Карл Май
Олд Шуърхенд I (4)

Ако сравним времето, по което Вупа-Умуги потегли на път от Стоте дървета, с времето, когато ние тръгнахме оттам и при това приемем, че поради царящата в момента жега той няма да кара техните коне да се напрягат кой знае колко, лесно можехме да пресметнем преднината на команчите. Тъй като яздехме бързо, мислехме, че най-много два часа след пладне ще се приближим дотолкова, че ще успеем да съзрем индианците.

Но не стана така. Когато по положението на слънцето разбрахме, че минава три часът, все още не бяхме забелязали наиините. Ала следите им бяха толкова пресни, че индианците можеха да бъдат най-много на три английски мили пред нас. Пришпорихме конете си в галоп и скоро с помощта на бинокъла си на югоизточния хоризонт видях малка група ездачи, които очевидно се придържаха към забитите колове и следователно се движеха точно в нашата посока.

— Дали са наиините? — попита Олд Шуърхенд със съмнение в гласа.

— Сигурно — отвърнах аз.

— Хм-м! Не бих се заклел в това!

— Защо? Мислиш ли, че освен тях и нас в тази част на Ляно ще яздят и други хора?

— Нима е изключено?

— Не е, но тези се движат по коловете.

— Това нищо не доказва.

— О, все пак! Те яздят на югоизток, което ще рече в нашата посока и сигурно са дошли от северозапад, иначе е трябвало да ги забележим.

— Може би са дошли от север и после са свърнали накъдето водят коловете.

— Не, команчите са.

— Но нали те са над сто воини?

— Няма значение! Това е ариергардът им.

— Значи мислиш, че Вупа-Умуги е оставил между себе си и нас ариергард?

— Да.

— Защо?

— Тези хора имат за задача внимателно да се оглеждат и да му известят за идването ни. Разбира се, като казвам „идването ни“ нямам предвид нас, а драгуните, за които Вупа-Умуги мисли, че са по петите му, тъй като дори не подозира, че ние с апачите сме толкова наблизо.

— Това ни дава известно предимство.

— Дава ни не само известно, ами всички възможни предимства. Ще видиш, че съм прав, веднага щом се приближим дотолкова, че с просто око да могат да ни забележат.

— Well, тогава да опитаме.

Ускорихме ездата си и скоро се оказа, че наистина бях прав, защото, когато ги виждахме вече без помощта на бинокъла, индианците се спряха за минута-две. Те също ни бяха забелязали и след малко пришпориха конете си в галоп, тъй че много бързо изчезнаха от погледите ни. Очевидно искаха да съобщят на Вупа-Умуги, че драгуните идват. Взеха ни за войниците, понеже от такова разстояние нито можеха да ни различат поединично, нито да ни преброят.

Бързите им действия ни бяха добре дошли, защото така още с падането на нощта щяхме да достигнем онази точка от нашия път, която се намираше най-близо до оазиса. Когато по-късно се добрахме до нея, бе настанала вече нощ. Не биваше да продължаваме, тъй като можеше да се предположи, че команчите ще се установят на лагер, а ние все още нямахме намерение да се срещаме с тях. От тук до кактусовото поле, в което искахме да ги обградим, имаше още един ден усилена езда. И тъй оставих на това място петима апачи на пост и с другите потеглихме към оазиса, където пристигнахме след около час.

Разбира се, Винету и апачите, с които бе тръгнал, все още не се бяха върнали, а и водачът им Блъди Фокс също липсваше. Паркър и Холи изказаха недоволство, че бездействат толкова дълго и аз ги утеших да изчакат да се сипне зората и тогава ще се присъединят към нас. Щом видяха, че Олд Уобъл липсва, Паркър попита:

— А къде е старият каубой, сър? Защо никакъв не се мярка?

— За съжаление не е с нас — отвърнах му.

— Да не си го оставил при постовете?

— Не. Намира се при Вупа-Умуги и неговите наиини.

— При тях ли? Да не е тръгнал подир тях като разузнавач?

— И това не е. Той не е след тях, а сред тях.

— Сред тях ли? Върви, че разбери!

— Ще разбереш веднага щом ти кажа, че е техен пленник.

— Техен пленник? По дяволите! Наистина ли?

— Да, за съжаление!

— Пак ли направи някой от глупавите си номера?

— И то какъв! За малко да ни провали целия план. Не е негова заслугата, че досега всичко върви успешно.

— Само така, само така! Пада ти се, мистър Шетърхенд!

— Какво искаш да кажеш? Струва ми се, че дори се радваш!

— Ами да. Ядосвам се и се радвам. Защо го взе с нас? Защото си направо влюбен в този дърт непредпазлив тип, тъй че той може да върши глупост след глупост, без и през ум да ти мине да направиш единствено правилното в този случай.

— Какво е то?

— Да го пратиш да върви по дяволите.

— Сега ще го направя.

— Е, вече изобщо не е необходимо, тъй като е късно за тази работа.

— Защо?

— Нали го няма.

— Пак ще се върне.

— Искаш да го освободиш?

— Разбира се.

— Хм-м, да! Наистина не можем да го изоставим. Но най-сериозно ти давам добрия съвет да го изгониш веднага, щом го измъкнеш от ръцете на команчите. Иначе ще ни докара някое нещастие, от което няма да има спасение. Действително не те разбирам. Защо все трябва да е с теб, щом знаеш много добре, че човек не може да разчита на него! А пък ние двамата с Джош Холи сме винаги пренебрегнати и сме принудени да чакаме тук и да се отдаваме на черни мисли, докато ти поемаш върху себе си всичко — и най-хубавите приключения и яздиш ту насам, ту натам, за да ги преживееш. Не можеш ли да си представиш, че това ни ядосва? Във всеки случай сме поне толкова надеждни, колкото и Олд Уобъл!

— Е, е, мистър Паркър, та това вече звучи като упрек!

— И си е упрек, трябва да е упрек! Най-сетне не сме дошли в Дивия запад, за да лапаме мухи или да гоним дъждовните червеи. Ще признаеш, че досега винаги сме били пренебрегвани.

— Радвай се, че не искам от вас да участвате в нещо, при което ще трябва да залагате живота си на карта!

— Нашия живот! Та той да не струва повече от твоя? Или ни мислиш за страхливци? Няма да позволим подобно нещо!

Навярно той щеше да мърмори още дълго, ако не се беше появил негърът Боб. Щом ни видя, той зарадвано извика:

— О-о, а-а! Масса Шетърхенд и масса Шуърхенд пак съм тук! Масър Боб веднага знае какво прави: донесе ботуши. Да донесат ли Боб ботуши?

— Да, нека се отървем от тези мокасини.

Той си плю на петите и скоро донесе ботушите, които бяхме сменили с индианските обувки. След като свършихме тази работа, попитах Боб:

— Какво става с Шиба-бигк? Още е тук, нали?

Негърът направи една от своите неописуеми гримаси и отвърна:

— Той вече не тук.

— Какво? Няма ли го?

— Не, Шиба-бигк съм си отишъл.

При тези думи цялото му лице засия и такава усмивка разчекна устата му, че между двата реда великолепни зъби можеше да се види цялото му небце. Той искаше да си направи с мен малка шега. Нямах нищо против и затова привидно изплашено попитах:

— Отишъл ли си е? Да не е избягал?

— Да, съм избягал.

— Слушай, Боб, това ще ти струва живота! Ако наистина е избягал, ще те застрелям. Ти отговаряш за него с главата си!

— Значи масса Шетърхенд застрелят масър Боб. Шиба-бигк си отишъл, съвсем отишъл. Масса Шетърхенд дойдат и се уверят!

— Да, ще се уверя. А ето тук е куршумът, който ще ти прониже главата, ако вождът не е в къщата.

Извадих револвера и го насочих към него. После се отправихме към блокхауса. Той отвори вратата, посочи към вътрешността и каза:

— Ето погледнат! Вътре никой.

Гледката, която видях, за малко да ме накара да се разсмея. Младият вожд стоеше облегнат на стената, а святкащите му от гняв очи се впиха в нас. Всъщност той не беше облегнат на самата стена, защото между него и нея се намираше нещо. Това нещо бяха осем дълги пръта, които негърът бе сложил на кръст, стегнал здраво с ремъци и после ги беше вързал върху гърба на индианеца. Тъй образуваното „колело“ бе толкова голямо, че започвайки от пода, стигаше доста високо над главата на носача си, а и от двете му страни, стърчеше твърде надалеч. Да, с това „нещо“ на гърба си Шиба-бигк не можеше да мине през вратата. В каквото и положение да се опиташе, било прав, било пълзейки по земята, все някъде щеше да се закачи. Разбира се, „колелото“ не беше особено удобно за него и навярно то бе причината за гневния поглед, с който ни посрещна.

— Но той е тук, ей го къде стои! — казах на Боб, преструвайки се на изненадан.

— Да, тук е! — Негърът се засмя и ме погледна весело ухилен.

— Значи не е избягал!

— Не.

— Но нали ти така каза!

— О-о! роб само шегуват, хубав шега правят! Боб не оставят индианец бягат, щом той трябва пазят него!

— Ами какво си му вързал на гърба?

— Нека масса Шетърхенд видят! Индианец не трябвало бъдат бит и удрян, нито пронизван с нож, нито стрелян, а масър Боб не бивало оставят него бяга. Тъй кат масър Боб съм умен и хитър, той вързал на негов гърбина осем дълги пръти.

— Хм-м! А той спокойно ли го понесе?

— Той не искал, тогава масър Боб казал, че индианец получи много шамари и тогаз той съвсем спокойно оставил негър действа. Нима масър Боб не са умен и хитър кат муха на нос?

Не успях да отговоря на този толкова самоуверено зададен въпрос, защото в същия момент Шиба-бигк гневно ми извика:

— Уф! Нека моят бял брат веднага махне от гърба ми тези пръти!

— Защо? — попитах спокойно.

— Нима е достойно за един вожд да го измъчваш по такъв начин?

— Ти тук не си вожд, а пленник.

— Не мога нито да седя, нито да лежа.

— Тогава ще трябва просто да стоиш.

— Струва ми се, разправяха, че Поразяващата ръка се отнасял дори с враговете си така, сякаш са му приятели.

— Аз съм ти приятел. Прътите, които носиш на гърба си, с нищо не променят този факт.

— Но това е мъчение!

— Струва ми се, ти презираш болките.

— Pshaw! Не болките ме карат да страдам. Защо си наредил на черния да се отнася тъй с мен?

— Не съм му нареждал подобно нещо.

— Значи го е направил на своя глава?

— Да.

— Тогава ще го убия веднага щом пак бъда свободен.

— Няма да го убиеш!

— Ще го убия!

— Тогава никога няма да те освободим! Аз му наредих да те развърже и да се отнася добре към теб. Остави ли те да гладуваш?

— Не.

— А беше ли жаден?

— Не.

— Значи си получил всичко, от каквото си се нуждаел. От какво се оплакваш тогава?

— От това, че ми върза на гърба тези пръти. Не се постъпва тъй с вожд на команчите!

— Къде е писано или казано? Нима старите вампуми или предания на команчите говорят за това? Не! Сега от собствен опит разбра, че може да се постъпи така. А кой е виновен, че се случи? Самият ти!

— Не е вярно.

— Вярно е! Ти каза, че ще избягаш, щом ти се предложи някаква възможност. Негърът имаше задача да те пази и с помощта на прътите ти е отнел всяка възможност за бягство. Сигурно ще разбереш, че е изпълнявал дълга си.

— Но така ме направи за смях! Предпочитам да изтърпя големи болки, отколкото да нося тези пръти!

— Но той не е знаел това, ето защо не го е направил със зъл умисъл. Ако ти ми беше обещал да не бягаш, сега щеше да седиш навън на открито и щеше да се радваш на всички почести, които се полагат на един вожд.

— Не мога да ти дам такова обещание!

— Можеш!

— Не!

— Можеш да го дадеш, защото твоят отказ няма да ти донесе никаква полза.

— Ще отида при нашите воини и ще ги предупредя!

— Няма да ги намериш!

— Ще ги намеря!

— Няма. Ти не знаеш къде са.

— Знам.

— Не, защото нямаш никаква представа какво се случи днес.

— Няма ли да го науча?

— Всъщност не би трябвало, но все пак ще ти кажа. Нека моята искреност ти докаже, че сме сигурни в успеха си и че бягството не би ти донесло никаква изгода.

— Тогава говори!

— Преди всичко вярваш ли, че прозряхме плана ви?

— Знам, че ви е известен.

— Искахте да отклоните белите ездачи в погрешна посока и да използвате случая да сложите ръка на тукашния оазис. Ти яздеше начело, за да показваш на Вупа-Умуги пътя до тук. А после имахте намерение да разместите коловете и да подмамите бледоликите подир вас. След войниците трябваше да язди Нале-Масиув, за да ги обградите помежду си и да им отреже пътя за връщане. Така ли е?

— Моят бял брат е отгатнал всичко.

— Да, сигурно знам всичко с най-големи подробности, иначе ти не би го признал. Е, на теб ти е известно най-добре, че те пленихме, преди да успееш да покажеш на Вупа-Умуги пътя до тук.

— Да, така е.

— Ти видя също, че Винету тръгна заедно с петдесет апачи, за да извади коловете и после да ги забие в погрешна посока. Нали?

— Видях го.

— Well. После ние потеглихме оттук, за да наблюдаваме воините на команчите. Когато стигнахме при Стоте дървета, видяхме, че Винету се е справил много добре със задачата си. Коловете бяха забити в такава посока, която ще отведе Вупа-Умуги и неговите хора в пустинята, където няма никаква вода.

— Уф!

— Да, и с още по-голяма откровеност ще ти кажа дори, че сме му поставили далеч по-опасна клопка, отколкото може би си мислиш. Утре коловете ще го отведат сред обширно непроходимо кактусово поле, от което няма измъкване. Пътят ще го вкара сред кактусите, но няма да го изведе оттам.

— Уф!

— Ще язди повече от час, докато стигне средата на голямото кактусово поле. Следвайки коловете, той ще влезе в клопката, защото ще мисли, че ти си ги забил. Ще предположи, че същият път отново ще го изведе на открито. Ала пътят внезапно ще изчезне и воините ви няма да могат да продължат нито напред, нито встрани. Ще им остане единствената възможност да се върнат обратно. Но щом обърнат конете си, ще ни видят заедно с триста апачи. Ще им препречим пътя и няма да ги пуснем да излязат.

— Уф!

Това възклицание се чуваше от устата му вече за трети път. Толкова бе слисан и изплашен, че не знаеше какво друго да отвърне.

— Е, кажи ми сега какво ще правят вашите воини? — продължих аз.

— Ще се защитават.

— А как?

— Ще стрелят по вас.

— Тъй ли мислиш?

— Да, те са храбри воини, на които и през ум няма да им мине да се предадат без никаква съпротива.

— Говориш така, защото се намираш тук в тази къща, а не си попаднал в клопката. Пътят, който води сред кактусите, е тесен. Малцина конници могат да застанат един до друг. Когато вашите воини се обърнат и се наканят да стрелят по нас, няма да могат да се разгърнат в широк фронт срещу апачите, а ще застанат един подир друг в дълга тясна колона, тъй че само първите ще имат възможност да стрелят. А и да започнат да стрелят, нито един от куршумите им няма да достигне до нас.

— Нима мислиш, че са толкова лоши стрелци?

— Не но както знаеш, ние имаме пушки, които бият много по-надалеч от вашите. Така можем да ви държим на такова разстояние, че да ви е невъзможно да ни достигнете с куршумите си.

— Уф!

— И тъй команчите ще бъдат затворени сред кактусите, без да могат да ни сторят абсолютно нищо.

— Ами вие? Вие какво ще направите?

— Просто ще чакаме, докато се предадат. Ние имаме вода, а те нямат.

— И ако не се предадат?

— Тогава неминуемо ще загинат от жажда.

При тези думи по лицето му се плъзна лека усмивка и той каза:

— Поразяващата ръка е умен мъж, но и той не може да мисли за всичко!

— Тъй ли смяташ? Нима има за команчите път, по който да ни се изплъзнат?

— Да.

— Път, който да не ми е известен?

— Ако се беше сетил за него, щеше да говориш съвсем иначе. Хау!

На лицето му се беше появил израз на крепка увереност. Нямаше съмнение, че се беше досетил как команчите можеха да се измъкнат. И това хрумване му се струваше великолепно, което се потвърждаваше от думата „хау!“, притежаваща в случая силата на уверение.

— Хау? Нима си толкова сигурен в себе си? — попитах го аз.

— Да.

— И кой път имаш предвид?

— Нима Поразяващата ръка ме смята за толкова неразумен да му отговоря?

— Не. Не е необходимо да ми отговаряш, защото вече се сетих. Ако си въобразяваш, че Олд Шетърхенд не е помислил за всичко, тогава се лъжеш. Струва ми се, ти би трябвало да ме познаваш по добре.

— Тогава ми кажи какво имам предвид!

— Почакай! Дори и да си се сетил за някой спасителен път за вашите воини, за който аз не съм помислил, би трябвало да се попиташ дали и на тях ще им хрумне мисълта, смятана от теб за толкова блестяща.

— Сигурно ще им хрумне.

— Е, добре! Естествено ние ще ги обградим не само фронтално, а и откъм отвъдната страна на кактусите.

— Уф!

Това възклицание издаде уплахата му.

— Е? — попитах го усмихнат.

— Наистина ли Олд Шетърхенд не е помислил за всичко?

— Не…е…не знам — отвърна той колебливо.

— Но аз знам. Известен ми е спасителният път, който за съжаление съществува само във въображението ти. Ти тайно си си казал: „Ако команчите бъдат обградени сред кактусите, няма защо да се отчайват. Та нали имат ножове, с чиято помощ могат да си проправят път и да се измъкнат от капана.“ Прав ли съм, или не?

— Уф, уф! — отвърна той сломено.

— Да, смяташ се за кой знае колко умен, а помисли ли колко време ще измине, докато този път стане готов? Той ще е тесен и следователно малцина ще могат да работят по него. Ще минат дни! И мислиш ли, че ние ще гледаме със скръстени ръце?

Не ми отговори.

— Ще разделя нашите хора, половината ще изпратя да отидат откъм другата страна на кактусовото поле и така воините ви ще попаднат между двата отряда. А можем да я караме по много по-къса процедура и за броени минути да унищожим всички команчи, без изобщо да си хабим куршумите.

— Как?

— Като запалим кактусите.

— Уф! Тогава сигурно всички наши воини ще изгорят!

— Така е!

— Поразяващата, ръка няма да направи подобно нещо!

— Не разчитай с такава сигурност на добрината ми!

— Не, не, няма да го направи!

— И така да е! Исках само да ти докажа, че за воините ви няма никакво спасение. Няма да ни се изплъзнат.

— Да, обградите ли ги така, ще бъдат принудени да се предадат, макар че няма да можете вечно да ги държите в обсада.

— Тъй ли?

— Ще бъдете принудени да изоставите клопката.

— Защо?

— Съвсем ли забрави, че ще дойде Нале-Масиув? Не мислиш ли за него?

— О, не съм го забравил.

— Тогава знаеш, че е по петите ви. Следователно Вупа-Умуги ще е пред вас, а той ще е зад вас. Ще се озовете между двамата в не по-малко коварна клопка от тази, в която искате да подмамите Вупа-Умуги. Олд Шетърхенд сигурно ще ми даде право.

Лицето му отново бе придобило израза на твърдо упование. Отговорих му:

— За съжаление не мога да ти направя това удоволствие. Междувременно се случи нещо, което още не знаеш. Но дори и положението да беше такова, каквото си го представяш, пак си се излъгал в сметките си, защото Нале-Масиув няма да дойде след нас.

— Ще дойде!

— Няма. Пред него са белите кавалеристи. Забравил си го.

— Уф! — прозвуча разочаровано.

— Сега разбираш ли, че всичките ти мисли са погрешни, а Олд Шетърхенд мисли правилно? Дори днес нищо да не се бе случило, пак спокойно можехме да държим Вупа-Умуги обграден, без да ни е грижа за Нале-Масиув. Щеше да му е невъзможно да ни попречи, защото драгуните щяха да се заемат с него.

— Уф, Уф!

— Но всичко това изобщо няма да се случи. Когато преди малко говорех за Стоте дървета, моят млад брат ме прекъсна. Ние се скрихме наблизо и видяхме пристигането на Вупа-Умуги. Той не подозираше нищо за присъствието ни и не сметна за необходимо да вземе предпазни мерки. Ето защо на мен и Сигурната ръка ни се удаде да се промъкнем в бивака му и отново да го подслушаме. След като чухме достатъчно, ние се отдалечихме, без да ни открият. Рано-рано той потегли с команчите си на път, следвайки коловете, забити от Винету специално за него.

— В каква посока?

— Моят млад брат задава много хитър въпрос. Но Олд Шетърхенд е не по-малко умен и няма да му отговори.

— Дори и да ми кажеш, ние пак не бихме имали полза!

— О, напротив! Ако ти се удаде да избягаш още днес, ще знаеш в коя местност трябва да търсиш вашите воини. Затова няма да научиш къде са. Впрочем извънредно много се радвам, че напрягаш цялата си проницателност да ме надхитриш, въпреки че нямаш никаква надежда за успех. Да продължа разказа си: след като Вупа-Умуги си отиде, при Стоте дървета пристигнаха белите войници. И какво мислиш направих аз?

— Разговарял си с тях, нали?

— Да!

— Предупреди ли ги?

— Разбира се!

— Уф!

— Не само че ги предупредих, но и ги обединих с моите апачи, за да посрещнат Нале-Масиув.

— Уф! Бихте ли се с него?

— Не.

— Той изобщо не се появи, така ли? Изпратил е напред съгледвачи, които са ви забелязали, и у тях се е породило подозрение. Нали?

— Не, вие команчите не сте чак толкова умни! Нале-Масиув наистина изпрати съгледвачи, но те не ни видяха, защото се бяхме скрили. После се появи самият той с целия си отряд и се разположи на лагер край извора. Забеляза следите от белите ездачи и си помисли, че са продължили подир Вупа-Умуги. Затова не сметна за необходимо да прояви предпазливост и лесно ни се удаде да го обградим.

— Уф, уф! Обградили сте го? И въпреки това казваш, че не сте влезли в бой с него!

— Оказа се твърде страхлив, за да се бие и се съгласи двамата да преговаряме. Седнахме сами настрана от другите. Никой не биваше да носи оръжие, но както преди прояви страхливост, тъй по време на срещата ни той прояви коварство. Докато разговаряхме, ненадейно извади нож, за да ме убие.

— Уф! Наистина ли постъпи така?

— Да.

— Това е недостойно за един воин!

— А още повече, когато воинът е вожд!

— Ножът му улучи ли те?

— Не. Поведението ми го заблуди, всъщност внимателно го наблюдавах и бях нащрек. Когато замахна с ножа, аз го повалих на земята.

— С юмрук?

— А как иначе? Нали нямах никакво оръжие.

— Уф, уф! Пак с юмрука! Мъртъв ли е?

— Не, защото не исках да го убивам. Бързо го вдигнах на рамо и го занесох при моите апачи и белите воини.

— Без команчите да ти попречат?

— Не можеха, защото всичко стана толкова бързо, че не им остана време. А освен това не биваше да се приближават към нас, понеже в противен случай щяхме да убием вожда им. Когато той дойде в съзнание, го заплаших, че ще му взема скалпа, ще изгоря амулета му и после ще го обесим.

— Ти искаше да убиеш душата му?

— Да.

— Той не го е позволил. Съвсем сигурно не е позволил. Знам го, макар самият аз да не вярвам в такива неща. Но като всички други червенокожи мъже и той смята, че по такъв начин духът на воина бива унищожен.

— Искаш да кажеш, че той не го е допуснал, така ли? Та как ли можеше да ми попречи да изпълня намерението си?

— По-скоро би се предал в плен!

— Само той?

— Само… уф, уф! Да не би да са се предали и всичките му воини?

— Да, всички!

— Не беше ли достатъчно да плениш само него?!

— Не. Всичките ми трябваха, сигурно ще разбереш защо.

— И постигна ли целта си?

— Да.

Тогава той сведе глава и със сломен глас каза:

— Всичките ми надежди се изпариха! Дори ако ми се удаде още днес да избягам оттук, пак не мога да спася нито Вупа-Умуги, нито воините му.

— Така е. Първо, няма да знаеш къде да го търсиш и второ, Нале-Масиув не е в състояние да те подкрепи.

— Къде го оставихте? Къде са воините му?

— Заедно с хората си той тръгна обратно към своето село.

— Уф! Значи си бил тъй добър веднага да им върнеш свободата?

— Не, не бях чак толкова добър. Сам ще разбереш, че подобна доброта би била равна на върховна глупост.

— Защо?

— Трябваше да поискам от тях, обещанието незабавно да се върнат в своите вигвами.

— Щяха да ти дадат това обещание.

— Но нямаше да го спазят!

— Нямаш им доверие?

— Нямам доверие на нито един команч.

— И на мене ли?

— Вероятно само на теб бих повярвал, защото знаеш за великия добър Маниту и ти е известно, че той наказва всяка лъжа и предателство.

— Значи не си ги освободил, а въпреки това каза, че са тръгнали обратно към селото си.

— Като пленници.

— На кого?

— На белите драгуни. Те потеглиха по обратния път и ги взеха със себе си.

— Вързани ли са?

— Да.

— Тогава белите ще ги избият!

— Няма. Предводителят на тези бледолики ми даде дума че ще им подари живота.

— Ще я удържи ли?

— Да, убеден съм.

— Но най-малкото ще ги ограби!

— Ще ги ограби ли? Ти какво наричаш ограбване? Нима победеният не става собственост на победителя заедно с всичко, каквото притежава?

— И при християните ли е така?

— И при нас, защото ни принуждавате да се отнасяме към вас така, както и вие към нас. Ако вие бяхте излезли победители, щяхте да ни вземете не само собствеността, но и живота. А щом ви подаряваме живота, ние вършим толкова голяма добрина, че е невъзможно да искате повече.

— Значи белите войници ще вземат на команчите всичко?

— Конете и оръжията, да.

— Но как ще живеят червенокожите воини без коне и оръжия?

— Тяхна си работа. Вие изровихте бойната секира. А ако нямахте коне и пушки, това щеше да ви е невъзможно. Лишим ли ви и от едното и от другото, няма да извършим грабеж, защото всичко е наша законна плячка, а същевременно така вземаме мерки да не можете тъй скоро отново да нарушите мира.

— Тогава навярно ще отнемете също и на Вупа-Умуги и воините му пушките и конете, а?

— Вероятно.

— Уф! Лошо!

— Да, за вас е лошо. Но сте го заслужили. Я си спомни само ти какво направи! Онзи, който пуши с някого лулата на приятелството и мира и му обещава никому да не издава къде е неговият вигвам, а после сам идва с голям отряд воини, за да му отнеме и вигвама и живота, той заслужава да изгуби нещо много, много повече от пушката и коня си. Сигурно го съзнаваш!

Разбира се, той го съзнаваше и опечалено каза:

— Значи моята пушка и моят кон също ще бъдат взети!

— Не, няма. Ти ми харесваш и въпреки враждебността ти, аз все още гледам на теб като на приятел. Ще запазиш каквото имаш. А що се отнася до Вупа-Умуги и неговите воини, ще видя дали е възможно да проявим снизходителност. Но всичко изцяло ще зависи от поведението им към нас.

— Че какво поведение могат да имат? Те са воини и ще се отбраняват.

— Точно това не ни се иска. Ако след като не желаем да проливаме кръв, те убият или ранят някого от нас, тогава не бива да очаквате никаква милост. Но се надявам да убедя вожда, че съпротивата е равна на лудост. Струва ми се, той ще прецени доводите ми по-разумно от теб.

— От мен ли? — попита учудено той.

— Да. Имах желание да направя пленничеството ти колкото може по-леко и поисках от теб само обещанието да не бягаш. Но ти отказа да го дадеш, защото не разбираше, че бягството ти само би ви навредило. Така ме принуди да бъда строг.

— Не ти обещах да не бягам, понеже не знаех онова, което току-що научих.

— Значи вече разбираш, че не си в състояние да помогнеш на вашите воини?

— Да.

— Тогава все още има време за това обещание.

— Давам ти го.

— Добре! Но не забравяй, че с поведението си или ще принесеш полза, или ще навредиш не само на себе си, но и на всички твои съплеменници. Каквото направиш, добро или лошо, това ще им се върне и на тях. Нарушиш ли дадената дума, наказанието ще сполети не само теб, но и тях!

— Няма да я наруша!

— Добре! Но каква гаранция ще ми дадеш?

Той ме погледна въпросително, ето защо му обясних:

— Ти можеш да се осланяш на моята дума, но аз никога не мога да разчитам на обещанието, дадено от индианец.

— Нима нямаш вяра във Винету?

— Винаги и във всичко, но той е изключение.

— Вземеш ли като залог амулета на кой да е червенокож воин, той ще е принуден да изпълни всяко обещание.

— Не мога да го приложа спрямо тебе, защото не вярваш в чудодейната сила на амулета.

— Тогава ще изпуша с теб лулата на клетвата!

— За мен и това не е никакъв залог. Ти пуши лулата с мен и Блъди Фокс и въпреки всичко наруши дадената дума.

При тези думи той сведе поглед и тихо и печално каза:

— Наказанието, което ми налага Поразяващата ръка, е тежко, то не е насочено срещу тялото ми, но изпълва душата ми със силна болка.

Личеше му, че тази болка е истинска, а тъгата му неподправена. Ето защо отговорих:

— Ти вече чу, че все още се чувствам твой приятел и брат, тъй че по изключение ще се откажа от обичайната си предпазливост, ще ти повярвам и ще ти се доверя. Но излъжа ли се в теб още веднъж, сърцето ми ще се изпълни с много голяма печал. Ще избягаш ли, ако още сега те освободя?

— Не.

— Ще напуснеш ли без позволението ми оазиса?

— Не.

— Не желая също и по пътя между кактусите да се опитваш да се добереш до твоите команчи, за да говориш с тях!

— Няма да го направя. Дори ако те дойдат тук, пак ще мълча, докато не ни дадеш разрешение да разговаряме.

— Тогава ми подай ръка в знак на тържествено обещание, както правят мъжете и воините, които са твърде горди, за да се стремят да получат предимство, постигнато само с помощта на някоя лъжа!

— Ето ти ръката ми! Можеш да ми вярваш. Все едно че аз самият се предавам в твоя власт!

При тези думи той ме погледна в очите толкова открито и искрено, че се убедих напълно в чистосърдечните му намерения. Но за всеки случай и заради самия негър, добавих:

— Ти се беше разгневил на Боб, нали?

— Много.

— Ще му отмъстиш ли?

— Не. Червенокожият воин е твърде горд, за да си отмъщава на един чернокож мъж. Черният не знаеше какво прави. Нямаше никаква представа, че достойнството на един вожд не позволява да се връзват на гърба му такива пръти.

— Ще те освободя от тях.

Развързах прътите и ги свалих от гърба му. Той изпъна схванатите си ръце и крака и после заедно излязохме навън, където тъкмо отвеждаха конете на вечерен водопой. Майка Сана ни донесе ядене и когато се нахранихме, а край езерото настъпи тишина и спокойствие, легнахме да спим, защото при изгрев слънце трябваше да сме на крак. Шиба-бигк легна между мен и Сигурната ръка, без да го подканяме. Искаше доброволно да се постави под надзора ни и така да докаже, че бе дал обещанието си съвсем искрено.

Щом станахме още в ранни зори, напълнихме с вода всички налични мехове, запасихме се с провизии и след като се сбогувах с Шиба-бигк, потеглихме. Боб стоеше край пътя и ме попита:

— Масса Шетърхенд кажат дали Боб пак трябва охраняват млад вожд на индианци!

— Не, не е необходимо.

— И да не му връзват пак пръти на гърбина?

— Не. Той обеща да не бяга и ще удържи думата си.

Макар да бях напълно убеден в искреността на младия вожд, все пак взех необходимите предпазни мерки. Отвън пред кактусовото поле останаха толкова апачи, колкото бяха нужни, за да охраняват петдесетте пленени команчи, а на предводителя на тези пазачи дадох заповед да внимава за поведението на Шиба-бигк и в никакъв случай да не допуска да се приближава до пленниците. После пришпорихме конете. Бяхме двеста души, повече от достатъчно, за да се справим с команчите. Разбира се, този път взехме с нас Паркър и Холи.

Най-напред отидохме до мястото, където вчера оставихме петимата апачи на пост. Те се бяха оказали достатъчно умни още на зазоряване да потърсят следите на команчите и след кратка езда да открият мястото, където неприятелите са лагерували. Но наиините бяха вече потеглили на път. Значи и днес те пак много бързаха. Незабавно ги последвахме и то така, че от време на време да ги наблюдавам с бинокъла, но не се приближавахме дотолкова, че да успеят да различат дали по петите им са индианци, или бели, защото, както се разбира от само себе си, трябваше да ни вземат за драгуните.

Тъй измина целият ден, без да се случи нещо особено, освен че привечер излезе силен вятър, който не е рядкост за Ляно Естакадо. Той идваше от север, беше минал над голяма част от пустинята и следователно бе много горещ. Вярно, че духаше почти в гръб на отряда ни, но въпреки това ни пречеше и досаждаше и то не толкова с нажежения си въздух, колкото с облаците пясък, които вдигаше и набиваше в очите, ушите, устата и носа на всички ни.

— Идиотски вятър! — измърмори недоволно Паркър. — Нямаше нужда да духа сега, можеше да почака, докато се върнем пак при езерото. Та човек едва може да вижда и да си поема дъх!

— Мистър Паркър, стига мърмори! — отвърнах му. — Аз му се радвам и ти казвам, че идва съвсем навреме.

— Навреме ли? Наистина не виждам кой знае каква причина за радост.

— Заради Винету.

— Заради него? Защо?

— Нима не проумяваш, че като вдига и носи пясъка из въздуха, вятърът ще заличи дирите на команчите? Ако не бяха коловете, изобщо нямаше да можем да ги следваме.

— Да, туй го разбирам, но какво общо има с Винету?

— Има много общо, защото неговите следи също ще бъдат заличени.

— Хм-м, не е ли безразлично?

— Съвсем не е. Забивайки коловете, Винету ще стигне до самата клопка, нали?

— Йес.

— Значи ще трябва да навлезе на известно разстояние в кактусовото поле, в което се каним да заловим команчите. Той не бива да остава вътре, а трябва да се върне, трябва да излезе от него.

— Това е съвсем естествено, защото, ако не излезе, сам ще се види затворен в капана. Дотук и аз проумявам нещата, сър.

— Но, изглежда, не схващаш какви ще са последствията.

— Какви последствия?

— Ако червенокожите забележат дирите му и следователно разберат, че се е върнал, нима няма да се събуди подозрението им?

— Възможно е!

— Не само че е възможно, но непременно ще стане така. Тези индианци са опитни и хитри воини, а ти като уестман всъщност би трябвало с лекота да отгатнеш мислите, които могат да им хрумнат.

— Е, тогава да се опитам да ги отгатна! Те вземат следите, оставени от Винету и апачите му, за дирята на Шиба-бигк. Тя води навътре сред кактусите, но после пак излиза навън и продължава встрани. Какво друго ще си помислят, освен че Шиба-бигк се е объркал и че верният път не води навътре в кактусите, а в новата посока, по която е поел. Правилно ли разсъждавам, мистър Шетърхенд?

— Да.

— Значи няма да влязат сред кактусите, в клопката, а ще последват новата диря. Виждаш, сър, че не съм толкова глупав, както си мислиш и че и аз отгатвам туй-онуй.

— Но няма защо да си въобразяваш кой знае какво, стари Сам — подвикна му Джош Холи.

— Тъй ли мислиш? А защо?

— Защото тази мисъл не ти хрумна без чужда помощ. Мистър Щетърхенд те подсети.

— Тъй ли? Възможно е. Но заради това не е необходимо да ми се пишеш даскал и наставник.

— Исках само да те предпазя от възгордяване!

— Можеше да си го спестиш, защото и ти самият не си…

— Стига спорове, мешърс! — намесих се аз. — Мисълта е налице. Дали е моя, или на мистър Паркър, е безразлично. Но не бива да спираме дотук, а да я доразвием. И тъй, команчите ще последват новата диря на Винету. А накъде ще води тя, мистър Паркър?

— Естествено насам, към нас — отвърна той. — Разбира се. Винету няма да остане там, а ще ни потърси. Отначало ще се отдалечи, като свърне настрани, а после ще се насочи обратно към коловете. Тръгнат ли подир него, те ще открият това и лесно можеш да си представиш, че ще е съвсем достатъчно, за да се събудят подозренията им. Успехът на плана ни ще виси на косъм. Но ето че сега се появява вятърът и заличава всички следи. Нима не ни е добре дошло? Пак ти казвам, че се радвам извънредно много. Вятърът задуха съвсем навреме, сякаш е някакво разумно същество и има намерение да ни помогне. Винету сигурно също ще му се зарадва.

— Хм-м, да! — отново промърмори Паркър. Той само търсеше някакъв случай да покаже, че не се нуждае от помощта ми, а може самостоятелно да прави изводи. — Мистър Шетърхенд, всичко, което казваш, е много правилно, но само ако Винету се е добрал до кактусовото поле, преди да излезе този хубав вятър.

— Сигурно го е достигнал.

— Тъй ли?

— Да. Мога да твърдя, че отдавна е приключил със забиването на коловете и скоро ще се присъедини към нас.

— Ако ни намери!

— Не се безпокой! Вождът на апачите знае какво трябва да направи. Би било цяло чудо, ако се разминем. Впрочем вече ми се иска да нарека поне половин чудо факта, че команчите тъй дълго и доверчиво продължават да яздят подир него. Ако бях на мястото на Вупа-Умуги, цялата работа отдавна да ми е станала извънредно подозрителна. А сигурно и на теб, мистър Паркър?

— Защо да е подозрителна, сър?

— Шиба-бигк знае пътя от Стоте дървета до оазиса на Блъди Фокс и несъмнено е казал на Вупа-Умуги за колко време се стига до там. Но те яздят и яздят, а оазисът никакъв не се вижда. Още снощи трябваше да се доберат до него, а ето че днес цял ден продължават ездата, без да достигнат целта си. Ако това не е подозрително, не знам какво друго може да се нарече подозрително.

— Наистина е така. Отдавна би трябвало да спрат и да обмислят положението. Вероятно допускат, че Шиба-бигк е направил някаква грешка, когато им е говорил за пътя и разстоянието, или пък, че не са го разбрали правилно.

— Навярно е така. Но има и нещо друго, което неудържимо ги кара да продължават пътя си — това е жаждата. От ранното утро на миналия ден нито те, нито конете им са пили вода. Тръгнат ли обратно, ще са им необходими цели два дена, за да намерят вода при Стоте дървета. Предпочитат да продължат ездата, тъй като нали коловете водят до оазиса, който може да се появи всеки миг. А и голямата им бързина също доказва правилността на предположението ми.

— Да, бързо яздят и… — Той внезапно замлъкна, спря коня си, посочи напред с ръка и после припряно продължи: — Връщат се! Наистина, обзели са ги подозрения и са тръгнали обратно! Ей ги, идват, идват!

Този вик на уплаха насочи вниманието ни към хоризонта пред нас, накъдето, увлечен в разговора ни, през последните минути не бях поглеждал. А там действително се виждаха хора. С просто око не можеше да се различи дали се движат. Взех далекогледа си и го насочих натам. Само след няколко мига можех да успокоя останалите:

— Няма причина за безпокойство, защото не са команчите, а е Винету. Виждаш, че имах право, когато казах, че скоро той ще се присъедини към нас.

— Различаваш ли го, сър? — попита ме Сигурната ръка.

— Все още не.

— Тогава въпреки всичко трябва да сме предпазливи!

— Няма нужда. Продължаваме напред!

— Ами ако е ариергард на команчите!

— Той би се движил, а онези хора са се разположили на лагер.

— А нима не може и неприятелят да постъпи така?

— Може, но Винету ми показва, че е той.

— Как?

— В случая отново ти се предлага възможност да се възхищаваш от съобразителността и находчивостта на вожда на апачите. Описвайки дъга, той е заобиколил команчите и след като се е озовал зад тях, е спрял, за да ни изчака. Естествено си е казал, че е възможно да вземем неговите хора за наиините, и затова е разположил отряда си по начин, от който непременно да разберем, че е той. Ето ти моя бинокъл, мистър Шуърхенд. Погледни за минутка!

Той последва подканата ми и после одобрително каза:

— Наистина хитро, много хитро го е измислил!

— Е?

— Хората му не са се разположили безразборно един до друг, а така, че са образували стрела.

— И накъде е насочено острието на стрелата?

— Не е към нас, а на югоизток, което ще рече в обратна посока.

— Стрелата ни посочва пътя, по който трябва да яздим. Винету иска да ни покаже, че спокойно и безгрижно можем да продължим. Мистър Шуърхенд, кажи ми най-искрено, ако беше на негово място, щеше ли да ти хрумне тази идея?

— Едва ли. А на теб, мистър Шетърхенд?

— Ако не същата, щеше да е нещо подобно. Все някакъв знак е необходим, за да се известят нашите хора как стоят нещата. Но това своеобразно подреждане на апачите ни показва не само че пред нас е Винету, а ни убеждава също, че всичко се развива според нашия план.

— И аз мисля така, защото Винету не би се разположил толкова спокойно на лагер да ни чака, ако се беше случило нещо непредвидено и нежелателно. Значи всичко е наред. И все пак нещо ме безпокои и с удоволствие бих го споделил с теб, само ако знаех, че няма да ми се разсърдиш.

— Да ти се разсърдя? И през ум не ми минава! Между приятели като нас всеки има правото, та дори и задължението да изказва мнението си. И ако ми обърнеш внимание на някоя грешка или пропуск, мога да ти бъда само благодарен.

— Безпокойството ми се казва „вода“.

— Тъй, значи вода!

— Да, да ти обясня ли?

— Няма нужда, защото знам какво искаш да кажеш. Ако желаем да сломим съпротивата на команчите чрез жажда, ще трябва да се погрижим самите ние да не чувстваме липса на вода.

— Така е. Вярно, за днес имаме вода, но е възможно да измине целият следващ ден, преди да се справим с Вупа-Умуги, а после ще ни е необходим още един ден, докато стигнем до оазиса. За съжаление за тези два дена не носим вода. А към това ще се прибави и фактът, че тогава команчите ще имат по-голяма нужда от вода и от нас.

— Да, наистина нямаме толкова много вода, но мога да те успокоя, че въпреки всичко няма да жадуваме.

— Така ли?

— Да. Без да ги споделям с някого, тези твои съмнения отдавна не ме безпокоят.

— А-а, значи си мислил вече по този въпрос?

— О, разбира се! Щях да съм най-лекомисленият човек, ако взема да кроя планове, за чието изпълнение в пустата Ляно Естакадо се събират над триста души и коне, без да се сетя да се погрижа за необходимата вода. Нима наистина ме смяташ за толкова неразумен?

— Не, но вода се намира само в оазиса. Или може би има и друг извор, който ти е познат?

— Не, ще я вземем от оазиса.

— Как? Та той е на един ден езда оттук и следователно ще изминат поне два дена, преди хората, отишли за вода, да се върнат. А това е лошо!

— Заблуждаваш се. Тези пратеници ще използват само нощта, за да стигнат до оазиса, и утре вечер пак ще са тук!

— Конете им няма да издържат!

— Изобщо няма да се окаже необходимо да се връщат.

— Хм-м! Представа нямам как мислиш да стане тази работа.

— Много просто, сър. Ще постъпим както правят пощенските станции.

— О-о! Наистина това е най-доброто и най-просто решение. Как не се сетих!

— Нашите апачи носят със себе си много мехове. Към тях можем да прибавим и онези, които са собственост на Блъди Фокс. Ще ги пренесем до оазиса, за което ще ни трябват малко хора, но затова пък толкоз повече коне. Ще разположим хората на известно разстояние един от друг в една линия, която ще води от тук до оазиса. Следователно нито един кон или човек няма да изминава целия път, а ще се движи само от един пост до друг. Ето това имах предвид.

— Тогава наистина трябва да ти се извиня, сър! Ти мислиш за всичко. Обсъди ли този въпрос с Винету?

— Не, нито дума не сме си казали, но добре се познаваме и знаем, че никой от двама ни няма да пропусне да вземе необходимите мерки… О, това пък какво е? Апачите нямат коне! Само жребецът на Винету е там. А-а! Мистър Шуърхенд, сещаш ли се защо?

— Не — отвърна ми той.

Докато разговаряхме, разбира се, продължавахме да яздим и вече се бяхме приближили до апачите толкова, че можехме да ги виждаме съвсем ясно. „Стрелата“ вече не съществуваше, те се бяха скупчили на едно място и гледаха към нас. Конете им ги нямаше, само враният жребец на вожда беше там.

— Сега ще разбереш за втори път, че опасенията ти са били неоснователни — заявих на Сигурната ръка. — Винету също се е погрижил за вода и то ме е изпреварил. Ние двамата винаги вземаме едни и същи решения.

— Мислиш, че вече е изпратил към оазиса конете и меховете на апачите си?

— Да. Виждаш, че той има при себе си най-много трийсет души, а и Блъди Фокс не е там. Няма съмнение, че Фокс е тръгнал с другите към оазиса, за да донесе вода.

— Наистина ще е чудесно, ако Винету е имал същата идея като теб.

— Имал я е, уверявам те.

Когато след броени минути се озовахме при Винету и хората му, той се приближи към мен и каза:

— Моят брат Шарли ме разбра, когато видя как сме се подредили. Исках да му покажа, че не сме команчи.

— А на какво разстояние са те пред нас? — попитах го.

— Яздеха много бързо, защото са жадни, но скоро ще бъдат принудени да спрат, тъй като слънцето е на хоризонта.

— Да, след четвърт час ще се стъмни. Колко езда има от тук до кактусовото поле?

— Два часа.

— Тогава днес няма да успеят да го достигнат. Това е много добре за нас, защото така ще ги затворим в капана утре по светло, а не тази вечер. Воините на моя червенокож брат са останали без коне. Заедно с меховете Винету ги е изпратил към оазиса, нали?

— Да. Блъди Фокс, който знае най-прекия път, е с тях, за да отмерва разстоянието между отделните постове и да обозначава посоката с прътите, които ни бяха останали. Но меховете, с които разполагат, няма да стигнат.

— Тогава, щом се разположим на лагер, ще изпратим и нашите. Нали точно това имаш предвид?

— Да. Излезе вятър и заличи следите ми, следователно планът ни ще успее. А сега нека продължим и се приближим колкото е възможно повече до команчите, защото, когато утре достигнат клопката и навлязат сред кактусите, ще трябва да ги последваме толкова бързо, че ако у тях възникнат подозрения, да нямат достатъчно място нито да се обърнат, нито да отстъпят някъде встрани.

Винету възседна коня си и пак поехме подир наиините. Вярно, че хората му бяха принудени да тичат, но съумяваха да са в крак с нас, тъй че можехме да поддържаме необходимата бързина. Дори след като се стъмни, продължихме да яздим от един кол до друг, докато най-сетне си казахме, че трябва да спрем, ако не искаме да се натъкнем на неприятеля.

Междувременно вятърът беше отслабнал и скоро съвсем стихна. Нощта бе непрогледно тъмна само докато изгря лунният сърп. Още от по-рано празните мехове бяха натоварени на конете и щом просветля, неколцина апачи потеглиха с тях на път. Винету също тръгна, за да ги придружи до най-близкия пост, защото те не знаеха къде се намира. Тъй бе направено всичко необходимо и ние можехме да поспим, от което много се нуждаехме. Завърнал се след време, Винету легнал до мен, без да ме буди от здравия ми сън. Друг на негово място сигурно щеше да ме събуди, за да ми каже някои неща, които смята, че е наложително да чуя. Но Винету знаеше, че между нас това е излишно.

Макар че беше легнал да спи по-късно от нас, на сутринта той бе на крак преди всички. Не се бавихме да закусваме. Можехме да ядем и по пътя. Само пихме вода и каквото остана от нея, го дадохме на конете, но това количество не им стигна. Така изпразнихме и останалите мехове и чрез неколцина от хората си Винету незабавно ги изпрати обратно. Вече не бе необходимо да ги придружава, защото беше светло. Достатъчно беше съвсем точно да опише на тези мъже пътя.

После отново продължихме ездата и то с такова бързо темпо, че пешеходците вече не бяха в състояние да се движат в крак с нас. Усърдно гледах през бинокъла и скоро се убедих, че предната вечер твърде много сме се били приближили до команчите, защото само след четвърт час стигнахме до мястото, където бяха лагерували, и видяхме, че едва преди броени минути са го напуснали.

Съвсем скоро ги забелязах. И Винету бе извадил своя бинокъл. След като ги наблюдава кратко време, каза със задоволство:

— Яздят съвсем бавно. Вижда ли това моят брат?

— Да. Конете им са изтощени от двудневната езда без вода.

— И самите те страдат от жажда. Въпреки това дълго няма да се предадат.

— Освен жаждата има и друго много по-резултатно средство да окажем натиск върху Вупа-Умуги.

— Моят брат има предвид амулетите на вожда на команчите. Постъпил е много добре, че ги е взел, когато е бил в Долината на зайците. Ще удържим лесна победа, а после връщането ни ще е удобно, защото Поразяващата ръка е пленил команчите на Нале-Масиув и ги е предал на драгуните.

Между нас двамата едва сега за пръв път ставаше дума за тези събития. Фактът, че не се появиха нито индианците на Нале-Масиув, нито кавалеристите, сигурно е бил съвсем неочакван за него, но въпреки това той не ме попита за тях. Друг на негово място не би намерил и минута покой, докато не получи от мен пълни разяснения. А Винету не ми зададе нито един въпрос. С несравнимата си проницателност той бе отгатнал всичко, както показваха последните му думи. Това ми даде повод да му разкажа как Нале-Масиув ни беше паднал в ръцете и как после се бяхме отървали от него. Когато разказът ми приключи, той издаде едно доволно „уф!“ и добави:

— Моят брат е действал съвсем правилно. Всички тези команчи щяха да ни бъдат в тежест, дори само заради водата, а също и белите ездачи, от които нямаме нужда, за да пленим Вупа-Умуги. Със загубата на конете Нале-Масиув е наказан достатъчно, а и воините му са останали без пушки. Винету ще узнае дали командирът ще изпълни дадената дума да не посяга на живота им. Ако я наруши или посегне макар на един-единствен пленник, ще ми заплати с живота си! Хау!

С това въпросът бе приключен, а нямаше, защо да си хабя думите и по последната му закана. Изрече я най-сериозно и ако по-късно се окажеше, че командирът е нарушил даденото обещание, Винету сигурно щеше да я изпълни.

Според Винету кактусовото поле, което трябваше да се превърне в капан за команчите, бе на около два часа път. Но се оказа, че са ни необходими три, защото конете на наиините бяха изтощени и те яздеха съвсем бавно. Винаги им оставяхме такава преднина, че да не могат да ни забележат, докато с помощта на биноклите ние ги виждахме. Те не се бяха подредили в колона, а яздеха един зад друг и един до друг в широк фронт. Но след като споменатите три часа изтекоха, редиците им внезапно се сгъстиха и започнаха да образуват тясна колона.

— Аха, настъпва решителният час! — казах на Винету. — Те не спират, изглежда, у тях не се е събудило никакво подозрение.

— Да — обади се той, — достигнаха тесния вход, откъдето се прониква в кактусовото поле. Те нямат поглед над цялото поле и мислят, че не е толкова обширно, защото нали уж през него е минал Шиба-бигк. Не само тази увереност, но и жаждата ги подтиква да навлязат в него. Където растат кактуси, там има и влага. Сигурно си въобразяват, че зад тях ще намерят оазиса, а, изглежда, не знаят колко е оскъдна влагата, намираща се в самата земя, която е извикала на живот тези растения.

Не след дълго и ние видяхме кактусите, които с хиляди и хиляди покриваха тази част от пустинята. Краят им не се виждаше нито напред, нито наляво, нито надясно. Тясната светла ивица водеше навътре сред тях, образувайки нещо като път, чиято почва бе сигурно толкова отчайващо неплодородна, че и едно-единствено коренче не можеше да намери каквито и да било условия да се хване. Точно където започваше този „път“ там Винету бе наредил да забият в земята един кол, за да покаже на команчите, че оттам трябва да навлязат сред кактусите.

И наистина те така и постъпиха, и то без никакво колебание Когато достигнахме края на бодливия гъсталак, бяха вече толкова навътре в кактусовото поле, че ги видяхме как изчезвате далечината. Тогава, разбира се, спряхме и слязохме от седлата. Завързахме конете за колчета малко по-назад, където нямаше да ги достигнат куршумите в случай на малко очаквана съпротива и после заехме позиция, откъдето държахме в ръцете си „пътя“ от самото му начало на доста голямо разстояние навътре в кактусовото поле. При завръщането си команчите нямаха никакви изгледи да пробият тази позиция.

Отначало „пътят“ бе широк около двайсетина крачки, но още в обсега на куршумите ни се стесняваше толкова, че имаше място да яздят един до друг най-много четири или пет конници. Ако команчите вземеха безумното решение да ни нападнат, в най-добрия случай щяха да имат пространство да се подредят в редици на дълбочина по трийсет души и на ширина най-много по петима. В такъв случай една шеста или пета от хората ни щеше да е достатъчна, за да отбие нападението. Куршумите ни трябваше да повалят само първите команчи, които щяха да образуват непреодолима преграда за останалите, още повече че кактусите от двете страни нямаше да им дадат никаква възможност да я заобиколят нито отляво, нито отдясно.

Ето как най-сетне ни се беше удало да подмамим неприятеля в отлично поставената клопка. Сега спокойно можехме да чакаме да видим какво щеше да предприеме той. Да предприеме? За него имаше само една възможност — щом достигнеше мястото, където „пътят“ свършваше и нямаше как да се продължи по-нататък, да се върне обратно.

Чакахме час, два, че и по-дълго, но команчите все още не идваха. Сигурно, достигнали края на „пътя“, те не бяха тръгнали веднага назад, а бяха спрели, за да се посъветват как да постъпят. Ала нямаше никакво съмнение, че непременно трябва да се появят. И тъй ние не откъсвахме напрегнатите си погледи от мястото, откъдето щяха да се зададат.

— Уф! — възкликна най-сетне Винету и посочи напред.

Острото му зрение бе открило преди нас приближаващите се наиини. Те се влачеха бавно, останали без сили, разочаровани. Все още не ни виждаха, защото седяхме на земята, а конете ни бяха останали по-назад в пустинята. Но скоро дългата тясна колона замря на място. Бяха ни открили и ние наставахме, за да им се покажем.

Ако до този момент бяха мислили, че по петите им са драгуните, сега вече разбраха, че са се заблуждавали. Бяха твърде близо до нас, за да не забележат, че хората пред тях не са бели, а индианци.

— Колко са изплашени само! — обади се Сигурната ръка, който стоеше до мен.

— Ами, още не са се изплашили — отвърнах му аз.

— Съвсем е сигурно!

— Не са. Това все още не е уплаха, а учудване.

— Защо?

— Могат да ни вземат за команчите на Нале-Масиув.

— Наистина, възможно е.

— Но дори да е така, присъствието ни тук пак би трябвало да ги постави в недоумение, защото са твърдо убедени, че Нале-Масиув преследва драгуните по петите.

— Правилно! Любопитен съм да видя какво ще предприемат.

— Досещам се. Ще изпратят напред един или неколцина воини, за да разберат кои сме. Виждаш ли, вече идват!

Забелязахме, че двама души се отделиха от тях и бавно се отправиха към нас, но не на коне, а пеша.

— Иска ли моят брат да ги пресрещнем? — попитах Винету.

— Да, да вървим — отвърна той.

Навлязохме между кактусите и се отправихме срещу команчите също тъй бавно като тях. Те видяха, че сме индианец и бял и това ги стъписа. Спряха се. Направихме им знак да се приближат и продължихме напред. Тогава те колебливо закрачиха към нас, но скоро отново спряха.

— Нека моят брат Шетърхенд говори! — каза Винету. Както обикновено при подобни случаи той ме оставяше аз да преговарям. Извиках на двамата наиини:

— Нека воините на команчите спокойно се приближат! Искаме да разговаряме с тях. Ако не се опитат да използуват срещу нас оръжие, нищо лошо няма да им се случи.

Те последваха подканата ми. Извиках ги, защото не ми се искаше да се приближаваме повече, тъй като щяхме да попаднем в обсега на куршумите на команчите, а това трябваше да се избегне. Срещнахме се приблизително на половината път между двата отряда, но те не се приближиха съвсем до нас.

— Вупа-Умуги, вождът на команчите наиини, ви е изпратил, за да разберете кои сме ние — казах аз. — Познавате ли ме?

— Не — отвърна по-възрастният, докато погледите на двамата, изпълнени с боязливо страхопочитание, не се откъсваха от Винету.

— А познавате ли червенокожия воин, който стои до мен?

— Уф! Той е Винету, вождът на апачите!

— А аз съм Поразяващата ръка, неговият бял приятел и брат.

— Уф, уф! — възкликнаха двамата и внимателно ме заоглеждаха. Ако присъствието на Винету ги беше слисало, то, щом чуха името ми, слисването им нарасна. Но положиха усилия да го прикрият.

— Мислехте, че зад вас идват белите конници, нали? — продължих аз.

Не получих отговор.

— И че подир тях следва Нале-Масиув?

— Откъде го знае Поразяващата ръка? — попита по-възрастният.

— Знам и други неща, всичко знам. Искахте да подмамите белите конници да отидат към гибел, а сега самите вие се намирате в този капан. Погледнете напред! Там са застанали триста воини на апачите мескалероси с пушки в ръка и са готови да ви избият до крак, ако окажете съпротива.

— Уф, Уф!

— В никакъв случай не можете да се върнете обратно и да пробиете позицията ни. Трябва да се предадете. Ако не го сторите, или ще бъдете застреляни, или най-окаяно ще загинете от жажда сред тази кактусова пустош, която не ви предлага никакъв спасителен път!

Те се спогледаха. Макар че полагаха всички усилия да скрият впечатлението, което им направиха моите думи, все пак ясно си личеше, че са съвсем слисани. След малко същият воин, който бе говорил досега, попита:

— Къде са белите конници?

— Мислиш ли, че ще ти кажем?

— Ами къде е Нале-Масиув?

— И това няма да ти кажа. Но затова пък ще те попитам къде е Шиба-бигк с неговите петдесет команчи?

— Уф! Шиба-бигк! Не знаем!

— А ние знаем.

— Къде е?

— Във всеки случай не е пред вас, накъдето сте тръгнали. Мислите си, че го следвате, но той изобщо не е яздил пред вас.

— Защо да не е?

— Вие двамата сте обикновени воини, а ние сме вождове и разговаряме само с вождове. Ето защо нямаме намерение да отговаряме на въпросите ви. Но въпреки това ще ви кажа някои неща, които трябва да съобщите на Вупа-Умуги.

— Всичко ще му разкажем.

— Цели два дена се движихте по коловете, защото мислехте, че с тях Шиба-бигк ви посочва пътя. Но не той ги е забивал в пясъка, а Винету, за да объркате пътя.

— Уф! Истина ли е?

— Поразяващата ръка винаги казва истината. Шиба-бигк не можеше да ви посочи пътя, защото го пленихме. Нале-Масиув заедно с всичките си воини също е в плен. Той попадна в ръцете ни и е във властта на белите конници, които ние предупредихме. Това е, което трябва да кажете на Вупа-Умуги.

Той втренчи изплашения си поглед в мен и извика.

— Вупа-Умуги няма да го повярва!

— Все едно ни е дали ще повярва, или не. Във всеки случай е истина.

— Знаем, че Поразяващата ръка обича истината, но ушите ми отказват да повярват онова, което току-що ни каза. Поразяващата ръка готов ли е сам да го съобщи на вожда?

— Да.

— Тогава ще се върнем при Вупа-Умуги, за да му известим това.

— Добре! Ние оставаме тук да чакаме идването му. Те си тръгнаха, а ние седнахме на земята. Щом стигнаха при своите, по раздвижването и жестикулациите на команчите разбрахме какво бе въздействието на вестта. Всички ездачи слязоха от конете.

След известно време един-единствен човек се приближи. Не беше Вупа-Умуги, а воинът, с когото бяхме разговаряли. Когато се изправи пред нас, той ни извести:

— Вождът на команчите изслуша думите ни, но не иска да им повярва. Желанието му е да ги чуе от твоята уста.

— Ще ги чуе. Защо не дойде?

— Тук е Поразяващата ръка, тук е и Винету, вождът на апачите. Ето защо Вупа-Умуги не иска да бъде сам.

— Добре, тогава двама на двама. Нека доведе още някой.

— С него ще дойде Апаначка, вторият вожд на наиините.

— Нямаме нищо против.

— Поразяващата ръка и Винету носят оръжията си, значи Вупа-Умуги и Апаначка също ще могат да вземат своите оръжия, нали?

— И с това сме съгласни.

— Не ги ли заплашва някакво коварство?

— Не.

— И ще могат свободно да се върнат след като разговарят с вас?

— Да.

— Ще ви повярваме, ако Винету и Поразяващата ръка ни дадат честната си дума.

— Давам я. Хау! — отвърна Винету.

— Вече казах и не е необходимо пак да давам обещание — заявих аз. — Казаното от Поразяващата ръка е като клетва. Впрочем Вупа-Умуги и Апаначка са сигурно много страхливи воини!

— Те са най-сърцатите и храбри воини на племето! Защо Поразяващата ръка ги обижда, като ги смята за страхливи?

— Защото питаш дали могат свободно да се върнат.

— Този въпрос се задава винаги, когато враждуващи воини се канят да се срещнат и да преговарят.

— А от нас чухте ли такъв въпрос?

— Не — смутено призна той.

— Погледни назад, а после и пред себе си! Ей там са застанали апачите, а там команчите, ние се намираме точно по средата между тях. Следователно нито едната, нито другата страна няма да има предимство. Ако Вупа-Умуги и Апаначка кроят някакво коварство спрямо Винету и мен, тогава опасността за нас е съвсем същата като опасността, в която биха изпаднали те, ако ние искахме да ги измамим. Впрочем ние не задавахме въпроси относно нашата сигурност, но ти поиска от нас обещанието, че двамата свободно ще могат да се върнат. Е, тогава кой е смел и кой страхлив? Вупа-Умуги ли ти нареди да зададеш такъв въпрос?

— Да.

— Тогава му кажи да събере кураж и да дойде при нас! Ние ще удържим думата си и сме твърде горди, за да посегнем на един команч, който с подобни въпроси показва, че му липсва смелост.

Той си тръгна.

— Моят брат го каза много добре — похвали ме Винету, който на мое място сигурно щеше да говори по същия начин.

Любопитен бях да видя Апаначка, втория вожд. Ако се съдеше по името му, той трябваше да е воин с превъзходни качества, защото думата „апаначка“ означава на езика на команчите мъж с изключителни способности.

Не след дълго двамата се появиха с гордо вдигнати глави като хора, които са убедени, че превъзходството е на тяхна страна. Със своето държане искаха да ни направят силно впечатление, само че това не им се удаде. Безмълвно седнаха срещу нас, сложиха пушките си напреки през коленете и спряха студените си погледи върху нас. Но ние не се оставихме да ни заблудят. В душите и сърцата им несъмнено съвсем не цареше такова спокойствие, каквото лъхаше от безизразните им лица, прилични на маски.

Откровено казано, очаквах, че Апаначка ще е някой по-възрастен мъж. Но той все още бе млад и бях принуден да призная, че с изключение на Винету досега не бях виждал друг толкова интересен индианец.

Не беше прекомерно висок, ала бе много як и здраво сложен. Напразно търсех в лицето му типичните индиански черти. Нямаше ги малко полегато разположените очи, нямаше ги и изпъкналите скули. Черната му коса бе дълга и вързана на кок върху темето. Останах с несигурното впечатление, че всъщност е къдрава и само положените грижи я поддържаха права и изпъната. Въпреки тъмния тен на лицето на мен ми се стори, сякаш под носа, по брадичката и бузите му личеше онзи своеобразен синкавочерен оттенък, който се наблюдава при мъжете с гъста тъмна брада, когато са гладко избръснати. Нима противно на цялата индианска раса Апаначка имаше толкова гъста брада, че бе принуден да я бръсне? Откъде намираше такъв сапун? Както е известно, индианците не се бръснат, а изскубват малкото косми, които имат по брадата си дотогава, докато престанат да растат. Този индианец ми стана много симпатичен. Неговото лице ми направи такова впечатление, което ми се струва най-добре ще изразя, като кажа, че ми напомняше нещо познато и мило. Нима някога го бях виждал? Съвсем сигурно не! Но тогава сред моите сегашни или някогашни познати трябваше да има някой, който му приличаше. Със светкавична бързина пред вътрешния ми взор изплуваха стотици познати лица, но търсеното не беше между тях. Странно, че често човек търси едно съвсем просто решение по сложни и обходни пътища, когато то се намира тъй близо до него!

В случай че враждуващи вождове се срещнат да преговарят, най-знатният от тях никога не започва да говори пръв. Колкото по-високо смята, че стои, толкова по-дълго мълчи индианецът. Разпространено е схващането, че който проговори пръв, той има причина да моли за нещо. Изглежда, Вупа-Умуги възнамеряваше да се държи така, сякаш никак не го интересува каквото и да било споразумение. Той мълчеше и по лицето му личеше, че няма да си отвори устата, преди да го заговори някой от нас. Но това не ме тревожеше особено, защото ние имахме време, имахме много повече време от него.

Извърнах очи към Винету и неговият кратък поглед ми показа, че няма желание да започне преговорите. Ето защо изчаках още малко, но след като и тогава никой не отвори уста, аз се излегнах на земята и подложих ръка под главата си като човек, който се кани да почива, та дори и да поспи. Това поведение постигна целта си, макар и на първо време само наполовина, защото Вупа-Умуги хвърли към Апаначка подканящ поглед, след което младият вожд каза:

— Поразяващата ръка и Винету, вождът на апачите, са искали да говорят с нас.

Продължих да лежа и не отговорих. И Винету мълчеше. Тогава Апаначка повтори:

— Поразяващата ръка и Винету, вождът на апачите, са искали да говорят с нас.

Пак не получи отговор. Тогава повтори думите си за трети път.

Най-сетне аз бавно се надигнах и проговорих:

— Учудва ме това, което чувам. Не ние поискахме да говорим с вас, а ни попитаха дали няма да пожелаем да кажем на Вупа-Умуги онова, което се стори на пратениците му невероятно. Ние му позволихме да дойде тук и ето че сега той седи пред нас тъй, сякаш нищо не иска да чуе. Защо мълчи и кара Апаначка да говори вместо него? Не е ли достатъчно умен сам да вземе думата? Не Апаначка, а той е искал да разговаря с нас. Щом не желае да си отвори устата, ние нямаме нищо против. Разполагаме с предостатъчно вода и месо. Ако Вупа-Умуги има толкова много време като нас, нека продължава да мълчи!

Понечих отново да се излегна на земята и това помогна, защото Вупа-Умуги проговори, като ме подкани:

— Нека Поразяващата ръка остане седнал и чуе думите ми!

— Слушам те! — отвърнах му кратко.

— Поразяващата ръка уверявал, че Нале-Масиув и воините му били пленени.

— Казах го и е истина.

— Къде беше пленен?

— При Стоте дървета.

— От кого?

— От мен, от воините на апачите и белите конници, които се съюзиха с нас.

— Шиба-бигк бил също пленен, така ли?

— Така е.

— Кой го плени?

— Винету, аз и нашите апачи.

— Къде?

— Когато беше на път от Стоте дървета към дома на Блъди Фокс, за да ти покаже с колове как да стигнеш до там.

— Не ти вярвам.

— Ако щеш вярвай!

— Докажи го!

— Pshaw! Вупа-Умуги не е онзи, който ще иска доказателства от Поразяващата ръка!

— Как е възможно ей тъй да срещнеш един подир друг Шиба-бигк с команчите му, белите конници и Нале-Масиув? Не може да има чак такава случайност.

— Не беше случайност, а точно премислен план.

— План ли! Но тогава би трябвало да знаеш всичко, каквото воините на команчите бяха решили да правят!

— Разбира се, че го знаех.

— От кого?

— От теб.

— Уф! Да не би аз да съм ти го казал?

— Да.

— Кога и къде?

— При Синята вода.

— Уф! Смяташ Вупа-Умуги за прекалено лековерен!

— Не, но го смятам за непредпазлив. Ти беше направо сляп и глух и пропусна да вземеш всички мерки, които са необходими при провеждането на такова начинание като вашето.

— Какво начинание?

— Стига смешни въпроси! Още преди доста време Винету, вождът на апачите, тайно подслушал двама воини на команчите, които разговаряли за намеренията ви да се отправите към Ляно Естакадо и да нападнете Блъди Фокс. Винету веднага отишъл при него да го предупреди и изпратил един вестоносец до мескалеросите да доведе на помощ на Фокс триста воини. Сега можеш да видиш тези воини ей там пред кактусите.

— Уф! Това е сторил Винету, ами ти какво си знаел?

— Каквото научих от него. Докато той яздеше към Фокс, аз се отправих към Синята вода, за да ви наблюдавам и да освободя Сигурната ръка. И с едното и с другото се справих по-лесно, отколкото предполагах. Докато ти заедно с най-добрите си воини седеше край огъня близо до брега и говореше за вашия план, аз лежах във водата сред тръстиката и чух всяка дума.

Той щеше да нададе яростен вик, но го преглътна и вместо него от устните му излезе само някакво съскане. Продължих:

— Плених те във водите на езерото, а на сутринта те освободих. После ти си помисли, че съм продължил на запад. Но аз ви надхитрих и пак се върнах при Рио Пекос. Там на едно място седяха двама воини и очакваха Нале-Масиув, за да му покажат брода. Заедно със Сигурната ръка се притаихме да чуем разговора им. В същото време пристигнаха двама пратеници на Нале-Масиув, които трябваше да ти кажат, че той не може веднага да дойде, защото е бил нападнат и победен от белите ездачи и първо ще изпрати свои хора до селото, за да извикат нови сто воини бързо да им се притекат на помощ.

— Уф, уф!

— Докато неговите пратеници разговаряха с твоите двама воини и им разясняваха целия план, ние лежахме зад най-близкия храсталак и чухме всяка дума.

— Сигурно Поразяващата ръка е любимец на злия дух, който му показва как и къде да подслушва неприятелите си и го закриля!

— Pshaw! После ти изпрати шестима съгледвачи. При водите на Алчесе-чи чухме разговора им. Там те бяха убити от апачите.

— Уф! Убити! Затова не ги видяхме повече! Ще заплатите това убийство с живота си!

— Стига си се перчил! Как може да си толкова наивен да ни заплашваш! Шиба-бигк дойде при теб с двайсетина души, за да ти покаже пътя до Блъди Фокс. Ти му даде още трийсет наиини, за да насекат пръти от Стоте дървета и с тях да ви обозначат пътя. Тъй като това ми бе известно, пристигнах в Ляно преди него, обградих го с нашите триста апачи и го плених.

— Уф! Не оказа ли съпротива?

— Толкова малко, колкото ще окажеш и ти.

— Мълчи! Ние ще се бием!

— Изчакай малко! След като той ни падна в ръцете, отново се върнахме при Стоте дървета. Извадихме поставените от него колове, а Винету ги заби в такава посока, че вие попаднахте в това обширно кактусово поле. Тъй че пред вас яздеше вождът на апачите, а не Шиба-бигк.

— Уф!

— Останах в близост до Стоте дървета, за да те изчакам. Ти пристигна привечер, а на сутринта продължи нататък.

— Но ти не знаеш какъв чудесен улов ни падна там в ръцете!

— Pshaw, стария Уобъл! Когато го докараха при теб заедно с коня му, лежах скрит в храсталака заедно с Олд Шуърхенд само на четири крачки от теб и чувах всяка изречена дума. Вече разбра откъде знам всичко — от самия теб. Тръгнахте в ранни зори право към гибелта си, защото се осланяхте на коловете, разместени от Винету. Ние пък останахме, за да изчакаме белите ездачи. Когато пристигнаха, ги предупредихме. Щом чуха, че вместо те да ви преследват, самите са били преследвани, незабавно се съгласиха да се съюзят с нас срещу Нале-Масиув. Скрихме се и когато той се появи при Стоте дървета, беше обграден.

— Оказа ви съпротива, нали?

— Не.

— Но той трябва да се е бил, защото не е страхливец!

— Коварен човек е той. Поканих го ние двамата да преговаряме, без някой от нас да носи оръжие. Дойде, но се оказа, че е имал скрит нож. Докато говорехме, той го измъкна, за да ме прониже. Тогава с удар го повалих на земята и го плених. Трябваше да проумее, че е загубен. Освен това му взех амулета и заплаших, че ще го изгоря, а него ще обеся и ще му взема скалпа. Помоли ме за милост и аз се съгласих да му я окажа. Заедно с воините си бе вързан и взет в плен.

— Къде е сега?

— Белите ездачи тръгнаха с него да се прехвърлят отвъд Рио Пекос, където ще го пуснат на свобода, тъй като и на него, и на воините му подарих живота. Но ще трябва да се простят с конете и оръжията си.

— Уф, уф! Всичко това е станало само защото си му взел амулета, иначе той нямаше да се предаде!

— Ти ще се предадеш също като него!

— Няма!

— Защото ще взема и твоя амулет! При тези думи по лицето му пробягна злорада усмивка и той отговори:

— Не можеш да ми го вземеш.

— Защо?

— Защото не го нося. Вупа-Умуги притежава не само един, а няколко амулета. Но е достатъчно умен да не ги взема, когато отива на битка, където лесно може да ги изгуби. Няма да ги получиш!

— Казах, че ще ти ги взема, а каквото каже Поразяващата ръка, винаги излиза истина. Ще го разбереш. Но нека продължа! Оставаше ни да се справим само с теб. Напълнихме много мехове с вода и тръгнахме подире ти. Мислиш се за умен, но си се показал достатъчно глупав да следваш Винету чак дотук, без да забележиш, че пред теб не е Шиба-бигк. Сега сте попаднали в клопката — от трите страни обградени от кактусите, а от четвъртата от апачите. Ще се сражаваш ли?

— Да.

— Опитай се! Знам, че няма да го направиш. Дори и да излезете победители, пак неминуемо ще умрете, защото нямате вода. Но за вас победата е невъзможна. Огледай се! Нямате никакво място да се разгърнете, тъй тясно сте притиснати, че всеки наш куршум ще прониже не само по един ваш воин. Ние имаме вода, а вие нямате. Самите ние сме бодри и пълни със сили, а също и конете ни. Вие сте жадни, а вашите животни едва стоят на краката си от изтощение. Добре си помисли!

— Въпреки това ще се бием!

— Едва ли. Ти си непредпазлив човек, но не и безумец.

Той сведе глава и замълча. Измина доста време, без да продума. Най-сетне с унил глас попита:

— Какво ще решите да правите с нас, ако се предадем?

— Ще ви подарим живота.

— Само това ли?

— Да.

— Без коне и пушки сме нищо. Не можем да се разделим с тях.

— И въпреки това, ако ги поискаме, ще се разделите с тях. Подарим ли ви живота, ще проявим предостатъчно голяма милост. Ако можехте да победите, за нас нямаше да има никаква пощада. Всички щяхме да умрем на кола на мъченията.

Той гневно сви юмруци и извика:

— Как можа злият дух да те доведе до Синята вода! Ако това не беше станало, планът ни щеше да успее.

— Вярно, така е, и затова мисля, че духът, който ме отведе при Синята вода не е бил зъл, а добър. Нямате никаква възможност да ни се изплъзнете. Не се ли предадете, загубени сте! Сигурно сам го разбираш.

— Не, не го разбирам!

— Тогава разумът ти те е напуснал!

— Още не е. Не забравяй, че наш пленник е Изтребителя на индианци, когото наричате Олд Уобъл!

— Какво ни засяга той?

— Нима не ви засяга?

— Никак!

— Той е в ръцете ни като заложник!

— Pshaw!

— И причините ли зло на някой от нас, ще трябва да умре!

— Нека умре! Той е твой пленник, защото не ми се подчини, а аз не съчувствам на хора, които не ме слушат. Той сам се отрече от мен.

— Значи си съгласен да умре?

— Не.

— Но нали току-що го каза!

— Значи не си ме разбрал правилно. Казах само, че няма да правя никакви жертви, за да го спася. Но убиете ли го, жестоко ще ви отмъстя. Можеш да бъдеш сигурен. Аз свърших, нямам какво друго да ти казвам.

Изправих се на крака и Винету последва примера ми. Двамата команчи също станаха. Апаначка ни гледаше с някакъв особен израз в очите. Не беше злоба, не беше гняв, нито пък омраза. Кажи-речи, можеше да се нарече благоразположение и страхопочитание, макар че той полагаше усилие да прикрие истинските си мисли и чувства. Но затова пък толкова по-ясно си личаха гневът и омразата, които вряха и кипяха във Вупа-Умуги. В него бушуваше люта душевна борба. Най-сетне той припряно изтърси:

— И ние свършихме!

— Нямате ли да ни кажете още нещо?

— Засега не.

— А по-късно?

— Ще говоря с моите воини.

— Тогава побързай, не се бави! Лесно можем да изгубим търпение!

— Pshaw! Все още имаме пътища за спасение!

— Нямате нито един!

— Дори няколко!

— И сто да са, никой от тях няма да ви помогне. Ако не ни остане друг избор, ще подпалим кактусите.

— Уф! — възкликна той изплашено.

— Да, ако не ни остане друго средство да пречупим волята ти, ще го направим.

— Нима Винету и Поразяващата ръка ще станат убийци на толкова хора?

— Я не ми излизай с подобни въпроси! В сравнение с вас убиецът е все още твърде добър човек. Говори с хората си и в най-скоро време ни извести какво сте решили!

— Ще го научиш.

С тези думи той ни обърна гръб и двамата с Апаначка се отдалечиха, но вече не с онази горда осанка, с която се бяха появили. И ние се върнахме при нашите хора, които любопитстваха да чуят какво сме постигнали при преговорите си с вождовете.

Естествено от този момент нататък не изпускахме команчите от очи нито за миг. Колкото и безумно да изглеждаше всяко нападение от тяхна страна, все пак трябваше да имаме предвид такава възможност и да бъдем готови за отбрана. Можехме да виждаме само най-предните редици на команчите. Но какво ставаше зад тях, ни бе неизвестно. Ето защо взех коня си, яхнах го и се приближих на известно разстояние до позициите им и то така, че да виждам не само челото на отряда им, но и едната му страна. Тогава забелязах, че на мястото, където мислехме, че са всички команчи, бяха останали най-много трийсетина. Другите се бяха отдалечили и пак бяха навлезли дълбоко сред кактусите. Върнах се и съобщих на Винету какво бях видял.

— Искат с ножовете да си проправят път между кактусите — рече той.

— И аз съм на същото мнение, но няма да успеят.

— Няма. Изсъхналият кактус е твърд като камък, тъй че ножовете им много бързо ще се изтънят.

— Въпреки това не бива да пренебрегваме нито една предпазна мярка. Ще отида да ги наблюдавам какво вършат.

— Нека моят брат го направи, макар че не е необходимо.

— Мога ли да дойда с теб, мистър Шетърхенд? — попита Паркър.

— Нямам нищо против.

— А аз? — осведоми се Холи.

— Добре, но други хора не ми трябват. Вземете конете си!

Тръгнахме на юг и яздихме, докато линията на кактусовото поле изви на изток. Последвахме я. Около един час продължихме да препускаме в същата посока и най-сетне достигнахме един пясъчен „залив“, който се врязваше далеч навътре в кактусовата гора. Оставихме се на него да ни води, докато се озовахме в самия му край. Извадих бинокъла си и затърсих команчите. Открих ги далеч на север като малки точици. Не можех да различа какво правеха. Сигурно се мъчеха с ножовете да си пробият път, път през този необозрим трънлив гъсталак! Едно неосъществимо начинание! Поехме обратно, разбира се, по същия път, по който бяхме дошли.

Когато излязохме от споменатия пясъчен „залив“ и се канехме отново да свърнем на запад, ми се стори, като че далеч на юг нещо се движеше из Ляно. Насочих далекогледа си натам и видях, че не съм се излъгал. Бяха конници. Все още не можех да ги преброя. След известно време различих осем ездачи, които водеха със себе си четири товарни коня или мулета. Яздеха на североизток и следователно трябваше да минат покрай задната страна на кактусовото поле, пред чиято челна част бяха разположени нашите апачи. Ами ако пришълците видеха команчите и им помогнеха да избягат през кактусите! Вярно, че го смятах за невъзможно, ала твърде често собственият ми опит ме беше учил, че и най-незначителната случайност превръща невъзможното във възможно. Не биваше да им позволявам да продължат в тази посока, а трябваше да ги накарам да тръгнат с нас към другата страна на кактусовото поле, още повече че сред осмината конници забелязах и четирима индианци.

От кое ли племе бяха? Непременно трябваше да разбера. Продължихме да яздим на юг, докато се озовахме на пътя им и там решихме да ги изчакаме. Те също ни видяха, поспряха се, за да се посъветват какво да правят, а после продължиха към нас.

Сред тях имаше само двамина, които ми направиха впечатление. Един от белите и един от индианците. Червенокожият имаше в косата си забодено орлово перо, което показваше, че е вожд. Белият беше висок и слаб човек, нейде между петдесет и шейсет години. Облеклото му бе фантастична смесица от униформени и цивилни дрехи и колкото и да бе странно, отстрани носеше дълга сабя. Когато се приближиха дотолкова, че можех да различавам лицата им, забелязах, че физиономията на белия не вдъхваше кой знае какво доверие.

Спряха недалеч от нас. Небрежно, кажи-речи, надменно белият вдигна ръка към периферията на шапката си и каза:

— Good day, boys!^[1] Какво правите тук насред тази проклета пустиня, а?

— Правим малка разходка на коне — отвърнах му.

— Разходка ли? Странно удоволствие! Ако не ми се налагаше да мина през Ляно, никой не би ме накарал да дойда тук. А всъщност кои сте и какви сте?

— Момчета сме.

— Отговаряй като хората и не се шегувай!

— Нали ни нарече „момчета“, следователно сигурно ще сме такива.

— Глупости! Нямам никакво настроение за подобни щуротии. Срещнеш ли някого в дивата Ляно, трябва непременно да разбереш що за човек е той.

— Правилно.

— Добре тогава! Аз ви срещнах, следователно…Е?

— Ние също ви срещнахме…Е?

— Слушай, ти ми изглеждаш много голям чудак! Иначе не съм толкова любезен и сговорчив, но днес ще направя едно изключение. Като ме гледаш, личи си, че съм офицер, нали?

— Възможно е.

— Не си ли чувал някога за прочутия Дъглас, искам да кажа генерал Дъглас.

— Не.

— Какво? Не си?

— Не.

— Тогава си съвсем бос във военната история на Съединените щати!

— И това е възможно.

— Този генерал Дъглас съм именно аз! При тези думи той предизвикателно се изпъчи, което един истински генерал едва ли би направил.

— Хубаво! Радвам се, сър!

— Сражавал съм се при Бул Рън.

— Прави ти голяма чест.

— При Гетисбърг, при Харпърс Фери, при планините Ча-тануга, участвал съм и в двайсетина други битки. Винаги съм бил победител. Вярваш ли ми? — При тези думи той удари с ръка по сабята и тя силно издрънча.

— Защо не? — отвърнах му.

— Well! Не те и съветвам друго! Сега съм тръгнал през Ляно. Тези бели са мои слуги, а индианците са ми водачи. Предводителят им Мба, което ще рече „вълк“, е вожд на индианците чикасо.

Несъмнено само малкото пръстче на този вожд струваше повече от целия тъй наречен генерал. Попитах индианеца:

— Воините на племето чикасо изровили ли са бойната секира срещу някои други червенокожи?

— Не — отговори той.

— Нито срещу апачите, нито срещу команчите?

— Не.

— Тогава на Мба, вожда на това миролюбиво племе, предстои една голяма изненада. Откъм противоположната страна на кактусите се намира Винету, вождът на апачите, заедно с много свои воини, които са обградили Вупа-Умуги, вожда на команчите, с неговите хора, с намерението да ги пленят. Искаш ли да видиш как ще стане това?

— Веднага тръгвам! — отвърна той и очите му заблестяха.

— Винету ли? — попита „генералът“. — Трябва да го видя. Разбира се, че ще дойдем! Ами ти кой си, сър?

— Аз съм заедно с Винету. Наричат ме Поразяващата ръка.

При тези думи очите му се разшириха, огледа ме вече със съвсем друг поглед и каза:

— Много съм чувал за теб, сър. Радвам се да се запознаем. Ето ти ръката ми, ръката на един прославен генерал!

Подадох му ръка много доволен, че тръгнаха доброволно с нас. Мба не каза нито дума, но му личеше, че смята срещата си с нас за голяма чест. Затова пък толкова по-приказлив бе Дъглас. Искаше да научи всичко за това стълкновение между апачи и команчи и аз му дадох само най-необходимите сведения, защото той не ми харесваше. Имаше типично мошеническа физиономия. Когато чу името Олд Шуърхенд, той тъй явно се стъписа, че не можех да се съмнявам в съществуването на някаква връзка между двамата. Реших, че трябва да го наблюдавам.

Когато стигнахме при нашите апачи, те се учудиха немалко, че водех със себе си компания, която бях намерил сред пустинята, напълно подготвена за подобно тежко пътуване, тъй като товарните коне носеха напълнени с вода мехове. Назовах имената им. Винету поздрави Мба със сдържана дружелюбност, а тъй наречения генерал — извънредно резервирано. Сигурната ръка смаяно огледа „генерала“. Учуди го външността на този мъж, но очевидно не го познаваше. Затова пък изпитателният поглед на мнимия офицер, кажи-речи, страхливо се впи в лицето на ловеца, но, изглежда, тревогата му започна да се разсейва, когато видя, че Сигурната ръка се държи към него като към съвсем непознат човек. Така у мен се затвърди убеждението, че трябва да се пазим от този тип. Използвах първия изгоден случай, когато не ни наблюдаваше, за да попитам Олд Шуърхенд:

— Сър, познаваш ли този псевдогенерал?

— Не — отвърна ми той.

— Не сте ли се срещали някъде?

— Не. Днес го виждам за пръв път.

— Помисли си дали наистина е така!

— Няма какво да размислям. Действително е така. Защо ме питаш, сър?

— Защото, изглежда, има някаква връзка между вас двамата.

— В какъв смисъл?

— Когато споменах името ти, той се изплаши.

— Сигурно си се излъгал!

— Не, съвсем ясно го забелязах. А преди малко те оглеждаше направо със страх.

— Наистина ли?

— Да. В мен остана впечатлението, че той се безпокои, да не би да си спомниш за него.

— Хм-м! Знам, че имаш остро зрение, мистър Шетърхенд, но в случая то просто те е подвело. С този Дъглас нямам нищо общо.

— Затова пък, изглежда, той има толкоз повече общо с теб. Ще продължавам да го наблюдавам.

— Наблюдавай го, сър! Ще видиш, че съм прав.

Слънцето безмилостно сипеше жар над земята. Настана пладне, после дойде следобедът, без да получим какъвто и да било отговор от команчите. Малко по-късно сред тях забелязахме раздвижване, което ни издаде, че всички отново са се събрали. Вупа-Умуги бе разбрал, че е невъзможно да проправи път сред кактусите и се бе върнал обратно. Не му оставаше нищо друго, освен отново да започне да преговаря. И действително скоро забелязахме да се задава един команч, който отдалече ни извика, че двамата вождове пак искали да разговарят с нас. Отговорихме утвърдително и се отправихме към мястото, където се състояха първите преговори. Преди това от кобурите на седлото извадих амулетите, които бях взел от Долината на зайците. Напъхах ги под закопчаната си ловна дреха, тъй че да не се виждат.

Едва се бяхме настанили на земята и ето че Вупа-Умуги и Апаначка се появиха. Седнаха пак както преди срещу нас и се помъчиха да се държат колкото може по-непринудено, но ясно си личеше, че ги изпълва тревога. Въпреки всичко погледът на Апаначка се бе спрял върху нас, без следа от израз на враждебност, докато в очите на стария вожд гореше огънят на омразата.

Този път Вупа-Умуги не ни накара дълго да чакаме. Веднага след като седна, той поде:

— Поразяващата ръка все още ли е на предишното мнение?

— Да — отвърнах аз.

— Говорих с воините си и съм тук, за да ти направя едно предложение.

— Ще го изслушам.

— Ние ще заровим бойните секири и ще изпушим с вас лулата на мира.

— Добре! Виждам, че си решил да се вслушаш в разума си. Но същият твой разум сигурно ще ти подскаже, че можем да приемем предложението ти само при определени условия.

— Уф! Условия ли поставяте?

— Естествено!

— Не може да има такива!

— Има, и още как! Или мислиш, че след случилото се, при всички ваши престъпни намерения, е нужно само да кажеш, че искаш да сключиш мир с нас, за да се оттеглиш като победител? Това е едно толкова нахално и дръзко предложение, че ме обзема огромно желание да наредя на нашите воини незабавно да избият твоите. И ще го направя, ако още веднъж ми излезеш с подобни глупави предложения. Внимавай!

Казах всичко това с толкова висок и строг глас, че вождът смутено сведе очи. После вече с далеч не толкова самоуверен тон попита:

— Какво ще искате от нас, за да ни разрешите да си отидем?

— Вече ти казах. Подаряваме ви свободата и живота, но ще ви вземем конете и пушките. Оставяме ви другите оръжия.

— Не мога да се съглася с тези условия!

— Добре, тогава няма какво да си кажем повече, нека битката започне!

Понечих да се изправя. Тогава той бързо извика:

— Чакай! Остани още малко! Наистина ли си толкова сигурен и убеден, че ще ни победите?

— Да.

— Ще се защитаваме!

— Няма да ви помогне. Ние знаем как ще се развият нещата, а и ти не вярваш, че макар и един от вас ще оцелее след битката, нали?

— Но и от вас ще паднат мнозина!

— Едва ли! Само моята омагьосана карабина ще е достатъчна, за да ви държим на разстояние. Тя изпраща куршумите си толкова надалече, че вашите изобщо няма да ни достигнат.

— Не забравяй Олд Уобъл, който ни е в ръцете!

— Не съм го забравил.

— Той пръв ще умре!

— Но няма да е последният. Всички вие ще го последвате. Пролеете ли кръвта му, не чакайте никаква милост.

— Уф! Поразяващата ръка мисли, че с Вупа-Умуги ще може да постъпи също както и с Нале-Масиув!

— Да, тъй мисля.

— Но ти си имал неговия амулет и така си го склонил.

— А не ти ли казах, че ще взема и твоите амулети?

— Каза, но изобщо няма да ги видиш.

— Pshaw! Няма нищо по-лесно от това. Знам къде си ги оставил.

— Къде?

— В Каам-кулано.

— Уф!

— Висят пред шатрата ти, недалеч от шатрата, където е вързан плененият негър.

— Уф! От кого го е научил Олд Шетърхенд?

— Не само че го научих, ами ги и видях със собствените си очи. Гледай внимателно какво ще направя!

Станах на крака, извадих ножа си и с негова помощ събрах купчина съвсем сухи кактуси. После отново се обърнах към Вупа-Умуги.

— От Алчесе-чи отидох право в Каам-кулано.

— Уф!

— Оттам взех три неща.

— Какви?

— Негъра…

— Не е вярно!

— Твоя млад любим жребец…

— Не ти вярвам!

— И амулетите ти.

— Това е лъжа…огромна лъжа!

— Поразяващата ръка не лъже. Погледни!

Разкопчах ловната си дреха, измъкнах амулетите и ги сложих върху купчината сухи кактуси. Щом вождът ги съзря, очите му насмалко щяха да изскочат от орбитите си, мускулите му се изпънаха и видях, че в следващия миг ще скочи и ще се хвърли към амулетите си. Бързо извадих револвера, насочих го към него и заплаших:

— Стой, остани си на мястото! За преговорите ти обещах безопасност и свободно завръщане при твоите хора. Няма да наруша дадената дума, но тези амулети са вече мои и направиш ли опит да ги присвоиш, ще те застрелям!

Той сякаш грохна обезсилен и простена:

— Това са… моите… амулети, наистина са… моите амулети!

— Да, те са и сега ти отново виждаш, че Поразяващата ръка винаги знае какво говори. Обещах ти да постъпя с теб също както с Нале-Масиув. Казвай бързо ще се предадете ли при условията, които ти поставих?

— Не… няма… да се… предадем!

— Тогава веднага ще изгоря амулетите, после ще взема скалпа ти, а след това ще бъдеш обесен. Хау!

Извадих от джоба си клечка кибрит, драснах я и я доближих до сухите кактуси, които незабавно пламнаха.

— Спри! Амулетите ми, амулетите ми! — изрева вождът в панически страх. — Предаваме се, предаваме се!

Въпреки голямата си възбуда той не посмя да помръдне от мястото си, понеже все още държах револвера си насочен към него. Изгасих огъня и като извадих друга кибритена клечка, най-сериозно му заявих:

— Слушай какво ще ти кажа! Сега убих огъня, защото обещаваш да се предадеш. Не допускай да ти мине мисълта да нарушиш обещанието си! При най-малкия опит за отмятане от твоя страна пак ще запаля огъня и тогава няма да го изгася, преди да са изгорели амулетите ти. Приеми думите ми така, сякаш са подкрепени с лулата на клетвата!

— Предаваме се, предаваме се! — увери ме той почти разтреперан от страх. — Ще ми върнеш ли амулетите?

— Да.

— Кога?

— В мига, когато ви върнем свободата, но не и преди това. Дотогава ще ги съхраняваме добре, но незабавно ще ги унищожим, ако направите някакъв опит да се освободите. От теб искам следното: още сега оставаш при нас, ще предадеш оръжията си и ще бъдеш вързан. Съгласен ли си?

— Принуден съм, принуден съм да се съглася, защото амулетите ми са у теб!

— Апаначка ще се върне при вашите воини и ще им съобщи какво сме решили. Ще оставят всичките си оръжия там, където се намират в момента, а после един по един ще идват при нас, за да бъдат вързани като теб. Ще се подчинят ли?

— Ще се подчинят, защото амулетите на вожда им за тях са също тъй свещени, както и собствените им амулети.

— Добре! Те сигурно са жадни и ще получат вода, а после лека-полека ще напоим и конете им и тогава ще напуснем това място, за да отидем там, където ще намерим повече вода. Ако ни се покорявате и се държите добре, не е изключено да не бъдем тъй строги и поне на някои от вас да върнем конете и пушките. Виждаш, че към теб съм по-благосклонен, отколкото бях към Нале-Масиув. Съгласен ли си с тези условия?

— Да. Принуден съм да се подчиня, за да спася амулетите си, а с тях и моята душа.

— Тогава нека Апаначка върви. Давам му четвъртината от един час. Ако дотогава воините на команчите не започнат да идват при нас един подир друг без никакво оръжие, амулетите ти ще бъдат изгорени.

Младият вожд се изправи, пристъпи крачка към мен и каза:

— Много често съм чувал да се говори за Поразяващата ръка. Той е най-великият от всички бледолики и никой не може да противостои на неговата сила и на неговия ум. Това можахме да разберем и днес. Апаначка беше негов враг, но въпреки това много се радва, че се запозна с него и ако остане жив, от този ден нататък винаги ще бъде негов приятел и брат!

— Ако останеш жив ли? Та нали ти подарихме живота!

Тогава той изпъна гордо снага и каза:

— Апаначка не е нито дете, нито стара жена, а воин. Той не позволява току-така да му подаряват живота!

— Какво искаш да кажеш? Какви намерения имаш? Какво ще правиш?

— По-късно ще разбереш.

— Мислиш да се съпротивляваш ли?

— Не. Твой пленник съм както всички воини на команчите и нито ще се противя, нито ще се опитам да избягам. Но Поразяващата ръка и Винету не бива никога да кажат за мен, че съм спасил живота си, защото ме е било страх за амулетите на друг вожд. Апаначка знае какво дължи на себе си и на своето име!

Той обърна гръб и с горда крачка се отдалечи.

— Уф! — не можа да се сдържи Винету.

Това беше възклицание на признание, дори на възхищение. Щом мълчаливият апач не успя да се овладее, значи поводът за това наистина не бе незначителен. И моите очи не можеха да се откъснат от храбрия доблестен млад воин, който още от пръв поглед бе привлякъл вниманието ми, а после с поведението си доказа, че стои много над съплеменниците си, защото подозирах какви намерения имаше, а и Винету също подозираше.

В този момент, сякаш притиснат от голяма тежест, бавно и с мъка и Вупа-Умуги се изправи на крака. И наистина, упрекът, който трябваше сам да си направи, че той, върховният военен вожд на команчите наиини, бе принуден без каквато и да било съпротива да се предаде на своите врагове, които се канеше да унищожи, беше за него бреме, голямо и тежко бреме, от което може би през целия си живот нямаше да може да се отърве. След като прибрах амулетите, ние се отправихме обратно към нашите хора. Почти олюлявайки се, той крачеше между нас двамата. Когато стигнахме при апачите, Вупа-Умуги легна на земята и доброволно се остави да го вържат.

Естествено Олд Шуърхенд беше първият човек, на когото съобщихме резултатите от преговорите. След това „генералът“, който чу какво казах на Олд Шуърхенд, ме дръпна настрани и се опита да ме обсипе с хвалебствия, които сдържано пресякох. В същото време погледът му с нескрита алчност се беше спрял върху пушките ми, на което в момента за съжаление не обърнах внимание. По-късно това ми бе припомнено по не особено приятен за мен начин. После той с приглушен глас ми каза:

— Много се интересувам от теб и от всички твои спътници. Следователно и от мистър Шуърхенд. Това истинското му име ли е?

— Не ми се вярва — отвърнах му.

— Как се казва всъщност?

— Не знам.

— Не са ли ти известни подробности от живота му?

— Не.

— Нито произхода му?

— Също не. Щом искаш да научиш всичко това, ще ти дам един добър съвет.

— E?

— Попитай него самия! Може би ще ти каже. На мен нищо не ми е казал и аз не проявих любопитство да науча подобни неща.

С тези думи му обърнах гръб и се отдалечих. Зачакахме да видим дали команчите ще дойдат. Първият човек, който се появи, беше не червенокож, а бял. Беше Олд Уобъл. Пристигна не пеша, а на кон. Не бе пожелал да се лиши от това удоволствие. Спря близо до мен, скочи от седлото, протегна ми ръка за поздрав и извика радостно и непринудено, сякаш изобщо не заслужаваше какъвто и да било упрек:

— Wellcome, sir!! Трябва да ти стисна ръката, че дойде. Беше ме обзела голяма тревога как ще свърши тази история. Е, сега всичко е пак наред. Това е ясно!

— Не, не е толкова ясно! — отвърнах аз, без да поема ръката му. — С теб вече си нямам работа!

— Тъй ли? А-а! Защо?

— Защото въпреки напредналата си възраст си оставаш глупав безразсъден хлапак, от когото всеки разумен и предпазлив човек би трябвало да се пази. Махни ми се от очите!

Зарязах го тъй, както преди малко зарязах и „генерала“. Той се приближи до Сигурната ръка, а после до Паркър и Холи, но никой от тях не му отговори, а всички му обърнаха гръб също като мен. Остана сам, докато накрая към него се присъедини „генералът“.

Команчите започнаха да пристигат един по един, тъй както бях пожелал. Или самите те бяха проумели, че нямат друг път за спасение, или Апаначка имаше над тях такова влияние, че изобщо не се бяха противопоставили на заповедите му. Щом дойдеше, всеки един от тях бе претърсван и после връзван. В никого не се намери каквото и да било оръжие. Те бяха оставили при конете си всичко, което можеше да мине за оръжие. И когато ги видяхме да лежат на земята — тези сто и петдесет дръзки и безсъвестни индианци, тръгнали на поход да грабят и убиват, едва тогава ни стана напълно ясно каква опасност и каква участ бяхме избегнали.

Като казвам, че всички команчи лежаха вързани, трябва да спомена, че един от тях правеше изключение и това бе Апаначка, който се появи последен и по мой знак не беше вързан. Когато апачите се справиха и с последния команч, младият вожд пристъпи към мен и каза:

— Сигурно Поразяващата ръка ще иска да нареди да вържат и мен, нали?

— Не — отвърнах аз. — С радост ще направя в случая изключение.

— Защо точно с мен?.

— Защото ти имам доверие. Ти не си като другите синове на команчите, на които не бива да се вярва.

— Да не би да ме познаваш? Та нали днес ме виждаш за пръв път!

— Така е, и въпреки това те познавам. Твоето лице и очи не лъжат. Ще носиш оръжията си и ще яздиш с нас без ремъци, стига да ми обещаеш, че няма да избягаш.

Винету и Сигурната ръка стояха до мен. По сериозното лице на Апаначка пробягна светъл радостен лъч, но той не отговори.

— Ще ми дадеш ли такова обещание? — попитах го.

— Не — отвърна той.

— Значи имаш намерение да избягаш?

— Не.

— Защо тогава отказваш да ми обещаеш каквото искам от теб?

— Защото не ми е необходимо да бягам. Ако Поразяващата ръка и Винету наистина са онези истински и горди воини, за каквито ги смятам, аз ще бъда или мъртъв или свободен.

— Отгатвам какво имаш предвид, но въпреки това те моля да бъдеш по-ясен.

— Добре. Апаначка не е някой страхливец, който се оставя да бъде пленен, без дори да е вдигнал ръка да се защити. От страх за амулетите си Вупа-Умуги може да се откаже от каквато и да било съпротива, но за мен никой не бива да казва, че се страхувам. Съгласих се да се предадем заради него и заради нашите воини, ала самият аз не влизам в тази сметка. Апаначка не допуска да му подаряват нито свобода-, та, нито живота. Онова, което притежава, не желае да го получава по милост, а да го дължи на самия себе си. Искам да се бия!

И аз и Винету очаквахме нещо подобно. Апаначка беше един млад човек, който заслужаваше уважението ни. Той ни погледна въпросително и след като не му отговорихме веднага, добави:

— Ако страхливци чуят това предложение, сигурно ще го отхвърлят. Но аз съм изправен пред храбри и прочути воини, които ще ме разберат.

— Да, ние те разбираме — отвърнах му аз.

— Значи сте съгласни?

— Да.

— Премислете добре, много е вероятно това да струва живота на някой от вас!

— Мислиш ли, че имаме по-малко смелост от теб?

— Не, но исках да бъда почтен и да ви обърна внимание на тази възможност.

— Това е едно доказателство, че не сме се излъгали в Апаначка. Нека ни каже как си представя тази борба за живот и свобода. С кого иска да премери сили?

— С онзи, когото самият той определи.

— Ние не искаме да сме по-малко почтени от теб. Избери си човека, който ще ти бъде противник! А какво ще е оръжието?

— Каквото вие определите.

— И това предоставяме на теб.

— Олд Шетърхенд е великодушен!

— Не. Всичко, каквото правя, е съвсем естествено. Ние сме победители и достатъчно добре се познаваме помежду си. Не бива да използваме предимството си, за да ти изберем противник, за който предполагаме, че те превъзхожда.

— Да ме превъзхожда? До ден-днешен Апаначка не е срещнал противник, пред когото да отстъпи.

— Толкова по-добре за теб. А как ще се проведе двубоят? И това предоставяме на теб. Избирай!

— Тогава избирам ножа. Левите ръце на двамата противници ще бъдат вързани една за друга с ремък, а в десницата си ще държат ножа. Борбата ще се води на живот и смърт. Съгласен ли е Олд Шетърхенд?

— Да. Кой от нас ще предпочетеш?

— Ще имаш ли нещо против, ако избера теб?

— Не.

— А Винету?

— Също не — отвърна апачът. По лицето на команча се изписа израз на голямо задоволство. Той каза:

— Апаначка е много горд, че двамата най-прочути воини на Дивия запад са готови да се бият с него. Но ще го помислят ли за страхливец, ако все пак не избере никой от тях?

— Не — отвърнах аз. — В такъв случай сигурно ще имаш някаква основателна причина.

— Благодаря ти. Разправя се, че Винету и Олд Шетърхенд са непобедими и ако не избера някой от тях, може да се създаде впечатлението, че ми липсва смелост. Но за мен те двамата са мъже, които олицетворяват нещо свещено и неприкосновено. Те са приятели на всички червенокожи и бели воини и за всички обитатели на Дивия запад животът им е като пример, на който не бива да посягам. Ако някой от тях падне под ножа ми, това ще бъде незаменима загуба. Поради тази причина не избирам нито червенокожия, нито бледоликия вожд на апачите мескалеро.

— Тогава си избери друг противник! Погледът му изпитателно се плъзна по тълпата апачи, по Олд Уобъл, Паркър и Холи и накрая се спря върху Олд Шуърхенд.

— Апаначка е вожд и не желае да се бие с някой обикновен воин — каза тогава той. — Кой е този бледолик с вас?

— Името му е Сигурната ръка — отвърнах аз.

— Сигурната ръка? Често съм чувал за него. Той е силен, сръчен и храбър. Мога да го избера за противник, без да бъда заподозрян, че се стремя да спечеля някакво предимство. Ще приеме ли той моя избор, или ще го отхвърли?

— Приемам го — отговори Сигурната ръка, без да се замисли нито за миг.

— Апаначка повтаря предишните си думи, че ще се бием на живот и смърт!

— Не е необходимо да ги повтаря. Знам, че подобно нещо не е детска игра. Нека Апаначка каже кога ще започне двубоят!

— Желанието ми е да започне веднага. Олд Шетърхенд съгласен ли е?

— Да — отвърнах аз.

— Тогава имам една молба.

— Каква е тя?

— Досега всичко избирах аз. Затова трябва да предложа на моя противник някакво предимство.

— Какво?

— Да получи правото на пръв удар. Нека не почувства острието на моя нож, преди аз да съм посрещнал неговия.

Тогава Олд Шуърхенд се намеси:

— Не приемам! Не съм момче, та да ми се предлага пощада. Нека никой от нас не получава правото пръв да нанесе удар. Поразяващата ръка ще даде знак и тогава всеки от нас ще може да започне.

— Това е справедливо — съгласих се аз. — Никой от двамата не бива да получава такова предимство. Апаначка, върви да си вземеш ножа!

Естествено той също бе оставил оръжията си на онова място, където и неговите команчи бяха сложили своите. Апаначка се отправи натам.

— Мъжага на място! — обади се Сигурната ръка. — Човек не може да не го уважава и си признавам, че дори ми харесва. Жалко, наистина страшно жалко за него!

— Защо?

— Ами ако ме принуди да го пронижа.

— Хм-м! Нима си толкова сигурен в себе си?

— Струва ми се, че мога да бъда, макар и да знам колко често случайността съвсем непредвидено променя хода на нещата.

— Съвършено вярно, моля те да не го забравяш. Във всеки случай той е много як!

— Що се отнася до това ми се струва, че мога да се меря с него. Или не си на същото мнение?

— Напротив. Та нали ти си известен със силата си. Но погледни го само как върви! Когато се движи, сякаш всяка част от тялото му пружинира. Сигурно е изключително пъргав и сръчен.

— И така да е, въпреки всичко ми се струва, че мога да му изляза насреща. Не напразно още от юношеските си години добри учители са ме обучавали във фехтовка и гимнастика, а после сред хиляди опасности съм се скитал из „bloody grounds“^[2]. Откровено казано, мисля, че го превъзхождам, и имам намерение да му пощадя живота.

— Що се отнася до това, ти най-добре трябва да знаеш как да постъпиш. Във всеки случай ще ми е жал за него, ако падне убит.

— А за мен няма ли да ти е жал? — усмихна се той.

— Излишен въпрос, разбира се. Или специално в някоя дълга и пламенна реч трябва да ти изложа моето отношение към теб?

— Не, сър, подобно нещо наистина не е необходимо. Изпитвам приятелски чувства към теб и знам, че и ти имаш същите чувства към мен. Ако в този двубой ме сполети нещо, което може да се случи на всеки смъртен, те моля да не ме забравяш твърде бързо. Съгласен ли си? Обещай ми!

— Ето ти ръката ми, няма нужда от друго потвърждение, мистър Шуърхенд.

— Имам и още една молба.

— Кажи я! Стига да мога, ще я изпълня.

— Ако ме убият, да отидеш до Джефърсън Сити край Мисури. Знаеш ли го този град?

— Да.

— Там на „Файър Стрийт“ ще намериш банката „Уолас и сие“. Кажи на мистър Уолас името си и как съм приключил земния си път. Помоли го да ти даде сведения за причините, които непрекъснато са ме тласкали към Дивия запад!

— Ще ми ги каже ли?

— Да, но само ако съм мъртъв и ти го увериш, че в това отношение си мой наследник. Ала докато съм жив, той няма да каже никому и дума.

— И какво ще правя след като узная всичко?

— Каквото пожелаеш.

— Бих предпочел да получа от теб по-определени указания.

— Не мога да ти ги дам, сър, защото цялата работа е съвсем необичайна и ако ти решиш да продължиш по моите стъпки, ще се изправиш пред големи трудности и опасности.

— Мислиш ли, че ще ме изплашат?

— Не, нали те познавам. Но от теб не мога да искам да рискуваш живота си заради едно дело, което ти е чуждо и няма да ти донесе абсолютно никаква полза, дори и да успееш да го доведеш докрай.

— Кой ти пита за ползата, когато става въпрос за приятелска услуга?

— Знам, ти не си такъв. Въпреки това не искам от теб нищо. Нека само мистър Уолас ти разкаже за какво става дума, а после постъпи така, както ти повелява сърцето и споменът за мен! За нищо друго не моля и нека с това приключим въпроса!

При последните думи на Олд Шуърхенд Апаначка се завърна с нож в ръката. Двубоят можеше да започне.

Човек лесно ще си представи какво вълнение обзе присъстващите, когато чуха, че Апаначка и Сигурната ръка ще се бият с ножове на живот и смърт. Апачите незабавно образуваха около нас полукръг и то така, че лежащите на земята вързани команчи също да могат да наблюдават зрелището.

Сигурната ръка остави всичките си оръжия с изключение на ножа. После подаде ръка на Апаначка и с дружелюбен тон му каза:

— Аз съм противник на младия вожд на команчите, той пожела така. Борбата е на живот и смърт, но въпреки това, преди да вдигна ножа си срещу него искам да му кажа, че бих се радвал да бъда негов приятел и брат. Каквото и да стане, то ще стане между мъже, които, ако не предстоеше смъртта да ги раздели, сигурно щяха да се уважават и обичат.

— Сигурната ръка е прочут бледолик — отговори Апаначка, — душата ми се почувства привлечена от него и ако той падне убит, името му завинаги ще живее в сърцето ми.

— Надявам се да е така. Остава да уговорим само още едно нещо: ако по време на схватката на някой от нас му отхвръкне ножа, ще може ли пак да го вземе?

— Не. Той ще е виновен, че не го е държал здраво. После ще има право да се отбранява само с ръката си. Хау!

Ръцете им все още бяха една в друга. В този миг, тъй както стояха един срещу друг очи в очи, изведнъж разбрах защо по време на преговорите чертите на команча ми се бяха сторили познати. До известна степен двамата си приличаха и аз се учудих, че не го бях забелязал веднага. Странна случайност, защото тази прилика, разбира се, не можеше да бъде нищо друго освен случайност.

В този момент Винету извади от джоба си един ремък и каза:

— Нека моите братя ми подадат лявата си ръка, за да ги вържа!

Той здраво омота четири пъти ремъка около двете китки, но после го върза така, че да имат необходимата свобода на движение. След това ние се отдръпнахме назад, за да им направим място. Изпълнени с крайно голямо напрежение, всички не сваляха очи от тях, а двамата гледаха към мен, защото аз трябваше да им дам знак да започнат.

— Едно, две, три — go on! — извиках.

Незабавно погледите им отскочиха от мен и се впиха един в друг. Ако аз бях застанал срещу Апаначка, сигурно щях да бъда спокоен и хладнокръвен, но сега сърцето ми биеше толкова силно и бързо, че ми се струваше, сякаш чувах ударите му. Бях обикнал Олд Шуърхенд, а и съдбата на команча никак не ми бе безразлична. Кой ли от двамата щеше да излезе победител? Кой ли щеше да е победеният?

Минута-две те стояха безмълвно и неподвижно, а десниците им с ножовете висяха отпуснати надолу. Кой ли щеше да вдигне пръв ръка за мълниеносен удар? Тези кратки секунди ми се сториха като час, а и по-дълги. Но ето — Олд Шуърхенд вдигна ръка и в следващия миг команчът направи толкова бързо движение, че не успяхме да го проследим с очи. Дочу, се стържещ звук на метал в метал при срещата на двете остриета и глухият удар на двата юмрука. Ножовете изхвръкнаха във въздуха и двете ръце отново се отпуснаха. Никой не беше ранен.

Това беше едно майсторско изпълнение от страна на Олд Шуърхенд. Той искаше да пощади Апаначка, да не го убива. Движението на ръката му бе само финт, с който беше подвел противника си да нанесе удар.

— Уф, уф, уф, уф! — разнесе се в кръг от устата на апачи и команчи.

— Това не е нищо. Дайте им пак ножовете! — изкрещя Олд Уобъл. — Кръв трябва да видим, кръв!

Двамата противници нито за миг не се изпускаха от очи. В този момент Апаначка каза:

— Сигурната ръка желае ли да ни върнат ножовете?

— Не — отвърна ловецът. — Това би нарушило уговорката ни.

— Но онова, което казах, важеше в случай, че един от нас остане без нож, а ето че и двамата ги изгубихме.

— Все същото е. Продължаваме с юмруци!

— Добре, продължаваме!

Отново за минута-две те се изправиха неподвижно един срещу друг. После команчът нанесе в главата на противника си такъв удар, който изглеждаше, че може да я смачка и почти в същия миг сам получи подобен удар. Никой от двамата не се олюля.

— Уф! — обади се Винету с приглушен глас. — Нито единият, нито другият е Поразяващата ръка!

Двамата разбраха, че с юмручни удари нищо няма да постигнат и бързо се сграбчиха един друг за гърлото. Бил съм свидетел на немалко двубои, но никога досега не бях виждал такава борба, каквато последва. Те не помръднаха от местата си нито на сантиметър, яките им мускулести тела стърчаха като здраво забити колони, като бронзови статуи. Краката им сякаш се бяха сраснали със земята, с отпуснати вързани леви ръце те бяха вдигнали десниците си и пръстите им като клещи се впиха в гърлото на противника. Тъй стояха те неподвижно. Ако някой фотограф насочеше към тях обектива си, снимката щеше да излезе съвършено ясна.

Всеки от тях се опитваше да прекъсне дишането на другия. Това душене представляваше ужасна гледка, защото и двамата бяха съвсем неподвижни, като вкаменени. Всичко се свеждаше само до това, чий врат щеше да се окаже по-як. Лицето на Олд Шуърхенд ставаше все по-червено и по-червено, започна да придобива и синкав оттенък. Въпреки бронзово-кафявата кожа на команча ясно се виждаше, че и неговото лице все повече потъмнява. После чухме как някой изпъшка, без да разберем кой от двамата, последва стенание, двойно задавено хъркане. След това едновременно започнаха да се олюляват. Взеха да вдигат крака и тежко да тъпчат пясъка, широко се разкрачваха, за да намерят по-добра опора, схванатите им тела се заклатушкаха насам-натам, напред-назад. Последва задавено гъргорене и после всичко свърши. Краката им се подкосиха и двамата рухнаха на пясъка — две безжизнени, вдървени, неподвижни тела. Тъй и останаха да лежат все още вкопчени един в друг.

Многобройните зрители бяха притихнали. Никой от тях не продума, не се чу вик. Такова бе въздействието на безмълвното душене дори и върху тези полудиви хора. Заедно с Винету коленичихме до двамата противници да разберем какво е състоянието им. Трябваше да използваме цялата си сила, за да освободим кръвясалите им вратове от вкопчените в тях железни пръсти. После бръкнахме под ловните им ризи, за да установим дали сърцата им все още бият.

— Уф — възкликна Винету. — Апаначка е още жив. Не е напълно удушен.

— И аз напипвам, макар и съвсем слаб пулс — обадих се аз. — И двамата са в безсъзнание. Да изчакаме, докато дойдат на себе си.

Освободихме ръцете им от ремъка. Тогава Олд Уобъл пристъпи към нас и попита:

— Мъртви ли са, и двамата ли са мъртви?

Не му отговорихме.

— Ако не са мъртви, а само в несвяст, тогава естествено двубоят не е приключил и трябва да започне отново с ножове. Това е ясно!

При тези думи Винету се изправи, изпъна ръка и каза само:

— Махай се!

В такива мигове всяко негово движение издаваше вожда, той бе такъв човек, срещу чиято воля всяко възражение бе излишно. Не можеше да се устои на погледа му, на израза на лицето и на поведението му. Същото се случи и със стария каубой. Той не посмя да каже нито една дума, обърна ни гръб и с неясно недоволно мърморене се отдалечи.

След известно време Апаначка и Олд Шуърхенд се раздвижиха, ръцете им посегнаха към вратовете. Олд Шуърхенд пръв отвори очи, втренчи в нас неразбиращ поглед, но после постепенно се опомни и се изправи, олюлявайки се.

— Това… това… това беше… — заекна той.

Хванах го под мишницата да го подкрепя и му казах:

— Беше ужасно душене, нали?

— Да-а-а! — рече той. — Гърлото ми… е все още… като затъкнато!

— Тогава не говори! Можеш ли да стоиш на крака?

Той дълбоко пое въздух, положи неимоверни усилия да превъзмогне слабостта си и отговори:

— Да, мога. Какво стана с Апаначка? Жив ли е?

— Да, ей сега ще дойде на себе си. Виж, вече отваря очи!

И на команча трябваше да помогнем да се изправи на крака. И на него му се виеше свят също като на белия му противник. Измина доста време, преди двамата отново да овладеят своите сетива и движения. Когато това стана, Апаначка ме попита:

— Кой победи?

— Никой — отвърнах му.

— Кой падна пръв?

— Двамата рухнахте едновременно.

— Тогава ще трябва отново да започнем. Дайте ни ножовете и ни свържете левите ръце!

Той се накани да се отдалечи, за да вземе ножа си, който бе отхвръкнал настрани. Задържах го за ръката и с категоричен тон му заявих:

— Стой! Двубоят свърши и няма да започва пак. Вие двамата си разчистихте сметките.

— Не е така!

— Така е!

— Никой от нас не е мъртъв!

— А нима имаше условие, че непременно някой от вас трябва да умре?

— Не, но все пак един от двама ни трябва да е победител!

— Разбирай го както искаш! Но или и двамата сте победени, или и двамата сте победители. Във всеки случай ти рискува живота си и доказа, че не позволяваш да ти подаряват свободата.

— Уф! Наистина ли мислиш така?

— Да.

— А какво е мнението на Винету?

— Същото като на моя брат Олд Шетърхенд — отвърна апачът. — Апаначка, младият вожд на наиините, попадна в плен съвсем не без борба.

— Дали и всички други ще кажат същото?

— Достатъчно е, щом го казва Винету. Нито един воин на апачите няма да е на друго мнение!

— В такъв случай това ме задоволява. И тъй, сега съм ваш пленник, без да има нужда да се упреквам. Ето ви ръцете ми, вържете ме тъй, както са вързани всички воини на команчите!

Погледнах въпросително към Винету. Един негов поглед ми бе достатъчен да разбера какво мисли той. Ето защо побутнах настрана протегнатите ръце на Апаначка и рекох:

— Още отпреди ти казах, че ако ни обещаеш да не избягаш, не само няма да те връзваме, ами ще ти върнем и оръжията. Ще ни дадеш ли това обещание?

— Да.

— Тогава си вземи пушката и доведи коня си!

Той се накани да се отдалечи, но се спря и каза:

— Връщате ми дори пушката? Ами ако ви измамя, не удържа на думата си и се опитам да освободя нашите воини?

— Няма да го направиш. Ти не си подлец.

— Уф! Поразяващата ръка и Винету ще видят, че Апаначка заслужава доверието им.

— Съвсем не е необходимо тепърва да ни уверяваш. Доверието ни е дори далеч по-голямо, отколкото си мислиш. Слушай какво ще ти кажа!

— Какво?

— Вземи си пушката и всички други вещи. Мятай се на коня си и тръгвай!

— Да тръгвам ли? — попита той учудено.

— Да.

— Накъде?

— Накъдето искаш.

— Накъдето искам. Не мога, нямам това право.

— Защо?

— Защото съм ваш пленник.

— Лъжеш се. Ти си свободен.

— Свободен!?… — повтори той.

— Да. Не можем нищо да ти кажем, нито да ти заповядваме. Ти си господар сам на себе си и имаш право да правиш каквото поискаш.

— Но… но… но защо? — попита той, като отстъпи няколко крачки назад и ни огледа с широко отворени очи.

— Защото знаем, че в сърцето ти няма лъжа и измама и защото ние сме приятели и братя на всички честни и добри хора.

— Ами ако не съм такъв, за какъвто ме мислите?

— Сигурни сме, че не се лъжем.

— Ако си отида и доведа воини, за да освободя вашите пленници?

— Никой човек не би успял да го извърши. Пленниците са ни сигурно в ръцете. И откъде ще вземеш воините? Ами вода? Но дори всичко това да бе възможно, ти пак не би си мръднал пръста да освободиш Вупа-Умуги, защото ти също взе участие в преговорите, по силата на които той попадна във властта ни. Ти даде съгласието си и едва ли ще се отметнеш, тъй като получи свободата си.

При тези думи по лицето му се изписаха радост и възхищение и с най-сърдечен тон той ни увери:

— Нека Поразяващата ръка и Винету чуят какво ще им каже Апаначка, вождът на команчите! Гордея се че толкова прочути мъже ми имат доверие и вярват в мен. Никога през целия си живот няма да забравя, че ме смятате за човек, в чието сърце няма място за лъжа и измама. Свободен съм и мога да отида където поискам, но ще остана при вас и вместо да се опитвам тайно зад гърба ви да вляза във връзка с пленниците, ще ги охранявам зорко и ще имам грижата никой от тях да не успее да избяга. Ще го направя, макар че са мои съплеменници.

— Убедени сме в искреността ти и сега ще седнем заедно с теб да изпушим калюмета на приятелството и братството.

— Искате… да го изпушите… с мен?

— Да. Или не си готов да го направиш?

— Уф, уф! Дали съм готов! Навсякъде, където живеят червенокожи мъже, едва ли ще се намери един-единствен достоен воин, който да не приеме предложението да изпуши с вас калюмета като най-голямото отличие през своя живот.

— А какво ще кажат за това Вупа-Умуги и другите пленници?

— Вупа-Умуги ли? Нима самият аз не съм вожд като него? Нима трябва да питам обикновените воини дали мога да направя нещо, или не? Кой от тях има право да ми дава заповед или да ми търси сметка? Няма да питам дори Колакеко.

Колакеко означава „моя баща“.

— Твоя баща ли? Нима е тук при вас?

— Да.

— Къде е?

— Ей къде лежи до Вупа-Умуги.

— А-а! Облеклото и прическата му ми показват, че той е жрецът на команчите, така ли е?

— Да.

— Има ли жена?

— Да, моята майка.

— Ти ще бъдеш мой приятел и брат и ето защо не бива да се учудваш, че те разпитвам за майка ти. Добре ли се чувства тя?

— Тялото й е здраво, ала душата й не е вече при нея, а отиде при великия Маниту.

С тези думи той искаше да каже, че майка му е умопобъркана. Това беше жената, с която бях разговарял край Каам-кулано. Имах голямо желание да науча още нещичко за нея, но не биваше да засягам повече тази тема, ако не исках да събудя подозрения. А и нямах време за други въпроси, тъй като в момента видяхме от север да се приближават ездачи, които водеха със себе си товарни животни. Това бяха първите апачи, които ни носеха вода. И тъй, успешно беше създадена връзката с оазиса и отсега нататък можехме да разчитаме на редовно снабдяване с вода.

Вярно, че и ние бяхме жадни, но пленниците страдаха далеч повече. Ето защо първо помислихме за тях. Съдържанието на меховете съвсем не се оказа достатъчно, но тъй като нашите хора не преустановиха дейността си, постепенно пристигаха все нови и нови доставки вода и най-сетне можахме да утолим жаждата и на конете поне дотолкова, че да са в състояние да издържат обратния път.

След разпределянето на водата започна церемонията с изпушването на калюмета, която щеше да ни свърже с Апаначка във вечно приятелство. Бях твърдо убеден, че той няма да постъпи като Шиба-бигк, който веднъж ми беше изменил.

Разбира се, обратният път трябваше да ни отведе при оазиса най-вече заради водата, от която се нуждаеха толкова много хора и коне. Особено що се отнасяше до животните, засега и дума не можеше да става да се напоят до насита и това ни принуждаваше да тръгнем обратно колкото бе възможно по-скоро. Ето защо решихме да яздим не само вечерта, но и през цялата нощ, което бе за предпочитане, защото така щяхме да избегнем изнурителната жега през деня.

Оръжията на команчите бяха разпределени между апачите и след това качихме пленниците на техните коне, които бяха твърде изтощени и за съжаление ездата ни започна съвсем бавно. Но по пътя ни пресрещнаха такива значителни количества вода, от която дадохме и на клетите животни, че те издържаха до оазиса.

Естествено всеки от постовете, които срещахме, се присъединяваше към нас, а също така измъквахме от земята и вземахме със себе си всеки кол, на който се натъквахме, защото, ако ги оставехме там, където бяха, не беше изключено да послужат на чужди хора като пътепоказатели към оазиса на Блъди Фокс, а това трябваше да се предотврати.

Заедно със своите бели и червенокожи придружители „генералът“ се беше присъединил към нас, на което не можехме току-така да попречим. Неговото присъствие ни беше всичко друго, само не и приятно. Що се отнася до охраняването на пленниците по време на пътуването, то съвсем не се оказа трудна задача, защото бяхме взели мерки всеки команч да язди между двама апачи.

Нощната ни езда вървеше отлично, за кратко време я прекъсвахме само когато се натъквахме на някой от идващите срещу нас постове, носещи вода. В такъв случай спирахме, за да я разпределим незабавно.

Още след срещата си с лудата край Каам-кулано бях решил, че ако успеем да пленим мъжа й, без да бие на очи, ще се опитам да науча нещо за нея. Сега, когато той ни беше в ръцете, можех да изпълня намерението си. Тъй като в момента яздехме, аз приближих коня си до неговия и попитах:

— Моят червенокож брат е жрецът на команчите наиини, нали?

— Да — отвърна навъсено той.

— Преди да потеглят на боен поход, всички червенокожи мъже имат обичая да се допитват до свещения амулет за неговия изход. Нима вие не го направихте?

— Направихме го.

— Какво каза амулетът?

— Каза, че ще победим.

— Тогава е излъгал.

— Амулетът никога не лъже, защото чрез него говори великият Маниту. Амулетът може да предскаже най-голяма сполука, но ако воините вършат грешка подир грешка, както стана сега, сполуката неизбежно се превръща в несполука.

— Моят брат роден наиин ли е?

— Да.

— Чух че той е баща на младия вожд Апаначка.

— Да, Апаначка е мой син.

— Имаш ли и други синове?

— Не.

— А дъщери?

— Не.

— Жива ли е стопанката на твоя вигвам.

— Жива е.

— Мога ли да науча името й?

Той се стъписа, поколеба се няколко мига и после отговори:

— Поразяващата ръка е прочут вожд. Нима вождовете имат обичай да се интересуват от жените на другите?

— Защо не?

— Възможно е бледоликите да мислят другояче. Но за червенокожия воин, да не говорим за вожда, никак не подобава да споменава чужди жени!

Разбира се, не се смутих от този укор и продължих.

— Но аз не съм червенокож, а бял воин и изпуших с Апаначка лулата на братството. Разбра ли това?

— Видях го — рече той намусено, — Апаначка можеше да направи нещо по-добро!

— Не одобряваш ли постъпката му?

— Не.

— Но той е на друго мнение по този въпрос и тъй като е вече мой брат, естествено аз не мога да бъда безучастен към близките му, значи към теб, неговия баща, а също и към жената, която той нарича своя майка. И тъй няма защо да се учудваш, че ми се иска да науча името и.

— Няма да го чуеш от мен.

— Защо не?

— Няма да ти го кажа! Хау!

Тази дума ми даде да разбера, че действително няма да ми отговори. Но дали причината за това наистина бе само индианският обичай да не се говори за чуждите жени, или за неговата мълчаливост относно умопобърканата му жена имаше и други основания? Трябваше ли и аз да мълча? Не! Внимателно наблюдавах лицето му, доколкото ми позволяваше слабата лунна светлина, и бавно и натъртено му казах:

— Ти си Тибо-така, нали?

Той подскочи на седлото като ужилен от оса, ала нищо не продума.

— А тя е Тибо-вете?

Жрецът не отговори, но извърна към мен глава. По лицето му се четеше изразът на голямо напрежение.

— Познаваш ли моя Вава Дерик? — продължих аз. Това беше въпросът, който тогава жената бе отправила към мен.

— Уф! — възкликна той.

— Това е моят „myrtle wreath“! — продължих с нейните думи.

— Уф, уф! — повтори той, а очите му буквално едва не ме пронизаха. — Що за въпроси са това?

— Знаеш ги не по-зле от мен.

— Ти къде ги чу?

— Pshaw!

— От кого?

— Pshaw!

— Защо не ми отговориш?

— Защото не искам.

— Нима Поразяващата ръка се страхува да ми даде тези сведения?

— Не говори глупости!

— Съвсем не са глупости. Имам право да искам от теб отговор!

— А самият ти не отговаряш!

— Защо мислиш така?

— Нима ми отговори преди малко, когато те попитах за твоята скуоу?

— Но тази скуоу принадлежи на мен, а не на теб. Мога да говоря или да мълча за нея когато и както си поискам!

— Тогава не се сърди, ако другите хора не желаят да говорят. Щом отвори дума за страх, навярно самият ти се боиш да отговаряш на въпроси.

— Искам да знам кой ти е казал тези странни думи!

— Няма да научиш.

— Да не би да си ги чул от Апаначка!

— Не.

— От кого?

— Pshaw!

Тогава той ми се тросна:

— Ако не бях вързан и твой пленник, щях да те принудя да ми отговориш!

— Pshaw! Ти да принудиш мен! Един стар жрец, който мами жените и децата на племето си с шарлатанските си номера и с разиграната от него комедия повежда на гибел почти триста воини, да принуди Поразяващата ръка на каквото и да било! Именно ако не беше мой пленник, към когото изпитвам състрадание, щях да разговарям с теб по съвсем друг начин.

— Значи ми се подиграваш? Наричаш моето магьосничество комедия? Пази се от мен!

— Pshaw!

— И внимавай да не раздрънкаш наляво и надясно думите, които чух преди малко!

— Навярно защото могат да станат опасни за теб?

— Подигравай се, подигравай! Ще дойде време, когато подигравките ти ще се превърнат в стонове и жалби! — злобно изсъска той.

Възбуденото му състояние ми издаде, че онова, което бях чул от жена му, не беше без значение или дори бе твърде важно.

— Нещастен червей, как се осмеляваш да ме заплашваш! — отвърнах му. — Стига само да поискам и ще те смачкам с ръцете си! Но продължавай да яздиш! По-късно ще ти кажа откога си станал Тибо-така!

Спрях коня си и пропуснах колоната да мине покрай мен. Така бях застигнат от двамина, които, яздейки един до друг, се бяха вдълбочили в оживен разговор — Олд Уобъл и „генералът“. Когато старият каубой ме забеляза, насочи коня си към моя и ми каза:

— Сър, все още ли ми се гневиш тъй както следобеда, или вече размисли?

— Не съм си променил мнението.

— А какво е то?

— Че си непоправим стар ветрогон, когото повече няма да търпя около себе си.

— Да търпиш ли? All devils! Никой не ми е казвал такова нещо досега! Знаеш ли какво се разбира под „търпя някого“?

— Да.

— Значи ти си ме държал край себе си, въпреки че не съм го заслужавал, така ли?

— Горе-долу.

— Това е нечувано, сър, направо нечувано! Не бива да забравяш кой и какво съм бил!

— Краля на каубоите, pshaw!

— Да не би да е нищо?

— Поне не е много, особено ако човек само си въобразява кой знае какво. Откакто си заедно с нас, вършиш само щуротии. Неведнъж те предупреждавах, но нищо не помогна. Още при Стоте дървета ти казах, че твоята следваща необмислена постъпка ще ни раздели. Въпреки това не измина още и четвърт час и ти извърши такава глупост, която надмина всички предишни. Е, сега ще удържа думата си. За в бъдеще прави гафовете си когато искаш и с когото искаш, само няма да е при мен! Ние нямаме вече нищо общо!

— Zounds! Сериозно ли говориш?

— И през ум не ми минава да се шегувам с теб!

— Когато реших да подслушам Вупа-Умуги, имах само най-добри намерения!

— Все ми е едно какви намерения си имал. Ти не ми се подчини.

— Не съм се подчинил ли? А да не би отношенията ни да са такива, че единият да има право да заповядва, а другият да е длъжен да му се подчинява?

— Такива са.

— За пръв път го чувам! Ти самият неведнъж си казвал, че всички имаме еднакви права!

— Така е. Но щом всички заедно сме се заловили да проведем определен план, никой няма право да действа против него.

— Както и да е, но ти не си наш командир и нямаше никакво право да ми забраняваш да се промъкна заедно с вас до индианския лагер!

— На това изобщо не е необходимо да отговарям, но все пак ще ти кажа нещо, защото в противен случай въпреки извършените от теб необмислени постъпки ще вземеш да си въобразиш, че си действал кой знае колко умно. Винету предаде ли ми командването над апачите, или не?

— Предаде го.

— Значи аз бях предводителят?

— Да.

— И аз имах правото да давам заповеди?

— На апачите да, но не и на мен!

— Ама че нелепост! Ти беше с нас и следователно трябваше да се подчиняваш също като тях.

— Не.

— Нима вече не можеш да разсъждаваш? Какво ще стане, ако всеки започне да върши каквото си поиска и то в такива случаи, когато животът ни е заложен на карта? Впрочем аз не исках да те взема с нас, но ти така настоятелно ме молеше.

— Хм-м!

— И аз се съгласих едва тогава, когато ми обеща да се съобразяваш с мен. Така ти все пак призна, че съм човекът, чиято воля трябва да се слуша.

— Сега приказваш така. Извърташ нещата!

— Well! Виждам, че думите ми отиват на вятъра. Можеш да говориш с човек, който разбира грешките си, но опитва ли се да ги прикрива или омаловажава, тъй както постъпваш ти, на него никой не е в състояние да му помогне.

— Да не би да съм искал да ми помагаш?

— А нима помощта ми не ти бе нужна?

— Вече не.

— Добре. Значи нямаме нищо общо помежду си!

— Да, нямаме нищо общо! Завинаги ли?

— Да.

— Значи ли това, че не искаш повече да имаш каквато и да било работа с мен?

— Да.

— Well! Сбогом!

Той смуши коня си, но още веднъж се обърна, понаведе се от седлото към мен и ми каза:

— Знаеш ли защо ме гониш оттук?

— Естествено!

— И аз знам. Но не е заради онова, което наричаш мои глупави грешки, а нещо съвсем друго.

— Какво е то?

— И още питаш! Но аз те прозрях. Не съм ти по вкуса, защото не искам да се присъединя към набожните лицемери. Имаше желание да станеш мой пастир, а аз да бъда твоята овчица. Не го направих и затова се нахвърли срещу мен. Известни са ти възгледите ми за религията и набожността. Най-набожните са най-опасни. Но от Олд Уобъл не става овчица, която да пасе твоята тревичка. Ако искаш да си имаш агънце, потърси си го другаде, пожелавам ти да си намериш цяло стадо. За такива овце може и да си подходящ овчар, но краля на каубоите няма да разреши нито да го пасеш, нито да го стрижеш. Това е последната ми дума!

След това той вече наистина си тръгна. Ако преди аз нямах какво повече да му кажа, сега и той нямаше на мен какво повече да казва. И въпреки всичко ми беше жал за него.

Присъединих се към Винету и Олд Шуърхенд, които яздеха в края на колоната. Апаначка се държеше настрана от другите, можеше да се види ту на едно, ту на друго място и изглежда, се смяташе по-скоро за надзирател на своите команчи, отколкото за техен вожд. Призори той се; приближи към нас, направи ми знак да се отделя от спътниците си и след като поизостанахме, тъй че никой да не ни чува, ми каза:

— Бях при жреца, който е мой баща. Поразяващата ръка е говорил с него.

— Каза ли ти за какво стана дума?

— Да. Питал си го за неговата жена, нали?

— Да.

— Беше много разгневен.

— Нямам никаква вина за това.

— Знаел си, че жена му го нарича Тибо-така, а себе си нарича Тибо-вете.

— По-точно Тибо-вете-елен.

— Знам. Но са ти известни и думите Вава Дерик и myrtle wreath. Жрецът е извън себе си от гняв.

— Защо? Никой ли не бива да ги знае?

— Никой.

— Но нали ти ги знаеш!

— Аз не съм бял, а индианец.

— Аха! Значи само белите не бива да ги знаят?

— Да.

— И защо?

— Защото са вълшебни думи. Те спадат към тайните на магьосничеството.

— Наистина ли?

— Да.

— Известно ли ти е значението им?

— Не.

— Но нали все пак си син на жреца!

— Той и с мен не споделя тайните си. Питаше откъде си научил тези думи. Не можах да му отговоря, но му казах, че си бил в Каам-кулано и оттам си взел амулетите на вожда. Може би там си видял и майка ми?

— Разбира се.

— А разговаря ли с нея?

— Да.

— И тя ти каза тези думи?

— Да.

— Уф! Жрецът не бива да го узнае.

— Защо?

— Защото ще бие майка ми.

— А-а!

— Да той е жесток към нея. Доблестният воин е твърде горд за да посяга на жена си, но жрецът я бие винаги, когато чуе от устата й тези думи. Затова не бива да му казвам, че ги знаеш от нея.

— Ами че от кого другиго бих могъл да ги чуя.

— Може да ти ги е казал някой от нашите воини. Всички наши воини знаят тези думи. Често са ги слушали.

— Хм-м! Странно! — казах замислено. — Ти изпуши с мен лулата на братството. Вярваш ли ми, че ти мисля доброто?

— Да.

— Ще бъдеш ли искрен към мен?

— Ще бъда.

— Обичаш ли баща си, жреца на племето?

— Не.

— Но обичаш майка си, неговата жена, нали?

— Много!

— Тя обича ли го?

— Не знам. Тя го отбягва, защото душата й я е напуснала.

— Ти спомняш ли си я, когато душата й още беше в нея?

— Не. Още когато бях малко момче, тя я беше изгубила.

— Жрецът от племето на наиините ли е?

— Не е.

— А-а, значи ме е излъгал.

— Нима ти е казал, че е роден наиин?

— Да.

— Не е вярно. Дошъл е при наиините от едно друго племе.

— От кое?

— Не знам. Никому не го казва.

— Общува ли с бледолики?

— Само когато случайно ги срещне.

— Има ли сред тях приятели?

— Не.

— А сега внимавай какво ще те попитам! Може би отбягва бледоликите, а?

— Отбягва ги.

— Искам да кажа дали избягва да се среща с тях повече от другите червенокожи мъже?

— Дали повече от другите, това не мога да ти кажа.

— Тогава помисли малко!

— Няма кой знае какъв страх от тях.

— Тъй! Аз пък си мислех обратното.

— Защо?

— Защото тая едно подозрение към него.

— Какво е то?

— Ти си негов син и те моля засега да ми разрешиш да мълча по този въпрос. Може би ще дойде време, когато ще ти го кажа.

— Нека бъде волята на Поразяващата ръка! А мога ли и аз да изкажа една молба!

— Слушам те!

— Майка ми не ти ли каза да мълчиш за онова, което си чул от нея?

— Наистина, каза ми.

— И въпреки това си говорил пред баща ми!

— Защото предполагах, че тези думи са му известни. На друг човек не бих ги издал.

— Тогава отсега нататък си мълчи за тях пред всички хора! Те са тайна на магията.

— Хм-м! Вярно, че говоря езика ви, но ти сигурно го владееш по-добре от мен. Знам какво означават думите „така“ и „вете“. Но какво да разбирам под „тибо“?

— Не мога да ти кажа.

— Действително ли ти е непозната тази дума?

— Често съм я чувал от майка си, но значението й не ми е известно.

— Ами „елен“?

— И това не знам.

— Странно! Червенокосите мъже нямат език в който да се срещат тези думи. Но все пак трябва непременно да разбера какъв смисъл имат.

— Искаш да проникнеш в тайните на магията?

— Да, ако изобщо е магия, в което не вярвам.

Той поклати глава и каза:

— Не знам защо душата на Олд Шетърхенд се интересува толкова много от моя баща и моята майка. Но аз го предупреждавам. Нека се пази от жреца, защото той не обича хората да се занимават с него. Владее всички изкуства и умения на магьосничеството и може да погубва враговете си отдалече, без да е нужно да ги вижда или чува.

— Pshaw!

— Не вярваш ли?

— Не.

— Щом го казвам, можеш да вярваш. Пази се от него и обърни внимание на молбата ми да не казваш онези думи пред никого!

— Ще се съобразявам с желанието ти. А сега ми кажи наистина ли живеете в мир с воините на племето чикасо?

— Да.

— Знаеш ли къде са техните пасища?

— Горе край Ред Ривър.

— Но реката е дълга. Не можеш ли да опишеш мястото по-точно?

— Там, където реката Пийс се влива в Ред Ривър.

— Струва ми се, те са малобройно племе, нали?

— Имат само неколкостотин воини и един-единствен вожд.

— И това е Мба, който е сега при нас!

— Да.

— Що за човек е той?

— Човек като всички воини, нито повече, нито по-малко.

— Навярно искаш да кажеш, че е храбър воин, но не особено известен?

— Да.

— С моя въпрос имах нещо друго предвид, неговия характер.

— Той е миролюбив човек, което не бива да те учудва, тъй като разполага с малко воини. Никога не съм чул да е извършил грабеж, убийство или някакво вероломство.

— И на мен направи същото впечатление. Познаваш ли го лично? Виждал ли си го някога?

— Не.

— Поговори с него! Много ми се иска да разбера що за човек е този „генерал“, с какво се занимава, накъде е тръгнал и как се е срещнал с Мба.

— Ще го направя.

— Но да не бие на очи. Не бива да се досети, че ние държим да научим тези неща.

— Ще разговарям с него така, че сам да ми разкаже всичко, без да се наложи да му задавам въпроси.

Той се отдалечи на коня си и след половин час отново се присъедини към мен.

— Е, научи ли нещо? — попитах го аз.

— Да. Мба не знае кой е генералът и с какво се занимава. С него и тримата бледолики той се е срещнал на юг край Уайлд Чери и им е обещал да ги преведе през Ляно Естакадо до Пийс Ривър, където те имат намерение да си отпочинат при племето чикасо от ездата при пустинята, а после да продължат пътя си.

— Накъде?

— Не знам, защото и Мба не ми каза. Разказа ми всичко, без да му задавам въпроси.

— Естествено „генералът“ му е обещал някакво възнаграждение, нали?

— Три пушки, барут и олово.

— Нищо друго ли не узна?

— Не. Не исках да го разпитвам, защото това може би щеше да му направи впечатление.

— Много правилно си постъпил.

— Има ли моят брат Шетърхенд причина да събира сведения за генерала?

— Всъщност нямам, но той не ми харесва. А когато около мен се намират хора, в които нямам доверие, съм свикнал винаги да се осведомявам за техния начин на живот и намерения. Това често ми е носило полза. Мога само да те посъветвам и ти да постъпваш по същия начин.

Наистина беше така. На този мой принцип дължах по-изгодното положение, в което се бях озовавал неведнъж. Този тъй наречен „генерал“ не ме засягаше. Можеше и да ми е безразлично откъде идва и накъде отива, ала мошеническата му физиономия не ми даваше покой и ето защо се опитвах да събера за него тези сведения, които на пръв поглед изглеждаха съвсем безпредметни. Но много скоро щях да осъзная колко добре бях постъпил.

Започна да се зазорява и след броени минути стана светло. Яздех заедно с Винету подир колоната. Пред нас яздеха Сигурната ръка и Апаначка. Тъкмо в този момент слънцето изгряваше и лъчите му осветиха двамата конници.

— Уф! — възкликна полугласно Винету и с движение на ръката си насочи вниманието ми към двойката ездачи пред нас.

Не беше необходимо да го питам какво има предвид. И аз веднага го забелязах — каква прилика между двамата! Имаха еднакви фигури, еднаква стойка, еднакви движения! Човек би могъл да каже, че са братя.

Малко по-късно отново ни пресрещнаха апачи с вода. Това беше предпоследният пост. Там останахме по-продължително, за да разпределим водата и да дадем възможност на конете малко да си отпочинат. После продължихме към последния пост, от които нататък ни оставаше само един час езда.

Сега пред нас възникваше въпросът кого да допуснем с нас до оазиса, чието местоположение трябваше да остане в тайна. Насочих коня си към „генерала“, който отново яздеше редом със стария Уобъл и му казах:

— Мистър Дъглас, приближаваме се до нашата цел…

— Генерал, генерал, сър! Аз съм генерал! — прекъсна ме той.

— Well! Какво ме засяга това!

— Естествено теб те засяга по-малко, отколкото мен. Но е прието към хората да се обръщат с титлите, които им се полагат. Ти трябва да знаеш, че съм участвал в битката при Бул Рън, освен това съм водил победоносни сражения при…

— Добре, добре! — прекъснах го аз. — Каза ми го вече, а имам навика да запомням веднъж чутото, без да е нужно да ми го повтарят. С радост ти признавам титлата генерал, само ме пощади с твоите истории. И тъй, приближаваме се към нашата цел, мистър Дъглас, и навярно ще трябва да се сбогуваме с теб.

— Да се сбогуваме? Защо?

— Защото предполагам, че пътищата ни се разделят.

— Съвсем не. Налага ми се да отида до Стоте дървета, а от мистър Кътър научих, че вероятно и ти ще яздиш натам. Или не?

— Да, така е.

Той бе изявил желание да се отправи към Пийс Ривър и да гостува на племето чикасо, а ето че сега посочваше Стоте дървета като своя най-близка цел. Това не можеше да не привлече вниманието ми, макар да не беше речено, че зад новото му решение непременно се крие някакъв зъл умисъл. Защо да не е възможно да промени първоначалния си план!

— Виждаш, че пътищата ни съвпадат — продължи той. — А дори и да не беше така, пак щеше да се наложи да дойда с вас до оазиса.

— Защо?

— Защото нямам повече вода.

— Но нали вчера меховете ви бяха пълни!

— Днес са празни. Да не мислиш, че на нас са ни чужди човешките чувства? Разпределихме водата си между команчите.

По-късно разбрах, че това е било нещо като военна хитрост, за да им разрешим да дойдат с нас до оазиса. А сега на всичко отгоре оставаше и да му благодаря за неговата човечност!

— Оазисът, за който говориш, не е сборно място за кой и да е — казах аз. — Обикновено неговият собственик не търпи там присъствието на хора, които не е канил.

— Но аз съм поканен!

— Така ли?

— Йес.

— А от кого?

— От мистър Кътър, който е гост на Блъди Фокс, както ще признаеш и ти самият.

— Много е съмнително дали и сега има право да се смята за такъв. А той знае много добре, че не всеки има достъп до това място.

— Ах, може би заради тясната пътека, която води до там? О, тогава няма защо да ме изключваш от гостите. Този път не е никаква тайна за мен. Мистър Кътър ми описа много подробно и него и оазиса. Всички бели, които виждам тук, имат право безпрепятствено да отидат там и аз наистина не виждам защо трябва да откажете тъкмо на мен.

В случая той наистина беше прав и ако Олд Уобъл бе извършил поредната си глупост да му опише точно оазиса и пътя до него, тогава все едно че самият „генерал“ е бил вече там и евентуален отказ от моя страна би предизвикал тъкмо онова, което толкова исках да избегна. Ето защо, макар и неохотно, волю-неволю му казах:

— Тогава нямам нищо против да напълниш там меховете си с вода, но нека придружителите ти те чакат някъде по-далеч от оазиса!

Както вече споменах, от мястото на клопката, където пленихме команчите, до оазиса имаше един ден път, но поради изтощението на конете се бяхме придвижвали твърде бавно, тъй че след цяла нощ езда достигнахме зеления остров едва на следващия ден някъде два часа след пладне.

Първата ни работа след пристигането беше да се погрижим за сигурността на пленниците. Накарах ги да се разположат при хората на Шиба-бигк и апачите образуваха около тях плътен непробиваем обръч. После преди всичко друго трябваше да се положат грижи за конете, което предоставихме на Енчар-Ко. Той нареди на известна част от воините си да преведат животните на малки групи през тесния път до водата, за да ги напоят. Естествено тази работа щеше да отнеме часове.

Що се отнася до храната, команчите имаха съвсем недостатъчни провизии и апачите се видяха принудени да им дадат от своите запаси. Тъй като това объркваше предварителните ни сметки и скоро щяхме да останем без храна, налагаше се максимално да съкратим престоя си в оазиса. Решихме още на следващия ден да тръгнем обратно към Стоте дървета.

Разбира се, не всичко премина тъй гладко, както го разказвам. В местността край оазиса се бяха събрали триста апачи и двеста команчи, чиито нужди трябваше да бъдат задоволени. Едва ли не всеки имаше някаква забележка, въпрос или желание и хората искаха да се обърнат не към друг, а към Винету или към мен. Кажи-речи, останахме без дъх. Когато най-сетне според силите си задоволихме всички и вече можехме да помислим и за себе си, бе настъпила вечерта и едва тогава се сетих, че от вчера не бях пил и глътка вода. Бях се погрижил за другите, но не и за себе си. Когато споделих това с Винету, той усмихнато ми отговори:

— Тогава нека моят брат пие бързо и ми остави една глътка и на мен, защото и аз съм жаден.

— И ти ли? Кога пи за последен път?

— Вчера, когато пи и ти. Конете ни са се чувствали по-добре, за тях се е погрижил Блъди Фокс.

Когато влязохме в оазиса, видяхме да горят два огъня, които осветяваха къщицата, откритото място пред нея и малкото езеро. На пейките седяха Паркър, Холи, Фокс, Олд Шъурхенд, Апаначка, Шиба-бигк, Олд Уобъл, а до него и „генералът“. Последните двама, изглежда, бяха станали неразделни. Всички се бяха вече нахранили и в този момент се появиха Боб и Сана, за да се погрижат за мен и Винету. Насядалите хора явно бяха останали на приказка и изглежда, последен бе говорил „генералът“, защото след като ние двамата седнахме, той продължи:

— Да, весела беше онази компания, на която се натъкнахме. От завчера се бяха настанили на онова място, за да си отпочинат от продължителния лов. Както научих, те се канеха да останат там още известно време. Бяха петнайсет мъже и сред тях се намираха интересни типове, извънредно интересни. Но най-интересен ми беше един, който, изглежда, бе преживял дяволски много неща и непрекъснато разказваше. Просто не се изморяваше и щом свършеше с някое приключение, на езика му идваше вече второ и трето. Ако не се лъжа, той се казваше Садлър, но един от спътниците му ми довери, че всъщност името му било Дан Етърс и бил имал вече и други имена. Разбира се, това ми беше безразлично, защото не един човек е имал наложителна причина да смени името си с някое друго и ако този уестман се наричаше Садлър, а всъщност името му е било Дан Етърс, то…

Тук той бе прекъснат. Още когато името Етърс бе споменато за пръв път, Олд Шуърхенд стана от пейката и сега, приведен над масата, попита:

— Етърс, наистина ли каза Етърс?

— Йес, сър.

— Дали си чул правилно?

— Не ми е известно да имам лош слух!

— И правилно си го запомнил?

— Тъкмо за имена притежавам отлична памет!

— И собственото му име беше Дан, значи Даниъл?

— Казваше се Дан Етърс и толкоз!

Дали колебливата светлина на огъня ме заблуждаваше, или действително бе така? Стори ми се, че „генералът“ втренчи изпълнения си с необикновено напрежение поглед в Олд Шуърхенд, който бе изпаднал в такава силна възбуда, че въпреки голямото си желание напразно се мъчеше да се овладее.

— Значи наистина Даниъл Етърс! — каза той с дълбока тежка въздишка. — Ти огледа ли добре този човек?

— Мисля, че да — отвърна Дъглас.

— Опиши ми го!

— Хм-м! Да го опиша? Този Етърс да не би да ти е познат? Свързва ли те нещо с него, мистър Шуърхенд?

— Да. Искам да разбера дали споменатият от теб човек е онзи, когото аз имам предвид. Затова ми се ще да чуя описанието му.

— С удоволствие ще ти помогна, но наистина не знам как да започна.

— Защо?

— Защото е трудно да опишеш човек, който няма никакви особени белези и изглежда тъй, както стотици други хора.

— Висок ли беше, нисък, дебел или слаб?…

— Колкото до това, той имаше горе-долу моята фигура. Възрастта му също би могла да отговаря на моята. Впрочем, както вече споменах, изглеждаше като всички други хора и наистина не знам какво да опиша от външността му.

— Съвсем ли няма нищо, което да бие на очи?

— Абсолютно нищо.

— Нищо особено?

— Нищо.

— Можеш ли да си спомниш зъбите му?

— Зъби… а-а, вярно, зъбите му! Това може да послужи за едно описание.

— Кое, кое? Не ме карай да чакам толкова дълго!

— Мътните го взели, изглежда, много бързаш, мистър Шуърхенд! Ами на него му липсваха два зъба.

— Къде?

— От дясната страна един и от лявата друг.

— На горната или на долната челюст?

— Естествено на горната — вероятно и ти знаеш, че липсващите зъби на долната челюст не се забелязват тъй лесно. От едната и от другата страна му липсваше по един зъб и това, сега си спомням, придаваше особен израз на лицето му, когато говореше, а оказваше влияние и върху говора му. Винаги произнасяше „с“-то с известно съскане.

— Той е, той е! Той е човекът, когото търся! — извика Олд Шуърхенд, кажи-речи, ликуващо.

— Какво? Нима си търсил този човек?

— И то как! От дълги години! Из всички щати, из цялата савана, из девствените гори, каньоните на високите плата и дълбоките клисури на Скалистите планини! Преследвал съм го с леко и крехко кану, гонил съм го в дълбокия сняг на Мисурийската равнина!

— Преследвал си го? Значи е твой враг?

— По-голям враг от него не мога да имам.

— Позволи ми да изкажа учудването си! Този Дан Етърс изглеждаше безобиден като пеленаче.

— Той е демон, сатана, какъвто дори и в ада няма да намериш. Преди много години той ми…

— Мълчи, мистър Шуърхенд! — прекъснах го аз. — Сега си развълнуван. Не е ли възможно да се лъжеш в самоличността на този човек?

— Не, не и пак не! Той е…

Той не разбра предупреждението ми и се накани да продължи, но му хвърлих предупредителен поглед, който го накара да дойде на себе си. Замлъкна, направи опит да се овладее и после вече по-спокойно додаде:

— Но сега не му е времето за тези неща. Това са стари истории, в които не искам пак да се ровя.

— Разрови ги, мистър Шуърхенд! — каза „генералът“ — Може би ще излезе нещо интересно, което заслужава да се чуе. Няма ли да ни го разкажеш?

— Ще бъде много скучно. И така, къде се срещна с този Етърс? Долу във форт Теръл ли?

— Йес, във форт Теръл, както споменах преди малко.

— И се кани да поостане там?

— Тъй мисля. Поне така каза.

— Докога?

— Една седмица, ако съм чул правилно.

— А колко време измина от разговора ви?

— Четири дни.

— Четири дни!

— Защо го повтаряш с такъв особен тон? Да не се каниш да отидеш там?

— Да, ще отида, трябва да отида!

— Но може би той си е тръгнал!

— Тогава ще го последвам! Ще следвам дирите му накъдето и да се е отправил!

Той отново забеляза предупредителния ми поглед, най-сетне седна, прекара длан по лицето си и завърши с думите:

— Pshaw! Или ще го оставя да върви където ще! Той ми нанесе тежка обида, но какво ли ще мога да направя, като го намеря? Цялата работа отдавна има давност и няма да се намери съдия, който да се захване с нея. Да не говорим повече за това!

След известно време аз влязох в къщата. Той ме последва и щом видя, че сме сами, ме попита:

— Защо ми направи знак да дойда тук?

— Защото не бива да си развързваш толкова езика. Нямам доверие на този мним „генерал“.

— Аз също. Но това няма нищо общо с моя проблем.

— Може би все пак има. Той те наблюдаваше с такова напрежение и така особено и натъртено изговори името Етърс, като че го казваше единствено заради теб.

— Спомена го съвсем случайно. Убеден съм в това.

— Аз пък не съм. Ясно долових, че го прави нарочно.

— Каква ли предварително поставена цел може да преследва този човек, който не ме познава?

— Познава те, сър. Съвсем сигурно те познава!

В този момент при нас влезе и Апаначка. Огледа се внимателно и щом видя, че сме сами, попита:

— Моите братя говорят за човека, чието име спомена генералът, нали?

— Да — отвърнах аз.

— Виждал съм мъжа, който има две агатам (празни места от липсващи зъби).

— Ха! Къде?

— В Каам-кулано.

— Кога?

— Преди много години, когато бях още малко момче.

— Това е твърде, твърде отдавна — обадих се разочаровано.

— Казваше се Етърс.

— Наистина ли? Как не си го забравил досега?

— Запомних го, защото го мразех.

— Защо?

— Присмиваше се на майка ми, която обичам.

— Каква работа имаше той при вас?

— Не знам. Живееше във вигвама на жреца и всеки път, когато беше там, у майка ми се вселяваше някакъв зъл дух, който мяташе крайниците й насам-натам.

Навярно с последните си думи той искаше да каже, че жената е получавала гърчове.

— А ти можеш ли да си спомниш как изглеждаше майка ти тогава?

— Беше млада и красива.

— Кожата й имаше ли по-светъл цвят, отколкото сега?

— Тя беше червенокожа като всички други индиански жени.

— Тогава не се оправдава едно подозрение, започнало да се надига у мен. Но друго мое подозрение навярно ще се окаже основателно. Мистър Шуърхенд, този Етърс те е принудил да напуснеш източните цивилизовани щати и да започнеш да се скиташ из Запада, нали? И той има отношение към злощастните събития, отнели ти вярата и доверието в бога.

— Така е, позна — отвърна той.

— Ти действително ли вярваш, че сега се намира във форт Теръл?

— Убеден съм.

— И естествено искаш да отидеш там?

— Трябва, трябва да отида.

— Кога?

— Тръгвам още тази вечер! Не бива да губя нито ден, нито час, нито минута. Десетки пъти съм преследвал този мерзавец, понякога с цели седмици, без нито веднъж да съм могъл да се изправя очи в очи с него. Знаех само името му и извършените от него престъпления, но нито веднъж не успях да го видя. И ето че съвсем внезапно и неочаквано научавам къде се намира и лесно можеш да ей представиш, че няма да имам нито минута спокойствие. Трябва да тръгвам!

— Да се надяваме, че „генералът“ не те е излъгал. Нямам му доверие.

— Сър, премисли нещата още веднъж! Та каква ли цел би могъл да преследва с подобна лъжа?

— Да те заблуди.

— Не, аз вярвам на думите му и ще тръгна за форт Теръл.

— Сам ли?

— Сам, нямам спътници.

— Ще имаш един.

— Кой?

— Мен.

— Какво? Теб? — попита той радостно учуден. — Искаш да дойдеш с мен?

— Да, ако ме вземеш.

— Ако те взема! Ама че условие! Бих искал винаги да бъдем заедно също и в обикновения живот, защото нямаш представа колко много се привързах към теб. А в този случай, когато става въпрос за нещо толкова важно, за лов на такъв хищник, който все не успявам да догоня, твоето присъствие ще ми вдъхва увереност, че този път Етърс няма да ми се изплъзне. Щом Поразяващата ръка поеме някоя диря, дивечът е загубен. Значи искаш да дойдеш с мен, наистина ли?

— Разбира се!

— За мен това е голяма радост, такова… такова нещо… че просто не ми се вярва. Но ти си необходим тук!

— Не съм! Винету ще ръководи всичко.

— И ще се разделиш с него заради мен?

— Раздялата ни ще бъде кратка. После незабавно ще го навестим. И тъй, мога ли да дойда с теб?

— Дали можеш? За можене изобщо не бива да става дума! Напротив, иска ми се на колене да те помоля да тръгнеш с мен, за да ми помогнеш с твоя разум и твоята десница!

В този момент Апаначка сложи длан върху ръката му и каза:

— И още някой ще дойде с теб.

— Кой?

— Апаначка, вождът на команчите наиини. Не ми отказвай! Аз съм твой брат и ще те придружа. Говоря езика на бледоликите, научих се да откривам прикритите човешки следи и няма враг, от когото да се страхувам. Нима не мога да ти бъда полезен? С теб, Винету и Поразяващата ръка пуших калюмета. Ти търсиш своя смъртен враг и ще се изложиш на голяма опасност. Нима в такъв час твоят брат не трябва да е при теб? Мога ли да бъда твой приятел и брат, ако те оставя да яздиш сам?

От неговите думи, от тона и израза на лицето му лъхаше затрогваща преданост. Сигурната ръка не му отговори, а ме погледна въпросително. Ето защо се заех да разреша въпроса:

— Нашият червенокож брат Апаначка иска да извърши нещо, което няма да бъде одобрено от цялото му племе!

— Какво ли ще питам племето си, щом става въпрос за моя брат Шуърхенд! Синовете на команчите могат само да мразят и унищожават, а при вас намерих разбиране и човещина. Червенокожите мъже побеждават с томахока, но вие сте силни и несломими и побеждавате всички ваши врагове с оръжията на добротата и помирението. Къде е по-добре да бъда, при омразата или при добротата? Аз съм ваш брат и ще дойда с вас!

— Добре тогава, ще ни придружиш. Но няма да тръгнем днес, а едва утре в ранни зори. Броените часове дотогава няма да са загубени за нас. Конете ни трябва да си отпочинат — след това ще бъдат толкоз по-бързи.

— Ами ако през това време Етърс изчезне? — подхвърли загрижено Сигурната ръка.

— В такъв случай ще остави някаква диря, която ще проследим. Не се тревожи! Преди всичко трябва да имаме хубави коне със свежи сили. Ако моят вран жребец си отпочине до утре сутринта, твърдо мога да разчитам на него, а и конят на Апаначка също е бърз и издръжлив. Наблюдавах го. Какво е положението с твоя кон, мистър Шуърхенд?

— Той е великолепно животно, макар и да не може да се мери с твоя жребец. Само че в последно време ми се наложи толкова да го пресилвам, че като се имат предвид изпитанията, на които навярно ще бъде подложен през следващите дни, струва ми се, няма да издържи.

— Well, тогава ще яздиш коня на Вупа-Умуги, дето го взехме от Каам-кулано.

— Какво? Нима ще ми го заемеш?

— Няма да ти го заема, а ще ти го подаря.

— Дори ще мито подариш! Такова скъпоценно животно!

— Вземи го! Иначе какво ще правя с него? Вупа-Умуги няма да го получи обратно, а на мен не ми трябва.

При тези думи той ми стисна ръката и изпълнен с възхищение, извика:

— Добре, съгласен съм! От теб не мога да не приема дори такъв голям подарък, защото ми се струва, че няма да ми откажеш някога да се реванширам. Значи тръгваме едва утре. А сега нека излезем навън. Незабавно трябва да отида при новия си кон!

— Внимавай да не издадеш с нещо намеренията ни! Най-добре ще е изобщо да не разговаряш повече с „генерала“.

Когато излязохме навън, забелязах, че Винету липсваше. Беше отишъл да провери дали пленниците са зорко охранявани. Той бе оставил своята Сребърна карабина върху масата, където се намираха и моите две пушки. В момента „генералът“ бе взел и трите пушки върху скута си и тъкмо опипваше карабината „Хенри“, за да проучи конструкцията й. По лицето му бе изписан жаден, направо казано, алчен израз.

— Това е твоят мечкоубиец, нали, сър? — попита той, щом ме видя.

— Да — отвърнах му кратко.

— А това е прочутата карабина „Хенри“, за която съм чувал толкова често да се говори, нали?

— Да, а ти каква работа имаш с нея?

— Исках да отворя затвора й, но не успях. Ще ми кажеш ли как…

— Да, ще ти кажа — прекъснах го аз, — разбира се, че ще ти кажа да я оставиш на мястото й. Това не са играчки за един „генерал“, който през целия си живот не е виждал Бул Рън.

— Какво? Не съм виждал Бул Рън? А аз ти казвам, че…

— Стига! На мен тия не минават. Дай ги!

Взех му моите две пушки тъкмо когато се завърна Винету, чиято карабина все още бе в ръката на „генерала“. Апачът веднага отгатна как стоят нещата, издърпа Сребърната карабина от него и в пълен разрез с обичайното си спокойствие му се тросна:

— Как си позволява лъжливият бледолик да посяга към карабината на вожда на апачите! Никога досега тази пушка не е докосвана от мръсните пръсти на някой бял негодник!

— Негодник ли? — избухна „генералът“. — Винету ще си вземе ли думите обратно, или…

— Или какво? — сряза го с гръмовен глас апачът. Дъглас се сви изплашено и малодушно отвърна:

— Толкова ли не може човек да разгледа една пушка!

— Може, но не и да я пипа! Винету не желае да се докосва до предмети, които са били в ръцете ти.

С един от провисналите краища на сантилското одеяло, което му служеше за пояс, той избърса карабината си, сякаш бе изцапана, после ми я подаде и каза:

— Нека моят брат Шетърхенд отнесе пушките ни в стаята и ги окачи на стената, за да не бъдат пак измърсени от такива ръце!

С тези думи той обърна гръб и се отправи към коня си. Успях да видя още как „генералът“ и Олд Уобъл размениха погледи, които поне засега останаха неразбираеми за мен и после занесох пушките в къщата, където щяха да са в безопасност, защото там не влизаха незвани хора. Поне аз си мислех така, тъй мислеше и Винету.

След това отидох при вожда на апачите, за да му съобщя какво сме решили със Сигурната ръка. Той беше съгласен и ми каза:

— Моят брат постъпва много правилно. Независимо дали „генералът“ е казал истината или не, добре правиш, че тръгваш със Сигурната ръка. Радвам се, че и Апаначка ще ви придружава. Той няма да ви бъде в тежест, а ще ви помага. После ще ме намерите в селището на мескалеросите, където ще отведа и коня, който Сигурната ръка язди досега. Нека щом се върнете той дойде да си го вземе оттам.

Веднага след това видяхме, че „генералът“ напълни меховете си с вода, при което Олд Уобъл му помагаше. Отнесоха ги пред кактусовото поле при индианците чикасо. Това не ни даде повод да се замислим, а го приехме като предизвестие, че Дъглас се кани да тръгва на път още в ранно утро, което можеше само да ни радва.

След като Боб ни приготви постелите, той влезе в стаята, където спеше заедно със Сана. Ние си легнахме. Обикновено Блъди Фокс също спеше в къщицата, но поради царящия вътре задух днес предпочете да се настани при нас. Тъй като вече никой не поддържаше огньовете, те скоро изгаснаха и ние заспахме.

Рано сутринта се събудих пръв и вдигнах спътниците си на крак. Не ни направи впечатление, че „генералът“ и Олд Уобъл липсват и заедно с Винету отидохме да проверим какво правят пленниците. Що се отнася до команчите и апачите, видяхме, че всичко бе наред, ала индианците чикасо не бяха вече там. Когато попитахме Енчар-Ко, който се разпореждаше там, къде са отишли, той ни отговори:

— Нима братята ми не знаят, че си тръгнаха?

— Не.

— Бледоликият, дето се нарича генерал, каза, че не искал да остане повече тук, защото Винету и Поразяващата ръка са го обидили. Тръгна си заедно с индианците чикасо и другите трима бледолики.

— Ами Олд Уобъл?

— И той потегли с тях.

— Значи дружбата помежду им бързо е укрепнала. Нека си вървят, и Олд Уобъл също! Няма да съжаляваме за тях. Но сигурно са тръгнали на път още по тъмно, защото денят настъпи едва преди половин час!

— По тъмно ли? — учудено попита Енчар-Ко. — Луната все още грееше.

— Какво? Луната ли? Днес призори?

— Призори? Това беше снощи!

— А-а, значи още вчера са си тръгнали? Тогава страшно много са бързали.

— Сигурно защото обидих „генерала“ — подметна Винету. — Гневът ми ги е накарал да си отидат толкова скоро.

Върнахме се при езерото, закусихме и заведохме конете на водопой. Междувременно Боб опакова провизии за мен, Сигурната ръка и Апаначка и напълни няколко меха с вода. След като свърши тази работа, аз го накарах да ми донесе пушките.

— Пушки? — попита той. — Къде негов пушки?

— В стаята. Окачени са на стената до вратата. Той влезе в къщата, но веднага се върна с празни ръце и ми заяви:

— Вътре никакви пушки. Масър Боб нищо не видят.

— Лъжеш се. Нима снощи, преди да си легнеш, не ги видя да висят на стената?

— Масър Боб не погледнал. Сега няма ги вътре, наистина нищо няма.

Извънредно странно! Влязох в къщицата и Винету бързо ме последва. Пушките не бяха там. И трите липсваха. Отначало бяхме само слисани, но слисването ни премина в уплаха, веднага щом разпитахме спътниците си и узнахме, че никой от тях не е влизал в стаята. Все още предполагахме, че някой е изнесъл пушките вместо нас и ги е оставил нейде навън.

— Да не би…? — попита Винету.

Възбудата, в която изпадна, не му позволи да доизкаже подозрението си. Въпреки медно-бронзовия загар на лицето му забелязах как страните му се обезкървиха.

— Имаш предвид „генерала“ ли? — попитах го.

Той кимна безмълвно.

— Този мерзавец! Той е и никой друг! Как алчно оглеждаше пушките! Веднага ще изясним нещата! Боб, влиза ли някой в къщата след като ти си легна?

— Масса „генерал“ бил там.

— Аха! Ти не беше ли подлостил вратата?

— Масър Боб нивга не подлоства врата. Не са тук никакви мошеници.

— Какво искаше „генералът“?

— Влизат вътре и тихо викат масър Боб да му дадат един долар бакшиш за вечеря и обслужване.

— Гореше ли лампата все още?

— Не, щото масър Боб и Сана искат спят.

— Колко време остана „генералът“ в стаята?

— Масса „генерал“ влизат вътре, викат масър Боб и дават него долар. После не излизат веднага, щото не намират бързо врата.

— О, знаел е къде се намира! Само се е преструвал, че я търси, а в същото време е опипвал стената за пушките. Какво ще каже Винету? Не е ли на същото мнение?

Никога досега не бях виждал нещо, което да накара апача да изгуби самообладание. Бяхме изпадали в такива положения, бяхме се излагали на такива опасности, които биха хвърлили всеки друг в най-голяма паника. Той винаги бе оставал спокоен, както външно, тъй и вътрешно. Най-много да е изпитвал някое кратко колебание или лека изненада, които забелязвах само аз, защото го познавах много добре. Ето че сега за пръв път го виждах толкова възбуден, че трябваше да положи усилия, за да остане външно спокоен. Вълнението му се изрази в това, че отвърна на въпроса ми тихо, като едва изговаряше думите:

— Моят брат… е прав. „Генералът“… е откраднал… пушките ни.

— Великолепната Сребърна карабина, завещана ти от твоя скъп баща!

— Той ще… той ще…

Винету не можа да продължи. Забелязах как сдържаната с неимоверни усилия ярост сви ръцете му в юмруци.

— Той ще ти я върне — довърших започнатото от него изречение. — Трябва веднага да препуснем подир крадците!

— Да, веднага, веднага!

Човек лесно може да си представи, че загубата на нашите пушки засегна не само нас двамата, непосредствено пострадалите. Приятелите ни, които стояха наоколо, бяха далеч по-възбудени от самите нас. С разтреперан от гняв глас Сигурната ръка каза:

— Тази кражба нанася и на мен много силен удар, мистър Шетърхенд. Естествено ти ще трябва да преследваш негодниците и не можеш да тръгнеш с мен за форт Теръл!

— Не, наистина не мога.

— И аз нямам възможност нито да те придружа, нито пък да остана тук да те чакам, защото трябва да тръгвам за форта, трябва да тръгвам, не бива да губя нито час.

— Боя се само, че ще биеш този път напразно.

— Възможно е. Но въпреки това трябва да отида, за да не се упреквам по-късно. Сигурно сам разбираш, че е така.

— Естествено, че разбирам и няма да те разубеждавам да не започваш това пътуване. Та нали няма да си сам, с теб ще дойде и Апаначка.

— Да — обади се младият вожд на команчите. — Ще яздя заедно с моя брат Шуърхенд, тъй като обещах, а аз държа на думата си. А сега е още по-наложително да я удържа, понеже Поразяващата ръка няма да може да дойде.

— Тогава ще ти пожелая успех в начинанието, мистър Шуърхенд!

— И аз ти пожелавам „генералът“ да не ти се изплъзне — отговори той. — По дяволите, като размисля само, че тези три скъпоценни, направо незаменими пушки може да са загубени!

— Все още далеч не ги смятам за загубени.

— Така ли? Вярваш ли да намериш крадеца?

— Не само вярвам, а съм убеден в това.

— Да, ще го намерим, жив или мъртъв, където и да отиде, дори да се скрие и вдън земя. Няма да ни избяга! — каза Винету.

— Това е сигурно — добавих аз. — Ще си възвърнем пушките, само че се пита в какво ли състояние!

— Да. Това бяло куче не разбира как се борави с тях и лесно може да ги повреди или дори да ги направи негодни за употреба, особено твоята карабина „Хенри“.

— Ще му струва скъпо, много скъпо! И тъй, ще го преследваме. Кого още ще вземе моят брат Винету с нас?

— Никого.

— Сами ли ще яздим?

— Да. Всеки друг ще ни пречи.

— И аз ли? — попита Паркър.

— Да.

— Ами аз? — осведоми се Холи.

— Ти също.

— Но много ни се иска да дойдем с вас!

— Няма как. Конете ви не са тъй бързи като нашите, няма да издържат ездата.

Въпреки всичко двамата настояха да ги вземем с нас. Но Винету им отказа и аз не можех да не му дам право. Тогава те предложиха услугите си на Апаначка и Сигурната ръка, но и те не се нуждаеха от помощта им. Не им оставаше нищо друго, освен да се присъединят към отряда, който щеше да придружава команчите.

Поначало тези хора трябваше да бъдат водени от Винету, но това не бе вече възможно. Команчите не можеха да останат тук и след кратко съвещание се споразумяхме, че още същия ден апачите, ръководени от Блъди Фокс и Енчар-Ко, щяха да ги отведат обратна. Искаше ми се да се намеся, за да върнат пушките на команчите, но все пак се отказах, защото Винету твърдеше, че това би било опасна стъпка. Щом се видели на свобода, незабавно щели да решат отново да нападнат апачите или поне тайно да ги проследят и да дръзнат внезапно да ги връхлетят. Тази мисъл изглеждаше твърде логична и поради това, че Винету, Сигурната ръка и аз, хората, от които те най-много се страхуваха, щяхме да отсъстваме.

Можехме да се снабдим с пушки, тъй като Блъди Фокс притежаваше няколко и ни предложи да си изберем. Но ние отказахме, отказахме да вземем и две от плячкосаните пушки, защото бяхме убедени, че ще си възвърнем обратно нашите карабини. Защо тогава само да мъкнем другите? Разполагахме с нашите ножове, револвери, ласа и томахоки. Засега това ни беше достатъчно.

Излязохме с конете си вън от кактусовото поле, тъй като трябваше да открием следите на „генерала“. Както научихме едва сега, той бил казал на един от застаналите на пост апачи, че щял да язди към Стоте дървета.

— Не е вярно, това е само номер да те заблуди — обади се Паркър. — „Генералът“ изобщо не знае пътя до там!

— Но нали с него е Олд Уобъл, който го знае — отвърнах аз.

— Значи ти мислиш, че наистина се е отправил натам?

— Не. Тъкмо защото го е казал, ще тръгне в някоя друга посока.

— И коя ще е тя?

— Както предполагам, към Пийс Ривър. Научих, че се кани да се отправи натам и не подозира, че го знам. Иска да посети племето чикасо, за да си отпочине при тях.

— Тогава ще направиш добре незабавно да тръгнеш натам.

— Да, но не бива да пропусна нито една предпазна мярка. Може да му хрумне нещо друго, тъй че се налага да се движим по дирите му.

— Трудна работа е тази, много трудна!

— Защо?

— Защото местността от тук до Стоте дървета е направо цялата осеяна със следи. Който иска да различи дирите на мерзавците, трябва да има остро зрение, дори би трябвало да е, кажи-речи, всезнаещ.

— Забравяш, че вятърът е заличил другите следи. Следователно много ясно ще виждаме дирята на петимата бели и четиримата чикасо.

— А-а, вярно! Значи веднага тръгвате?

— Да.

— Това става много бързо и неочаквано. Надявам се, че скоро пак ще се видим, мистър Шетърхенд! Позволи ми да ти стисна ръката!

Джош Холи също ми подаде ръка. С тъжен глас той рече:

— Сър, спомняш ли си още онази история, дето ми я разказа там горе в Мистейк каньон?

— Да.

— С нея ти ми свали камък от сърцето. Достигнах до убеждението, че нямам причина да се упреквам за смъртта на онзи индианец. Това успокоение дължа на теб. Благодаря ти, мистър Шетърхенд, и безкрайно много ще се радвам, ако пътищата ни отново се срещнат!

Започнахме да се сбогуваме. Олд Шуърхенд ме дръпна настрана от другите, за да не чуят думите му, и ми каза:

— Снощи бях щастлив, че ти поиска да дойдеш с мен до форт Теръл, но днес нещата бързо се промениха и можеш да си представиш колко съжалявам. Знаеш как ми се искаше винаги и до края на живота си да останем заедно. А ето че сега тъй внезапно се налага да се сбогуваме и то по каква причина само! Но ти наистина ли си убеден, че ще успееш да си върнеш пушките?

— Да.

— Желая ти го от все сърце. А също тъй сърдечно желая в най-скоро време пак да се срещнем!

— Разбира се, и моето желание е същото, мистър Шуърхенд.

— Не можеш ли да определиш някое място?

— Не.

— Защо?

— Защото и двамата не знаем какво ще се случи и какви събития ни очакват. Кой знае колко дълго ще ти се наложи да преследваш Етърс и накъде ще те отведат следите му. Аз се отправям на север и също не мога да кажа кога и къде ще догоним „генерала“.

— После няма ли да се върнеш пак тук?

— Иска ми се, но не мога да кажа дали ще ми е възможно. Следователно не съм в състояние да ти определя среща, а вероятно и ти също не си.

— Така е.

— Тогава ще трябва да предоставим на случая да определи мястото и времето на следващата ни среща.

— Хм-м, да! Но не е необходимо съвсем всичко да предоставяме на случая. Мога ли нещичко да те подсетя?

— Дори те моля за това.

— Преди започването на двубоя с Апаначка ти дадох един адрес. Помниш ли го още?

— Разбира се!

— Тогава нека ти послужи като изходна точка за по-късната ни среща. Ако някой път случайно се озовеш в Джефърсън Сити, в Мисури, иди в банката „Уолас и Сие“ и ще научиш къде се намирам по това време!

— Well, тъй ще направя.

— Благодаря ти! Но се налага да те помоля за нещо.

— За какво?

— Не разпитвай нищо за живота ми!

— Добре. Или ме смяташ за някой недискретен и нахален човек без чувство за такт?

— Съвсем не. Можеш да действаш според указанията, които ти дадох преди двубоя.

— Но ти ми ги даде само в случай, че умреш, а си още жив. Няма да направя и най-малкия опит да проникна в тайните ти.

— Благодаря ти, сър! А сега сбогом! Пожелавам ти скоро да догониш „генерала“!

— И аз ще се радвам извънредно много да науча след време, че си успял да спипаш твоя Дан Етърс, мистър Шуърхенд!

Сърдечно си разтърсихме ръцете. И двамата искрено съжалявахме, че трябваше да се разделим тъй неочаквано и за съвсем неопределено време.

Сбогувах се и с Блъди Фокс. Винету даде необходимите указания на него и на Енчар-Ко, после по своя маниер с една-две думи се раздели с останалите ни спътници и ние напуснахме оазиса, който бе станал сцена на толкова опасни събития, приключили за нас съвсем задоволително.

Този път конете ни трябваше да носят по-голям товар от обикновено, защото взехме мехове с вода за два дни, тъй като, ако предположенията ни се окажеха верни, „генералът“ не беше тръгнал към Стоте дървета, а отиваше при племето чикасо, живеещо на север от Ляно Естакадо, и щеше да ни се наложи да яздим два дни през пустинята. Знаехме пътя много добре. Той минаваше през Хелмърс Хоум, имението на един заселник, разположено съвсем близо до северния край на Ляно и кръстено с това име, защото собственикът му се казваше Хелмърс. Той беше наш много добър познат, дори приятел. Можеше да се предположи, че преследваните от нас хора щяха да отседнат там.

Налагаше ни се да се движим с най-голяма бързина, защото хората на „генерала“ бяха потеглили от оазиса още предната вечер и имаха един ден преднина. Въпреки това, ако бе възможно, трябваше да ги догоним още в пустинята, понеже после преследването щеше да стане по-трудно. По-нататък имаше трева и храсталаци, следваха дори гори, потоци и реки, които навсякъде предлагаха скривалища и какви ли не удобни случаи на „генерала“ да ни се изплъзне.

Дирята се забелязваше лесно. Водеше на запад, в посока към Стоте дървета, но след още един час изви под прав ъгъл на север. Значи не бяхме сбъркали в предположенията си.

Непрекъснато яздехме в галоп, като само от време на време позволявахме на конете да преминат в по-бавен ход, за да си поотдъхнат. Когато по пладне стана особено горещо, спряхме, дадохме им да пият вода и ги оставихме да си починат един час. После продължихме със същата скорост, докато се стъмни и се видяхме принудени да чакаме. Това ни постави в неизгодно положение спрямо преследваните, които можеха да яздят и през нощта, докато ние бяхме принудени да спрем, понеже вече не различавахме следите им.

Вярно, че ние също можехме да продължим, защото знаехме предполагаемата им цел. Но все пак си оставаше рисковано. Възможно бе поради някаква причина неочаквано да променят посоката си. Ето защо, щом се стъмни съвсем, ние спряхме. Но едва-що беше изгряла луната, когато отново тръгнахме на път. Лъчите на лунния сърп бяха слаби и за други уестмани едва ли щеше да е възможно при толкова оскъдна светлина да следват оставените дири и то в галоп. Ала зрението ни беше достатъчно остро и ако аз понякога можех и да изгубя следите, за Винету това бе напълно изключено. Едва след полунощ отново спряхме, понеже славните ни жребци трябваше да си починат. Пак им дадохме, макар и недостатъчно количество вода. После ги вързахме за забити в земята колчета и се загърнахме в одеялата си да поспим. Щом започна да се развиделява, ние бяхме вече на седлата и след два часа достигнахме мястото, където „генералът“ и хората му бяха лагерували. Спогледахме се с чувство на задоволство, защото в случай че и те бяха потеглили едва рано сутринта, бяхме стопили половиндневната им преднина на два часа.

Казах, че се спогледахме, тъй като почти не разговаряхме. Винету изобщо беше твърде мълчалив, а когато потънеше в мисли, каквито бяха нашите в момента, проговаряше още по-рядко.

Не измина и половин час, откакто оставихме зад гърба си бивака на деветимата конници, и отново се видяхме принудени да спрем, защото на едно място те бяха прекъсвали ездата си, а отпечатъците от копитата ни показаха, че сигурно се бе състояло нещо като съвещание. Несъмнено то е било много бурно, защото ездачите бяха разигравали конете си насам-натам. Това ни накара да предположим, че между тях е избухнал спор. Но защо? Ето какъв въпрос си зададохме. Вероятно заради по-нататъшната посока, в която трябваше да поемат през този ден.

На това предположение ни наведе фактът, че оттук нататък дирята се разделяше, което бе извънредно неприятно. Никоя от двете следи не продължаваше право напред. Едната се отклоняваше надясно, а другата наляво, и то така, че образуваха остър ъгъл.

— Уф! — разочаровано възкликна Винету. — Това е лошо!

— Наистина е лошо — съгласих се аз. — Вероятно тук червенокожите и белите са се разделили. Коя от двете дири е на индианците и коя на белите?

— Да видим!

Той слезе от коня, за да огледа следите.

— Съмнявам се, че ще разберем нещо — обадих се аз и скочих на земята. — Забелязах, че и конете на белите нямат подкови. Следователно едва ли ще е възможно да ги различим от другите.

За съжаление думите ми се потвърдиха. Отпечатъците от конските копита не ни дадоха и най-малката опорна точка за някакъв що-годе сигурен извод. Оставаше ни само да правим мъгляви предположения, които по-скоро можеха да ни навредят, отколкото да ни донесат полза.

— Да проследим донякъде и двете дири — каза Винету. — Може би все пак ще забележим нещо. Нека моят брат се заеме с дясната, а аз ще тръгна наляво.

Така и направихме. Единственото, което успях да постигна, беше, че открих броя на конете. До същия незадоволителен резултат се добра и Винету. Но това не ни помогна да установим дори броя на ездачите, защото между животните имаше и товарни коне. Изправихме се един срещу друг и се спогледахме.

— Уф! — обади се Винету, усмихвайки се въпреки разочарованието, което изпитвахме. — Виждал ли е моят брат Шетърхенд някога да стоя в такова недоумение?

— Не.

— И аз не съм те виждал така. Уф!

— Никога не ни се е случвало съвсем да не знаем какво да мислим и какво да правим!

— Наистина никога! Нека разсъдим! Нима наистина е възможно нито Олд Шетърхенд, нито Винету да не се досети кое решение е правилно?

— Кажи-речи, започвам да се срамувам! И тъй, нека помислим! Най-близкият край на пустинята се намира на север оттук, по посока на Хелмърс Хоум и Мба, вождът на индианците чикасо, знае това. Няма значение дали ще тръгне наляво или надясно и в двата случая ще му е необходимо поне още половин ден, за да излезе от Ляно. Той и това знае. Не ми се вярва да вземе да обикаля толкова много. Или си на друго мнение?

— Не съм.

— Ако се е отделил от белите, значи се е скарал с тях. Макар че си е тръгнал, той знае много добре накъде ще се отправят те. Решил е да ги заблуди относно истинската посока, която смята да избере, отклонявайки се от нея, но твърде скоро след като белите го изгубят из очи, отново ще поеме по нея. Следователно, ако изоставим и двете дири и препуснем право напред, непременно пак ще се натъкнем на неговите следи.

— Уф, прав си!

— Тогава естествено другата диря ще е онази, която трябва да проследим. Тръгнем ли по нея, можем да сме сигурни, че сме по петите на „генерала“. Мисля, че моят брат Винету ще ми даде право.

— Така е, както казваш. Значи няма да следваме, нито едната, нито другата диря.

Метнахме се на конете и продължихме да яздим направо, тъй че скоро изгубихме от очи отклоняващите се вляво и вдясно от нас следи. Струваше ми се, че можех да бъда доста сигурен в правилността на направените от мен изводи, но все пак с напрежение очаквах да разбера дали предположенията ми щяха да се сбъднат. И наистина само след около половин час видяхме дясната диря отново да извива и да се приближава към нас, след което продължаваше на север.

— Уф! — обади се Винету с радостна нотка в гласа. — Значи това е дирята на индианците чикасо, която води към Хелмърс Хоум.

— И следователно ще трябва да потърсим другата, която във всички случаи е оставена от белите.

— Да, нека свърнем наляво към другата диря! Тръгнем ш по нея, повече няма да се заблудим и ще…

Внезапно той замлъкна. Докато говореше, очите му шареха по хоризонта и изглежда, забеляза нещо, защото посегна към кобурите на седлото си, измъкна далекогледа и го насочи на север. Аз също побързах да взема моя далекоглед в ръка и видях няколко коня и неколцина мъже, които бяха насядали на пясъка.

— Кои ли са тези хора? — попитах аз.

— Индианците чикасо — отвърна той.

— Защо не са продължили? Каква ли причина могат да имат да седят на това място?

— Уф! Нас очакват!

— Възможно е! — съгласих се с него. — Мба ми изглежда почтен човек. Едва когато са били на път, е забелязал, че „генералът“ ни е отмъкнал пушките, и е достатъчно прозорлив, за да си каже, че ще преследваме крадеца. Тогава се е разделил с него. Дори и да не го е сторил от честност, го е направил от безпокойство за самия себе си. Трябвало е да предприеме нещо, за да не помислим, че се е споразумял с крадците и дори им е дал закрилата си. Сигурно така стоят нещата.

— Да, така е, да отидем при тях!

Пришпорихме конете в галоп, бързо се приближихме до хората и ги познахме. Наистина беше Мба, само че с двама от индианците си. При себе си имаха два товарни коня. Къде ли бе останал четвъртият чикасо? Щом тримата червенокожи ни разпознаха, те се изправиха на крака, сложиха оръжията си на земята и ни пресрещнаха. Поведението им беше миролюбиво, но въпреки това взех в ръка револвера си. Когато ги достигнахме и рязко спряхме конете си пред тях, Мба ми каза:

— Нека Поразяващата ръка прибере револвера си в пояса, тъй като сме негови приятели. Знаехме, че ще дойде и го очаквахме.

— А-а, значи сте знаели?

— Да. Нима Винету и Поразяващата ръка са воини, които ще позволят ей тъй да им откраднат пушките, без да се опитат да си ги възвърнат?

— Прав си. Кога разбра вождът на чикасо Мба, че са ни обрали?

— Едва днес призори.

— Наистина ли не го знаеше от по-рано?

— Не. Казвам ти истината. Щях ли да ви чакам, ако исках да ви излъжа или ако бях участвал в кражбата?

— Не. Веднага щом те видях, си рекох, че си честен човек. Разказвай.

— На юг от Ляно се натъкнахме на четиримата бледолики и аз им обещах да ги преведа през пустинята. Тогава се срещнахме с вас. Радвах се да се запозная с Олд Шетърхенд, Винету и Олд Шуърхенд и не подозирах, че генералът замисля нещо лошо срещу вас. Яздихме заедно с вас до жилището на Кървавата лисица и се канехме да останем там през цялата нощ, но дойде генералът и ни каза, че трябвало бързо да тръгваме, защото се е скарал с вас. Изпълнихме желанието му, яздихме цяла нощ и цял ден и…

— Без да заподозреш нещо? — прекъснах го аз. — Не те ли обзеха съмнения?

— Още в началото на ездата у мен се появиха известни подозрения, защото отначало генералът пое на запад, а ние изобщо нямахме намерение да пътуваме в тази посока. После през деня забелязах един пакет, който преди това го нямаше. Генералът се отнасяше много внимателно с него. Направи ми също впечатление, че той страшно бързаше. Снощи, когато се разположихме на лагер, успях да наредя нещата така, че пакетът да попадне в ръцете ми. Той веднага го грабна, но успях да забележа, че вътре има пушки.

— Как изглеждаше пакетът?

— Пушките бяха увити в одеяло, което бе здраво вързано с ремъци. Исках да разбера какви са тези пушки, но едва призори бледоликите заспаха тъй дълбоко, че да мога незабелязано да взема и развържа пакета. Щом видях какво съдържа, се изплаших, понеже знаех, че ще ни преследвате.

— Защо не задържа пакета, за да ни го върнеш?

— Защото бяхме четирима червенокожи воини срещу петима бели и вие нямаше да заловите крадеца, тъй като щеше да избяга.

— Хм-м, да, ако ти не му попречеше да избяга!

— Имах друг, по-хубав план.

— Какъв?

— Когато днес изминахме известно разстояние, аз спрях и казах на бледоликите, че съм видял пушките и не искам да продължа с тях, защото несъмнено вие скоро ще се появите.

Тогава те се разгневиха и се стигна до разправия. След като не отстъпих от намерението си, те ме помолиха да им оставя поне един от воините си за водач, понеже не знаели пътя през Ляно. Изпълних желанието им, но казах на моя воин какво да направи. Той ще ви вкара крадците право в ръцете.

— Как ще стане това?

— Продължих само малко по-нататък и после спрях, за да ви изчакам, тъй като искам да ви отведа там, където ще ги заловите.

— Къде е това място?

— Там, на север, където свършва Ляно Естакадо, се намира жилището на един бледолик…

— Което се нарича Хелмърс Хоум — прекъснах го аз.

— Уф! Нима Поразяващата ръка знае това място?

— Известно ни е. Хелмърс е наш приятел.

— Това е добре, защото моят воин ще отведе белите там.

— Но защо не яздят направо, а заобикалят?

— За да стигнем преди тях и да ги заловите без никаква съпротива.

— Чудесно! Виждам, че Мба, вождът на чикасо, е умен воин. Но не ти ли мина през ума, че можем да имаме основание и да не ти се доверим?

— Нима има такива причини?

— Да. Твоят воин може тъй да ни отмъкне крадците, че повече да не ги видим!

— Ако така мислиш, тогава ще ви предадем оръжията си и самите ние ще ви послужим за залог!

— Не е необходимо. Вярваме ви. Но не е ли възможно белите да размислят и да поемат по друг път?

— Не. Моят воин ще им внуши такъв страх пред всяка промяна на определената посока, че сигурно ще го следват до целта.

— Добре! Конете ви много ли са изморени?

— Ще издържат до Хелмърс Хоум дори и да яздим бързо.

— Тогава да не губим време. Ако не се лъжа в сметките си, още следобед ще стигнем дома на Хелмърс. А белите кога ще бъдат там?

— Наредих на водача им така да подхване работата, че да пристигнат в Хелмърс Хоум привечер.

— Постъпил си много съобразително. Но искам да те питам още нещо. Какво щеше да правиш, ако не бяхме дошли?

— Съвсем сигурен бях, че ще дойдете, ако не сега, то по-късно. В такъв случай щях да отида без вас при Хелмърс, щях всичко да му разкажа и да го помоля да ни помогне да отнемем пушките от крадците. После още с пристигането ви щяхме да ви ги дадем. Вярва ли Олд Шетърхенд на думите ми?

— Вярвам ти и искам да те похваля за постъпката ти. Честността ти няма да остане невъзнаградена. А сега да тръгваме. Каквото имаме още да си казваме, можем да го обсъдим и по пътя.

Индианците възседнаха конете си и продължиха заедно с нас. Яздехме по-бавно отпреди, защото те не бяха в състояние да поддържат нашето бързо темпо. Въпреки това малко след пладне забелязахме тук-там някои признаци, че скоро щяхме да оставим Ляно зад гърба си. Докато над вътрешността на пустинята из въздуха се реят само пернати хищници, сега видяхме да прелитат и птици, хранещи се със зърна, тук-там растеше по някоя самотна салвия^[3], за чието съществуване е нужна само нощната роса. После от пясъка взеха да надничат отделни тревички, които постепенно се сливаха в зелени петна, а те пък по-късно образуваха обширни морави. След това се появиха ниски и по-високи храсти, дори и дървета, а когато зърнахме пред себе си и първата царевична нива, пустинята Ляно бе останала вече зад нас.

Хелмърс Хоум бе посещаван по-често от другите поселища в Дивия запад. Обикновено хората, които се канеха да навлязат в Ляно Естакадо или пък излизаха от нея, се отбиваха тук, за да си отпочинат. Ето защо Хелмърс винаги бе добре запасен с всичко необходимо за уестмана или пътника. Той не беше само фермер, а покрай това играеше и ролята на търговец и ханджия. Неведнъж бях пил при него чаша бира, приготвена по немска рецепта.

Достигнахме тесен поток и той ни отведе при къщата, покрай която течеше. Тя бе издигната от камък, тъй като тук действително имаше камъни въпреки близостта на пясъчната пустиня, и се състоеше от един-единствен етаж. Под сенчестите дървета пред вратата бяха поставени няколко маси и пейки. Зад сградата се намираше оборът, оградено място за добитъка и стопанските постройки. Когато свихме край ъгъла, забелязахме на прага някакъв негър. Щом ни видя, за миг той се стъписа, но после подскочи от радост и с гръмовит глас изрева в отворената врата:

— Масса Хелмърс излязат, веднага бързо, веднага! Масса Винету и масса Шетърхенд сме тук!

После с огромни скокове той се втурна към нас, сграбчи ме за ръката и крака и от радост едва не ме събори от коня.

— По-полека, по-полека, добри ми Херкулес! — казах му аз. — Чувам, че мистър Хелмърс си е у дома, така ли?

— Масса сме тук, а също и мисус — отвърна той. — Ето вече двама тичат насам.

Да, на прага се появи Хелмърс, а зад него със сияещи от радост очи се показа и жена му. Двамата съпрузи се обичаха извънредно много. Тя се казваше Барбара, но обикновено той я наричаше „моята мила Барбара“.

Каква радост предизвика пристигането ни! Стискането на ръце нямаше край, а човешките гласове ехтяха далеч навън, тъй като всички останали обитатели на Хелмърс Хоум — и мъже и жени — се стекоха да ни поздравят. Ето защо ги предупредих:

— По-тихо, джентс! Засега присъствието ни трябва да остане в тайна.

— В тайна? Защо? — попита Хелмърс.

— Защото тук се каним да заловим няколко негодници, които не бива да надушат, че сме пристигнали. Мистър Хелмърс, надявам се, че ще ни помогнеш.

— Това се разбира от само себе си. Тук където започва дивата Ляно, преди всичко имам задължението да държа далеч от дома си подобна паплач. Какви са тези хора, мистър Шетърхенд?

— Вътре ще ти кажа. Трябва да влезем в стаята, за да не ни видят. Нека Херкулес отведе конете ни в обора и им даде преди всичко вода, а после порядъчна порция фураж. След това да затвори вратата на обора, защото и конете ни не бива да бъдат забелязани.

— Сър, караш ме да ставам любопитен, извънредно любопитен! Но какво виждам? Не носиш ли пушките си?

— Точно там е работата! Откраднаха ни ги и крадците ще дойдат тук.

— Гръм и мълния! Та това е…

— Моля те недей тук! Вътре можем да разговаряме по-добре.

— Да, влизайте! А ти, скъпа моя Барбара, тичай бързо в кухнята и поднеси всичко, каквото имаш. Чуваш ли, всичко, тъй че масите да се огънат!

Набързо обясних на хората му как трябва да се държат и влязохме в стаята. Майка Барбара направи всичко каквото бе по силите й, за да се „огънат масите“ и докато ядяхме и пиехме, разказах на Хелмърс какво се беше случило. Веднага щом свърших, той скочи на крака и излезе навън. Когато се завърна, ни обясни причината за поведението си:

— Незабавно изпратих най-свестния си ратай да се поогледа за негодниците. Нека ги наблюдава. Може да им хрумне да офейкат в друга посока.

Той обичаше Блъди Фокс като собствен син и страшно се зарадва, че злодейските кроежи на команчите бяха осуетени толкова успешно. За да не се бавим, първо съобщих на Хелмърс случилото се възможно най-сбито и едва тогава си позволих да му разкажа и подробностите. Разбира се, и тримата чикасо седяха при нас. Бяхме се настанили така, че да не могат да ни видят отвън, дори и ако някой застанеше пред малкото полуотворено плъзгащо се прозорче.

Все още не бях свършил разказа си, когато доловихме конски тропот. Чухме как отвън шестима ездачи скочиха от седлата. Бяха очакваните от нас хора. Хелмърс излезе от стаята.

— Good day, сър! — поздрави го „генералът“. — Имате ли вече някакви гости?

— Гости ли? — рече в отговор Хелмърс. — Откъде ли ще се вземат гости в тази пустош?

— Well! Дай на конете ни вода и фураж, а на нас някаква питателна храна и едно порядъчно голямо шише Огнена вода.

— Всичко ще получиш, сър. Ще останете ли днес тук?

— Защо ме питаш?

— Не ми се сърди заради този въпрос! Трябва да знам дали оставате, защото като ханджия имам задължението да се подготвя.

— Аха! Ще хапнем, ще пийнем и после продължаваме!

— По това време? Скоро ще настъпи нощта!

— Това ни е безразлично.

— От Естакадо ли идваш, сър?

— Не разпитвай толкоз много, а прави каквото ти заповядах!

— Слушай, ама ти, изглежда, си някой страшно знатен господин! Но в собственото си имение навярно имам правото да задавам въпроси! А да ми се заповядва? За пръв път чувам подобно нещо!

— Сега ще го чуеш, защото съм генерал, сър, да, генерал! Сражавал съм се при Бул Рън, при форт Хатерас, при Харпърс Фери, Гетисбърг и в още много други битки, в които винаги съм излизал победител!

— Good luck! Тогава наистина ще трябва да побързам да изпълня заповедите ти! Веднага ще бъдете обслужени и то тъй, както се полага на господа като вас!

Двусмислените му думи не им направиха впечатление. Те се настаниха на една от масите, без да подозират какъв вид „обслужване“ ги очакваше. Хелмърс отново влезе при нас и тихо ни каза:

— Хайде, мешърс, елате! Ще ви изведа през задната врата. Пушките ви, завити в пакет, лежат върху масата. Незабавно ще им вземем карабините. Това трябва де е първата ни работа, за да не могат да окажат съпротива.

— Не е необходимо, мистър Хелмърс — отвърнах му аз, — те няма да посмеят да посегнат към тях.

Последвахме го през кухнята и се озовахме зад къщата, където хората му стояха вече въоръжени и готови за нападение. След това той се върна обратно през къщата и излезе при шестимата. Ясно чувахме разговора им, защото масата, на която седяха, не беше кой знае колко отдалечена от нас.

— Защо идваш с празни ръце? — попита „генералът“. — Къде остана брендито? И кой ще се погрижи за конете ни?

— Търпение, мешърс! За всичко съм се погрижил.

— Но както изглежда нищо не правиш!

— И не е необходимо, нали моите хора са за това.

— Не можем да чакаме! — намеси се гневно Олд Уобъл. — Свикнали сме бързо да ни обслужват!

— Не се безпокойте, сър! Ще бъдете бързо обслужени, по-бързо, отколкото ви се вярва. Мога ли да знам накъде ще се отправите оттук?

— Това засяга ли те?

— Всъщност не.

— Тогава не питай! Човек не бива да се интересува за нещо, което не го засяга. Това е ясно.

— Не питам от любопитство, а защото искам да ви предупредя да се пазите.

— От какво?

— От няколкото бели негодници, които се скитат нейде наоколо.

— Негодници ли? Що за типове са тези хора?

— Мерзавци, които особено обичат да отмъкват чужди пушки.

— Как… какво?

— Да. Крадци на пушки!

— Но това е… това е… странно!

— Така е! Само преди два дена са извършили такава кражба.

— Преди два дена? Къде?

— В Ляно. Там са отмъкнали трите най-прочути пушки на Дивия запад.

Измъкнах револвера си, понеже мигът за нашето изненадващо нападение бе настъпил. Винету също запъна спусъка на своя револвер. Не виждахме негодниците, но вероятно в този момент те не се чувстваха особено добре, защото гласът на „генерала“ прозвуча твърде сподавено:

— Какви са били тези пушки?

— Сребърната карабина на Винету, карабината „Хенри“ и мечкоубиецът на Поразяващата ръка.

— По дяволите! Истина ли е?

— Чиста истина!

— Откъде го знаеш?

— Направо от потърпевшите.

— Значи… от… Винету?

— Йес.

— И от… Пора… Поразяващата… ръка?

— Йес.

— Тогава сигурно си… сигурно си разговарял… с тези двама мъже!

Бързо свихме край ъгъла, после още три скока и се изправихме пред тях. В същия миг към нас се присъединиха и хората на Хелмърс.

— Разбира се, че мистър Хелмърс разговаря с нас! — рекох аз. — Не мърдайте! Всички оръжия са насочени към вас. При най-малкото ваше движение, ще загърмят!

Неописуема бе уплахата им. Втренчили широко отворените си очи в нас, те ни гледаха, сякаш бяхме привидения, и не смееха да се помръднат.

— Херкулес, нали ти казах да вземеш въжета или ремъци. Носиш ли ги? — попитах негъра.

— Тук са ремъци, колкот щеш — отвърна той. — Ето са в ръцете ми.

— Вържи тези типове!

— Какво? Да ни върже? — извика Дъглас. — Да върже един генерал, генерал, който в безбройни битки…

— Мълчи! — прекъснах го. — Ти ще си първият, когото ще вържем и, окажеш ли съпротива, ще те застрелям на място!

След тези думи той не посмя да се възпротиви. Вързаха го, а след него и другите. Обърнах се към Олд Уобъл:

— Чудесна компания си си избрал! Всъщност изобщо не би трябвало да разговарям с теб, но все пак този път ще превъзмогна чувствата си, за да те попитам: ти участва ли в кражбата?

— Не — отвърна той, отправяйки към мен поглед, в който горяха гняв и омраза.

— Ти не влиза ли в къщата при отмъкването на пушките?

— Не.

— Истина ли е? — попитах „генерала“.

— Нищо няма да ти отговоря! — заяви ми той. — Та кой може да дръзне тук да разпитва един генерал?

— Well, тогава засега с теб няма какво да си кажем повече. Изобщо няма да те разпитваме, защото вината ти е доказана. Остава ни само да ти определим наказанието.

— Наказание ли? Посмей само да посегнеш на мен! Страшно ще си отмъстя, тъй страшно, че…

Не го чух повече какво каза, понеже направих знак на Винету, Хелмърс и индианския вожд да ме последват. Отидохме зад къщата, за да обсъдим какво да бъде наказанието на крадеца. Бързо се споразумяхме и се върнахме при пленниците, пазени междувременно от хората на Хелмърс и червенокожите. Нито Винету, нито аз искахме да имаме нещо общо с изпълнението на присъдата. Предоставихме всичко на собственика на Хелмърс Хоум. Той им обяви решението ни с думите:

— Тъй като сте заловени на моя земя, в моя дом, аз ще ви кажа, каква участ ви отредихме. Всички ще останете тук до утре сутринта. След това ще бъдете отведени до границата на моята ферма. Който от вас отново се мерне насам, ще бъде застрелян. Благородният джентълмен, който се представя за „генерал“, е крадец. Законите на Дивия запад наказват подобна кражба със смърт. Но ние ще проявим милосърдие и ще превърнем това наказание в петдесет удара, защото ни се струва, че…

— Удари ли? — изкрещя Дъглас. — Аз ще…

— Нищо няма да направиш, подлецо! — сряза го с гръмовен глас Хелмърс така, че „генералът“ млъкна. — Именно защото се пишеш офицер, ще бъдеш бит! И тъй като с изключение на вас тук има само джентълмени, никой от които няма да пожелае да се заеме с тази работа, ти ще получиш петдесетте удара от Олд Уобъл.

— Аз… аз… отказвам да се подчиня! — едва процеди през зъби старият някогашен „King of the cowboys“

— Ще се подчиниш, приятелче, защото така решихме. Откажеш ли да удряш по моя команда, или ако не удряш с всичка сила, самият ти ще отнесеш първо петдесет удара, а после и куршум в главата. Не се шегувам, да го знаеш!

— Тоя ли, тоя ли ще ме удря? — извика Дъглас. — Та нали и самият той беше с мен. Представа си нямах от разположението на къщата. Той ме въведе вътре в нея.

Колкото и да ми беше жал за Олд Уобъл, не се усъмних, че „генералът“ казваше истината. Значи такава бе благодарността му за съчувствието и симпатията, които бях изпитвал към него, за многократно проявявалото снизхождение. От гняв и недостойна жажда за мъст той се бе превърнал в крадец. Въпреки това Хелмърс отсече:

— Това не ни засяга повече. Да го беше казал преди, но ти не искаше да бъдеш разпитван. Сега е твърде късно! Ще добавя само, че ние не желаем да си имаме никаква работа с останалите. И тъй, на тях няма да им се случи нищо лошо, освен че ще бъдат задържани тук, докато се развидели. Настъпи ли денят, ще можем да се убедим дали действително ще се отдалечат от фермата ми. Услугите, направени ви от индианците чикасо, ще им бъдат заплатени с вещи, каквито се намерят у вас. А сега вържете достопочтения „генерал“ ей тук на този дъб, развържете ръцете на Олд Уобъл, за да може да нанесе ударите и отрежете отсреща ей от онези храсталаци няколко хубави лескови пръчки. Гледайте да са по-дебели, но същевременно и жилави! „Генералът“ ще получи полагаемите му се ордени, само че няма да са отпред на гърдите!

Отдалечих се с Винету, за да не бъда свидетел на изпълнението на присъдата. Не е за всеки човек работа да гледа как пребиват от бой едно подобие на Бога. За съжаление има хора, за които дори и такова наказание остава без каквото и да било въздействие и ако в момента знаех онова, което научих по-късно, даже и сто удара щяха да ми се видят твърде малко за този безсъвестен и безбожен мерзавец. След като се върнахме, ни казаха, че отначало Олд Уобъл се опъвал да се подчини, но после пред дулото на застрашително насочения към него револвер започнал здравата да удря. Накрая негодниците бяха затворени заедно в едно помещение, откъдето сигурно нямаше да могат да избягат.

Когато на следващото утро ги изведоха от затвора им, лицата на „генерала“ и Олд Уобъл бяха целите в кръв. Въпреки ремъците те бяха успели да се сбият. Дъглас бе изпаднал в неописуема ярост, че Стария се бе оставил да го принудят да му нанесе определените петдесет удара. След като го развързахме, той понечи да се нахвърли върху него, а когато му попречихме, изкрещя на Олд Уобъл:

— Пази се от мен, гад такава! Срещна ли те, ще ми заплатиш тези удари с живота си! Заклевам ти се с всички възможни клетви!

Това беше много сериозна заплаха. Олд Уобъл добре разбираше положението си и помоли Хелмърс да го пусне да тръгне преди „генерала“. Той се побоя да отправи молбата си към мен или към Винету. Ние се държахме настрани от него. Фермерът я удовлетвори. Негърът Херкулес го изпроводи донякъде и едва след като измина около час, Дъглас заедно с неговите трима бели спътници бе отведен извън границите на Хелмърс Хоум. Не е необходимо да казвам как се сбогува с нас. Буквално ни заля със заплахи и проклятия. Гневът му не знаеше граници особено заради това, че им отнехме всички оръжия и муниции и ги дадохме на индианците като възнаграждение. Що се отнася до Винету и мен, ние можехме да бъдем много доволни от изхода на това преследване. Бяхме си възвърнали пушките, които се намираха в предишното си добро състояние.

После, докато седяхме предобед на една от масите пред къщата и си разказвахме преживелиците, Хелмърс внезапно стана от мястото си и се приближи до дървото, където предишния ден бяхме вързали „генерала“, вдигна нещо от земята и каза:

— Видях, че нещо блести. Това е златен пръстен, както изглежда, венчална халка. Я го поразгледайте!

Пръстенът мина от ръка на ръка. Да, наистина беше венчална халка, а от вътрешната й страна видяхме гравирани две букви и някаква дата.

— Как ли е попаднал тук този пръстен? — попита Барбара, жената на Хелмърс. — Кой ли го е изгубил?

— „Генералът“ — отвърна фермерът. — Ръцете му бяха здраво вързани и при болката от ударите така се е гърчил, че пръстенът се е изхлузил. Не може да е станало другояче.

Съгласихме се с него и изказахме мнение, че може да задържи пръстена като спомен за вчерашното наказание. Но той го сложи върху дланта ми и рече:

— Какво ще правя с него? Не е моя собственост. Рядко напускам това място и навярно няма да се срещна с „генерала“. А ти, мистър Шетърхенд, имаш възможност пак да се видиш с него. Прибери го.

Нямах основание да му откажа и сложих халката на пръста си. Там тя бе на по-сигурно място, отколкото в джоба ми. Преди това внимателно я огледах и прочетох: „Е. Б. 5. VIII. 1842“ В момента не можех и да подозирам, колко важен щеше да се окаже по-късно този пръстен и за мен и за Сигурната ръка.

Бележки

[1] (англ.) — Добър ден, момчета! Б. пр. ↑

[2] (англ.) — Кървавите поля, тоест Дивия запад. Б. пр. ↑

[3] Градински чай (Salvia officinalis). Б. пр. ↑

Край

Читателите на „Олд Шуърхенд I“ са прочели и:

Завещанието на инката 5,6

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Край Бизоновото езеро 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Бурът ван хет Рур 5,3

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
СИЮИ: Крюгер Бей 5,9

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
СИЮИ: Сатана и Юда 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Черния мустанг 5,2

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: През пустинята 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: През дивия Кюрдистан 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: От Багдад до Стамбул 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: През страната на скипетарите 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: Жълтоликия 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Капитан Кайман 5,3

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Съкровището в Сребърното езеро 5,6

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
БС: Горски призрак 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Коледа 5,2

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
В: Винету II 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
В: Наследниците на Винету 5,5

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Краля на петрола 5,3

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ВЦНСЛ: То-кай-хун 5,2

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Синът на ловеца на мечки 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ОШ: Олд Шуърхенд II 5,5

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Керванът на робите 5,1

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ВСНМ: Ловци на хора 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ВСНМ: Махди 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ЕС: Край Рио де ла Плата 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ЕС: През Кордилерите 5,5

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Призрака на Ляно Естакадо 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: Из дебрите на Балкана 5,6

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
В: Винету I 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
В: Винету III 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

Карл Май
Олд Шуърхенд I (4)

Олд Шуърхенд I

4. глава
„Генералът“

Завещанието на инката 5,6

Край Бизоновото езеро 5,8

Бурът ван хет Рур 5,3

СИЮИ: Крюгер Бей 5,9

СИЮИ: Сатана и Юда 5,8

Черния мустанг 5,2

ПВО: През пустинята 5,8

ПВО: През дивия Кюрдистан 5,7

ПВО: От Багдад до Стамбул 5,7

ПВО: През страната на скипетарите 5,7

ПВО: Жълтоликия 5,8

Капитан Кайман 5,3

Съкровището в Сребърното езеро 5,6

БС: Горски призрак 5,4

Коледа 5,2

В: Винету II 5,7

В: Наследниците на Винету 5,5

Краля на петрола 5,3

ВЦНСЛ: То-кай-хун 5,2

Синът на ловеца на мечки 5,4

ОШ: Олд Шуърхенд II 5,5

Керванът на робите 5,1

ВСНМ: Ловци на хора 5,4

ВСНМ: Махди 5,4

ЕС: Край Рио де ла Плата 5,4

ЕС: През Кордилерите 5,5

Призрака на Ляно Естакадо 5,4

ПВО: Из дебрите на Балкана 5,6

В: Винету I 5,8

В: Винету III 5,8

Карл Май Олд Шуърхенд I (4)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

4. глава„Генералът“

СИЮИ: Крюгер Бей 5,9

СИЮИ: Сатана и Юда 5,8

ПВО: През пустинята 5,8

ПВО: През дивия Кюрдистан 5,7

ПВО: От Багдад до Стамбул 5,7

ПВО: През страната на скипетарите 5,7

ПВО: Жълтоликия 5,8

БС: Горски призрак 5,4

В: Винету II 5,7

В: Наследниците на Винету 5,5

ВЦНСЛ: То-кай-хун 5,2

ОШ: Олд Шуърхенд II 5,5

ВСНМ: Ловци на хора 5,4

ВСНМ: Махди 5,4

ЕС: Край Рио де ла Плата 5,4

ЕС: През Кордилерите 5,5

ПВО: Из дебрите на Балкана 5,6

В: Винету I 5,8

В: Винету III 5,8

Карл Май
Олд Шуърхенд I (4)

4. глава
„Генералът“