Включено в книгата
Оригинално заглавие
Juliet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

IV.III.

„Одраскване. Одраска ме котакът. Но ще ми стигне.

Пажът ми къде е?

Магаре, тичай бързо за хирург!“

Докато се отдалечавах от музея на Бухала, бях разкъсвана от противоречиви чувства. От една страна, изпитвах облекчение, че флагът и кинжалът на Ромео сега се намираха в сейфа на Пепо. От друга, съжалявах задето му ги бях дала толкова бързо. Ами ако майка ми бе искала да ги използвам за определена цел? Ами ако в тях се криеше следа към гроба на Жулиета?

По целия път към хотела едва сдържах желанието си да се върна в музея и да си поискам обратно съкровищата. Успях само защото знаех, че удоволствието от връщането им скоро щеше да бъде засенчено от страха какво ли щеше да им се случи. Кой можеше да каже дали бяха на по-безопасно място в сейфа на директор Росини, отколкото в този на Пепо? Все пак, бандитът знаеше къде живея — как иначе щеше да влезе в стаята ми — и рано или късно щеше да разбере къде пазех нещата си.

Спрях по средата на улицата. До този момент дори не се бях сетила, че връщането в хотела бе най-тъпото нещо, което можех да направя, независимо, че вече не носех съкровищата. Несъмнено, бандитът очакваше да постъпя точно по този начин. След малката ни криеница в университетския архив, той вероятно не бе в добро настроение.

Очевидно се налагаше да сменя хотела и да го направя така, че никой да не може да ме открие. Но дали пък това не бе последното предупреждение да се метна на самолета за Вирджиния?

Не. Не можех да се предам. Не и сега, когато най-после бях стигнала до някъде. Щях да сменя хотела вероятно тази вечер, след като се стъмнеше. Щях да стана невидима, коварна и проклета.

Полицейският участък се намираше на една и съща улица с хотел „Чизарели“. Помотах се пред него за малко, като наблюдавах полицаите и се чудех дали щеше да е разумно да се запозная с местния закон и да рискувам ченгетата да открият двойната ми самоличност. Накрая реших, че не беше разумно. Бях седяла в достатъчно стаи за разпити, за да знам, че полицаите бяха същите като репортерите — да, изслушваха историята ти, но предпочитаха своята собствена. А и какво можеха да направят? Да нарисуват безполезен портрет на бандита и да дойдат да снимат трупа ми?

Тръгнах обратно към центъра, като се обръщах на всеки няколко метра, за да проверя дали ме следяха. Чудех се каква ли трябваше да е стратегията ми отсега нататък. Дори влязох в банката в „Палацо Толомей“, за да видя дали президент Макони имаше време и съвет за мен. За съжаление нямаше, но чиновничката — най-добрата ми приятелка засега, ме увери, че той ще се радва да се види с мен, когато се върне от почивката си на езеро Комо след десет дни.

 

 

Бях минавала покрай помпозната врата на банка „Монте Паски“ в „Палацо Салимбени“ няколко пъти откак пристигнах в Сиена. Винаги ускорявах стъпка, за да мина покрай крепостта на Салимбени без да ме открият и дори свеждах глава, като се чудех дали кабинетът на началника на охраната гледаше към „Банки ди Сопра“ или към друга улица.

Но днес беше различно. Днес беше денят, когато хванах бика за рогата и го разтърсих. Приближих се до внушителната врата и влязох вътре, като се уверих, че камерите ще запечатат новопридобитата ми увереност.

За сграда, опожарявана от вражи семейства, от моето включително, рушена от разгневени съграждани, построявана отново няколко пъти от собствениците си, конфискувана от правителството и накрая преродена като най-старата частна банка в света, „Палацо Салимбени“ бе впечатляващо спокойно място. Интериорът смесваше средновековното и модерното по елегантен начин и, докато вървях към рецепцията, миналото и настоящето се сляха около мен в едно цяло.

Жената на рецепцията говореше по телефона, но сложи ръка на слушалката, усмихна се и ме попита любезно с кого искам да се видя. Казах й, че съм лична приятелка на началника на охраната и спешно искам да обсъдя нещо с него. Тя кимна и ми прошепна, че мога да го намеря в мазето.

Приятно изненадана от безпрепятствения достъп, заслизах по стълбите с небрежна походка, макар група мишлета в подковани ботуши да танцуваше из гръдния ми кош. Те бяха странно тихи, когато тичах, за да спася живота си по-рано, но сега беснееха, тъй като отивах да се видя с Алесандро.

Предишната вечер, когато го напуснах в ресторанта, честно казано, не изпитвах никакво желание да го видя отново. Убедена съм, че чувството бе взаимно. Но ето сега без никаква причина отивах право в бърлогата му — водеше ме само инстинкта. Джанис твърдеше, че инстинктът е забързана мисъл, но никога не бях съвсем сигурна в мисълта. Моите размишления водеха към Алесандро и Салимбени. Вероятно те бяха замесени в гадостите, които ми се случваха напоследък. Но пък инстинктът ми твърдеше, че мога да се доверя на Алесандро. Иди, че разбери.

Въздухът тук бе доста по-хладен. Когато стените около мен станаха по-груби и вехти, осъзнах, че това са следи от оригиналната постройка. По някое време през Средновековието тези основи са поддържали висока кула, вероятно с размера на „Манджиа“. Целият град е бил пълен с подобни кули, които служили като крепости в неспокойни времена.

В подножието на стълбите имаше тесен коридор. Заради обкованите с желязо врати от двете му страни мястото приличаше на тъмница. Започвах да се плаша, че съм поела неправилната посока, когато внезапно чух от една полуотворена врата гласове, последвани от радостни викове.

Пристъпих притеснено към вратата. Независимо дали Алесандро ще е тук, щеше да ми се наложи да давам доста обяснения, а силата ми определено не е в реториката. Надникнах вътре и видях маса, отрупана с разни метални чаркове и полуизядени сандвичи, стена с пушки и трима мъже — единият от тях Алесандро, — застанали около малък телевизионен екран. Отначало помислих, че наблюдават записите от охранителните камери, но когато внезапно вкупом изстенаха и се запляскаха по челата, осъзнах, че гледат футболен мач.

Никой не реагира на почукването ми, затова влязох и се прокашлях. Най-после Алесандро се обърна, за да види кой си бе позволил наглостта да му прекъсне мача и, когато ме видя, заприлича на ударен с тиган.

— Съжалявам за безпокойството — казах с престорена кротост. — Имаш ли една минута?

След секунда двамата други мъже изскочиха от стаята с оръжия и жилетки, с полуизядени сандвичи в уста.

— Е — усмихна се Алесандро, като спря телевизора и метна дистанционното настрани, — задоволи любопитството ми.

Очевидно вярваше, че нямам нужда от втората част на изречението му. Начинът, по който ме погледна, говореше, че му е приятно да ме види, макар да бях досадно влечуго.

Седнах на един празен стол и огледах оръжията по стените.

— Това ли е кабинетът ти?

— Да — отговори той, като подръпна увисналите на рамената му тиранти и седна от другата страна на масата. — Тук разпитваме хората. Най-вече американци! Навремето е било стая за мъчения.

— Подхожда ти.

— И аз така мисля.

Той сложи крак на масата и бутна стола си назад, за да се облегне на стената.

— Добре, слушам те. Сигурно имаш сериозна причина за идването си тук.

— Не бих го нарекла точно причина — отговорих. — Очевидно ме смяташ за коварна кучка…

— Виждал съм и по-лоши.

— А и аз не съм от почитателките ти.

Той се усмихна сухо.

— И все пак си тук.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Не ми вярваш, че съм Жулиета Толомей и не ми пука. Но ето за какво ми пука: някой се опитва да ме убие.

— Имаш предвид, някой друг, освен самата ти?

— Един тип ме следи. Гаден тип. В анцуг. Реших, че е твой приятел.

Алесандро дори не мигна.

— Е, какво искаш да направя?

— Не знам — свих рамене. — Да ми помогнеш.

Той не можа да сдържи усмивката си.

— Напомни ми защо трябва да го правя.

— Хей! — извиках. — Аз съм дама в бедствено положение.

— А аз кой съм? Зоро?

Изгледах го с присвити очи.

— Мислех, че италианците са податливи на женския чар.

Той се замисли за миг.

— Да, податливи сме. Когато ни омае нечий чар.

— Добре — кимнах, като преглътнах гнева си. — Ясно. Искаш да вървя по дяволите и ще го направя. Ще се върна в Щатите и никога вече няма да безпокоя нито теб, нито скъпоценната ти кръстница. Но първо искам да науча кой е този тип и после да видя някой да го арестува.

— И този някой съм аз?

— Изглеждаш компетентен. Но може и да греша. Просто предположих, че не би искал подобен тип да се мотае из любимата ти Сиена.

Най-после Алесандро се наведе напред с престорена искреност и сложи ръце на масата.

— Добре, госпожице Джейкъбс, обясни ми защо мислиш, че някой се опитва да те убие.

— Ами… — Очите ми бяха привлечени от татуировките по ръцете му и отказваха да ми се подчинят. — Какво ще кажеш за въоръжен е пистолет тип, който ме преследва в мазе?

Опитах се да дам по-смислено обяснение, но мозъкът ми бе прекалено зает с други импулси. Пред мен седеше не този Алесандро, когото бях очаквала да намеря в банката. Алесандро, когото познавах, бе издокаран и фин и не носеше отеснели от пране тениски. Но пък не можех да се оплача от гледката.

— Това — търпеливо започна Алесандро — не означава, че е възнамерявал да те убие. Как очакваш да ти помогна, ако не ми казваш истината?

— Казвам ти я! Кълна се!

Опитах се да си придам сладък и безпомощен вид, но той не се улови на въдицата. Съжалих задето не си бях водила бележки навремето за това как Джанис очароваше мъжете. Без изключение, те всички се предаваха и й осигуряваха всичко, което искаше. Понякога дори повече.

Дори и да бе прочел мислите ми, Алесандро не го показа.

— Не и цялата истина. Доста парченца липсват от мозайката.

— Какво те кара да мислиш, че мозайката въобще съществува?

— Прочетох досието ти. Винаги има мозайка. Може да не е красива, но съществува. Е, сподели с мен. Какво търси убиецът?

Поех си дълбоко дъх. Бях наясно, че сама съм се набутала в това положение и се налагаше да дам някакво обяснение.

— Добре — казах накрая. — Мисля, че търси нещо, което мама ми е оставила. Семейна ценност, която родителите ми намерили преди години. Мама искала да я остави на мен. Затова я скрила на място, където само аз мога да я намеря. Защо ли? Защото, независимо дали ти харесва или не, аз наистина съм Жулиета Толомей.

Погледнах го предизвикателно и открих, че ме наблюдаваше с усмивка.

— И намери ли го?

— Не мисля. Не още. Намерих само ръждясала кутия с купчина документи, стар парцал и някакъв кинжал. Честно казано, не виждам…

— Чакай, чакай! — прекъсна ме Алесандро. — Какви документи? Какъв парцал?

— Истории, писма. Тъпотии. А парцалът очевидно е cencio от „Палио“ от 1340 година, в които беше увит кинжал, скрит в едно чекмедже…

— Чакай! Каза, че флагът е от 1340 година?

Изненадах се, когато го видях да реагира на новината по-бурно и от Пепо.

— Да, така мисля. Очевидно е много специален. А кинжалът…

— Къде е?

— На сигурно място. Оставих го при братовчед ми в музея на Бухала.

Осъзнах, че Алесандро не ме разбра и добавих:

— Братовчед ми, Пепо Толомей, е уредник на музея на Бухала. Каза ми, че ще сложи нещата в сейфа.

Алесандро изстена и прокара ръце през косата си.

— Какво? — попитах. — Не беше ли добра идея?

— Мамка му!

Алесандро скочи, отвори едно чекмедже, извади пистолет и го прибра в кобура на колана си.

— Хайде, тръгваме! — нареди ми той.

— Чакай! Какво става? — надигнах се неохотно. — Не предлагаш да отидем при братовчед ми с това… с пистолета, нали?

— Не е предложение. Хайде!

Забързахме по коридора и той погледна краката ми.

— Можеш ли да тичаш с тези обувки?

— Слушай — отвърнах, опитвайки се да го настигна. — Искам, да изясня нещо. Аз съм пацифистка. Не вярвам в оръжията. Ясно ли е?

Той спря насред коридора, извади пистолета и го пъхна в ръката ми преди да осъзная какво става.

— Усещаш ли го? — попита той. — Това е пистолет. А навън има много хора, които не искат мир и вярват в оръжията. Например твоят ухажор в анцуг. Така че, извини ме, но трябва да се погрижа за тези копелета преди да отлетим в утопичната ти страна.

Тичахме по цялата „Виа Салустрио Бандини“, за да стигнем до „Пиацета дел Кастеларе“. Когато се приближихме до вратата на музея Алесандро извади пистолета си, но аз се престорих, че не забелязвам.

— Стой зад мен — нареди ми той. — Ако работата загрубее, просни се на пода и си покрий главата.

Без да изчака отговора ми, той сложи пръст на устните си и бавно отвори вратата. Влязох послушно в музея на няколко стъпки след него. Не се и съмнявах, че реагираше прекалено остро, но щях да го оставя сам да стигне до този извод. Сградата бе абсолютно тиха и нямаше и следа от престъпна дейност. Минахме през няколко зали, но накрая аз спрях.

— Добре, слушай…

Алесандро незабавно сложи ръка на устата ми, за да ме накара да замълча. Вслушахме се напрегнато и тогава чух, че някой стенеше.

Движейки се бързо през притихналите зали, скоро стигнахме до звука. Алесандро се огледа, за да се увери, че няма да попаднем в засада, после се втурнахме към Пепо, който лежеше на пода в кабинета си, насинен, но жив.

— О, Пепо! — извиках и се опитах да му помогна. — Добре ли си?

— Не! — рязко отвърна той. — Разбира се, че не съм добре. Не мога да използвам крака си. Сигурно съм паднал. Колко е часът?

— Четири.

Огледах се да видя къде бе оставил патерицата си и очите ми попаднаха върху сейфа, отворен и празен.

— Видя ли човека, който го направи? — извиках.

— Кой човек? — попита Пепо, като се опита да седне, но се намръщи от болка. — Ох, главата ми! Имам нужда от хапчетата си. Салваторе! О, не, чакай, днес е почивният ден на Салваторе. Кой ден е?

— Не се движи — нареди му Алесандро, като коленичи до него и прегледа крака му. — Мисля, че е счупен. Ще повикам линейка.

— Чакай! Не! — извика Пепо. — Тъкмо се канех да затворя сейфа. Чухте ли ме? Трябва да затворя сейфа.

— Хайде да се тревожим за сейфа по-късно — предложих.

— Кинжалът… в залата за конференции е. Потърсих информация за него в една книга. Трябва да го затворя в сейфа. Той е опасно и зло нещо!

Алесандро и аз се спогледахме. Сега не беше подходящият момент да съобщаваме на Пепо, че бе прекалено късно да затваря сейфа. Очевидно, знамето бе изчезнало, както и всяко второ съкровище, пазено от братовчед ми. Но може би пък крадецът не бе забелязал кинжала. Ако бях права, това щеше да е поне малка утеха. Надигнах се и влязох в залата за конференции. Кинжалът на Ромео лежеше на масата до ръководство за средновековни оръжия.

Стиснах кинжала в ръка и се върнах в кабинета на Пепо в мига, когато Алесандро викаше линейка.

— А, да, ето го — каза братовчед ми, когато видя кинжала. — Прибери го в сейфа. Бързо. Носи лош късмет. Виж какво се случи с мен. Книгата твърди, че дяволът се е вселил в него.

 

 

Пепо бе претърпял леко комоцио и имаше счупена кост. Лекарката настоя да го задържи в болницата за през нощта, закачен към различни машини. За съжаление, тя също така настоя да му обясни какво точно му се бе случило.

— Съобщава му, че някой го е ударил по главата и е откраднал всичко от сейфа — прошепна ми Алесандро, превеждайки оживения разговор между лекарката и нервния й пациент. — А той казва, че иска да говори с истински лекар и никой не би могъл да го удари по главата в собствения му музей.

— Жулиета! — възкликна Пепо, когато най-после успя да прогони лекарката. — Какво ще кажеш за това? Лекарката твърди, че някой е влязъл с взлом в музея!

— Опасявам се, че е вярно — отговорих и го хванах заръката. — Ужасно съжалявам. Аз съм виновна. Ако не бях…

— А кой е този? — попита Пепо, като впери подозрителен поглед в Алесандро. — Да не е тук, за да пише протокол? Обясни му, че не съм видял нищо.

— Това е капитан Сантини — отговорих. — Той те спаси. Ако не беше той, все още щеше да си… да изпитваш силна болка.

— Хм — изсумтя Пепо, който все още не бе готов да се откаже от заядливото си настроение. — Виждал съм го преди. Той е Салимбени. Не те ли предупредих да стоиш далеч от тези хора?

— Шшт! Моля те!

Опитах се да го накарам да замълчи, но Алесандро, разбира се, бе чул всяка дума.

— Трябва да си почиваш — настоях.

— Не, не трябва! Трябва да говоря със Салваторе. Трябва да открием престъпника. В сейфа имаше много съкровища.

— Страхувам се, че крадецът е търсил флага и кинжала — отвърнах. — Ако не ти ги бях донесла, нищо нямаше да се случи.

Пепо ме изгледа объркано.

— Но кой би… Ох!

Очите му се замъглиха, вторачени в някакво неясно минало.

— Разбира се! Защо не се сетих за това? Но дали наистина би го направил?

— За кого говориш? — възкликнах учудено. — Знаеш ли кой ти причини това?

Пепо ме хвана за ръката и ме погледна напрегнато.

— Той винаги твърдеше, че ще се върне. Патрицио, баща ти… той каза, че един ден Ромео ще се върне и ще си вземе всичко обратно… живота, бъдещето, любовта си… всичко, което му отнехме.

Опитах да се освободя от хватката му, но той не ме пусна.

— Пепо — заговорих кротко, — мисля, че трябва да се опиташ да поспиш.

С крайчеца на окото си забелязах как Алесандро претегляше кинжала на Ромео в ръката си и се мръщеше, сякаш искаше да прозре скритите му сили.

— Ромео — продължи Пепо, по-унесено, тъй като успокоителните бяха започнали да действат, — Ромео. Ромео Марескоти. Е, не можеш да си призрак завинаги. Може би това е отмъщението му — насочено към всички нас. За начина, по който се отнесохме с майка му. Той беше… как се казва… un figlio illegitimo… Капитане?

— Роден извънбрачно — най-после се присъедини към нас Алесандро.

— Да, да! — кимна Пепо. — Извънбрачно дете. Страхотен скандал. О, тя беше толкова красиво момиче… и той ги изхвърли…

— Кой? — попитах.

— Марескоти. Дядото. Беше старомоден човек. Но много изискан. Все още си спомням надбягването от 1965 година. Това беше първата победа на Асето… и Пантера беше там… и Тополоне, чудесен кон. Вече няма такива. Тогава не си кълчеха краката и не ги дисквалифицираха, а ние нямахме нужда от всякакви видове ветеринари и управители, които да ни казват дали можем да се състезаваме… пфу! — Той поклати глава отвратено.

— Пепо? — потупах го по ръката. — Говореше за семейство Марескоти. За Ромео. Помниш ли?

— О, да! Твърдяха, че момчето има дяволски ръце. Чупеше всичко, до което се докоснеше. Конете губеха. Хората умираха. Истинско проклятие. Така твърдяха. Защото беше кръстен на Ромео, нали разбираш? От рода му бе. Неприятностите бяха в кръвта му… също както в твоята. Но си беше момче като всички друг. Обичаше бързите и шумни неща. Не можеше да седи на едно място. Вечно се занимаваше със скутери, мотори и парашути и чупеше всичко.

— Познавал си го?

— Не. Знаех само какво казваха хората. Те никога не се върнаха. Той и майка му. Никой вече не ги видя. Твърдяха, че израснал като дивак в Рим. Станал престъпник и убивал хора. Казват, че умрял в Насирия. Под друго име. Но това е само легенда. Хората обичат трагедии и конспирации. Тук е прекалено спокойно през зимата.

Погледнах Алесандро и той срещна погледа ми с необичайно потъмнели очи.

— Значи не го вярваш?

Пепо въздъхна, а клепачите му натежаха.

— Знам ли на какво да вярвам? Защо не изпратят лекар?

В този миг, вратата се отвори и цялото семейство Толомей нахлу в стаята и заобиколи падналия си герой с ридания и вопли. Очевидно, лекарката им бе обяснила положението, защото Пия Мария, жената на Пепо, ме изгледа мръсно, бутна ме настрани и зае мястото ми до мъжа си, а никой не изрази и най-малката благодарност за спасяването му. За да засили унижението ми, дъртата Нона Толомей влезе в стаята, тъкмо когато се чудех дали да побягна. Тя явно не се съмняваше, че престъпникът не бе крадецът, а аз.

— Ти! — изръмжа тя, насочила изкривен от артрит пръст към сърцето ми. — Bastardo!

Каза още много неща, но не ги разбрах. Омагьосана от гнева й, като сърна пред приближаващ влак, просто стоях там с увиснало чене, докато Алесандро, отегчен от семейната забава, ме хвана за врата и ме изкара навън.

— Пфу! — изстенах измъчено. — Това е една адски ядосана дама. Можеш ли да повярваш, че ми е леля? Какво каза?

— Няма значение — отговори Алесандро, като тръгна надолу по коридора с изражението на човек, който си мечтае да държи граната в ръката си.

— Тя те нарече Салимбени! — напомних му горда, че бях разбрала поне това.

— Да. И не беше комплимент.

— А мен как ме нарече? Това не го разбрах.

— Няма значение.

— Има — възразих и се заковах на място. — Как ме нарече?

Алесандро ме погледна нежно.

— Каза, че си копеле. Не си една от тях.

— Ах — преглътнах тежко. — Явно никой не вярва, че наистина съм Жулиета Толомей. Може би го заслужавам. Сигурно има специален вид ад, отреден за хора като мен.

— Аз ти вярвам.

Изгледах го изненадано.

— Наистина ли? Това е нещо ново. Кога се случи?

Той сви рамене и тръгна напред.

— Когато те видях пред вратата ми.

Не знаех как да реагирам на неочакваната любезност, затова продължих напред мълчаливо. Излязохме от болницата в златната светлина, която отбелязва края на деня и началото на най-дивите ти мечти.

— Е, госпожице Толомей — каза Алесандро, като се завъртя към мен с ръце на кръста. — Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— Ами… — започнах колебливо, — има един тип на мотор…

— Света Богородице!

— Но той е различен. Просто… просто ме следи. Не знам какво иска…

Алесандро завъртя очи.

— Не знаеш какво иска! Искаш ли да ти обясня какво иска?

— Не, няма нужда — възпрях го скромно. — Не е проблем. Но този другият, с анцуга, той влезе в хотелската ми стая. И мисля… мисля, че трябва да си сменя хотела.

— Така ли мислиш? — изсумтя Алесандро. — Ще ти кажа как ще действаме. Първо ще отидем в полицията…

— Не, не в полицията!

— Те са единствените, които могат да ти кажат кой причини това на Пепо. А и аз нямам достъп до централния криминален регистър от „Монте Паски“. Не се тревожи, ще дойда с теб. Познавам тези момчета.

— Да бе! — изгледах го с присвити очи. — Това е просто коварен начин да ме набуташ в затвора.

Той вдигна ръце отчаяно.

— Ако исках да си в затвора, нямаше нужда да проявявам коварство, нали?

Намръщих се.

— Добре де! Но все пак не харесвам игрите ти на надмощие!

Алесандро се ухили.

— Защо тогава продължаваш да ги играеш?

 

 

Полицейският участък в Сиена беше изключително тихо и спокойно място. Някога в миналото, в седем без десет, часовникът на стената бе издъхнал и, докато седях там тази вечер, послушно разглеждайки на монитора страница след страница с образите на опасни типове, започнах да чувствам, че и моите собствени сили се изчерпваха. Колкото повече се вглеждах в лицата на компютърния екран, толкова по-добре осъзнавах, че въобще нямах представа как изглежда преследвачът ми отблизо. Първият път, когато го видях, носеше тъмни очила. Вторият път, бе прекалено тъмно, за да го огледам. Третият път, днес следобед, бях прекалено съсредоточена върху пистолета в ръката му, за да забележа чертите на мутрата му.

— Съжалявам — обърнах се към Алесандро, който седеше търпеливо до мен, — но не разпознавам никого.

Усмихнах се извинително на полицайката пред компютъра, тъй като знаех добре, че губя времето на всички.

— Извинете ме.

— Няма проблеми — усмихна ми се тя, вероятно защото бях Толомей. — Няма да отнеме дълго да сравним отпечатъците му.

Първото, което Алесандро направи, когато пристигнахме в полицейския участък, бе да съобщи за обира в музея на Бухала. Две патрулни коли бяха изпратени там незабавно, а четиримата полицаи изглеждаха въодушевени, че се бяха натъкнали на истинско престъпление. Ако престъпникът се бе оказал достатъчно тъп да остави следи, особено отпечатъци, беше само въпрос на време да узнаем самоличността му, но, разбира се, за тази цел трябваше вече да е бил арестуван.

— Докато чакаме — казах, — не мислиш ли, че е добре да проверим и Ромео Марескоти?

Алесандро се намръщи.

— Наистина ли вярваш на думите на Пепо?

— Защо не? Може и да е той. Може да е бил той през цялото време.

— В анцуг? Не мисля.

— Защо не? Познаваш ли го?

Алесандро си пое дъх.

— Да. И го няма в компютъра. Вече проверих.

Вторачих се в него, прекалено изненадана, за да проговоря. Той се засмя, когато видя изражението ми, но усмивката му не беше весела.

— Просто се радвай, че не е бил той. Обикновено получава онова, към което се стреми.

Преди да успея да му задам поредния въпрос, двама полицаи влязоха в стаята. Единият носеше лаптоп, който постави пред мен. Никой от тях не говореше английски, затова Алесандро отново влезе в ролята на преводач.

— Намерили отпечатък в музея — съобщи ми той. — Искат да разгледаш още няколко снимки, за да провериш дали някой ти изглежда познат.

Завъртях се към монитора. Пет мъжки лица ме гледаха със смесица от апатия и отвращение. След секунда казах:

— Не съм сто процента сигурна, но единственият, който прилича на преследвача ми, е номер четири.

След кратък разговор с ченгетата, Алесандро кимна.

— Това е човекът, проникнал в музея. Сега обаче те искат да знаят защо е обрал музея и защо те е следил.

— А защо първо не ми кажат кой е? — Огледах мрачните физиономии. — Да не е някакъв убиец?

— Името му е Бруно Карера. Член на организираната престъпност, свързан с много лоши хора в миналото. За известно време изчезнал от погледите на полицаите, но изглежда се е върнал.

Вторачих се отново в монитора. Бруно Карера определено бе преминал младежката възраст. Странно, че бе напуснал пенсионерското спокойствие, за да открадне вехт парцал без никаква търговска стойност.

— Просто съм любопитна… — заговорих без да мисля, — но някога бил ли е свързан с тип на име Лучано Салимбени?

Полицаите се спогледаха.

— Много хитро — прошепна ми Алесандро, като очевидно имаше предвид точно обратното. — Мислех, че не искаш да отговаряш на никакви въпроси.

Вдигнах очи и забелязах, че ченгетата ме наблюдаваха с подновен интерес. Явно се чудеха какво правех в Сиена и колко важна информация още можех да им снеса относно обира в музея.

— La signorina conosce Luciano Salimbeni? — обърна се единият полицай към Алесандро.

— Обясни им, че братовчед ми Пепо ми е разказал за Лучано Салимбени — казах. — Преди двайсет години имал мераци за някои от семейните ни ценности. А най-важното е, че информацията е достоверна.

Алесандро обясни колкото се може по-добре, но ченгетата не бяха доволни и продължиха да настояват за повече подробности. Беше странна борба на надмощие, тъй като те очевидно го уважаваха много, но аз и историята ми ги бяхме настроили подозрително. В един момент и двамата излязоха от стаята и аз се обърнах към Алесандро объркана.

— Това ли е? Можем ли да си тръгваме?

— Наистина ли мислиш, че ще те пуснат да си ходиш преди да им обясниш защо и в какво семейството ти е замесено с един от най-издирваните престъпници в Италия? — изморено ме попита той.

— Замесено? Казах само, че Пепо подозираше…

— Жулиета — наведе се Алесандро към мен, тъй като не искаше никой да ни чуе, — защо не ми разказа всичко това?

Преди да успея да отговоря, полицаите се върнаха с копие от досието на Бруно Карера и помолиха Алесандро да ме разпита.

— Изглежда си права — каза той, докато преглеждаше текста. — Бруно изпълнявал някои задачи за Лучано Салимбени. Бил арестуван веднъж и им разказал някаква история за статуя със златни очи… — Той ме погледна в очите, опитвайки се да прецени честността ми. — Знаеш ли нещо по въпроса?

Леко разтърсена от факта, че ченгетата знаеха за златната статуя, дори и информацията им да не бе съвсем точна, успях да поклатя глава отрицателно.

— Нямам представа.

В продължение на няколко секунди, очите ни водиха безмълвна битка, но не се предадох. Накрая, Алесандро се върна към текста.

— Изглежда Лучано може да е бил замесен в смъртта на родителите ти преди да изчезне.

— Да изчезне? Мислех, че е мъртъв.

Алесандро дори не ме погледна.

— Внимавай. Няма да те питам кой ти е казал това. Прав ли съм да приема, че не възнамеряваш да споделиш нищо повече с полицаите? — Той ме погледна за потвърждение, после продължи. — В такъв случай, предлагам да си придадеш измъчен вид, за да можем да се измъкнем оттук. Вече два пъти ме питаха за номера на социалната ти осигуровка.

— Да не забравяме — промърморих тихо, — че ти ме домъкна тук!

— А сега те измъквам оттук — отвърна той, като сложи ръка на рамената ми и ме погали по косата, сякаш се нуждаех от успокояване. — Не се тревожи за Пепо. Всичко ще е наред.

Реших да се включа в играта и облегнах глава на рамото му. Поех си дълбоко дъх и се опитах да се просълзя. Полицаите забелязаха изтормозената ми физиономия и ни оставиха насаме. Пет минути по-късно излязохме от полицейския участък.

— Чудесна работа — ухили се Алесандро, когато вече никой не можеше да ни чуе.

— И твоята също. Макар че… ти искаше да дойдем тук, така че не очаквай награда.

— Хей! — Той спря и ме погледна. — Сега знаеш името на човека, който те е следил. Нали точно това искаше, когато дойде при мен днес следобед?

Докато седяхме в участъка, навън бе притъмняло, но все още бе топло и уличните лампи хвърляха мека жълта светлина и превръщаха „Пиаца Сан Доменико“ в оперна сцена. Докато стояхме там и се гледахме, Алесандро ми заприлича на древно божество от подземния свят, появило се за кратко на земята, за да се оплаче от шума.

— Какво означава „novia“? — попитах.

Той тръгна напред.

— Казах им, че си ми гадже, за да спрат да питат за номера на социалната ти осигуровка. И за телефона ти също.

Засмях се.

— А те не се ли учудиха как така Жулиета ходи с един Салимбени?

Алесандро се усмихна, но видях, че въпросът ми го притесни.

— Страхувам се, че в полицейската академия не предават Шекспир.

Повървяхме известно време мълчаливо и безцелно. Вероятно бе време да се разделим, но не ми се искаше. Не заради факта, че Бруно Карера можеше да ме чака в хотелската ми стая, а просто компанията на Алесандро ми се виждаше най-естественото нещо в света.

— Дали сега е подходящ момент да ти благодаря? — попитах.

— Да — погледна той часовника си. — Точно сега е моментът.

— Какво ще кажеш за вечеря? Аз черпя.

Предложението ми го развесели.

— Разбира се. Освен ако не предпочиташ да висиш на балкона си в очакване на Ромео.

— Някой проникна в стаята ми, помниш ли?

— Аха, разбирам. Искаш да те пазя.

— Няма да възразя, ако го направиш.

— Значи — каза той, като се намръщи леко, — одобряваш защитата ми, но не и пистолета ми.

Свих рамене.

— Бих могла да свикна с него.

— Внимавай — предупреди ме той без да се усмихне, — докато Ромео се появи, може вече да си омагьосана.