Ан Фортие
Жулиета (31)

X.

„О, аз ще те положа в дивна крипта!

Каква ти крипта! Във прозирен купол,

защото Жулиета спи под него.

И нейното присъствие излъчва

сияния такива, че превръща

и гроба мрачен в празничен чертог!“

— Мили боже! — извика Джанис. — Това е масов гроб!

Тя отскочи назад и притисна ръкава на блузата си към носа си.

— Чумата! Микробите! Всички ще умрем!

Паниката й уплаши и бандитите. Умберто се опита да ни успокои със строг тон. Единственият, който не изглеждаше уплашен от откритието, бе монах Лоренцо. Той просто сведе глава и промърмори нещо, което звучеше като поетична смесица от италиански и латински.

— Черната смърт пази вратата на девицата — преведе Умберто, като изгледа Джанис и мен. — Това говори ли ви нещо?

— Вратата, за която споменава мама — отвърнах — сигурно е вратата към старата крипта на катедралата, която никога не е била открита. От чумата през 1348 година криптата просто престанала да съществува. Според мама има връзка между „заразна епидемия“, „запечатани врати“ и „древен трезор“.

— Значи тук е имало врата — отсъди Умберто и се огледа наоколо. — Може да са били дори няколко. Може това да е било преддверието на криптата, но са го превърнали в гроб за чумавите. Чудесно! Това означава, че сме на прав път.

Скоро всички се заеха да оглеждат стените на пещерата и да търсят следи от запечатани врати. Накрая един от цветарите от Погибонси намери първата. Виждаше се само върхът на сводест отвор в стената, но това бе достатъчно да покаже на мъжете къде да копаят.

След двайсет минути се откри горната част на вратата и видяхме, че е зазидана с кафяви тухли и парчета мрамор. Който и да го беше направил през ужасната 1348 година, очевидно не се е интересувал от строителни материали.

Бандитите извадиха бормашините и започнаха да пробиват тухлите, а Джанис и аз се скрихме зад монах Лоренцо. Скоро цялата пещера вибрираше, а от тавана се сипеше гъст прах. Впечатлих се от спокойствието на монах Лоренцо. Изглеждаше като човек, който знае, че каквито и ужаси да го очакват в ръцете на враговете му, справедливостта ще възтържествува.

Масивната тухлена стена, разделяща масовия гроб от онова, което се криеше отвъд, бързо беше разбита. Още преди прахта да слегне, Умберто се втурна напред и насочи лъча на фенера си през големия отвор.

Чухме го ясно как подсвирква — сигурен знак на учудването му.

— Криптата! — прошепна монах Лоренцо и се прекръсти. — Съществува!

Откак пристигнах в Сиена, директор Росини ми разказа безброй истории за скривалищата на ранните християни в подземията на Сиена. Представях си, че криптата е нещо подобно на тайните пещери край бреговете на мистичната подземна река; нещо като клаустрофобично място с нисък таван, редици със саркофази и зловещи латински надписи по стените.

В действителност това беше зашеметяващо красиво помещение с пъстри стенописи и синьо небе, обсипано със звезди, изрисувани на сводестия таван. Хванали ръцете на монах Лоренцо, внимателно си проправяхме път през купчините тухли до вратата. Чувствахме се като оцелели от въздушно нападение, които се чудят дали това е началото или краят на света.

Огледах се наоколо, но не видях зловещи саркофази, а само укрепващи колони и каменни плочи покрай стените, които навремето сигурно са били красиви олтари. По стените имаше и високи отвори; покриваха ги железни решетки със златни орнаменти, а това ме наведе на мисълта, че страничните параклиси са като онези, които бях видяла в селското гробище, когато посетих гробницата на семейство Толомей с братовчеда Пепо.

Обърнах се към Джанис и забелязах как се мръщи и разглежда отломките по пода. Тя вдигна очи, а аз проследих погледа й. Тук и там части от тавана се бяха сринали, а няколко от колоните изглеждаха зловещо наклонени под тежестта на модерния свят.

— Дотук добре — отбеляза Умберто, като застана до нас. — Но къде е статуята?

— Обзалагам се, че е в един от страничните параклиси — отговорих, като посочих покритите с железни решетки отвори. — Но… вероятно не искаме да вдигаме много шум.

— Защо? — попита Умберто. — Страхуваш се да не събудиш някого ли?

— Цялото това място… — огледах се наоколо, — просто може да се срине всеки момент.

— Е — небрежно отвърна Умберто, като се отдалечи от нас, — ще трябва да почака още малко.

Бандитите започнаха да обикалят страничните параклиси, като спираха за кратко да насочат лъчите на фенерите си към това, което се криеше зад железните решетки. Джанис и аз се спогледахме нервно. Ако гробът на Ромео и Жулиета не бе тук, престъпниците със сигурност нямаше да проявят благородство към нас. Но какво можехме да направим? Хвърлихме поглед към дупката във вратата зад нас. И двете знаехме, че дори да можехме да се промъкнем обратно в помещението с масовия гроб, никога нямаше да успеем да се изкачим през дупката, откъдето бандитите ни бяха свалили. Освен това, макар Джанис винаги да бе твърдяла, че в рационалния егоизъм няма нищо лошо, как можехме да оставим монах Лоренцо зад себе си? А дори и Умберто. Все пак, той беше баща ни.

След като фалшивите музиканти огледаха всички странични параклиси без да открият търсеното, раздразнението им избухна изведнъж. Започнаха да блъскат Умберто и нямахме нужда от речник, за да разберем какво му казваха.

— Олеле боже — процеди Джанис през зъби. — Започва се.

Застанал търпеливо до нас, монах Лоренцо наблюдаваше суматохата развеселено. Това са мъжете, които го бяха овързали и метнали през дупка към центъра на земята… възмездието им вече ги бе застигнало.

— Монах Лоренцо! — каза Джанис, като сграбчи ръкава на монаха. — Моля те, помогни ни! Знаеш ли къде е статуята? Моля те!

Макар да не разбираше думите й, старецът долови смисъла им, кимна и й отговори с поредния стих.

— Хей! — извика Джанис и замаха на престъпниците. — Монах Лоренцо знае къде е!

Бандитите изслушаха монаха, пуснаха Умберто и отново заоглеждаха стените.

— Какво беше това? — обърна се Джанис към Умберто. — Нещо за статуята ли?

— И той сложи дракон да пази очите им — отговори Умберто, като оправи вратовръзката и косата си. — Да се надяваме, че драконът е тук, а не някъде другаде.

— Странното е — казах, като огледах криптата, — че ей там има пет странични параклиса на еднакви разстояния, а тук има само четири. Вижте. Средният липсва. На негово място има само стена.

— Не е само стена — възрази Джанис, като пристъпи натам. — А стена с голяма… червена… летяща змия.

Спряхме пред нея и монах Лоренцо отново се прекръсти.

— Дяволът!

— Прилича ми на дракон — казах. — Знаете ли какво си мисля? Вярвам, че гробът е зад тази стена. Вижте… — Посочих дълга пукнатина в стенописа, която издаваше формата на рамка на врата под мазилката. — Това очевидно е било страничен параклис, също като другите. Обзалагам се, че на Салимбени му е писнало да изпраща тук стражи непрекъснато и просто е зазидал вратата. Звучи логично.

Умберто не се нуждаеше от повече доказателства, че гробът наистина се намира тук и след минута бормашините завиха отново, а грохотът от сблъсъка на метал и камък отекна из криптата. Този път по нас се посипа не само прах, но и едри парчета от сводестия син таван, включително няколко златни звезди, които се сринаха около нас със съдбовен трясък, сякаш самата вселена се разпадаше.

 

 

Бормашините най-после замълчаха, пробили достатъчно голяма дупка в стената, през която можеше да мине човек. Един по един, мъжете изчезнаха в отвора и накрая, нито аз, нито Джанис можахме да устоим на изкушението да ги последваме. Минахме покрай монах Лоренцо и се пъхнахме в дупката. Озовахме се в малък параклис и едва не се сблъскахме с останалите, които стояха неподвижно, вторачени благоговейно в статуята на Ромео и Жулиета.

Беше много по-впечатляваща отколкото бях очаквала. Всъщност, беше толкова зашеметяваща, че за момент останах без дъх. Бях си я представяла много по-малка и скромна — все пак златото не беше евтино, — но тя се оказа внушителна по размери, почти заплашителна, сякаш творецът й бе искал зрителите да паднат спонтанно на колене и да молят за прошка. И едва не го направих.

Поставена върху огромен мраморен саркофаг и покрита със шестстотингодишен прах, статуята внушаваше усещане за разкош, който вековете не са могли да заличат. Дори на слабата светлина в параклиса четирите скъпоценни камъка — двата сини сапфира и двата зелени изумруда — грееха с почти свръхестествен блясък. Скиците в тетрадката на мама очевидно бяха резултат само на предположения. Дори най-красивите портрети на двамата герои — Ромео и Жулиета — не можеха да се сравняват с величествената статуя.

— Мислиш ли, че са сложили и двамата в един и същи ковчег? — прошепна Джанис, като кимна към саркофага. — Виж! Ето го надписа, споменат в историята. Помниш ли? „Тук лежи вярната Жулиета… С любовта и милостта на господ… Да бъде събудена от Ромео, истинския й съпруг…“ — Тя замълча, забравила останалото.

— „В час на Божия милост“ — добавих тихо все още омагьосана от златните лица.

Ако италианската история, която маестро Липи ни бе превел, казваше истината, тогава през зловещата 1340 година прочутият художник Амброджио Лоренцети лично бе проследил създаването на статуята. А той като близък приятел на влюбените със сигурност бе държал да я направят достоверна. Бях убедена, че Ромео и Жулиета са изглеждали точно като образите си от статуята.

За човек, който не знаеше историята, статуята не говореше за мъка, а за любов. Ромео бе коленичил, прегърнал Жулиета, и двамата се гледаха с напрежение, което ми напомни за собствената ми мъка.

Пристигнах в Сиена, за да намеря статуята и четирите камъка. Сега бяха точно пред мен, но вече не изпитвах желание да ги притежавам. Предпочитах да си останат на мястото. И с радост бих ги дала на бандитите, ако това можеше да върне живота на Алесандро.

Не бях единствената, омагьосана от очите на статуята. Двама от престъпниците вече се катереха по саркофага, твърдо решени да ги грабнат. Очевидно не се интересуваха от златото, а само от скъпоценните камъни. Не мина дълго време преди единият да вземе метален трион и да го опре във врата на Жулиета, подготвяйки се да отреже главата.

Монах Лоренцо се опита да ги спре с горещи молби, защото не ставаше дума само за съсипването на произведение на изкуството — монахът бе убеден, че с унищожаването на статуята ще се събуди страховито зло, което ще убие всички ни. Но бандитите не се впечатлиха от суеверните му брътвежи. Блъснаха го грубо и продължиха.

Шумът от трионите беше кошмарен. Отстъпихме назад, пъхнали пръсти в ушите си и осъзнали, че горчивият край на приключението ни приближава. Определено не си бяхме представяли нахлуването в гробницата по този начин. В мечтите си двете се отдалечавахме от статуята с камъните в джоба си и най-важното — тръгвахме си живи.

Мушнахме се в дупката и се върнахме в централната част на криптата с разтревожения монах Лоренцо по петите ни. Тук буквално всичко се разпадаше. По стените и тавана се бяха образували гигантски пукнатини и най-леката вибрация щеше да ги разшири във всички посоки.

— Мили боже! — възкликна Джанис, когато шумът от трионите затихна. — Не съм много впечатлена от зидарията тук.

— Това не е зидария — поправих я, като потърках ръката си на мястото, където една звезда ме бе ударила. — Подземието има естествени ниши. Тук пещерите са много. А Сиена седи отгоре.

— В момента предпочитам да съм отгоре, отколкото тук отдолу — отвърна Джанис, вторачена в остатъците от красивия таван. — По много причини.

След миг, бандитите изскочиха от параклиса, като се смееха и си подхвърляха четирите огромни камъка. Последният, който излезе, бе Умберто. По изражението му разбрах, че и той като нас си задава въпроса дали най-после другарчетата му от Неапол ще го оставят на мира или ще искат още нещо?

Сякаш прочели мислите ни, мъжете спряха веселбата си и се вторачиха в мен и Джанис. Единият се усмихна сухо, извади пистолет и каза нещо, което накара Умберто да пристъпи напред, да застане между тях и нас и да заговори с невъзможен за пренебрегване тон.

Изненадан от намесата в плановете им, мъжът с пистолета се приближи до Умберто и притисна дулото до челото му.

Паникьосани, Джанис и аз не знаехме как да действаме. Просто стояхме неподвижно, сковани от ужас. Надявахме се, че всичко това е само игра на надмощие. Две секунди по-късно, изстрел разтърси пещерата. Изпищяхме и се втурнахме към Умберто, сигурни, че е прострелян.

Но когато стигнахме до него, той още стоеше прав. Изглеждаше по-шокиран и от нас и ни прегърна бързо. Проснатият на пода бе нападателят му. Нещо — дали не бе светкавица — мина право през черепа му и унищожи цялата задна част на главата му.

— Света Богородице! — изскимтя Джанис. — Какво беше това?

— Залегнете на пода! — извика Умберто, като ни бутна на земята заедно с монах Лоренцо. — Покрийте си главите!

Престъпниците се втурнаха да търсят убежище, докато серия изстрели ги събаряха един след друг с учудваща точност. Без да се надигам, обърнах глава, за да видя кой стреляше. За първи път в живота си, видът на напредващи към нас полицаи в бойно облекло силно ме зарадва. Като черни плъхове те се изсипаха през дупката, заеха позиции зад най-близките колони и извикаха на оцелелите да излязат напред с вдигнати зад главите ръце.

Когато суматохата най-сетне позатихна, не можех да определя дали ехото от последните изстрели още отекваше в главата ми или звуковите вълни се разпростираха из пещерата. Тъкмо реших, че стрелбата бе предизвикала трус в подземието, когато настъпи зловеща тишина, която обикновено беше предвестник на лоши новини.

Обърнах глава и се вторачих в Джанис, която ме гледаше напрегнато. Внезапно — сякаш лепилото на земното кълбо се изпари и останаха само парченца от него — подът, върху който лежахме, се откъсна и се срина заедно с нас.

Имах чувството, че летяхме през самото време, през живота, смъртта и изминалите векове, но всъщност паднахме на не повече от метър и половина два. Проснахме се на пода на долното ниво.

Вдигнах глава, замаяна от болка, и видях полицаите, които тичаха към нас и ни протягаха ръце, за да ни издърпат от дупката. Внезапно разпознах лице в тълпата ченгета и ме обзе дива радост. Алесандро.

— Мислех, че си мъртъв! — извиках и се протегнах към ръцете му.

Тъкмо когато пристъпих напред, подът под мен се срина и ме запрати към тъмнината.

Случи се толкова бързо, че не успях да се хвана за нищо и за никого. Просто се прекатурих през ръба право към преизподнята. Но когато паднах, бях хваната не от демони, а от древната река, която те буди от сънищата ти. Реката, която само няколко човека някога бяха намирали.

Името й е Диана.

Твърдят, че съм се удавила.

Казват, че веднага щом съм пропаднала през пода, Алесандро скочил след мен, без дори да свали бронираната си жилетка. Нямал представа какво имало долу — с изключение на мен, разбира се — но никоя райска или адска сила не можела да го задържи.

Потънал в реката и минали няколко секунди преди да осъзнае, че е под водата, за да изскочи да си поеме въздух. В следващия миг започнал да ме търси. Когато най-после ме открил в тъмнината — просната на камък — вече съм била мъртва, но той не го знаел.

Веднага щом му спуснали въже, Алесандро ме взел в прегръдките си и полицаите изтеглили и двама ни обратно в криптата. Глух за света, той ме оставил на пода сред развалините и започнал да ме съживява.

Джанис наблюдавала усилията му съсредоточено, но не разбрала сериозността на положението, докато не вдигнала глава и не видяла как ченгетата се споглеждат мрачно. Всички знаели това, което Алесандро не искал да приеме: аз съм била мъртва. Едва сега Джанис заплакала и паднала на колене.

Накрая Алесандро спрял опитите си и ме прегърнал, сякаш никога вече нямало да ме пусне. Галел лицето ми и ми говорел. Казвал неща, които трябвало да каже, докато още съм била жива. Но аз не съм му отговаряла. Незабелязано монах Лоренцо се приближил, приковал очи в пръстена с орела, който Алесандро носел на кутрето си откак го бях оставила на възглавницата му предишната нощ. Без да иска позволение, монахът го свалил от пръста му и го сложил на моя, където му било мястото.

В този момент, Алесандро усетил нещо. Не повече от лека тръпка, но била достатъчна да му вдъхне надежда. Заговорил ми отначало нежно, после все по-нетърпеливо.

— Погледни ме! — настоял. — Погледни ме!

Когато най-после го чух и се подчиних, не се закашлях, нито изстенах. Просто отворих очи и го погледнах. А в мига, когато започнах да разбирам какво се случва около мен, се усмихнах и прошепнах:

— Шекспир не би харесал това.

Не помня почти нищо. Помня само очите на мъжа, който отказваше да ме изгуби отново. Мъжът, който ме измъкна от хватката на Барда, за да можем най-после да напишем собствената си история с щастлив край.