Включено в книгата
Оригинално заглавие
Juliet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

VIII.III.

„О, зъб на зла змия зад цъфнал храст!

Ужасен дракон в златна пещера!“

Джанис винаги бе твърдяла, че трябва да разбият сърцето ти поне веднъж, за да пораснеш и да осъзнаеш кой точно си. За мен, тази жестока доктрина бе просто отлична причина никога да не се влюбвам. Досега. Докато стоях на лоджията тази нощ и наблюдавах как Алесандро и Умберто заговорничеха против мен, най-после разбрах точно коя съм. Бях глупачката на Шекспир.

Защото въпреки всичко, научено за Умберто през изминалата седмица, първото, което почувствах, когато го видях, бе радост. Абсурдна, нелогична радост. Бяха ми нужни няколко минути да я потисна. Преди няколко седмици, след погребението на леля Роза, вярвах, че той е единственият човек на света, когото още можех да обичам. А когато потеглих на италианското си приключение, се почувствах виновна задето го оставях сам. Сега, разбира се, всичко беше различно. Но не означаваше, че бях спряла да го обичам.

Бях шокирана, когато го видях, но веднага осъзнах, че не трябваше да се изненадвам. Веднага след като Джанис ми съобщи новината, че Умберто всъщност е Лучано Салимбени, разбрах, че въпреки всичките му тъпи въпроси по телефона, когато се преструваше на объркан от разказите ми за кутията на мама, той бе няколко хода пред мен. А тъй като го обичах и продължавах да го защитавам пред Джанис и да настоявам, че тя не е доразбрала полицията или просто е ставало дума за объркана самоличност, предателството му бе още по-съкрушително.

Независимо как се опитвах да обясня присъствието му тук тази вечер, вече нямаше съмнение, че Умберто наистина е Лучано Салимбени. Той бе насъскал Бруно Карера по мен и горкия Пепо, за да се добере до знамето. А като се имаше предвид досието му — хората около него умираха при загадъчни обстоятелства, — вероятно точно той бе помогнал на Бруно да върже връзките на обувките си за последен път.

Странното бе, че Умберто изглеждаше абсолютно същия като преди. Дори изражението му бе същото, каквото го помнех. Леко арогантно, леко развеселено и никога неиздаващо мислите му.

Човекът, който се бе променил, бях аз.

Сега най-после видях, че Джанис бе права за него през всички изминали години. Той беше психопат, който всеки момент можеше да откачи. Що се отнасяше до Алесандро, за съжаление, тя бе права и за него. Беше ми казала, че той въобще не се интересува от мен, а само се преструва, за да се добере до съкровището.

Помислих си, че сега бе напълно естествено за мен да се разплача. Но не можех. Толкова много неща се бяха случили тази нощ, че не ми бяха останали емоции, с изключение на огромна буца в гърлото ми, която бе отчасти гняв, отчасти страх.

Междувременно Алесандро загаси цигарата си ядосано. Чух го да казва на Умберто нещо, което ми прозвуча познато — монах Лоренцо, Жулиета, знаме. В отговор, Умберто каза нещо неясно, бръкна в джоба си, извади малко зелено шишенце и го разтърси здраво преди да го подаде на Алесандро.

Задъхана от напрежение и пристъпяща на пръсти, се опитах да разгледам шишенцето добре, но видях само зелено стъкло и коркова тапа. Какво ли беше? Отрова? Приспивателно? И за какво? За мен? Дали Умберто искаше Алесандро да ме убие? Никога досега не се бях нуждаела толкова много от познания по италиански.

Каквото и да се криеше в шишенцето, то бе абсолютна изненада за Алесандро, който го завъртя в ръката си, а очите му придобиха демоничен поглед. Подаде го обратно на Умберто и изсумтя нещо презрително. За момент се осмелих да вярвам, че каквито и да бяха пъклените планове на Умберто, Алесандро не искаше да има нищо общо с тях.

Умберто просто сви рамене и остави шишенцето на масата. После протегна ръка, очевидно очаквайки нещо в отплата. Алесандро се намръщи и му подаде книга.

Познах я веднага. Беше вехтото издание на „Ромео и Жулиета“, изчезнало предишния ден от кутията на мама, докато Джанис и аз се мотаехме в пещерата. Или пък по-късно, когато гостувахме на маестро Липи и си разказвахме призрачни истории. Нищо чудно, че Алесандро бе звънял безброй пъти в хотела. Явно бе искал да се увери, че съм навън преди да проникне в стаята ми и да открадне книгата.

Без нито една благодарна дума, Умберто запрелиства страниците със самодоволна алчност, а Алесандро пъхна ръце в джобовете си и отиде до прозореца.

Преглътнах затруднено, за да задържа сърцето в гърлото си, и се вторачих в мъжа, чийто последни думи към мен, казани само преди няколко часа, бяха, че се чувствал прероден и пречистен от всичките си грехове. А стоеше тук и вече ме бе предал, при това не с кого да е, а с единствения друг човек, на когото някога се бях доверявала.

Тъкмо когато реших, че съм видяла достатъчно, Умберто затвори книгата и я метна небрежно на масата до зеленото шише, като процеди нещо презрително, което разбрах без да знам италиански. Също като Джанис и аз, Умберто бе стигнал до неприятния извод, че книгата не съдържа никакви следи към гроба на Ромео и Жулиета и очевидно нещо липсваше.

Без предупреждение, той се отправи към вратата, зад която се криех, и едва успях да се потуля в сянката зад една колона преди той да излезе на лоджията и да подкани нетърпеливо Алесандро да се присъедини към него. Стоях абсолютно неподвижна и ги видях как тръгват по коридора и изчезват надолу по стълбите в огромното фоайе.

Най-после усетих приближаването на сълзите си, но се отърсих от тях. Внезапно се почувствах много по-ядосана отколкото тъжна. Значи Алесандро бе намесен в историята само заради парите, също както Джанис твърдеше. Но дори да бе така, можеше да си държи ръцете до себе си и да не влошава нещата. Що се отнасяше до Умберто, в дебелия речник на леля Роза нямаше достатъчно думи да опишат яростта ми от присъствието му тук и това, което ми бе причинил. Очевидно той бе дърпал конците на Алесандро през цялото време и му бе наредил да ме държи под око, както и под ръце и уста.

Тялото ми изпълни единствения логичен план преди мозъкът ми да го одобри. Втурнах се в стаята, грабнах книгата и шишенцето, последното — най-вече от злоба. После се върнах в стаята на Алесандро и увих плячката си в ризата, оставена на леглото му.

Огледах стаята за други предмети, свързани с измяната му към мен, и се сетих, че вероятно най-полезният бе ключът за алфа ромеото му. Отворих чекмеджето на нощното му шкафче и открих вътре броеница, джобно ножче и пакет египетски цигари. Затърсих други подходящи места, като се опитвах да се поставя на мястото на Алесандро.

— Ромео, Ромео — промърморих тихо, — къде държиш ключовете от колата си?

Най-после се сетих да погледна под възглавниците и открих не само ключовете, но и пистолет. Без да си оставя време за размисъл, грабнах и двете и се изненадах от тежестта на оръжието. Ако не бях толкова разстроена, вероятно щях да се засмея. Вижте я пацифистката сега. Всичките ми розови идеи за свят без оръжия се бяха изпарили. За мен пистолетът на Алесандро бе точно балансьорът, от който се нуждаех.

Върнах се в стаята си и бързо метнах всичко в сака си. Докато го закопчавах, погледът ми попадна на пръста ми. Да, пръстенът беше мой и бе от солидно злато, но освен това символизираше духовната ми, а сега вече и физическа симбиоза с човека два пъти проникнал в хотелската ми стая и откраднал половината от съкровището ми, за да го даде на двуличното копеле, което вероятно бе убило родителите ми. Задърпах пръстена упорито и накрая успях да го сваля. Оставих го на възглавницата в знак на драматично сбогуване с Алесандро.

Грабнах знамето, сгънах го грижливо и го прибрах в сака. Не че можех да го използвам за нещо, нито пък можех да го продам на някого, особено в сегашния му вид. Не, просто не исках ТЕ да сложат ръка върху него.

Взех плячката си и излязох през балконската врата без да чакам аплодисменти.

 

 

Старите асми по стената бяха достатъчно здрави, за да удържат тежестта ми. Първо пуснах сака и след като видях, че се приземи долу, започнах да се смъквам предпазливо, като се стремях да не вдигам шум.

По пътя си минах покрай прозорец, който бе още осветен въпреки късния час. Надникнах, за да се уверя, че в стаята няма никой и се шашнах, когато видях монах Лоренцо и трима от братята му да седят търпеливо със скръстени ръце в четирите кресла срещу камината. Двама от монасите май се унасяха, но Лоренцо изглеждаше твърдо решен да не затвори очи тази нощ.

В същия миг дочух раздразнени гласове откъм стаята ми и звук от стъпки по балкона ми. Затаих дъх и застинах неподвижно. Търпеливото ми висене обаче се оказа прекалено много за асмата. Тъкмо когато посмях да се раздвижа отново, тя се пречупи и се откъсна от стената, а аз полетях надолу.

За щастие, височината не бе повече от три метра. Лошото бе, че се озовах в леха с рози. Но бях прекалено нервна, за да усетя болка, докато се откачах от бодливите клонки и си взимах сака. Драскотините по ръцете и краката ми не можеха дори да се сравнят с болката в душата ми. Закуцуках енергично, изпълнена с нетърпение да приключа най-прекрасната и в същото време най-ужасната нощ в живота си. За съжаление, трябваше да се съглася с леля Роза — също като предишното ми пътуване до Италия, прекарано в писане на лозунги по фонтаните в Рим и бягане от конните полицаи, сегашното се оказа крайно разочароващо.

Инстинктът ми за самосъхранение ме изведе от градината и най-после изскочих на частния път. Застанах там, притиснала сака до гърдите си, и осъзнах, че нямаше начин да изкарам алфа ромеото навън. Купонът на Ева Мария бе приключил отдавна, но паркингът все още бе претъпкан с коли. Най-впечатляващата от тях бе черна лимузина със затъмнени стъкла, която вероятно принадлежеше на монах Лоренцо. Очевидно щеше да ми се наложи да се добера до Сиена пеша, колкото и идеята да не ми харесваше.

Докато стоях и ругаех лошия си късмет, внезапно чух бесен лай на кучета някъде зад гърба си. Дръпнах ципа на сака и бързо извадих пистолета, просто за всеки случай, после побягнах напред лудешки. Ако имах късмет, щях да стигна до шосето и да спра някоя минаваща кола преди проклетите псета да ме настигнат. А ако шофьорът си помислеше, че странното ми облекло означава покана, пистолетът бързо щеше да реши проблема.

Високата порта беше затворена, разбира се, но не си губих времето да натискам копчетата на домофона. Промуших ръка през железните пръчки, оставих внимателно пистолета на земята, после метнах сака през оградата. След това се закатерих. Още не бях стигнала до върха, когато чух някой да тича по чакъла зад мен. Трескаво се опитах да ускоря напредъка си, но желязото беше студено и хлъзгаво и, преди да се измъкна, здрава ръка хвана глезена ми.

— Жулиета! Чакай! — извика Алесандро.

Вторачих се в него, почти заслепена от гняв и страх.

— Пусни ме! — изпищях и се опитах да се освободя от ръката му. — Копеле мръсно! Надявам се да гориш в ада! Ти и проклетата ти кръстница!

— Слез долу! — нареди ми той, очевидно твърдо решен да не води преговори. — Слез преди да паднеш!

Най-после успях да освободя крака си и да се изкатеря нагоре.

— Да бе! Задник такъв! Предпочитам да си строша врата, отколкото да продължа да играя извратените ти игрички!

— Слез долу! Веднага!

Алесандро се покатери след мен и отново ме хвана за глезена.

— Позволи ми да ти обясня! Моля те!

Изстенах. Исках да се измъкна оттук, а и какво повече можеше да ми каже сега! Но ме бе хванал здраво и не можех да направя нищо друго, освен да вися на оградата бясна. Постепенно ръцете и краката ми започнаха да се предават.

— Жулиета, моля те, изслушай ме. Мога да ти обясня всичко…

Предполагам, бяхме толкова съсредоточени един в друг, че не забелязахме третия човек, който се приближи към нас от другата страна на оградата.

— Добре, Ромео, дръпни си ръцете от сестра ми! — проговори сянката.

— Джанис!

Толкова се изненадах, че едва не паднах.

— Продължавай да се катериш! — нареди ми тя, като се наведе да вземе пистолета. — А ти, господинчо, покажи си ръцете!

Тя насочи оръжието към него и той пусна глезена ми веднага. Джанис винаги бе имала силна воля, а с пистолет в ръката изглеждаше направо страшна.

— Внимавай! — каза Алесандро, като скочи от оградата и отстъпи назад. — Пистолетът е зареден…

— Разбира се, че е зареден! — изсумтя Джанис презрително. — Вдигни си ръцете, любовнико!

— И спусъкът му е много нежен…

— Така ли? Е, проблемът си е лично твой. Ти стоиш срещу оръжието.

Междувременно, успях да се прехвърля през оградата и се стоварих на земята, като извих от болка.

— Господи, Джулс, добре ли си? Ето, вземи това — подаде ми тя пистолета. — Аз отивам да докарам возилото ни. Не, идиотко такава! Насочи го към него!

Останахме там само няколко секунди, но ми се стори, че времето бе спряло. Алесандро ме гледаше с копнеж през оградата, а аз се борех упорито със сълзите си.

— Дай ми книгата и знамето — каза той. — Те ги искат. Няма да те оставят да си отидеш докато са у теб. Довери ми се. Моля те, недей…

— Хайде, идвай! — извика Джанис, като закова мотора до мен. — Грабвай сака и се качвай!

Тя забеляза колебанието ми и форсира двигателя нетърпеливо.

— Задвижи се, госпожице Жулиета, купонът приключи!

След секунда се понесохме в тъмнината. Обърнах се назад тъжно. Алесандро стоеше облегнат на оградата, като човек, който бе пропуснал най-важния полет в живота си заради глупава грешка.