Включено в книгата
Оригинално заглавие
Juliet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

III.IV.

„Върху криле любовни тук долитнах.

Не спират зидовете любовта.

Когато нещо е възможно,

тя не се поколебава да го стори!“

Сиена, 1340 година

Ромео прокара точилото по острието с внимателни движения. От известно време не бе използвал меча си и по острието имаше ръждиви петънца. Предпочиташе да използва кинжала си, но той бе потънал в гърба на разбойника на пътя, а залисан от необичайната случка, Ромео бе забравил да си го прибере. Освен това, Салимбени не бе човек, който ще позволи да бъде намушкан в гърба като прост престъпник. Не, трябваше да има дуел.

За Ромео бе нещо ново да размишлява за отношенията си с жените. Но пък досега никоя жена не го бе молила да извърши убийство. Той си припомни разговора с маестро Амброджио в онази съдбовна нощ преди около седмица. Бе му казал, че си пада по жени, които не искат нищо повече от това, което е готов да даде, и, за разлика от приятелите си, не би подвил опашка като куче при първата молба на жена. Все още ли е вярно това? Наистина ли е готов да се изправи пред Салимбени с меч в ръка и вероятно дори да срещне смъртта си преди да е получил наградата или поне да е погледнал отново в ангелските очи на Жулиета?

Той въздъхна тежко, завъртя меча и продължи работата си. Братовчедите му несъмнено се чудеха къде беше и защо не излиза да се забавлява с тях. Баща му, коменданте Марескоти, се бе отбил при него няколко пъти не с въпроси, а с покани да се упражнят на мишената. Но вече бе отминала още една безсънна нощ и изпълнената със съчувствие луна бе прогонена отново от безмилостното слънце. А Ромео, все още седеше до масата, замислен за съдбоносния ден и дали това няма да е точно днешният.

В този момент чу шум на стълбите пред вратата, последван от нервно почукване.

— Не, благодаря! — отказа той, както вече бе правил много пъти досега. — Не съм гладен!

— Господин Ромео? Имаш посетители!

Най-после Ромео се надигна и усети, че мускулите го боляха от часовете, прекарани без движение и сън.

— Кой е?

От другата страна на вратата последва приглушено мърморене.

— Монах Лоренцо и монах Бернардо. Твърдят, че имат важни новини и настояват за лична аудиенция.

Щом чу името на монах Лоренцо, придружителят на Жулиета, Ромео отключи вратата. В коридора беше слугата с двама монаси. Няколко други слуги от двора се протягаха да видят кой най-после бе накарал Ромео да отвори вратата.

— Влезте? — покани той монасите. — Стефано — обърна се строго към слугата, — не казвай за това посещение на баща ми.

Двамата монаси влязоха в стаята. Лъчите на сутрешното слънце проникваха през отворената врата на балкона и падаха върху оправеното легло на Ромео и чинията с пържена риба, която седеше недокосната на масата до меча му.

— Извини ни — каза монах Лоренцо, като хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че е затворена, — задето се натрапваме в този час. Но не можехме да чакаме…

Монахът не можа да продължи, тъй като придружителят му пристъпи напред и свали качулката си, разкривайки сложна прическа. Монах Лоренцо не бе дошъл с другар тази сутрин, а със самата Жулиета, която, въпреки маскировката си, бе по-прекрасна откогато и да било. Бузите й пламтяха възбудено.

— Моля те, кажи ми — започна тя, — че още не си… изпълнил задачата.

Въпреки вълнението и въодушевлението от вида й, Ромео успя да отмести очи от нея и притеснено отговори.

— Не съм.

— О, слава богу! — извика тя облекчено. — Дойдох да се извиня и да те помоля да забравиш, че някога съм те молила да извършиш нещо толкова ужасно.

Ромео се вторачи в нея обнадеждено.

— Вече не искаш смъртта му?

Жулиета се намръщи.

— Искам той да умре. Но не от твоите ръце. Постъпих като пълна егоистка. Не трябваше да те намесвам в мъката си. Можеш ли да ми простиш?

Тя се вгледа в очите му, а когато той не отговори, устните й затрепериха.

— Прости ми — каза тя. — Моля те.

За първи път от много дни, Ромео се усмихна.

— Не.

— Не?

Сините й очи потъмняха и тя отстъпи назад.

— Това е много нелюбезно!

— Не — продължи Ромео весело, — няма да ти простя, защото ми обеща велика награда, а сега се отказваш от думата си.

Жулиета ахна.

— Не е така! Спасявам живота ти!

— А! И ме обиждаш! — възкликна Ромео, като притисна ръка към сърцето си. — Да предположиш, че няма да победя в дуела… Жена! Играеш си с честта ми като котка с мишка! Захапваш я за пореден път и я гледаш как куцайки търси къде да се скрие.

— Ах, ти! — подозрително присви очи Жулиета. — Ти си играеш с мен! Не казах, че ще умреш от ръката на Салимбени. Просто вярвам, че няма да те оставят да се измъкнеш безнаказано от убийството. А това… — Тя погледна настрани, все още раздразнена от думите му. — Предполагам, че това ще е срамно.

Ромеа прикова очи в нея. Когато забеляза, че тя бе решила твърдо да прояви ината си, той се обърна към монах Лоренцо.

— Мога ли да те помоля да ни оставиш насаме за миг?

Монах Лоренцо очевидно не одобри молбата му, но след като Жулиета не прояви несъгласието си, отстъпи. Кимна и се оттегли на балкона.

— Защо — започна Ромео тихо, така че само Жулиета да чуе думите му, — би било срамно, ако умра?

Тя си пое дъх.

— Защото ти спаси живота ми.

— И в отплата поисках само да бъда твоя рицар.

— Каква е ползата от рицар без глава?

Ромео се усмихна и пристъпи към нея.

— Уверявам те, че ако си близо до мен, това няма да се случи.

— Обещаваш ли ми, че няма да се опиташ да убиеш Салимбени? — погледна го тя в очите.

— Струва ми се — отбеляза Ромео, изключително доволен от разговора им, — че сега ме молиш за втора услуга. А тази е много по-сериозна от първата. Но ще проявя щедрост и ще ти кажа, че цената ми е все още същата.

Жулиета се ококори изненадано.

— Цената ти?

— Наречи го както предпочиташ, та значи цената или наградата ми не се променя.

— Ти, мошенико! — извика Жулиета, като се опита да прикрие усмивката си. — Идвам тук да те освободя от смъртоносен обет, а ти решаваш да откраднеш добродетелта ми?

Ромео се засмя.

— Една целувка няма да унищожи добродетелта ти.

Тя сви рамене.

— Зависи кой ще ме целуне. Подозирам, че целувка от теб ще унищожи незабавно шестнайсетгодишните ми спестявания.

— Каква полза от спестяванията, ако никога не ги харчиш?

Ромео тъкмо доби увереност, че я бе очаровал, когато силно покашляне откъм балкона накара Жулиета да подскочи.

— Търпение, Лоренцо! — каза тя строго. — Ще тръгнем след минута.

— Леля ти ще започне да се чуди каква е тая изповед, която отнема толкова време — отвърна монахът.

— Само секунда! — извика Жулиета, после се обърна разочаровано към Ромео. — Трябва да тръгвам.

— Изповядай се пред мен — прошепна Ромео и хвана ръцете й. — Аз ще те благословя — завинаги.

— На ръба на чашата ти има мед — отвърна Жулиета. — Чудя се каква ли страшна отрова съдържа.

— Ако е отрова, ще убие и двама ни.

— О, боже… сигурно наистина ме харесваш щом предпочиташ да си мъртъв с мен, отколкото жив с друга жена.

— Да, така е! Вярвам в това. — Прегърна я той. — Целуни ме или наистина ще умра.

— Пак ли? За два пъти обречен мъж си съвсем жив!

Дочуха нов шум откъм балкона, но този път Жулиета остана на мястото си.

— Търпение, Лоренцо! Моля те!

— Вероятно моята отрова е загубила силата си — каза Ромео, но не освободи любимата си.

— Наистина трябва…

Както хищната птица се спуска към плячката си и я отнася в небето, така Ромео впи устни в нейните преди пак да му избягат. Плячката му дори не се опита да се освободи и той разпери крила и остави вятърът да ги отнесе в небето.

Ромео осъзна, че силните чувства, които изпитва, са му непознати. Каквито и да бяха намеренията му след като бе разбрал, че момичето от ковчега е живо, сега той знаеше, че думите, които бе казал на маестро Амброджио, са били пророчески. Докато притискаше Жулиета в прегръдките си, всички други жени — минали, настоящи и бъдещи — просто престанаха да съществуват.

 

 

По-късно същата сутрин, когато се прибра в палата на Толомей, Жулиета бе посрещната с безброй неприятни въпроси и обвинения, подправени с коментари за селските й маниери.

— Вероятно е прието сред селяците — презрително каза леля й, — но тук в града, неомъжените жени от добри семейства не изчезват някъде уж за изповед, а после се прибират със закъснение от няколко часа с блеснали очи и… — Тя затърси други следи от безобразия по лицето на Жулиета. — … и с разрошени коси! Отсега нататък няма да има подобни приключения. Ако наистина трябва да разговаряш със скъпоценния си монах Лоренцо, прави го под този покрив, моля те. Да се мотаеш навън, изложена на милостта на всеки клюкар и изнасилвач в града, вече не ти е позволено! — завърши леля й, като я бутна в стаята й.

— О, Лоренцо! — изплака Жулиета, когато монахът най-после дойде да я посети в позлатения й затвор. — Не ми разрешават да излизам! Струва ми се, че полудявам! Ох!

Тя се заразхожда нервно из стаята.

— Какво ли си мисли той за мен? Казах му, че ще се видим… обещах му!

— Тихо, скъпа — каза монахът, като се опита да я настани на стола. — Успокой се. Господинът, за когото говориш, е наясно с положението ти, а това само предизвика у него по-силни чувства. Той ме помоли да ти кажа…

— Говорил си с него? — сграбчи го Жулиета за рамената. — О, благословени Лоренцо! Какво ти каза той? Говори! Бързо!

— Каза… — започна монахът, като бръкна под расото си и извади руло пергамент, запечатано със син восък — да ти предам това писмо. Ето, вземи го. За теб е.

Жулиета пое писмото с треперещи ръце и го задържа нежно за момент преди да счупи печата. Разви пергамента и се загледа в кафявото мастило.

— Красиво е! Никога не съм виждала нещо толкова елегантно! — извика тя, обърна гръб на монах Лоренцо и се загледа като омагьосана в съкровището си. — Той е поет! Пише толкова красиво! Такова изкуство… такова съвършенство. Сигурно се е трудил цяла нощ.

— Вярвам, че се е трудил няколко нощи — поправи я монахът с ирония в гласа си. — Уверявам те, че това писмо е резултат на много пергаменти и пера.

— Но нещо не разбирам… — каза Жулиета, като се обърна и му показа писмото. — Защо твърди, че мястото на очите ми не е на лицето, а на нощното небе? Предполагам, че това е комплимент, но достатъчно бе да каже, че очите ми имат небесен блясък. Не мога да схвана аргумента му.

— Не е аргумент, а поезия — подчерта монах Лоренцо. — Тя не е рационална и не убеждава, а доставя удоволствие. Предполагам, че сега си доволна, нали?

Тя ахна.

— Разбира се!

— Тогава писмото е изпълнило целта си — отговори монахът сериозно. — А сега предлагам да забравим за него.

— Чакай! — извика Жулиета, като грабна писмото от ръцете му. — Трябва да напиша отговор.

— Това не може да стане без мастило, перо и пергамент — напомни й монах Лоренцо.

— Да — съгласи се Жулиета, без ни най-малко да се обезкуражи. — Но ти ще ми доставиш всичко. Тайно. Бездруго исках да те помоля, за да пиша най-после на бедната ми сестра… — Тя прикова очи в монаха, очаквайки да види в тях пълна готовност да изпълни молбата й, но когато забеляза упоритата му, недоволна гримаса, вдигна безпомощно ръце. — Какво има пък сега?

— Не подкрепям това начинание — изсумтя той, като поклати глава. — Неомъжена дама не трябва да отговаря на потайно писмо. Особено…

— А омъжената може да отговори?

— Особено — продължи монахът — като се има предвид кой го е изпратил. Като стар и доверен приятел, трябва да те предупредя за мъже като Ромео Марескоти. Чакай! — извика той като вдигна ръка, за да й попречи да го прекъсне. — Да, съгласен съм. Той притежава известен чар, но в очите на бога, със сигурност е ужасен.

Жулиета завъртя очи.

— Не е ужасен. Ти просто ревнуваш.

— Ревнувам? — презрително извика монахът. — Не ми пука за външния вид, тъй като той е продукт на плътта и съществува само между утробата и гроба. Имах предвид, че душата му е ужасна.

— Как можеш да говориш така — възрази Жулиета — за човека, който спаси живота ни! Човек, когото никога преди не си срещал и не знаеш нищо за него!

Монах Лоренцо вдигна ръце отчаяно.

— Знам достатъчно, за да съм сигурен, че е обречен. В този свят има растения и същества, които не служат за друго, освен да нанасят болка и мъка на всичко, до което се докоснат. Погледни се само! Ти вече страдаш от тази връзка.

— Със сигурност — каза Жулиета, като замълча за момент, за да си придаде строгост — заради това, което направи за нас, греховете му са опростени.

Като видя, че монахът е все още враждебно настроен, тя добави спокойно:

— Съдбата не би избрала Ромео за наш спасител, ако господ не желаеше изкуплението му.

Монах Лоренцо изрече предупредително.

— Господ е божествен и няма желания.

— Но аз имам. Желая да бъда щастлива — отвърна Жулиета, като притисна ръка до сърцето си. — Знам какво си мислиш. Искаш да ме защитиш, като стар и доверен приятел. И се страхуваш, че Ромео може да ми причини болка. Вярваш, че великата любов носи велика мъка. Е, вероятно си прав. Може би е разумно да останем далеч един от друг, но предпочитам очите ми да изгорят, отколкото да бях родена без тях.

 

 

Изминаха много седмици преди Жулиета и Ромео да се срещнат отново. Въпреки усилията на монах Лоренцо да ги раздели, в писмата, които си разменяха, те споделяха чувствата си. Освен с монаха, за тази любов Жулиета споделяше и със сестра си — близначката й Джианоза. Единствено двете момичета бяха оцелели от семейството.

От година, след сватбата на Джианоза, не живееха заедно, но поддържаха редовна връзка чрез писма. Необичайно бе за младите жени като тях да пишат и четат, но баща им мразеше писането и счетоводството и предпочиташе да остави подобни отегчителни занимания на жена си и дъщерите си — според него те бездруго нямаше с какво да се занимават.

Но макар да си пишеха често, писмата им бяха доставяни със закъснение. Всъщност, след идването си в Сиена Жулиета не бе получила и едно послание от Джианоза, макар да й бе писала няколко пъти за ужасното нападение над дома им и бягството си, а после и за затворничеството си в дома на чичо им.

Жулиета нямаше пари, за да плати за по-добра доставка на писмата си и зависеше от благосклонни пътници, които отиваха в града на сестра й. Освен това имаше опасност някой да спре монах Лоренцо, докато излиза от къщата, и да го накара да изпразни джобовете си.

Жулиета започна да крие писмата си до Джианоза под една дъска на пода, вместо да ги изпраща веднага. Беше достатъчно, че молеше монаха да доставя любовните й писма до Ромео и щеше да е жестоко да го кара да разнася още обяснения за срамните й действия.

И така, писмата се озоваваха под дъската на пода и очакваха деня, когато щеше да плати на специален пратеник да ги достави наведнъж. Или деня, в който щеше да ги хвърли в огъня.

Що се отнася до писмата й до Ромео, тя получаваше страстни отговори на всяко от тях. Когато говореше за стотици, Ромео отвръщаше в хиляди. Когато му казваше какво харесва, той й съобщаваше какво обича. Жулиета прояви дързост и го нарече „светкавица“. Той се показа още по-дързък и я нарече „слънце“. Тя си позволи да мечтае, че танцуват прегърнати, а той мислеше само как да останат насаме…

Пред възторжената им любов имаше само два пътя — единият водеше към осъществяването й, а другият — към разочарованието. И така, една неделя сутрин на Жулиета и братовчедките и бе разрешено да отидат на изповед в „Сан Кристофоро“. След службата влюбената девойка влезе в изповедалнята.

— Прости ми, отче! Аз съгреших — започна тя, очаквайки свещеникът да я насърчи в обясненията й.

Но вместо това, странен глас прошепна:

— Как може любовта да е грях? Ако господ не искаше да обичаме, защо тогава е създал красота като твоята?

Жулиета ахна изненадана и уплашена.

— Ромео?

Тя коленичи, за да се опита да надникне през металната решетка и видя усмивка, която бе всичко друго, но не и усмивка на свещеник.

— Как посмя да дойдеш тук? — възкликна тя. — Леля ми е на три метра от нас!

— Тя е опасно създание, но не би могла да ме спре. Трябваше да те видя.

Ромео усмихнато притисна ръка до решетката, подканяйки Жулиета да направи същото. Тя се подчини и, макар ръцете им да не се докоснаха, усети неговата топлина върху дланта си.

— Иска ми се да бяхме прости селяни — прошепна тя, — за да сме свободни да се срещаме, когато пожелаем.

— И какво щяхме да правим, когато се срещнем? — закачи я Ромео.

Жулиета благодари на бога, че руменината на лицето й бе скрита от него.

— Нямаше да има решетка между нас — отговори тя.

— Да, това определено би било хубаво — съгласи се Ромео.

— Ти несъмнено щеше да говориш в рими — продължи Жулиета, като прокара пръсти през решетката, — както правят мъжете, когато съблазняват упорити девици. Колкото повече се съпротивлява жената, толкова по-изискана е поезията.

Ромео едва успя да сдържи смеха си.

— Първо, никога не съм чувал прост селянин да говори в рими. Второ, знам колко изискана трябва да е поезията ми — не прекалено много, като се има предвид девицата.

Жулиета ахна.

— Ти, мошенико! Трябва да ти докажа, че грешиш, като се държа скромно и отхвърлям целувките ти.

— Лесно е да се каже, когато ни разделя преграда — засмя се той.

Замълчаха за момент, като се опитваха да се докоснат през решетката.

— О, Ромео — въздъхна Жулиета, внезапно натъжена, — такава ли трябва да е любовта ни? Тайна в тъмна стая, докато светът навън се радва?

— Не е за дълго. Ще направя всичко, което зависи от мен — отговори Ромео, затвори очи и си представи, че обляга глава до лицето на Жулиета, а не на стената. — Днес исках да те видя, за да ти кажа, че ще помоля баща ми да поиска ръката ти от твоя чичо.

— Искаш да се ожениш за мен? — изненада се тя. Чудеше се дали го е разбрала правилно. Той не зададе въпрос, а направо изложи факта.

Може би така постъпваха в Сиена?

— Само това ще ми помогне, за да не издъхна като умрял от глад затворник — изстена той. — Трябва да те имам. До масата ми и в леглото ми! Това е истината и моля те, извини ме, че не се изразявам поетично.

За момент Жулиета не проговори и Ромео се уплаши, че я бе обидил. Тъкмо започна да проклина откровеността си, когато тя заговори отново.

— Ако търсиш жена, трябва да ухажваш не мен, а Толомей.

— Колкото и да уважавам чичо ти — отвърна Ромео, — надявам се да отнеса теб, а не него, в спалнята си.

Жулиета се разсмя, но удоволствието й беше краткотрайно.

— Той има страхотни амбиции. Баща ти трябва да представи дълго родословно дърво, когато отиде при него.

Ромео ахна от неочакваната обида.

— Семейството ми е носило шлемове и е служило на императорите, когато чичо ти Толомей е носел мечешка кожа и е хвърлял храна на прасетата!

Осъзнавайки, че се държи детински, Ромео продължи спокойно:

— Толомей няма да откаже на баща ми. Между нашите родове винаги е имало мир.

— Жалко, че не ни делят потоци от кръв — въздъхна Жулиета. — Не разбираш ли? Ако родовете ни вече са в мир, какво ще спечелят от сродяването?

Той отказа да я разбере.

— Всички бащи желаят доброто на децата си.

— Затова ни дават горчиви лекарства и ни карат да плачем.

— Аз съм на осемнайсет години. Баща ми се отнася с мен като с равен.

— Направо си старец. Защо не си женен? Или вече си погребал детската си булка?

— Баща ми не вярва в недорасли майки.

Свенливата й усмивка, едва забележима през решетката, го възнагради за мъките.

— А вярва ли в стари моми? — попита тя.

— Не си на повече от шестнайсет.

— Точно. Но кой брои листенцата на увяхваща роза?

— Когато се оженим — прошепна Ромео, целувайки върха на пръстите й, — ще те полея, ще те сложа на леглото си и ще преброя всичките листенца.

Жулиета се опита да се намръщи.

— Ами тръните? Ако те убода и съсипя блаженството ти?

— Довери ми се, удоволствието ще заличи болката.

Продължиха да се закачат и флиртуват, докато накрая някой почука нетърпеливо по вратата на изповедалнята.

— Жулиета! — изсъска леля й, което я накара да подскочи от страх. — Сигурно не ти е останало много за изповядване. Побързай, защото си тръгваме!

Докато се сбогуваха, Ромео отново повтори плана си за женитбата им, но Жулиета не посмя да му повярва. Бе видяла как омъжиха сестра й за човек, на когото му трябваше ковчег, а не булка. Тя знаеше добре, че влюбените нямаха право да планират сватбата си сами. Бракът бе най-вече въпрос на политика и уреждане на наследство. Той нямаше нищо общо с желанията на булката и младоженеца, а само с амбициите на родителите им. Любовта според Джианоза, чийто първи писма като семейна жена бяха разплакали Жулиета, винаги идваше по-късно от брака и то с някой друг мъж, а не със собствения.

 

 

Рядко се случваше коменданте Марескоти да бъде доволен от първородния си син. Никога не забравяше, че наред с повечето болести за младостта също няма друг лек, освен времето. Болният или загиваше или страданията му приключваха, а мъдрите трябваше само да проявяват търпение. Коменданте Марескоти не разполагаше с богати запаси от търпение и родителското му сърце се бе превърнало в многоглаво чудовище, охраняващо пещера със страхове и лудости, което беше вечно нащрек, но обикновено се проваляше.

Сегашният случай не правеше изключение.

— Ромео! — каза той, оставяйки лъка си на земята. — Няма да те слушам повече. Аз съм Марескоти. От много години Сиена е ръководена от този дом. В този двор са планирани войни. Победата в Монтаперти бе обявена от тази кула! Стените говорят сами за себе си.

Коменданте Марескоти, застанал гордо в своя двор, все едно че стоеше пред войската си, огледа новия стенопис и заетия с работата си негов създател маестро Амброджио. Все още не можеше да оцени напълно гения му. Пъстрата бойна сцена наистина внасяше топлота в монашеския атрий, а изобразеното семейство Марескоти бе елегантно и изглеждаше изпълнено с добродетели. Одобряваше всичко това, но защо трябваше толкова дълго да чака завършването на картината?

— Но, татко!

— Край! — повиши глас коменданте Марескоти. — Няма да се свързвам с подобни хора! Не можеш ли да оцениш факта, че живяхме в мир толкова години, докато тези алчни новодошли типове, Толомей, Салимбени и Малаволти не започнаха да се колят из улиците? Да не искаш лошата им кръв да потече в дома ни? Да не искаш братята и братовчедите ти да бъдат убити в леглата им?

От другата страна на двора, маестро Амброджио впери изненадано очи в комендант Марескоти, който рядко проявяваше чувствата си. По-висок от сина си, бащата на Ромео бе един от най-възхитителните мъже, които маестрото някога бе пресъздавал. Нито лицето, нито фигурата му показваха следи от излишества. Пред него стоеше мъж, който ядеше само толкова от колкото тялото му се нуждаеше за здраве и спеше само когато се нуждаеше от почивка. За разлика от него, синът му ядеше и спеше, когато си поискаше, и щастливо превръщаше нощта в ден с приключенията си и деня в нощ с ненавременния си сън.

Но все пак двамата много си приличаха — силни и упорити — и, въпреки навика на Ромео да нарушава правилата в къщата, рядко се разправяха така помежду си.

— Но, татко! — повтори Ромео, а баща му не му обърна внимание.

— И за какво? За някаква си жена!

Коменданте Марескоти се прицели и стрелата потъна право в сърцето на сламената кукла.

— Някаква си жена, случайна жена, а целият град е пълен с жени. И ти го знаеш по-добре от всеки друг.

— Не е случайна — упорито възрази Ромео. — Тя е моя.

Настъпи кратко мълчание, по време на което още две стрели уцелиха мишената. Сламената кукла затанцува като обесена. Най-после коменданте Марескоти си пое дъх и заговори отново, този път с по-спокоен тон.

— Може и така да е, но дамата ти е племенница на глупак.

— Могъщ глупак.

— Ако хората не са родени глупаци, могъществото и ласкателствата определено им помагат да станат такива.

— Чух, че той е много щедър към семейството си.

— Има ли въобще останали членове от семейството му?

Ромео се засмя, макар да бе наясно, че целта на баща му не бе да го развесели.

— Със сигурност има — отговори той, — след като мирът продължава вече две години.

— Наричаш това мир? Пасмината на Салимбени напада замъците на Толомей и обира духовенството по пътищата. На този мир вече му се вижда краят.

— Защо тогава да не си осигурим съюзничеството на най-силния дом в града? — настоя Ромео.

— Ти би се оженил за някоя от Салимбени?

— Какво са Салимбени в сравнение с Толомей?

Коменданте Марескоти изгледа сина си с присвити очи.

— Ако се беше поинтересувал какво става из града, вместо да гуляеш, синко, щеше да знаеш, че Салимбени мобилизира хората си. Целта му е не само да стъпи на врата на Толомей и да завладее банките, но да обсади този град от крепостите си и, ако не греша, да поеме юздите на републиката ни.

Коменданте Марескоти се намръщи и се заразхожда напред-назад.

— Познавам този човек, Ромео. Вглеждал съм се в очите му. Реших да затворя ушите и вратата си пред амбициите му. Не знам кой е в по-лошо положение — приятелите или враговете му, затова се заклех да не бъда нито от едните, нито от другите. Един ден, може би скоро, Салимбени ще направи опит да вземе властта и в каналите ни ще потече кръв. Ще бъдат докарани чужди войници, а нашите мъже ще седят в кулите си и ще очакват със страх ударите по портите си, съжалявайки за съюзите, които са сключили. Аз няма да съм един от тях.

— Кой казва, че тези проблеми не могат да бъдат предотвратени? — упорито попита Ромео. — Ако се съюзим с Толомей, други благородни домове ще последват орела и Салимбени скоро ще загуби влиянието си. Можем заедно да прочистим пътищата от разбойници и да ги направим безопасни. С неговите пари и твоето достойнство могат да се осъществят чудесни проекти. Новата кула в „Кампо“ може да бъде завършена за няколко месеца. Новата катедрала може да бъде построена за няколко години. И всички ще споменават Марескоти в молитвите си.

— Човек не трябва да е част от молитвите на другите докато умре — отвърна коменданте Марескоти, като се прицели за пореден път.

Стрелата мина през главата на куклата и падна в саксия с розмарин.

— После може да прави каквото си иска. Живите, синко, трябва да се стремят към истинска слава, а не към ласкателства. Истинската слава е между теб и господ. Ласкателството е храна за бездушните. Когато си сам, можеш да се радваш на факта, че си спасил живота на момичето, но не търси признание и награда от другите. Славолюбието не е присъщо на благородниците.

— Не искам награда — каза Ромео инатливо. — Искам само нея. Не ме интересува какво мислят хората. Ако не благословиш намерението ми да се оженя за нея…

Коменданте Марескоти вдигна ръка, за да попречи на сина си да изрече думите, които нямаше да може да си вземе обратно.

— Не ме заплашвай с мерки, които биха наранили повече теб, отколкото мен. И не ми позволявай да гледам как се държиш като дете или ще оттегля позволението си да яздиш в „Палио“. Дори игрите, не, особено игрите, изискват мъжко поведение. Същото е в брака. Не съм те сгодявал за никоя…

— Заради което много те обичам!

— … защото познавам характера ти още от ранна детска възраст. Ако бях зъл човек и имах враг, когото исках да накажа, можех да си помисля да открадна единствената му дъщеря и да те оставя да разбиеш сърцето й. Но не съм такъв човек. Чаках търпеливо да се отърсиш от непостоянството си и да определиш целта си.

Ромео изглеждаше съсипан. Но той все още чувстваше сладкия вкус на любовта и не можеше дълго да сдържа усмивката си. Радостта му избухна диво и той извика:

— Но, татко, аз вече направих всичко това! Постоянството е истинската ми природа! До края на живота си няма да погледна друга жена. Или по-скоро, ще погледна, но за мен те ще са като столове или маси. Не че възнамерявам да седна и да се храня на тях, а просто ще ги възприемам като мебели. Или може би трябва да кажа, че в сравнение с нея те са като луната и слънцето…

— Не я сравнявай със слънцето — предупреди го баща му и отиде до куклата, за да прибере стрелите си. — Винаги си предпочитал компанията на луната.

— Защото живеех във вечна нощ! А утрото се появи, обвито в златните и алени шарки на брака и това е утрото на душата ми!

— Но слънцето се оттегля всяка нощ — напомни баща му.

— И аз също ще се оттеглям — извика Ромео. — И ще оставям нощта на бухалите и совите. Ще се наслаждавам на сутрешните часове и няма да си губя времето със сън.

— Не обещавай нищо за тъмните часове — каза коменданте Марескоти, като сложи ръка на рамото на сина си. — Ако жена ти притежава поне половината от качествата на създанието, за което я представяш, няма да спиш много.