мисля, че ще е много по-добре ако прекратим този разговор. Не можем ли да забравим за… това… това предложение? Харесва ми да се грижа за майка ви, харесва ми да живея тук, но не мога да остана, ако не се върнат предишните ни взаимоотношения. Нека да забравим този разговор, все едно че не го е имало.

— Това е невъзможно — отговори той. — И вие го знаете много добре. Казаното не може да бъде забравено. Но няма причина да се чувствате неловко. Предложението ми остава открито. Вече ви помолих да обмислите. Моля ви, не бързайте с отговора. Предпочитам да изчакам.

Тя разбираше, че не може да каже нищо повече. С последните си думи той й даваше една възможност, но тя чувстваше, че не може да остави нещата просто така. Съвсем по женски, водена от непреодолимо любопитство, тя каза:

— Има нещо, което искам да зная. Като ми изтъкнахте толкова много предимства, вие все пак не ми казахте истинската причина, която ви кара да се ожените. Дали защото се чувствате самотен, или защото искате да имате наследник?

Лицето му придоби странен израз. Тя не можеше да разбере какво означава той. Тогава го чу да казва с напълно равен и спокоен глас:

— Бих искал да имам собствено дете, което да продължи бизнеса ми, да наследи тази къща, но съм готов да изчакам, докато всичко това стане.

Фльор имаше усещането, че той иска да каже още нещо, но като че ли се стеснява.

— И ако нямате деца, кой ще наследи имението след смъртта ви? — зададе въпроса, който напираше в ума й.

Той направи един жест с ръка, който можеше да изразява и нетърпение, и безразличие.

— Имението е мое. Мога да го оставя на когото пожелая.

— Трябва да го получи някой от фамилията Ашуин.

— Защо?

Сега той вече изглеждаше доста агресивен и тя разбра, че е успяла да го ядоса.

— Защото тук винаги е имало някой Ашуин — отвърна тя. — Прочетох историята им. Имам чувството, че самите камъни са пропити с кръвта на рода Ашуин. Всичко тук — сградата, мебелите, картините, всичко е част от наследството на Ашуин.

— Да, но сега е мое — стори й се, че Норман Мичам почти изкрещя тези думи. — Мое и мога да разполагам с него както пожелая.

Прекоси стаята, върна се отново пред камината и се загледа в картината над нея, на която бе нарисуван петнят граф на имението, заобиколен от семейството, на фона на къщата.

— Спомням си мига, в който за първи път видях тази къща — каза той, без да сваля очи от картината. — Тогава бракониерствах. Бях с още две бедни момчета. Бяхме поставили капан, за да уловим нещо за вечеря. Смрачаваше се. Излязохме от гората северно от алеята за коли и под нас се показа Грейстоун Прайъри.

Той замълча и дълго остана замислен.

— Да? — подкани го Фльор. — Какво изпитахте?

— Мисля, че още тогава реших, че някога ще притежавам тази къща — отвърна Норман Мичам, обърна се към Фльор и я погледна. — Преди малко казахте, че в живота ми има нещо, което е погрешно. Не съм сигурен какво искахте да кажете с това. Вярно е, загубих жена си. Не си подхождахме. Трябва да съм бил голям глупак, за да мисля, че е можело да бъде по друг начин. Но пък спечелих определено положение в обществото и притежавам това имение. Все още ли мислите, че нещо не е наред?

— Нямате вид на щастлив човек. Щастлив ли сте? Може ли честно да кажете, че сте намерили щастието?

— Какво е щастието? Ако то е да вършиш работата си и да знаеш, че си дал всичко от себе си, тогава аз съм щастлив. Ако то е да постигнеш амбициите си, тогава също съм щастлив.

Говореше предизвикателно и Фльор разбираше, че той, освен нея, иска да убеди и себе си.

— Но вие сте самотен — бързо каза тя. — Сигурно сте самотен.

— Ако мислите така, защо не ме направите щастлив, като се съгласите да приемете предложението ми?

— Но вие не ми отговорихте — отвърна бързо тя и за първи път се почувства свободно пред него, беше по-естествена, по-спокойна. — Самотен сте и го знаете. Какъв живот водите? Работите по цял ден и се връщате вкъщи, за да прекарате сам вечерта. За какво мислите тогава? Четете ли или умът ви се връща към проблемите в завода?

Той се поколеба и Фльор знаеше, че в момента води борба със самия себе си дали да й каже истината. После се усмихна някак срамежливо и каза:

— Ще бъда откровен с вас. Аз се самообразовам. Никога не съм имал време да уча, нали разбирате. Така че седя тук по цяла вечер и чета. Трябва да си призная, че дори понякога заспивам над книгите.

— Какво четете?

Той пак се поколеба и после каза:

— Ами… най-често „Енциклопедия Британика“. Струва ми се, че дава доста обширни познания за всичко, което трябва един човек да знае.

В първия момент Фльор щеше да се разсмее. Имаше нещо толкова нелепо в това някой да седне да чете цялата „Енциклопедия Британика“ в търсене на знания, но внезапно цялата тази ситуация я порази страшно много. Представи си този човек, чието име всички хора повтаряха като синоним за работоспособност и напредък, който седи и чете, за да се самообразова.

— Може би — нежно каза тя, — бих могла да ви помогна. Баща ми имаше много ботата библиотека и аз съм прекарала целия си живот между книгите. Може би ще мога да ви препоръчам нещо по-интересно и не толкова трудно измежду темите, които са ви интересни.

— Мисля, че не разбирате — нетърпеливо каза сър Норман. — Аз не зная какви предмети да избера. Замисляли ли сте се някога над въпроса какво означава да напуснеш училище на дванадесетгодишна възраст? Да работиш ден след ден, година след година и да спираш само когато си толкова уморен, че не можеш да продължиш, без да поспиш малко. Да познаваш и да разговаряш само с хора, отрудени като самия теб? И после от този живот да се озовеш направо в Грейстоун Прайъри, да си ограден от неща, за които инстинктивно усещаш, че са красиви, но не можеш да ги цениш истински, защото си невеж и това невежество е зейнало като дълбока пропаст. В завода моите подчинени ме уважават, защото зная повече от тях. Но тук, в тази къща, една камериерка или Баръм знаят повече от мен, или поне знаеха. Мисля, че сега вече спокойно мога да кажа, че съм се изравнил и дори съм надминал техните знания.

Но в гласа му нямаше триумф, а болка.

„Нещо го е наранило — помисли си Фльор. — Някой му е пъхнал тази идея в главата, едва ли е негова.“

Питаше се дали това не е била Синтия, а може би и Антъни с неговите непрекъснати подигравателни подмятания за магарешките уши. Дали Норман знаеше за това?

Внезапно в ума й ясно се оформи картината от миналото. Отделните парченца, които й бяха попаднали случайно, се подредиха в главата й като мозайка и съставиха цялата картина. Приятелите на Синтия, роднините й, като Антъни, всички са се присмивали и подигравали на Норман, смятайки го за прост, недодялан и необразован.

Той е знаел какво са говорели по негов адрес, страдал е от закачките им, като се е криел зад мълчанието, за да не издаде пред тях своето невежество за нещата, които те са знаели още от рождение поради своя произход и обществено положение.

Лейди Синтия Ашуин с нейния горд и предизвикателен поглед! Мисълта, че сър Норман е бил женен за нея сега й се струваше по-странна отколкото преди. Разбира се, че са били нещастни.

Фльор си представи финото и аристократично лице от фотографията. Лейди Синтия и момчето, което някога е чистело обувките в къщата. Какъв нелеп брак за последния собственик на тази къща!

Защо го е направила? И след като е сключила сделката, защо после я е отхвърлила?

Докато си мислеше за Синтия Ашуин, Фльор разбра, че най-дълбоката от всички причини да откаже на сър Норман бе усещането, че той все още е женен.

Той внезапно прекъсна мислите й.

— За какво мислите?

— Мислех за вас и за жена ви.

— Аз се разведох с нея — дрезгаво каза той.

— Зная.

— Религиозна ли сте?

— Ако под това разбирате дали ходя на черква редовно, тогава отговорът е отрицателен. Ако питате дали вярата ми в бога е нещо истинско, тогава — да.

— И не бихте гледали на факта, че съм разведен, като на пречка за повторен брак?

— Не зная — отвърна Фльор, като се страхуваше да каже истината.

* * *

Едва когато остана сама в стаята си, Фльор си даде сметка, че мисълта да заеме мястото на Синтия в Грейстоун Прайъри й изглежда истинско светотатство. През краткото време, което бе прекарала тук, тя толкова много бе мислила за предишната господарка. Сега мисълта да я измести й се струваше още по-невероятна от идеята да се омъжи за сър Норман.

Преди време тя бе претърсила къщата, за да намери следи от Синтия, но сега й се струваше, че цялото това място бе част от нея.

Портретите на рода Ашуин напомняха за нея, мебелите, стаите, в които бе живяла още от детските си години… всички те са я познавали, били са нейната среда, в която тя е израснала и се е развила.

„Толкова е невъзможно да се избяга от нея, колкото е невъзможно да се избяга от чувството, че сме натрапници“ — мислеше си Фльор.

И сега още веднъж тя осъзна колко окаяни бяха опитите на сър Норман. Дори и през целия си живот той нямаше да успее да постигне това, което Ашуин бяха развивали векове наред.

На Фльор й се плачеше. Това бе толкова тъжно и безполезно. Един мъж, който напряга всичките си сили, за да придобие маниерите, които се предават от поколение на поколение векове наред.

Тя знаеше, че именно това лежи в основата на желанието на сър Норман да се образова — да придобие самоувереността, която всеки един Ашуин притежаваше по рождение.

Това бе непосилно за него, но още по-непосилно би било за нея да застане до него и до края на живота си да се мъчи да му помага и да го направлява.

Спомни си Джак и начина, по който го бе обичала. Спомни си как бяха прекосили Ламанша, гонени от врага. Спомни си своето разочарование и нощите, изпълнени с горчива мъка, когато беше самотна и жадуваше за близост. После в спомените й се появи Грейстоун Прайъри в деня, когато го видя за първи път, когато идваше по алеята, за да се срещне с мисис Мичам.

Това смайващо съвършенство можеше да бъде нейно!

Но после тя бързо пропъди тази мисъл. Това имение не можеше никога да принадлежи на някой друг, освен на Ашуин.

Но поне можеше да има привилегията да живее тук, да бъде пленник за цял живот на неговата красота и съкровищата му.

Да, но трябваше да помисли и за сър Норман.

Беше свикнала да го вижда толкова мрачен и затворен в себе си. А сега пред нея се беше изправил един мъж, чувствителен и самотен, който можеше да бъде жестоко наранен. Тя отново си спомни нощите, през които бе плакала толкова много, и се питаше дали и той е страдал като нея.

Жадуваше да разбере какво е преживял през годините на своя брак, но имаше чувството, че той никога няма да говори за Синтия.

Когато тя спомена името й, усети как той веднага се затвори в себе си. От този миг като че ли разговорът им бе станал по-труден и моментът на интимност бе изчезнал.

Едва накрая, когато тя каза „лека нощ“ бариерите като че ли отново бяха вдигнати. Той взе ръката й и я задържа, в своята.

— Нали ще обмислите предложението ми? Не е необходимо да ми отговаряте веднага.

— Наистина е невъзможно, сър Норман — каза Фльор, като се бореше с чувството, че той я затруднява, че я притиска в ъгъла и тя никак не може да избяга от него.

— Няма нищо невъзможно.

— В такъв случай нека кажем, че е малко вероятно.

— Така е по-добре. Усещам, че съм спечелил една точка.

Фльор не можа да се сдържи и се засмя.

— Плашите ме.

Той пусна ръката й и се изправи.

— Обещавам ви, че никога няма да ви насилвам да направите нещо против волята си.

— Благодаря.

Обаче, когато тя вече тръгна до вратата, той добави:

— Но аз винаги се опитвам да постигна своето.

Каза го непринудено, почти шеговито и тя отговори:

— Чувала съм за това. Имате доста страшна репутация. Знаете, ли, че ви наричат „бог Вишну“?

Норман Мичам се засмя. За момент изглеждаше много млад. Докато Фльор затваряше вратата след себе си, тя чуваше веселия му смях.

Едва когато стигна в стаята си, тя се изплаши. Чудеше се дали той ще успее този път да постигне това, което си бе намислил.

Историята, която й бе разказал за първата си среща с имението, беше вълнуваща. Тя си представяше малкото момче, което гледа, омаяно от красотата на старата къща, от езерото с лебедите… и така цялата история до щастливия край като в приказките, когато всичко това става негова собственост. История, която караше хората да му завиждат, но Фльор не изпитваше такова чувство.

Разговорът им беше затвърдил нейното убеждение, че той не е щастлив, че в тази къща нещо не е наред.

„И как бих могла аз да го сложа наред?“ — питаше се тя. Можеше ли тя да донесе щастие на Норман Мичам? Знаеше, че е невъзможно без любов. Но тогава вътре в себе си тя виждаше истината и се упрекваше за това.

Защото дълбоко в себе си тя не бе далеч от мисълта да се омъжи за един мъж не защото го желае, а защото обича и желае къщата, в която той живее.