Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Juliet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
МаяК (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Ан Фортие. Жулиета

Датска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Габриела Седой

ISBN: 978-954-655-246-4

История

  1. — Добавяне

VII.I.

„Върви, дете, и свойто графче дръж!

Жената — денем, нощем — иска мъж!“

След като маестро Липи спря да чете, поседяхме известно време в мълчание.

— Отначало бях извадила италианския текст, за да сменя темата за Алесандро — Ромео и собствената си тъпота, но ако знаех, че щеше да ни отведе на толкова мрачно място, щях да го оставя в чантата си, а не да си разваляме настроението.

— Горкият монах Лоренцо — каза Джанис съчувствено. — Краят му никак не е бил щастлив.

— Винаги съм смятала, че Шекспир го е отървал прекалено лесно — рекох небрежно, опитвайки се да разведря настроението. — В „Ромео и Жулиета“ той се мотае из обсипаното с трупове гробище и дори си признава, че стои зад измамата с отровата… и край. Човек би си помислил, че е в реда на нещата господата Монтеки и Капулети поне да го напляскат.

— Може и да са го направили — отвърна Джанис — след като останалите са напуснали сцената. „Някои ще бъдат пощадени, а други — наказани…“ Звучи така, сякаш историята не е приключила с падането на завесата.

— Очевидно не е била — съгласих се, като погледнах текста, който маестро Липи ни бе прочел. — А според мама, все още не е.

— Това — обади се маестрото все още смръщен под впечатление на злините на Салимбени — е крайно обезпокоително. Ако е вярно, че монах Лоренцо е написал подобно проклятие, тогава, теоретично, то би трябвало да продължи докато… — Той провери текста. — … докато „поправиш греховете си и коленичиш пред Богородица, а Жулиета се събуди и прегърне любимия си Ромео“.

— Добре — кимна Джанис, която никога не си бе падала по суеверията. — Имам два въпроса. Първо, кой трябва да коленичи…

— Повече от ясно е — намесих се. — Знаем, че е прокълнал двете къщи. Говорил е на Салимбени и Толомей, които са били в мазето и са го измъчвали. А след като ние с теб сме от семейство Толомей, ние също сме прокълнати.

— Чуй се само! — извика тя. — От семейство Толомей! Какво значение има името?

— Не е само името — обясних. — Гените и името. Мама имала гените, а татко — името. Ние с теб сме двойно прокълнати!

Джанис не се зарадва на логиката ми, но не можеше да направи нищо по въпроса.

— Добре, звучи справедливо — каза тя. — Но имам още един въпрос. Ако наистина вярваш в това проклятие, тогава какво? Как може някой да е достатъчно глупав да вярва, че може да сложи край на проклятието? Не говорим само за покаяние. Говорим за изкупване на греховете. Как можем да го направим? Да изровим дъртия Салимбени и да го накараме да си промени решението? — Тя ни изгледа мрачно, сякаш ние с маестрото й бяхме стоварили този тежък проблем. — Защо просто не се приберем у дома и не зарежем тъпото проклятие тук? Защо трябва да се интересуваме от него?

— Защото мама се е интересувала — отговорих простичко. — Точно това е искала: да остане тук и да сложи край на проклятието. А сега ние трябва да го направим вместо нея. Дължим й го.

— Нищо не й дължим! — рязко отвърна Джанис, но забеляза присвитите ми очи и добави по-кротко. — Ако въобще й дължим нещо, то е да останем живи.

Опипах разпятието на врата си.

— Точно това имам предвид. Ако искаме да останем живи, тогава трябва да сложим край на проклятието. Ние с теб, Джианоза. Няма кой друг да го направи.

Джанис осъзна, че съм права, но това не й хареса.

— Това е пълна дивотия — каза тя. — Добре, да приемем за момент, че проклятието наистина съществува и, ако не му сложим край, ще ни убие, както е убило мама и татко. Въпросът е как да го спрем?

Погледнах маестрото. Не бе проявил прочутата си разсеяност цяла вечер и дори разсъждаваше съвсем логично, но и той нямаше отговор на въпроса на Джанис.

— Не знам — признах. — Но подозирам, че златната статуя има определена роля. Може би и знамето и кинжалът, макар да не виждам как.

— Е, добре! Да действаме — извика Джанис. — Но нямаме представа къде е статуята. Историята просто казва, че Салимбени е погребал влюбените в свят гроб и е поставил стражи в параклиса, но не уточнява мястото. Може да е къде ли не! Не знаем къде е статуята, а ти загуби кинжала и знамето! Впечатлена съм, че си успяла да запазиш кръстчето, но подозирам, че е само защото то е без значение.

Отново погледнах художника.

— Твоята книга, която говореше за „Очите на Жулиета“ и гроба й… сигурен ли си, че не казва къде се намира той? Когато говорихме за това преди, ти ми каза просто да отида и да питам Ромео.

— А ти направи ли го?

Намръщих се.

— Не! Разбира се, че не! Дори не знаех, че той е Ромео до днес следобед.

— Защо тогава не го попиташ следващия път, когато го видиш? — попита маестрото.

* * *

Беше полунощ, когато аз и Джанис се върнахме в хотел „Чизарели“. Веднага щом влязохме във фоайето, директор Росини се втурна към нас и ми подаде купчина бележки.

— Капитан Сантини се обади в пет следобед — уведоми ме той с укор в гласа, сякаш ме обвиняваше задето не съм си била в стаята в очакване на обаждането. — И много пъти оттогава. Последният път, когато звънна, беше… — Той погледна часовника на стената. — … преди седемнайсет минути.

Намръщих се.

— Каза ли му за сестра ми?

Директор Росини повдигна вежди, възмутен от намека, че е предал доверието ми.

— Разбира се — ледено отговори той. — Казах му, че автобус с прочути футболисти от Милано ви е взел от хотела.

Аз и Джанис избухнахме в смях, но той вече се бе върнал към работата си и се престори, че не се радва на смеха ни.

Въпреки многобройните съобщения от Алесандро — доказателство за интереса му към местонахождението ми — Джанис и аз се смяхме по целия път догоре. Но след като влязохме в стаята, бяхме посрещнати от топъл бриз откъм балконската врата, която се бе отворила без следи от взлом. Бързо проверих дали от кутията на мама липсват документи. Бяхме я оставили на бюрото, тъй като вече вярвахме, че не съдържа нищо подобно на карта на съкровището.

— Моля те, звънни ми — зачете Джанис съобщенията на Алесандро. — Моля те, звънни ми. Свободна ли си за вечеря? Добре ли си? Моля те, обади се…

Почесах се по главата.

— Заключихме ли балконската врата преди да излезем? Май си спомням, че я заключихме.

Спогледахме се.

— Липсва ли нещо? — попита Джанис, като метна съобщенията на леглото.

— Не — отговорих. — Всички документи са тук.

— Плюс това — каза тя, като си съблече блузата пред прозореца, — че половината ченгета в града държат стаята ти под око.

— Няма ли да се разкараш от прозореца? — извиках и я издърпах оттам.

Джанис се засмя доволно.

— Защо? Поне ще знаят, че не спиш с мъж! — изкикоти се тя, но когато видя мрачната ми физиономия, изтрезня. — Стига, Джулс, не приемай всичко толкова сериозно.

— Лесно ти е да го кажеш — изстенах, като се отпуснах на леглото. — Ти не си Жулиета.

— И ти не си — ухили се тя и седна до мен. — Просто си момиче със странна майка. Също като мен. Слушай — прегърна ме тя, — знам, че искаш да отидеш на оня купон. Добре, отивай. Имаш благословията ми. Просто ми се иска да не приемаш всичко толкова буквално. Цялата тази история с Ромео и Жулиета. Шекспир не е господ. Не те е създал и не те притежава! Той е просто човек, който пише думи.

В този момент телефонът звънна и ни прекъсна. Когато най-после затворих, след като уверих Алесандро, че съм съвсем добре, сама и готова да ме вземе утре в два часа, Джанис беше под душа, където пееше гръмко и се забавляваше чудесно.

По-късно, лежахме заедно и разглеждахме тетрадката на мама за пореден път. След като вече знаехме историята на статуята, скиците на прегърнати мъж и жена ни се струваха напълно логични. Но нищо в рисунките не издаваше местонахождението на гроба. Повечето страници бяха изпълнени с драсканици и скици. Само една от тях бе уникална, тъй като имаше бордюр от рози я елегантно изписан цитат от „Ромео и Жулиета“.

„Ти ред по ред усърдно прочети

на красотата нежните черти

и ако яснота не ти достига във някой ред

на тази ценна книга, търси разгадката за всеки спор

в тълковника на скрития му взор.“

Оказа се, че това е единственият цитат на Шекспир в цялата тетрадка и двете с Джанис се замислихме.

— Това — казах — е майката на Жулиета, която говори за Парис. Но цитатът е грешен.

— Може тя да го е объркала? — предположи Джанис.

Вторачих се в нея.

— Мама да обърка Шекспир? Не мисля така. Смятам, че го е направила нарочно. За да изпрати съобщение на някого.

Джанис се надигна. Винаги си беше падала по ребуси и гатанки и, за първи път от обаждането на Алесандро, изглеждаше наистина развълнувана.

— Е, какво е съобщението? Някой очевидно е скрит. Но ние можем да го намерим. Нали?

— Говори за том и за margent, което означава поле на страница. Звучи ми като книга.

— Не само една — посочи Джанис, — а две. Нашата книга и нейната книга. Нарича собствената си книга нейните очи, което ми звучи като скицник… — Тя потупа страницата. — Точно както в тази тетрадка. Не си ли съгласна?

— Но в полетата няма написано нищо — отговорих, като запрелиствах тетрадката и, за първи път, забелязах всички числа, написани в краищата на страниците. — Мили боже! Права си! Защо не сме го забелязали досега?

— Защото не го търсехме — отговори тя, като взе тетрадката от ръката ми. — Ако тези числа не ни отпращат към страници и редове, наречи ме Исмаил.

— Но страници и редове от какво? — попитах.

Истината ни осени едновременно. Ако тетрадката беше нейният том, тогава евтиното издание на „Ромео и Жулиета“ от кутията трябваше да е нашият том. А страниците и редовете трябваше да ни насочат към избрани пасажи от пиесата на Шекспир. Колко логично.

Втурнахме се към кутията. Но не я намерихме. Едва сега се усетихме какво бе изчезнало от стаята ни. Вехтата книжка с меки корици вече не бе тук.

 

 

Джанис винаги спеше дълбоко. Навремето се дразнех безкрайно, че може да продължи да спи спокойно въпреки звъненето на будилника. Все пак, стаите ни бяха една срещу друга и винаги спяхме с леко открехнати врати. В отчаянието си, леля Роза закупи всички видове будилници в града в търсене на нещо, което да успее да изкара сестра ми от леглото и да я подкара към училище. Но опитите й излязоха безуспешни. Накрая Джанис се сдоби с някаква промишлена машина, допълнително подсилена от Умберто, която звучеше като евакуационна сирена в ядрена централа. Но въпреки всичко, единствената, която се събуждаше, при това с ужасен писък, бях аз.

На сутринта след вечерята ни с маестро Липи се изненадах безкрайно, когато я видях да лежи будна и да гледа първите слънчеви лъчи, които проникваха през щорите.

— Кошмари ли? — попитах, като си припомних безименните духове, които бяха тормозили сънищата ми цяла нощ.

— Не можах да спя — отговори тя, като се обърна към мен. — Днес смятам да отида с мотора до къщата на мама. Можеш да дойдеш с мен, ако искаш.

Но си знаеше, че не исках да отида с нея.

Алесандро дойде да ме вземе в два часа. Седях на стъпалата на хотел „Чизарели“ с малък сак пред мен и се наслаждавах на слънцето през клоните на магнолията. Веднага щом видях колата му, отново ме обзе вълнение. Може би защото беше Ромео, или пък защото бе прониквал в стаята ми един-два пъти, или просто защото, както Джанис вярваше, би трябвало да отида на психиатър. Изкушавах се да обвиня за всичко водата на „Фонтебранда“, но май лудостта ми бе започнала дълго преди да пия от нея. Поне шестстотин години по-рано.

— Какво е станало с колената ти? — попита Алесандро, като застана пред мен.

Изглеждаше великолепно в джинси и тениска. Дори Умберто би трябвало да признае, че Алесандро имаше забележително почтен вид, въпреки небрежните си дрехи. Но пък самият Умберто се оказа бандит, така че защо въобще продължавах да се водя по поученията му?

Мисълта за Умберто ме прободе леко в сърцето. Защо хората, на които държах, с изключение на леля Роза, винаги имаха и тъмна страна?

Отърсих се от меланхолията си, придърпах надолу полата си, за да прикрия следите от пълзенето в пещерата предишния ден и отговорих:

— Спънах се в действителността и паднах.

Алесандро ме изгледа учудено, но не каза нищо. Наведе се и взе сака ми, а аз за първи път забелязах орела на Марескоти на ръката му. Странно как не го бях видяла преди, особено когато пиех вода от ръцете му, но пък светът бе пълен с птици, а аз определено не бях орнитолог.

 

 

Стори ми се странно отново да седя в колата му, този път до него. Толкова много неща се бяха случили от пристигането ми в Сиена с Ева Мария, някои бяха очарователни, други — точно обратното, но повечето се дължаха на Алесандро. Докато пътувахме, изгарях от желание да му задам въпроса, който ме измъчваше, но не успях да се принудя да го направя. А и не се сещах за друга тема, която да не ни отведе точно към него. Защо, по дяволите, не ми беше казал, че е Ромео?

Е, истината беше, че и аз не му бях разказала абсолютно всичко. Всъщност, не му бях казала почти нищо за издирването на златната статуя и абсолютно нищо за Умберто и Джанис. Но поне още в самото начало му бях казала коя съм, макар той да не ми повярва. Разбира се, споменах, че съм Жулиета Толомей само за да му попреча да открие, че съм Джули Джейкъбс. От всичко това следва, че може би и аз имах известна вина.

— Много си тиха днес — отбеляза той. — Имам чувството, че аз съм виновен за това.

— Никога не си ми разказвал за дядо си — отвърнах бързо.

Той се засмя.

— Това ли е причината? Не се тревожи, докато стигнем до Вал Д’Орсия, ще знаеш за дядо ми повече отколкото искаш. Но първо, кажи ми какво вече знаеш, за да не се повтарям.

— Имаш предвид… — опитах се да прочета мислите му, но не успях, — какво знам за семейство Салимбени?

Както винаги, когато споменавах Салимбени, той се усмихна сухо. Сега, разбира се, знаех защо.

— Не, разкажи ми за твоето семейство. Толомей. Кажи ми всичко, което мислиш, че е станало през 1340 година.

Направих го. През следващия час му разказвах историята, която бях сглобила от признанието на монах Лоренцо, писмата на Жулиета до Джианоза и дневника на маестро Амброджио. Алесандро не ме прекъсна нито веднъж. Когато стигнах до края на трагедията в „Рока ди Тентанано“, се зачудих за момент дали да спомена италианската история за Мона Мина и проклятието на монах Лоренцо на стената, но реших да не го правя. Беше прекалено странна и потискаща, а и не исках отново да се връщам на темата за статуята със скъпоценните очи, след като бях отрекла да знам каквото и да било за нея, когато ме попита за първи път в полицейския участък.

— И така, двамата загинали в „Рока ди Тентанано“ — завърших. — Не с кинжал и шише с отрова, а със сънотворно и копие в гърба. Монах Лоренцо видял всичко със собствените си очи.

— И каква част от историята е твоя измислица? — подразни ме Алесандро.

Свих рамене.

— Е, запълних някои празноти. Помислих си, че това ще направи историята по-забавна. Но не промених нищо важно.

Погледнах го и видях, че се мръщи.

— Какво? — попитах недоволно.

— Важните неща не са това, което хората си мислят — отговори той. — Според мен, твоята история, а и „Ромео и Жулиета“, не са за любов. Става дума за политика и посланието е просто: когато старците водят войни, младите умират.

— Това е забележително неромантично от твоя страна — ухилих се аз.

Алесандро сви рамене.

— Шекспир също не е видял романтиката. Погледни как ги описва. Ромео е дребен ревльо, а Жулиета е истинският герой. Помисли за това. Той пие отрова. Кой мъж пие отрова? А тя е тази, която се промушва с кинжала. По мъжки.

Не можех да не се засмея.

— Това може и да е вярно за шекспировия Ромео. Но истинският Ромео Марескоти не е бил ревльо. Бил е корав тип.

Погледнах го, за да видя реакцията му и го хванах да се усмихва.

— Не е чудно, че Жулиета го е обичала.

— Откъде знаеш, че го е обичала?

— Не е ли очевидно? — отвърнах раздразнено. — Обичала го е толкова много, че когато Нино се опитал да я съблазни, се е самоубила, за да остане вярна на Ромео, макар никога да не… да не са стигнали до края. Предполагам, че това е абсурдно според теб?

— Абсолютно! — отговори Алесандро. — Помисли само. Нино не е бил толкова лош…

— Нино е бил възмутителен!

— Може да е бил страхотен в леглото — възрази Алесандро. — Защо да не разбере? Можела е да се самоубие на следващата сутрин. Е, това е ужасен урок за един мъж!

— Как можеш да кажеш подобно нещо? — запротестирах. — Не вярвам, че наистина мислиш така! Ако ти беше Ромео, нямаше да искаш Жулиета да… направи едно пробно кръгче с Парис!

Алесандро се разсмя на глас.

— Хайде де! Ти ми каза, че аз съм Парис! Богат, хубав и опасен. Разбира се, че искам Жулиета да направи едно пробно кръгче с мен.

Той ме погледна и се ухили на намръщената ми физиономия.

— Какъв Парис щях да съм, ако не го исках?

— И кога точно — запитах, като отново подръпнах полата си надолу, — планираше това да се случи?

— Защо не го обсъдим на чаша вино? — попита Алесандро, като намали.

Бях прекалено погълната от разговора ни, за да обръщам внимание на пътя, но сега забелязах, че вече не сме на магистралата, а пътуваме по безлюден черен път, ограден с борове. Пътят свърши в подножието на висок хълм, но вместо да обърне колата назад, Алесандро я паркира на празно място, обрасло с бурени.

— Тук ли живее Ева Мария? — изненадах се, тъй като не виждах къща наоколо.

— Не — отговори Алесандро, като излезе от колата и извади бутилка и две чаши от багажника. — Това е „Рока ди Тентанано“. По-точно това, което е останало от него. Мястото, където Нино се опитал да съблазни Жулиета — намигна ми той. — Надявах се да ми дадеш втори шанс.

 

 

Изкачихме се по хълма и се озовахме в основата на порутена крепост. Част от величествената кула все още стоеше на мястото си. Разходихме се около нея и се насладихме на забележителната гледка към Вал Д’Орсия. Яркожълти полета и зелени лозя се простираха докъдето стигаше погледът. Тук и там имаше по някое червено или синьо петно, където цветята бяха превзели някоя ливада. Високи кипариси ограждаха пътищата, които се виеха през полята. В края на всеки път стоеше ферма. Гледката беше от онези, които ме караха да съжалявам, че на единайсет години напуснах класа по рисуване, тъй като Джанис ме заплаши, че ще се запише в него.

Алесандро изглеждаше впечатляващо небрежен с бутилката и двете чаши в ръка и очевидно не бързаше да извади тапата.

— Не можеш да се скриеш от Салимбени — казах, като вдигнах ръка срещу слънцето. — Със сигурност са знаели как да си подбират местата.

— Мястото е имало важно стратегическо значение — кимна Алесандро. — Оттук можеш да управляваш света.

— Или поне част от него.

Той сви рамене.

— Тази част, която си струва да бъде управлявана.

Обърнах се да погледна заплашителната крепост зад нас. Това, което бе останало от масивните й стени, бе обрасло в трева и билки. Контрастът между миналото и настоящето никога не ми се бе струвал толкова впечатляващ. В Средновековието този хълм бил оживен и населен с хора. Сега беше толкова тих, че се чуваше дори бръмченето на дребни насекоми.

— Значи това е коварният ти план — обърнах се към Алесандро. — Водиш ме тук, напиваш ме и правиш онова, което Нино не успял да направи.

Той се засмя.

— Нещо такова. Помислих си, че може да си променила решението си.

Приближих се до него, окуражена от факта, че той очевидно бе планирал грижливо малкия пикник.

— Чакай да отгатна — казах. — Искаш да чуеш, че що се отнася до мен, Ромео може да върви по дяволите? — Обвих ръце около врата му. — Добре тогава. Печелиш.

Притиснах се плътно до него и залепих устни в неговите. Но веднага щом той отговори на целувката ми, се засмях и го пуснах.

— Санта Мария — изстена Алесандро и се залюля леко. — Ако знаех, че толкова харесваш древни развалини…

Отстъпих назад и го огледах преценяващо.

— О, не си толкова древен… Чакай да позная…

— Върни се тук — каза той с дрезгав глас — и ще ти кажа.

— Не — възразих. — Не и докато не ми съобщиш какво празнуваме.

Алесандро не ми отговори веднага. Впери очи в красивата гледка и усетих, че се бореше с думите, които трябваше да каже. Най-после се обърна към мен. Закачливостта беше изчезнала от лицето му и ме гледаше с измъчено изражение.

— Мислех си, че е време да отпразнуваме ново начало — каза той накрая.

— Ново начало за кого? — попитах.

Той остави чашите и бутилката на тревата и се приближи до мен.

— Жулиета — започна той тихо, — не те доведох тук, за да се правя на Нино. Или на Парис. Доведох те тук, защото тук е приключило всичко.

Той докосна лицето ми с благоговение, като археолог, най-после открил скъпоценната антика, която е търсил цял живот.

— Помислих си, че ще е добро място за ново начало.

Алесандро не можа да разтълкува изражението ми и добави притеснено:

— Съжалявам, че не ти казах истината преди. Надявах се, че няма да се наложи. Непрестанно ме разпитваше за Ромео и какъв е бил. Надявах се… — Той се усмихна с копнеж. — … че ще ме познаеш.

Макар вече да знаех какво се опитваше да ми каже, искреността му ме прониза право в сърцето. Надали щях да съм по-шокирана, ако бях чула изповедта му, когато още не знаех нищо.

— Жулиета. — Той се опита да ме целуне, но аз извърнах глава.

— Копеле!

Поради липса на по-добро място, той ме целуна по врата.

— Да. Знаеш всичко за мен. Копеле съм — призна той и ме целуна отново. — Никога не съм те лъгал за Ромео. Просто ти казах, че не е човекът, за когото го мислиш.

— И ми каза да стоя далеч от него! — напомних му. — Каза, че ще съм по-добре с Парис!

Той се усмихна на гнева ми.

— Ти ми каза, че съм Парис!

— А ти ме остави да вярвам в това!

— Да, направих го — съгласи се той. — Защото ти искаше да съм Парис. Искаше аз да съм врагът. Това беше единственият начин, по който можеше да гледаш на мен.

Отворих уста да възразя, но осъзнах, че беше прав.

— През цялото време чаках момента си — продължи Алесандро, разбрал, че печелеше битката. — И след вчера при „Фонтебранда“, помислих, че ще си щастлива.

В тишината, последвала думите му, протегнах ръка и го погалих по лицето. Усетих топлината му и в гърдите ми се надигна радост, каквато не бях предполагала, че мога да изпитвам.

— Щастлива съм — прошепнах.

Не знам колко дълго продължи целувката ни. Беше един от онези моменти, които дори учените не могат да сведат до числа. Знам само, че светът засия около мен. Стори ми се, че целият космос е претърпял великолепна промяна от последния път, когато го бях гледала. Или пък никога преди не го бях поглеждала както трябва.

— Ужасно се радвам, че си Ромео — прошепнах. — Но дори да не беше, пак щях…

— Щеше какво?

Усмихнах се и отместих очи.

— Щях да съм щастлива.

Той се засмя. Знаеше, че се бях канила да кажа нещо по-откровено.

— Ела — придърпа ме той на тревата до себе си. — Караш ме да забравя обещанието си. Много те бива в това!

— Какво обещание? — учудих се.

— Да ти разкажа за семейството си — отговори той безпомощно. — Искам да знаеш всичко…

— О, но аз не искам да знам всичко — прекъснах го нетърпеливо. — Не сега.

— Чакай! — Той се опита да спре непослушните ми ръце. — Първо, трябва да ти кажа…

— Шшшт! — залепих пръсти на устата му. — Първо, искам пак да ме целунеш.

— … дядо ми…

— … може да почака — прекъснах го отново и го целунах страстно. — Не мислиш ли така?

Той ме погледна с изражението на самотен войн, изправен пред варварско нападение.

— Но искам да знаеш в какво се набутваш.

— Не се тревожи — прошепнах. — Знам в какво точно се набутвам.

След като се бори в продължение на три секунди, решителността му се изпари, той изстена и ме придърпа към себе си.

— Сигурна ли си?

В следващия миг се озовах по гръб в тревата и най-после открих какво означава да бъдеш боготворена.

Накрая, не моята скромност сложи край на забавлението, а досадната сиенска галантност.

— Знаеше ли — каза Алесандро, като прикова ръцете ми към земята в самозащита, — че на Колумб са били нужни шест години, за да открие Америка?

— Какво му е отнело толкова време? — попитах, доволна от властта си над него.

— Бил италиански джентълмен — отговори Алесандро, — а не завоевател.

— И той се е стремил към златото. — Погледнах го в очите. — Също като тях.

— Може би отначало. Но после открил колко любопитно е да проучва бреговете и да опознава тази странна нова култура.

— Шест години е дълго време — отбелязах, като се опитах да освободя ръцете си.

— Не. — Той се усмихна на нетърпението ми. — Шестстотин години е дълго време. Затова мисля, че можеш да проявиш търпение в продължение на половин час, докато ти разказвам историята си.

 

 

Виното вече бе топло, когато най-после стигнахме до него, но въпреки това бе най-прекрасната напитка, която някога бях опитвала. Имаше вкус на мед, билки и любов. Лежах до Алесандро, който се бе облегнал на една морена, и си вярвах, че животът ми ще е дълъг и изпълнен с радости.

— Знам, че още си ядосана задето не ти казах кой съм — започна Алесандро, като ме погали по косата. — Сигурно смяташ, че се страхувах да не се влюбиш в легендата, а не в човека. Но истината е абсолютно различна. Страхувах се, още се страхувам, че когато чуеш историята ми, историята на Ромео Марескоти, ще си пожелаеш никога да не си ме срещала.

Отворих уста, за да възразя, но той не ми позволи.

— Нещата, които братовчед ти Пепо каза за мен… всичките са верни. Сигурен съм, че психолозите могат да обяснят всичко с диаграми или нещо друго такова, но в моето семейство не слушаме психолозите. Не слушаме никого. Ние, Марескоти, си имаме собствени теории. И сме прекалено убедени, че те са правилните. Точно затова се превръщат в драконите под кулата ни, които не позволяват на никого да влезе или да излезе от нея.

Алесандро замълча за момент и допълни чашата ми.

— Ето, останалото е за теб — каза той. — Аз ще шофирам.

— Ще шофираш? — засмях се. — Това не звучи като онзи Ромео Марескоти, за когото Пепо говореше! Мислех, че трябва да си по-див. Това е страхотно разочарование.

— Не се тревожи… — засмя се той, като ме придърпа към себе си и ме целуна. — Ще се реванширам по друг начин.

Докато отпивах бавно от виното, той ми разказа историята.

Всичко започнало с майка му, която забременяла на седемнайсет години и отказала да каже на родителите си кой е бащата. Естествено, собственият й баща, старият Марескоти, дядото на Алесандро, побеснял. Изхвърлил я от къщата и тя отишла да живее при приятелката на майка си от училище — Ева Мария Салимбени. Когато Алесандро се родил, Ева Мария станала негова кръстница и настояла да бъде кръстен с традиционното семейно име, Ромео Алесандро Марескоти, макар да знаела, че дъртият Марескоти ще откачи задето са дали на копелето семейното име.

Най-после, през 1977 година, бабата на Алесандро убедила дядо му да позволи на дъщеря си и внука си да се върнат в Сиена за първи път откак бебето било родено. Момчето било кръстено във фонтана на Орела точно преди „Палио“. Но тази година кварталът изгубил и двете надбягвания и старият Марескоти се чудел кого да обвини за това. Когато чул, че дъщеря му е завела момченцето си да види конюшнята преди състезанието и му позволила да докосне коня, решил, че малкото копеле е донесло лош късмет на целия квартал.

Разкрещял се на дъщеря си, че трябвало да си вземе сина, да се върне в Рим и да не се прибира у дома преди да си намери съпруг. И тя го послушала. Върнала се в Рим и си намерила съпруг — много добър човек, офицер в полицията. Този човек дал на Алесандро фамилното си име Сантини и го отгледал също като собствените си синове — с дисциплина и любов. И така, Ромео Марескоти се превърнал в Алесандро Сантини.

Но всяко лято Алесандро прекарвал по един месец във фермата на дядо си в Сиена, за да опознае братовчедите си и да поживее извън големия град. Баба му настоявала за това. Единственото, за което не успяла да убеди дядо му, било да позволи на Алесандро да присъства на „Палио“. Всички отивали — братовчеди, чичовци, лели, но Алесандро трябвало да си стои у дома, защото дядо му се страхувал, че отново ще донесе лош късмет на коня им. Или поне твърдял така. И Алесандро оставал сам във фермата и си правел собствено „Палио“, яздейки стария работен кон наоколо. По-късно се научил как да поправя мотори и неговото състезание станало много по-бързо и опасно от истинското.

Накрая, въобще не искал да се връща в Сиена, защото когато и да отидел там, дядо му говорел против майка му, която, по съвсем основателни причини, никога вече не се върнала у дома. Алесандро завършил училище и станал карабинер като баща си и братята си. Направил всичко възможно да забрави, че е Ромео Марескоти. Наричал се само Алесандро Сантини и пътувал колкото се може по-далеч от Сиена, като всеки път се включвал в умиротворителни мисии в чужди страни.

Посетил Сиена един-единствен път през 1996 година. Не споделил с никого, че е там, дори с баба си. Но в нощта преди „Палио“, отишъл в конюшнята на Орела. Не го бил планирал, просто не могъл да се въздържи. Чичо му бил там и охранявал коня и, когато Алесандро му казал кой е, толкова се развълнувал, че му позволил да погали жълто-черното яке, което жокеят щял да носи по време на надбягването.

За съжаление, по време на състезанието на следващия ден, жокеят от съперническия квартал хванал същото това яке и забавил жокея на Орела толкова много, че той изгубил надбягването.

В този момент се обърнах и погледнах Алесандро.

— Не ми казвай, че ти си бил виновен за това.

Той сви рамене.

— Какво друго можех да мисля? Бях донесъл лош късмет на якето и загубихме надбягването. Дори чичо ми каза така. И оттогава не сме печелили нито едно „Палио“.

— Честно… — започнах.

— Шшт! — Той притисна ръка към устата ми. — Просто слушай. След това, изчезнах за много години и се върнах в Сиена едва през 2006. При това точно навреме. Дядо ми беше много изморен. Спомням си, че седеше на една пейка и гледаше лозето. Не ме чу, докато не сложих ръка на рамото му. Той се обърна, видя ме и заплака от щастие. Беше чудесен ден. Насладихме се на богата вечеря и чичо ми каза, че никога вече няма да ме пуснат да си отида. Отначало не бях сигурен дали исках да остана. Никога преди не бях живял в Сиена, а имах и лоши спомени. Освен това знаех, че хората ще клюкарстват за мен. Те не забравят миналото. Затова реших да започна с кратка отпуска. Но тогава нещо се случи. Орелът участва в „Палио“ през юли и за нас това бе най-лошото надбягване за всички времена. Никога преди не бяхме губили по този начин. Водехме по време на цялото състезание, но на последния завой жокеят на квартал Пантера ни надмина и спечели. Ужасна работа. Бяхме невероятно шокирани. А по-късно се наложи да защитим честта си в августовското „Палио“ и жокеят ни бе наказан. Всички бяхме наказани. Нямахме право да се състезаваме следващата година и дори и по-следващата. Почувствахме се прокълнати. Дядо ми се разстрои толкова много, че получи инфаркт. Беше на деветдесет и две години. Почина три дни по-късно.

Алесандро замълча за момент.

— Седях с него през тези три дни. Беше ужасно ядосан на себе си задето бе пропилял толкова време и сега искаше да ме гледа колкото се може повече. Отначало смятах, че е разстроен задето отново съм донесъл лош късмет, но той ме увери, че вината не е моя. Той бил виновен, защото не бил разбрал по-рано.

— Какво точно е трябвало да разбере? — полюбопитствах.

— Най-вече проклятието, но и майка ми. Сега той разбираше, че случилото се с нея е било предопределено. Чичо има пет момичета и нито един син. Аз съм единственият внук, който носи фамилното име. Тъй като майка ми не е била омъжена, когато съм се родил, бил съм кръстен с нейното име. Разбираш ли?

Надигнах се.

— Какъв смахнат мъжкарски…

— Жулиета, моля те! — Той отново ме придърпа към себе си. — Никога няма да разбереш, ако не ме изслушаш. Това, което дядо ми осъзна, бе, че семейното проклятие се е събудило след много поколения и е избрало мен.

Вторачих се в него изумено.

— Семейно проклятие? Какво семейно проклятие? Мислех, че само Толомей и Салимбени са били прокълнати.

— Това е различно проклятие — отговори Алесандро и пак напълни чашата ми. — И тук стигаме до Шарлемейн.