Софокъл
Едип в Колон (13)

Екзод

 

ВЕСТИТЕЛЯТ

Съграждани, най-краткото известие

ви нося аз: Едип е между мъртвите.

Но за смъртта му и за чудесата й

такава кратка реч е недостатъчна.

 

ХОР

Какво? Умрял, нещастникът?

 

ВЕСТИТЕЛЯТ

                                                Остави той

живота си, натегнал от годините.

 

ХОР

Как? Леко, с божа помощ, без страдания?

 

ВЕСТИТЕЛЯТ

Та именно това е за учудване.

Как тръгна той нататък, вие знаете,

вий бяхте тука — никой го не водеше;

не, той вървеше в пътя сам пред всички ни.

Когато приближи до оня стръмен праг,

издигнат върху медни стълби, спря се той

посред един от скръстените пътища,

до празния кратер^[50], където договор

Тезей и Пиритой навеки сключиха.

Той седна между него и торикската

скала и между каменната гробница

и крушата. След туй съблече своите

нечисти дрехи. Викна дъщерите си.

Поиска изворна вода за миене

и за преливка.^[51] Двете в миг забързаха

към хълма на Деметра, плодоносната.

Изпълниха заръката си бащина,

измиха го, след туй го преоблякоха

по обичая. А когато радостен

видя, че вече всичко е изпълнено,

в миг Зевс Подземен гръмна и девойките

се вцепениха, щом го чуха. Паднаха

в нозете на баща си с плач. Не спираха

отчаяните удари в гърдите им

и воплите. А той, щом чу горчивите

ридания, прегърна дъщерите си

и каза: „Отсега, деца, вий нямате

баща. Загина всичко мое. Свърши се

и тежката ви грижа да ме храните.

Аз зная, трудно бе, деца. Но болките

с една-едничка дума ще забравите:

от никого не сте били обичани

със любовта, с която ви обичаше

баща ви, без когото ще живеете

от днес.“ Така, прегърнати, и тримата

ридаеха. Когато плачовете им

най-после спряха, стоновете секнаха

и стана тихо, изведнъж — повика го

глас някакъв и ние се уплашихме

така, че в миг настръхнаха косите ни.

Глас божи го зовеше и повтаряше:

„Едипе, хей, Едипе, хей, защо стоиш?

Защо не тръгваш? Много се забавихме!“

А щом разбра, че го зове безсмъртният,

повика цар Тезея той при себе си

и каза: „О, приятелю, подай ръка

на моите деца във знак на преданост!

И вий, деца — на него! Закълни ми се,

че няма да ги предадеш, че винаги

ще вършиш туй, което е за тях добро!“

Закле се той със благородна сдържаност,

че ще изпълни волята на госта си.

Веднага подир клетвата с несигурни

ръце Едип прегърна дъщерите си

и рече: „Смело трябва да си идете

от тез места, деца. Непозволеното

не искайте да гледате и слушате.

Вървете си по-бързо! Да остане с мен

единствен цар Тезей — да види края ми!“

Такива думи чухме ние всички там

да казва. С много сълзи, с много стонове

потеглихме с девойките. Отминахме.

Когато подир малко се обърнахме,

не го видяхме, никъде го нямаше.

Сам царят бе закрил с ръка очите си,

като че ли бе зърнал образ някакъв —

ужасен и непоносим за погледа.

Не мина много след това, и виждаме —

Земята моли той, а едновременно,

във същата молитва, и небесния

Олимп. А от какво умря, не би могъл,

освен Тезей, да ви разкаже никой друг.

Не го отнесе огнената мълния

на бога^[52], нито морска буря, гръмнала

във онзи миг, а бог — водач на мъртвите,

изпратен от небето или мрачните

недра на долната земя, разтворена

приятелски. Отиде си без стонове,

без болки — просто чудо! — като никой друг!

Но ако ви се струвам не на себе си,

не ще се спра да убеждавам никого.

 

ХОР

Ами децата с техните придружници?

 

ВЕСТИТЕЛЯТ

Не са далече. Чуйте, плачовете им

показват, че насам са се отправили.

Комос

Първа строфа

 

АНТИГОНА

Горко ни! Вечно двете ние,

        бедни деца, прокълнатата бащина,

        влята в самите нас, кръв ще оплакваме!

        Двете от нея претеглихме ние безбройни страдания,

        ала сега ще ви кажа най-странното,

което преживяхме.

 

ХОР

Какво е то?

 

АНТИГОНА

Сетете се, приятели.

 

ХОР

Умря ли?

 

АНТИГОНА

        Но всеки би желал за себе си

        тъй да умре.

        Нито Арей,

        нито морето го погълна,

        а невидимите бездни

със чудна смърт го взеха и отнесоха.

Горко ни! Смъртоносна нощ

покрива нашите очи!

И как сега, скитайки

        в чужди край, по морски бездни, своя скръбен залък хляб

ще можем да намираме ний?

 

ИСМЕНА

        Ах, не знам! Да беше взел кръвожадният ад

и мене, клетата, сега със моя стар баща!

Не е живот животът ми от днес!

 

ХОР

        Чуйте, отлични дъщери!

        Трябва да понасяме твърдо божията воля.

        Не плачете тъй! Животът ви

не бе така окаян!

 

Първа антистрофа

 

АНТИГОНА

Да, има сладост и в бедите.

        Сладко за мен е било и горчивото —

        знаех, че татко подкрепям с ръцете си.

        Татко любими, когото земята обгърна във мрака си,

        вечно обичан ще бъдеш от двете ни —

от мен и от Исмена.

 

ХОР

Постигна…

 

АНТИГОНА

                … туй, което сам желаеше.

 

ХОР

Какво?

 

АНТИГОНА

        Умря в земята на приятели,

        както жела.

        В сянка лежи

        в земните пазви навеки

        и остави скръб и сълзи.

Очите ми изпълват сълзи, плача аз

за тебе, татко. И не знам

как бих смирила тая скръб —

скръбта по тебе, — клета аз!

        Искаше да свърши във земята на приятели,

но сам, без моите грижи, умря.

 

ИСМЕНА

        Бедна аз! Каква съдба очаква мен

и тебе, мила сестро, днес? Ах, как осиротяхме!

 

ХОР

        Щом щастливо завърши той

        своя живот, приятелки, спрете

        своите жалби! От нещастия

не е предпазен никой.

 

Втора строфа

 

АНТИГОНА

Сестрице, да се върнем там!

 

ИСМЕНА

                                                Защо?

 

АНТИГОНА

Желая силно…

 

ИСМЕНА

                        Какво?

 

АНТИГОНА

Да видя подземния му дом.

 

ИСМЕНА

        Чий?

 

АНТИГОНА

        На татко — бедна аз!

 

ИСМЕНА

Възможно ли е туй? Нима

не виждаш…

 

АНТИГОНА

                Но защо ме укоряваш?

 

ИСМЕНА

И друго има още — че…

 

АНТИГОНА

                                        Какво е то?

 

ИСМЕНА

… падна сам и непогребан.

 

АНТИГОНА

Отведи ме там и — убий ме!

 

ИСМЕНА

        Как ще влача аз, нещастна,

        в самота и без закрила

живота си злочест?

 

Втора антистрофа

 

ХОР

Не се плашете, мили!

 

АНТИГОНА

                                Де да бягам?

 

ХОР

Избяга вече…

 

АНТИГОНА

                Кой?

 

ХОР

Бедата над вашите глави.

 

АНТИГОНА

Аз мисля…

 

ХОР

                За какво сега?

 

АНТИГОНА

        Как ще се върнем у дома —

не зная.

 

ХОР

        За това недей се грижи.

 

АНТИГОНА

Какви тегла!

 

ХОР

                Те и преди ви мъчеха.

 

АНТИГОНА

        Тежко бе, но днес е по-зле.

 

ХОР

        Паднахте в океан от скърби.

 

АНТИГОНА

        Да, да.

 

ХОР

                Ти имаш право.

 

АНТИГОНА

        Накъде да идем, Зевсе?

О, към каква надежда

сега ме тласка богът?

 

ТЕЗЕЙ

Не плачете, деца — че ония, които

благодарност пробожда до гроба, не бива

да оплакваме. Грях е плачът ни.

 

АНТИГОНА

Тезее, в нозете ти падаме ние!

 

ТЕЗЕЙ

Каква е молбата ви, скъпи деца?

 

АНТИГОНА

Ние искаме гроба

на татко да видим със своите очи!

 

ТЕЗЕЙ

Не бива това.

 

АНТИГОНА

Как, царю, атински владетелю, как?

 

ТЕЗЕЙ

Деца, той самият пред мен забрани

човек да пристъпва към тези места

или да мълви за свещения гроб,

във който прахът му навек ще лежи.

И каза, че спазвам ли всичко това,

щастлива навек ще е мойта страна.

И богът, и Клетвата Зевсова чу,

когато за всичко се вричах.

 

АНТИГОНА

Добре, щом баща ни е сам пожелал

това, нека бъде така. А пък нас

във древната Тива прати, та дано

препречим пътя за близката смърт

на нашите братя!

 

ТЕЗЕЙ

И това ще извърша, и всичко, деца,

ще направя, което за вас е добро

и угодно за оня, когото прибра

пръстта. Аз не бива да спирам.

 

ХОР

Но хайде, девойки, спрете сълзите си,

стига сте плакали!

Той всичко това ще изпълни!