Включено в книгата
Оригинално заглавие
Juliet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

V.II.

„Порок е дарът, впрегнат в зла посока —

добре насочен, става дар порока.“

Гледана от върха на кула „Манджиа“, „Пиаца дел Кампо“ приличаше на портокалово резенче, забучено на чаша за коктейл. Или пък бях прекалено наивна. След всичко, което ми се случи от пристигането ми в Сиена, може би бе по-точно да мисля за площада във формата на полумесец като за дантелено ветрило, прикриващо лицето на непозната жена.

Но тази сутрин не бях в поетично настроение, тъй като прекарах нощта в сълзи за Ромео. Не за Ромео, моторизирания ми спасител, а за любимия на предшественицата ми, пребит и ранен от Салимбени и оставен да кърви до смърт в мрачна гробница през август 1340 година. Или пък по-правилно е да се каже, че плачех за Жулиета, неуспяла да помогне на мъжа, когото обичаше, и завършила живота си в ноктите на омразен враг. Нищо в дневника на маестро Амброджио не навеждаше на мисълта, че средновековният Салимбени е имал опрощаващи качества като щедростта на Ева Мария и зашеметяващия чар на Алесандро. А и дори да ги бе притежавал, това не променяше факта, че брутално бе убил всички, които Жулиета бе обичала, с изключение на монах Лоренцо и сестра й Джианоза.

Още не бях приключила дневника на маестрото, но намаляващият брой страници ми подсказваше, че горчивият край наближаваше. Страхувах се, че за Ромео и Жулиета нямаше да има щастлив живот. Не литературната измислица, а фактите бяха превърнали любовта им в трагедия. Ако бях хранила и най-слабата надежда, че ще изчезнат заедно в залеза и цялото убийство-самоубийство щеше да се окаже само интересна приказка, то тази надежда вече бе само точка от списъка ми с желания заедно със световния мир, белите понита и пълното премахване на дълга.

Не разбирах обаче защо не бях в по-добро настроение, докато стоях в кулата и чаках моторизирания Ромео да се появи. Ако наистина бе наследник на средновековния Ромео, тогава аз — Жулиета Толомей — би трябвало да беснея от радост при мисълта, че най-после щях да се запозная с него. Бяха изминали повече от шестстотин години откак предшествениците ни били разделени при жестоки обстоятелства, а оттогава досега трагичната им любов бе станала най-великата любовна история в света.

Защо не се вълнувах? Защо не изпитвах възбуда при мисълта, че една от историческите ми фигури, несъмнено най-важната, като се имаха предвид гените ми, бе оживяла най-после? Още откак маестро Липи ми каза, че нощем из Сиена броди съвременен Ромео Марескоти, почитател на виното и изкуството, тайничко си мечтаех да се срещна с него.

Но сега, когато посланието му, изписано с червено мастило и подписано със замах, бе пред мен, изпитвах само неприятно усещане за гадене. Точно онова, което усещаш, когато предаваш човек, чието добро мнение за теб не искаш да загубиш.

Този човек бе зашеметяващо красивия и очарователно арогантен Алесандро. Да, той беше Салимбени и никак не харесваше моя Ромео, но усмивката му бе толкова искрена и чаровна, че вече си падах по него.

Но това пък бе абсурдно. Познавахме се само от седмица и през повечето време почти се бяхме хванали за гушите. Дори Ромео и Жулиета — истинските — не можеха да се похвалят с подобна първоначална враждебност. Иронично е как историята на предшествениците ни се повтаряше и ни караше да приличаме на шекспирови герои, като в същото време променяше ъглите в любовния триъгълник.

Но пък веднага щом си признах увлечението по Алесандро, започнах да изпитвам съжаление към онзи Ромео, с когото предстоеше да се запозная. Според братовчед ми Пепо, той бе изчезнал в чужда страна, за да избяга от злобата, прогонила него и майка му от града. А каквато и да бе целта на завръщането му в Сиена, вероятно рискуваше много с предложението си да се видим днес. Само заради това му дължах благодарност.

Дори и да не беше равен на Алесандро — как въобще бе възможно да има двама такива мъже в света, да не говорим за един малък град, — поне можех да му дам шанс да ме ухажва, ако искаше да го направи, а не упорито да затварям сърцето си за него, както бе постъпила Жулиета с Парис след запознанството си с Ромео. Все пак, като се имаше предвид откачената ми идея, че ще умра млада, вероятно следващата ми стъпка трябваше да е да тръгна с откачалник с мотор. Или пък просто си правех прибързани заключения? Може би Ромео искаше само да поговори с мен. Ако бе така, определено щях да почувствам облекчение.

Най-после чух стъпки по стълбите, надигнах се, пригладих роклята си и се подготвих за легендарната среща. Мина известно време докато героят ми се изкачи до върха на витата стълба, а докато стоях и го чаках, заслушана в тежкото му дишане и влаченето на краката му, си помислих, че съм в много по-добра форма от него.

Най-после задъханият ми преследвач се появи с кожено яке в едната ръка и шлем в другата. Внезапно всичките ми разумни мисли се изпариха.

Беше Джанис.

 

 

Трудно е да се определи точният момент, когато отношенията ми с Джанис се влошиха. Детството ни бе пълно с конфликти — така е при повечето хора — но мнозинството от тях достигат до зрелост без да изгубят напълно любовта на братята или сестрите си.

С нас не беше така. Сега, на двайсет и пет години, вече дори не помнех кога бях прегръщала сестра си за последен път. Не можех да си припомня дори един час, прекаран без заяждане. Винаги когато се видехме, се превръщахме в осемгодишни хлапета и се връщахме към най-примитивните форми на разправии. „Защото аз казах така!“ и „Аз го взех първа!“ бяха изрази, които повечето хора щастливо оставят зад себе си. За мен и Джанис обаче те бяха философските основи на отношенията ни.

Леля Роза вярваше, че постепенно контактите ни ще се уравновесят, стига да има справедливо разпределение на любов и шоколади. Когато се обръщахме към нея за правосъдие, тя се изморяваше от аргументите ни още преди да ги изслуша и ни отговаряше по стандартния начин, че трябва да сме мили една с друга.

— Хайде сега — казваше тя, като протягаше ръка към кристалната купа с бонбони, която стоеше до креслото й, — бъдете добри момичета! Джули, бъди мила с Джанис и я остави да вземе на заем… каквото и да беше… куклата, книгата, колана, чантата, шапката, ботушите, за да имаме малко спокойствие, за бога.

Неизбежно се оттегляхме не сдобрени, Джанис се хилеше доволно на загубите ми и собствените си незаслужени придобивки. Причината да иска моите неща бе, че нейните бяха счупени или развалени и й бе много по-лесно да превземе моите, отколкото да спести малко пари и да отиде да си купи собствени. И така се отдалечавахме от креслото след поредното преразпределяне, което ми бе отнело моите вещи и ме бе оставило само с един бонбон, докато и ръцете и устата на Джанис бяха пълни. Въпреки вечните й дрънканици за справедливост, леля Роза постоянно предизвикваше неприятни последици. Цялата дяволска пътека на детството ми бе постлана с добрите й намерения.

Когато влязох в гимназията, вече дори не си правех труда да ходя при нея за помощ, а се втурвах в кухнята при Умберто, който вечно остреше ножове под звуците на оперна музика. Оплаквах се с постоянното „не е справедливо“, а той неизбежно ми отговаряше: „Кой ти каза, че животът е справедлив?“. След като най-после се успокоявах, той ме питаше какво искам да направи по въпроса.

Пораснах, помъдрях и разбрах, че правилният отговор на въпроса му е: „Нищо. Трябва да го направя сама“. И беше вярно. Не тичах при него, защото исках да хване Джанис и да я метне в клозета, макар че това щеше да е чудесно, а защото по своя си начин Умберто ми казваше, че съм по-добра от нея и заслужавам повече от живота. Но пък твърдеше, че зависело от мен да го получа. Единственият проблем бе, че никога не ми обясни как.

Струваше ми се, че цял живот бях тичала наоколо с подвита опашка, опитвайки се да изровя кокали, които Джанис не можеше да открадне или препикае, но независимо къде заравях съкровищата си, тя вечно ги подушваше и ги обезобразяваше.

Ако пазех новите си сатенени балетни пантофки за рецитала в края на сезона, отварях кутията и откривах, че Джанис ги бе обувала и воняха на краката й. А когато прекарах седмици в изработване на колаж с олимпийските златни медалисти за часа по рисуване, тя го обезобрази с лика на герой от рисувано филмче.

Независимо колко далеч избягвах и в колко гнилоч се валях, за да прикрия мириса на следите си, Джанис дотичваше при мен с изплезен език и си свършваше работата на пътеката ми.

Докато стоях в кулата, внезапно си припомних всички причини, поради които мразех сестра си. Стори ми се, че някой бе отворил огромен бележник с лоши спомени в главата ми и почувствах гняв, какъвто не бях изпитвала в ничия друга компания.

— Изненада! — извика тя, като направи театрален реверанс.

— Какво, по дяволите… — процедих разгневено. — Какво си мислиш, че правиш тук? Ти ли ме преследваше на онзи абсурден мотор? И писмото… — Завъртях очи. — За колко тъпа ме смяташ?

Джанис се ухили, доволна от вида на зачервените ми бузи.

— Достатъчно тъпа, за да се изкатериш догоре в шибаната кула! Ох! — Тя направи престорената съчувствена гримаса, която бе усъвършенствала още на пет годинки. — Това ли е? Наистина ли си мислеше, че съм Ромео?

— Добре — прекъснах смеха й. — Позабавлява се. Надявам се да си е струвало полета. А сега ме извини. Иска ми се да остана, но по-скоро бих си натикала главата в клозета.

Опитах се да я заобиколя, за да стигна до стълбите, но тя блокира вратата.

— О, не, няма да ходиш никъде! — изсъска тя злобно. — Не и докато не ми дадеш моя дял!

Вторачих се в нея.

— Моля?

— Не, не и този път — отвърна тя с блеснали очи.

Ако не я познавах по-добре, можех да си помисля, че се опитваше да изиграе ролята на пострадалата.

— Разорена съм и това не ми харесва.

— Обади се на някой милионер — казах презрително. — Мислех си, че наскоро наследи цяло състояние от човек, когото и двете познавахме.

— Ха-ха! — изсумтя тя. — Да, това беше направо безценно. Добрата стара леля Роза и всичките й милиони.

— Нямам представа за какво хленчиш — поклатих глава. — Последният път, когато те видях, тъкмо беше спечелила от лотарията. Ако искаш повече пари, аз съм последният човек, с когото трябва да говориш. Ако искаш да злорадстваш обаче, времето, мястото и настроението ти са отлични.

— О, стига, Джулс! — Седна тя на парапета. — Цялата история беше фалшива! И не се преструвай, че не знаеш. Помня как се измъкна. Виж се само! — Тя ме огледа от глава до пети и, ако не я познавах по-добре, щях да си помисля, че забелязвам завист в очите й. — Малката избягала принцеса.

Очевидно учуденият ми поглед я впечатли, тъй като за първи път в живота си Джанис въздъхна и започна да обяснява. Оказа се, че след като бях заминала, седмицата се оказала крайно неприятна за проклетата ми близначка. Като начало открила, че семейният ни адвокат, господин Трибиани, въобще не бил господин Трибиани. Как го разбрала ли? Ами когато се появил истинският господин Трибиани. Второ, завещанието също не било истинското. Всъщност, леля Роза нямала какво да остави и да се окажеш наследникът й означавало да наследиш дълговете й. Трето, двама полицаи пристигнали в къщата на следващия ден и подлудили Джанис задето била свалила жълтата лента. Каква жълта лента ли? Ами от онези, които слагат около цялата къща, когато открият, че в нея е извършено престъпление.

— Престъпление? — извиках шокирано и въпреки силното слънце усетих, че настръхвам. — Искаш да кажеш, че леля Роза е била убита?

Джанис сви рамене.

— Господ знае. Очевидно е преживяла някакъв шок и може той да я е убил. Не бяха сигурни.

— Джанис!

Не знаех как да реагирам, освен да й се скарам за равнодушието. Неочакваната новина, че леля Роза не си бе умряла спокойно насън, по начина, който Умберто ми описа, едва не ме задуши.

— По дяволите, как можеш да си сигурна, когато става дума за някой толкова стар? — изсумтя Джанис, като обърна глава, за да не забележа сълзите й.

Вторачих се в профила й и се зачудих кога за последен път я бях видяла да плаче. Спиралата й протече, а косата й бе смачкана от шлема и тя имаше почти човешки вид. Вероятно загубата на цяло състояние само за една нощ можеше да смекчи грубата природа на хората.

Внезапно осъзнах, че сега аз трябваше да съм силната. Стиснах с ръце главата си и се опитах да прогоня всички мисли за горката леля Роза.

— Не разбирам! — извиках, като се заразхождах напред-назад нервно. — Къде, по дяволите, беше Умберто?

— Ха! — Джанис нямаше търпение да ми съобщи новината. — Имаш предвид, Лучано?

Тя ме изгледа доволна от факта, че бе успяла да ми нанесе нов удар.

— Точно така. Горкият стар Бърти бил беглец, престъпник, гангстер, каквото си избереш. През всичките тези години се е криел в градината ни, а ченгетата и мафията го търсели. Очевидно го намерили — имам предвид старите му мафиотски приятелчета — и той… пуф! Изчезнал!

Облегнах се на стената и затворих очи, за да се успокоя. За първи в живота ми ми се зави свят. Стори ми се, че кулата се люлее застрашително.

— Името му случайно да е било Лучано Салимбени? — попитах най-после.

— Точно така! Салмонбени! — извика Джанис въодушевена, че се е оказала права. — Знаех си, че имаш пръст в тая гадост!

 

 

Леля Роза казваше, че назначила Умберто заради черешовия му пай. И макар това да бе вярно донякъде — той винаги правеше великолепни десерти — истината бе, че тя бе безпомощна без него. Той се грижеше за всичко — кухнята, градината, поддръжката на къщата. А най-възхитителното бе успехът му да ти вдъхне чувството, че работата му е нищо в сравнение с титаничните задачи, с които леля Роза се бе нагърбила. Например подреждането на цветя или търсенето на сложни думи в речника.

Истинският гений на Умберто бе способността му да накара всички ни да вярваме, че сме самостоятелни личности. Напомняше на Дядо Коледа, който обича да раздава подаръци на заспалите.

Както с повечето неща от детството ни, пристигането на Умберто в дома ни в Америка бе обвито в мълчание. Нито Джанис, нито аз помнехме време, през което той да не е бил около нас. А когато понякога лежахме будни при пълнолуние и се надлъгвахме относно спомените си от Тоскана, Умберто винаги присъстваше в картинката.

В известно отношение го обичах повече от леля Роза, тъй като винаги заемаше моята страна и ме наричаше „малката принцеса“. Никога не бе изричал думите на глас, но всички долавяхме неодобрението му към фалшивите маниери на Джанис и подкрепата му към мен.

Когато Джанис го молеше за приказка преди лягане, получаваше кратка морална проповед, завършваща с отсичането на нечия глава. А когато аз се свивах на пейката в кухнята, той ми подаваше специални бисквити от синия буркан и ми разказваше дълги истории за рицари, принцеси и заровени съкровища. След като пораснах достатъчно, за да разбирам, той ме уверяваше, че Джанис скоро щеше да бъде наказана. Където и да отидеше в живота, щеше да донесе със себе си неизбежното късче от ада, защото самата тя бе дявол и след време щеше да осъзнае, че е собственото си най-страшно наказание. Аз, от друга страна, бях принцеса и един ден щях да срещна красив принц и да открия вълшебно съкровище.

Как можех да не го обичам?

 

 

Минаваше обяд, когато най-после приключихме с новините. Джанис ми разказа всичко, което ченгетата й бяха казали за Умберто, по-точно Лучано Салимбени. Не беше много, но в отплата й разказах всичко, случило се след пристигането ми в Сиена, което определено беше много.

Отидохме да обядваме на „Пиаца дел Меркато“ в ресторант, който гледаше към красива зелена долина. Келнерът ни уведоми, че отвъд долината минава мрачната еднопосочна улица „Виа ди Порта Джустициа“, в края на която навремето екзекутирали престъпниците.

— Чудесно — каза Джанис, като облегна лакти на масата. — Нищо чудно, че дъртият Бърти нямаше желание да се върне тук.

— Все още не мога да повярвам — отвърнах и зарових мрачно храната си.

Видът на ядящата Джанис бе достатъчен да убие апетита ми, да не говорим за изненадите, които ми бе поднесла.

— Ако наистина той е убил мама и татко, защо не е убил и нас?

— Знаеш ли — отвърна Джанис, — понякога си мислех, че се готви да го направи. Сериозно. Имаше поглед на сериен убиец.

— Може да е изпитвал чувство за вина заради извършеното… — предположих.

— Или пък — прекъсна ме Джанис, — е знаел, че се нуждае от нас или поне от твоя смотан задник, за да получи кутията от господин Макарони и да намери статуята със сапфирените очи.

— Предполагам, че той може да е наел Бруно Карера да ме следи — опитах се да разсъждавам логично.

— Разбира се! — презрително завъртя очи Джанис. — И можеш да се обзаложиш, че той дърпа конците на малкото ти момченце.

Изгледах я убийствено.

— Надявам се не говориш за Алесандро?

— Хм, Алесандро — промърмори тя. — Трябва да призная, че той си заслужава чакането. Лошо, че вече е в съюз с Бърти.

— Отвратителна си — отвърнах бързо. — И грешиш.

— Наистина ли? — Тя не обичаше да греши. — Обясни ми тогава защо той проникна в хотелската ти стая.

— Какво?

— О, да… — ухили се тя и бавно натопи последния си залък в зехтин. — Онази нощ, когато те спасих от бандита Бруно, а ти се озова при художника… Алесандро се позабавлява сериозно в хотелската ти стая. Не ми ли вярваш? — попита тя, като бръкна в джоба си. — Виж това тогава.

Извади мобилния си телефон и ми показа серия мътни снимки на човек, който се катереше към балкона ми. Трудно бе да се каже дали наистина бе Алесандро, но последните няколко кадъра показваха кола, паркирана точно под стаята ми, и колата със сигурност бе неговата.

— Съжалявам — каза тя неискрено. — Знам, че това съсипва милата ти фантазия, но трябва да знаеш, че целта на малкото ти сладурче не е само буркана с мед.

Метнах й телефона обратно без да проговоря. През последните няколко часа ми се наложи да мисля прекалено много и бях достигнала края на търпението си.

— Не ме гледай така — каза Джанис обидено. — Правя ти услуга! Представи си, че се беше влюбила в този тип само за да откриеш, че през цялото време се е стремял към семейните бижута.

— Защо не ми направиш друга услуга и не ми обясниш какво въобще правиш тук? — казах, като се облегнах назад. — И защо изпълняваш тази тъпа роля на Ромео?

— Нито една благодарна дума! Историята на живота ми! — изсумтя Джанис и отново бръкна в джоба си. — Ако не бях аз, вече щеше да си мъртва. Но въобще не ти пука, нали? — Тя ми метна писмо през масата и едва не уцели купата ми. — Ето. Виж лично. Това е истинското писмо от истинската леля Роза, връчено ми от истинския господин Трибиани. Поеми си въздух дълбоко. Това е всичко, което ни е оставила.

Джанис запали цигара, както правеше веднъж месечно, а аз извадих писмото от плика. Състоеше се от осем листа, всички изписани гъсто с почерка на леля Роза. Ако датата бе точна, значи го бе оставила при господин Трибиани преди няколко години.

Ето какво гласеше писмото:

„Скъпи мои момичета,

Често ме разпитвахте за майка си, а аз никога не ви казах истината. Беше за ваше добро. Страхувах се, че след като узнаете каква е била, ще искате да станете точно като нея. Но не искам да отнасям това в гроба със себе си, затова бега ще ви разкажа всичко.

Знаете, че Даяна дойде да живее при мен, когато родителите и малкият й брат умряха. Но никога не ви казах как бяха умрели. Беше много тъжно, а тя изживя голям шок. Мисля, че никога не успя да се съвземе от него. Катастрофа в ужасното празнично движение. Даяна ми разказа, че тя била виновна, защото се карала с брат си. Станало на Бъдни вечер. Мисля, че никога не успя да си прости. Никога не отваряше подаръците си. Беше религиозно момиче, много повече от старата ви леля, особено по Коледа. Искаше ми се да можех да й помогна, но в онези дни хората не тичаха вечно по доктори.

Интересуваше се силно от генеалогия. Вярваше, че семейството ни произхожда от италианската аристокрация по женска линия. Разказа ми, че преди да умре, майка ми й споделила страхотна тайна. Стори ми се странно, че майка ми би разказала на внучката си нещо, което никога не бе споделила с мен и Мария, собствените й дъщери, и никога не повярвах и дума от историята. Но Даяна упорито твърдеше, че произлизаме от шекспировата Жулиета и тази наша кръвна линия била прокълната. Според нея, това била причината ние с Джим да нямаме деца, както и причината за смъртта на родителите и брат й. Не я окуражавах, когато говореше по този начин, а просто я оставях да се поприказва. След като тя загина, непрестанно мислех, че е трябвало да направя нещо, за да й помогна, но вече е прекалено късно.

Горкият Джим и аз се опитвахме да я накараме да завърши образованието си, но тя беше прекалено неспокойна. Преди да се усетим, потегли за Европа с раница на гърба и скоро след това ни писа, че ще се омъжва за някакъв италиански професор. Не отидох на сватбата. Джим беше тежко болен по това време, а след като почина вече не ми се пътуваше. Сега съжалявам за това. Даяна беше съвсем сама. Роди близначки, после избухна ужасният пожар, който уби мъжа й, и аз никога не се запознах с него.

Написах безброй писма, в които я карах да се прибере у дома, но тя беше упорито създание и категорично отказваше. Беше си купила собствена къща и непрестанно повтаряше, че иска да продължи проучванията на мъжа си. Каза ми по телефона, че той прекарал целия си живот в търсене на семейно съкровище, което можело да сложи край на проклятието, но не й повярвах. Обясних й, че бе глупаво да се омъжиш в собственото си семейство, но тя отговори, че се налагало, защото тя носела гените, а той — семейното име — и двете вървели заедно. Ако питате мен, всичко това бе адски странно. Вие двете бяхте кръстени в Сиена с имена Жулиета и Джианоза Толомей. Според майка ви, имената били семейна традиция.

Опитвах се по какъв ли не начин да я накарам да се прибере у дома или поне да дойде на гости, дори й бяхме купили билети. Но тя беше прекалено заета с проучванията си и непрестанно повтаряше, че била близо до откриване на съкровището и трябвало да се види с някакъв човек относно старо знаме и нож. Една сутрин ми се обадиха от полицията в Сиена. Полицаят ми съобщи, че станала ужасна катастрофа и горката ви майка загинала. Каза ми, че вие двете сте с кръстниците си, но вероятно сте били в опасност и се налагало веднага да дойда да ви прибера. Когато пристигнах да ви взема, полицаите ме попитаха дали Даяна някога е споменавала мъж на име Лучано Салимбени и това доста ме уплаши. Искаха да остана за делото, но знаете какви са италианците, а аз бях толкова уплашена, че веднага ви заведох на летището и отлетях за вкъщи, без дори да чакам оформянето на документите за осиновяване. Смених и имената ви. Нарекох Жулиета Джули, а Джианоза — Джанис. А вместо Толомей, ви дадох моето име — Джейкъбс. Не исках някакъв смахнат италианец да дойде да ви търси или да каже, че иска да ви осинови. Дори наех Умберто, за да ви пази и да внимава за онзи тип, Лучано Салимбени. За щастие, никога вече не чухме нищо за него.

Не знам много за това, което Даяна е правила през всички тези самотни години в Сиена. Но мисля, че е открила нещо ценно и го е оставила в града, за да бъде намерено от вас. Надявам се, че ако някога го откриете, ще си го поделите по равно. Освен това притежаваше собствена къща, а и вярвам, че и съпругът й е бил богат. Ако ви е оставено нещо ценно в Сиена, вероятно ще се погрижите и за скъпия Умберто, нали?

Боли ме, че трябва да ви кажа това, но всъщност далеч не съм богата, както си мислите. Живеех с пенсията на бедния Джим, но когато умра, за вас двете няма да остане нищо, освен дълг. По-разумно е да не го поемате. Вероятно трябваше да ви го кажа по-рано, но се страхувах, че никога вече няма да ви видя.

Иска ми се да знаех повече за съкровището на Даяна. Тя говореше за него понякога, но аз не слушах. Мислех си, че е поредната налудничава история. Но в банката в «Палацо Толомей» има един човек, който може би ще успее да ви помогне. Не мога да си спомня името му обаче. Беше финансов съветник на майка ви. Доколкото си спомням, беше млад човек, така че сигурно е още жив.

Ако решите да заминете за там, не забравяйте, че в Сиена има хора, които вярват в историите на майка ви. Иска ми се да бях внимавала, когато ми ги разказваше. Не споделяйте с никого истинските си имена, освен с човека в банката. Той ще ви покаже къщата. Бих искала да отидете заедно. Даяна също би го искала. Трябваше да го направим много отдавна, но се страхувах да не стане нещо лошо.

Вече знаете, че не съм ви оставила нищо. Но се надявам, че с това мое писмо ще ви помогна поне малко да се справите. Опитвах се да ви предпазя от опасните идеи на майка ви, но сега вярвам, че може и да е имало скрито съкровище. Тази сутрин се видях с господин Трибиани. Наистина не трябваше да живея толкова дълго. Няма да мога да ви оставя нищо, дори спомени. Вечно се плашех, че ще избягате като Даяна и ще се набутате в неприятности. Сега знам, че ще намерите неприятностите, където и да са.

Знам какво означава погледът в очите ви. Майка ви имаше същия. Ако успеете да повярвате, ще бъдете щастливи. Майка ви беше. Умря прекалено рано, а аз живях прекалено дълго. Но знам, че тя беше по-щастлива от мен. Иска ми се да бях живяла като нея. А сега се страхувам, че съм ви попречила. Но сте все още млади. Моля се за вас всеки ден и винаги съм го правила. Господ да благослови невинните ви сърца!“

С много любов: леля Роза