Включено в книгата
Оригинално заглавие
Juliet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

VII.II.

„Извън Верона няма свят,

а само скръб, чистилище и ад!“

Монахът от Витербо, Сиена, 1340–1370 година

Марескоти е едно от най-старите фамилни имена в Сиена. Смята се, че произхожда от името на шотландския генерал Мариъс Скотъс, който служи в армията на Шарлемейн — съюзник на императора в победата му над ломбардите в края на осми век. Някои от най-известните Марескоти се заселили в Болоня, други се пръснали из цялата страна. Моите предци се установили в Сиена.

През вековете Марескоти били верни на римската империя, дори когато останала само идеята за нея. Винаги били отлични бойци и избирали честта пред богатството. По време на важната битка за Монтаперти на четвърти септември 1260 година кулата на Марескоти била наблюдателен пост. От нея провъзгласили победата, която хората в Сиена очаквали с нетърпение.

Но, както знаем нищо хубаво не продължава вечно. Съдбата на Марескоти не била изключение. Може да е загадка защо толкова прочут род се е разпаднал и разпръснал из цяла Италия и защо почти никой не го помни в Сиена в наши дни, но историята се интересува повече от онези, които живеят, за да унищожават, отколкото от хората, посветили се на благородни дела като защита и милосърдие.

Ромео се родил, когато семейство Марескоти все още било прочуто. Чичо му заемал отговорни обществени постове, а баща му коменданте Марескоти бил прочут със скромността и изискаността си. Ромео обаче прекрачил тези граници на семейния морал и авторитет.

В началото на 1340 година се запознал със съпругата на един касапин на име Розалина. Всички знаели, че не била щастлива с мъжа си. Във версията на Шекспир, Розалина е млада красавица, която тормози Ромео с обета си за въздържание. Но истината е съвсем различна — Розалина била десет години по-възрастна от младежа и станала негова любовница. В продължение на месеци, той се опитвал да я накара да избяга с него, но тя била прекалено мъдра, за да му се довери.

Точно след Коледата на 1340 година, малко след като Ромео и Жулиета загинали в „Рока ди Тентанано“, Розалина родила син. Ясно си личало, че касапинът не е бащата на детето. Скандалът бил страхотен, а Розалина се страхувала, че мъжът й ще научи истината и ще убие бебето. Затова отнесла новороденото при коменданте Марескоти и го помолила да отгледа момченцето в дома си.

Коменданте Марескоти отказал. Не повярвал на историята й и я прогонил. Но преди да си тръгне, Розалина му казала:

— Един ден ще съжаляваш за това, което причини на мен и на детето. Един ден, господ ще те накаже заради тази несправедливост!

Марескоти си припомнил за този случай едва през 1348 година, когато Черната смърт покосила Сиена. Половината от населението загинало. Няколко семейства измрели напълно, в други оцелели само по един-двама души. Накрая не останал никой, който да погребва мъртвите. По улиците се търкаляли трупове, синове изоставяли бащите си, жени изоставяли мъжете си, сираци умирали от глад. Хората загубили човешкия си облик.

За една седмица коменданте Марескоти изгубил майка си, съпругата си и петте си деца. Само той оживял. Изкъпал ги и ги облякъл, натоварил ги в каруца и ги завел в катедралата за опело. Но там нямало свещеници. Живите били прекалено заети да се грижат за болните в болницата до катедралата „Санта Мария дела Скала“. Труповете били толкова много, че не успявали да ги погребат, затова издигнали куха стена в болницата, поставили всички мъртъвци в нея и я запечатали.

Когато Марескоти пристигнал в катедралата, братя Мизерикордия копаели масов гроб на площада. Той им дал подкуп, за да погребат семейството му в святата земя. Казал им, че това са майка му и съпругата му, съобщил им имената и възрастта на всичките си деца и им обяснил, че са облечени в дрехите си за църква. Но братята не се трогнали. Взели златото му и обърнали каруцата. Марескоти видял как любимите му хора се изсипали в масовия гроб без молитви и благословии. И без надежда.

Тръгнал из града. Не знаел накъде отива, не виждал нищо около себе си. За него това било краят на света и той се обърнал с гняв към господ. Питал защо го е оставил жив, за да се мъчи и да погребва децата си. Паднал на колене, взел шепа мръсна вода от канала и я излял върху себе си, за да се зарази и да умре като всички други.

Докато стоял на колене в мръсотията, внезапно чул момчешки глас, който му казал:

— Опитах това. Не върши работа.

Коменданте Марескоти вдигнал очи към момчето и си помислил, че вижда призрак.

— Ромео! — извикал той. — Ромео? Ти ли си?

Но не бил Ромео, а момченце на около осем години, облечено в дрипи.

— Моето име е Романино — отговорило хлапето. — Мога да тегля каруцата ти, ако искаш.

— Защо искаш да теглиш каруцата ми? — попитал Марескоти.

— Защото съм гладен — отвърнал Романино.

— Ето — коменданте Марескоти му подал остатъка от парите си. — Иди и си купи храна.

Но момчето отблъснало ръката му и казало:

— Не съм просяк.

И така, Марескоти оставил момчето да дърпа каруцата до къщата му, като от време на време му помагал с бутане. Когато стигнали до портата, детето погледнало орлите по стените и казало:

— Тук е бил роден баща ми.

Можете да си представите какъв шок е било за Марескоти да чуе подобни думи. Той попитал детето:

— Откъде знаеш?

— Мама ми разказваше разни истории — отговорило то. — Татко ми бил велик и много смел рицар с огромни ръце. Но трябвало да отиде да се бие с императора в Светите земи и никога не се върнал. Тя смяташе, че някой ден той може би щял да се появи и да ме потърси. А ако го направи, трябва да му кажа нещо и той веднага ще разбере кой съм.

— Какво трябва да му кажеш?

Момчета се ухилило и коменданте Марескоти видял истината в усмивката му, още преди да чуе отговора му.

— Трябва да му кажа, че имам крила. Също като него.

Вечерта, Марескоти седял на празната слугинска маса в кухнята и ядял за първи път от дни. Срещу него, Романино огризвал пилешка кост, прекалено гладен, за да задава въпроси.

— Искам да те попитам нещо — казал Марескоти. — Кога умря майка ти?

— Отдавна — отговорило момчето. — Преди всичко това. Той я биеше, нали разбираш. Един ден тя не стана. Той й се разкрещя и я задърпа за косата, но тя не помръдна. После той заплака. Аз отидох да говоря с нея, но тя не отвори очи. Беше студена. Сложих ръка на лицето й и разбрах, че я е удрял прекалено силно. Казах му го, а той ме срита и се опита да ме хване, но аз избягах. И продължих да бягам. Накрая стигнах до дома на леля ми. Тя ме прибра и останах при нея. Работех. Грижех се за бебето й и й помагах да подрежда храната на масата. И те ме харесваха. Наистина им беше приятно да съм с тях и да се грижа за бебето. Но… накрая всички започнаха да умират. Хлебарят умря, после касапинът, също и фермерът, който ни продаваше храна. Нямахме какво да ядем. Но леля продължаваше да ми дава толкова колкото на другите, макар те да бяха гладни, затова… пак избягах.

Момчето погледна Марескоти с мъдрите си зелени очи и той си помисли, че малкото и кльощаво осемгодишно хлапе притежава повече достойнство от всички хора, които някога бе познавал.

— Как успя да оцелееш? — попита той.

— Не знам — отговори Романино. — Но мама винаги ми казваше, че съм различен. По-силен. Според нея, нямало да се разболея или да стана глупав като останалите. Твърдеше, че имам различна глава на рамената си. И затова останалите не ме харесвали. Знаели, че съм по-добър от тях. И това ми помогна да оцелея. Мислех си за думите й. За мен и за тях. Тя вярваше, че ще оцелея. И го направих.

— Знаеш ли кой съм аз? — най-после попита Марескоти.

Момчето го погледна.

— Мисля, че си велик човек.

— Не съм сигурен в това.

— Такъв си — настоя Романино. — Велик човек си. Имаш маса. И пиле. И ми позволи да тегля каруцата ти. А сега споделяш пилето си с мен.

— Това не ме прави велик.

— Пиеше вода от канала, когато те видях — напомни му хлапето. — А сега пиеш вино. За мен, това те прави най-великият човек, когото съм виждал.

 

 

На следващата сутрин, коменданте Марескоти завел Романино при леля му и чичо му. Докато вървели заедно по стръмните улици към „Фонтебранда“, слънцето се показало за първи път от много дни.

— Как се казва чичо ти? — попитал Марескоти, осъзнавайки, че е забравил да зададе най-очевидния въпрос.

— Бенинказа — отговорило детето. — Прави бои. От цветовете харесвам синьото, но е скъпо.

Романино погледнал Марескоти и добавил:

— Баща ми винаги носел синьо. Синьо със златно и черно наметало, което приличало на крила, когато яздел бързо. Щом си богат, можеш да си позволиш такива неща.

— Предполагам, че е така — кимнал Марескоти.

Романино спрял пред порта от ковано желязо и погледнал мрачно в двора.

— Тук сме. Това е Мона Лапа, леля ми.

Марескоти се изненадал от размера на дома. Бил си представял нещо много по-скромно. В двора три деца помагали на майка си да простре, а малко момиченце пълзяло наоколо и събирало зърната, пръснати за гъските.

— Романино! — извикала жената, когато видяла хлапето, втурнала се към портата, издърпала го в двора и го обсипала с целувки и сълзи. — Мислехме, че си умрял, глупчо!

В суматохата, никой не обръщал внимание на малкото момиченце и Марескоти, който се канел да се оттегли от щастливата семейна среща. Той бил единственият, достатъчно наблюдателен, за да види как детето пълзи към отворената порта и да го вдигне.

Помислил си, че момиченцето е необичайно красиво и много по-чаровно отколкото може да се очаква от човек с такива размери. Всъщност, въпреки липсата на опит с подобни дребосъци, той открил, че не гори от желание да подаде бебето на Мона Лапа. Стоял, гледал малкото личице и усетил как в гърдите му се раздвижва нещо като малко пролетно цвете, пробиващо си път през замръзналата земя.

Момиченцето явно също го харесало, защото скоро започнало да го пляска по лицето с радостни викове.

— Катерина! — извикала майката и бързо освободила изискания си посетител от детето. — Извинете ме, господине!

— Няма нужда да се извинявате — отвърнал Марескоти. — Господ е пощадил вас и близките ви, Мона Лапа. Мисля, че домът ви е благословен.

Жената го погледнала внимателно. После свела глава.

— Благодаря ви, господине.

Марескоти решил да си тръгне, но се поколебал. Обърнал се и погледнал Романино. Момченцето стояло изправено като младо дръвче пред силен вятър, но очите му били изгубили смелостта си.

— Мона Лапа — казал Марескоти. — Искам… бих искал… чудя се дали бихте се съгласила да ми дадете това момче.

Жената го изгледала учудено.

— Нали разбирате — бързо добавил Марескоти. — Вярвам, че той ми е внук.

Думите изненадали всички, дори коменданте Марескоти. Мона Лапа изглеждала почти уплашена от признанието му, а Романино определено се развеселил и гордото му изражение накарало Марескоти да се засмее.

— Вие сте коменданте Марескоти? — възкликнала жената развълнувано. — Значи е вярно! О, горката ми сестра! Никога… — Прекалено шокирана, за да знае как да се държи, Мона Лапа сграбчила Романино за рамената и го забутала към Марескоти.

— Отивай! Отивай, глупчо!

Не се наложило да го казва за трети път. Преди благородникът да се осъзнае, ръцете на Романино вече били обвити около кръста му, а нослето му — заровено в бродираното кадифе.

— Хайде, ела — казал той, като потупал мръсната главица. — Трябва да ти намерим чифт обувки. И други неща. Спри да плачеш.

— Знам — изхлипало момченцето и избърсало сълзите си. — Рицарите не плачат.

— Разбира се, че плачат — възразил Марескоти, като го хванал за ръка. — Но само когато са чисти, облечени и обути. Мислиш ли, че можеш да изчакаш дотогава?

— Ще направя всичко възможно.

Тръгнали за ръка по улицата и Марескоти се заборил със срама си. Как можело той, човек съсипан от мъка, загубил всичко, освен сърцебиенето си, да изпитва такава радост от малката лепкава ръчичка, сгушена в неговата?

 

 

Години по-късно, пътуващ монах пристигнал в дома на Марескоти и помолил да говори с главата на семейството. Монахът обяснил, че идва от манастир във Витербо и има заповед от абата да върне скъпоценно съкровище на собственика му.

Романино, който вече бил на трийсет години, поканил монаха вътре и изпратил дъщерите си горе, за да проверят дали дядо му, старият Марескоти има сили да се види с госта. Докато чакали коменданте Марескоти да слезе долу, Романино поднесъл храна и пиене на монаха. Любопитството му било толкова силно, че не издържал и разпитал монаха за съкровището.

— Не знам много за произхода му — отговорил монахът. — Но знам, че не мога да го върна обратно с мен.

— Защо? — попитал Романино.

— Защото има страхотна унищожителна сила — обяснил монахът, като си взел още хляб. — Всеки, който отвори кутията, се разболява.

Романино се облегнал на стола си.

— Отначало каза, че е съкровище. А сега ми обясняваш, че носи зло!

— Извинете, господине — поправил го монахът. — Не съм казвал, че носи зло. Просто казах, че има страховити сили. За защита, но също и за унищожение. Следователно, трябва да бъде върнато в ръцете, които могат да контролират тези сили. Трябва да бъде върнато на истинския му собственик. Това е всичко, което знам.

— И този собственик е коменданте Марескоти?

Монахът кимнал отново, но този път не толкова убедено.

— Вярваме, че е така.

— Защото ако не е — отбелязал Романино, — значи си донесъл проклятие в дома ни. Разбираш това, нали?

Монахът се смутил.

— Господине — казал той притеснено. — Моля ви, повярвайте ми, не възнамерявам да навредя на вас и семейството ви. Правя само това, което ми бе наредено. Тази кутия…

Той бръкнал в торбата си и извадил малка, семпла дървена кутийка и я оставил внимателно на масата.

— Тази кутийка ни беше дадена от свещениците на нашата катедрала „Сан Лоренцо“. Вярвам, че съдържа реликва на светец, която била изпратена наскоро във Витербо от благородната си покровителка в Сиена.

— Никога не съм чувал за този светец! — възкликнал Романино и огледал кутията подозрително. — Коя е покровителката?

Монахът отговорил почтително:

— Скромната и благочестива Мона Мина от семейство Салимбени, господине.

— Хм — изсумтял Романино и замълчал.

Бил чувал за дамата, разбира се. Всеки бил чувал за лудостта на младата булка и проклятието на стената на подземието, но пък кой светец би се сприятелил със Салимбени?

— Мога ли да попитам защо тогава не върнеш така нареченото съкровище на нея?

— О! — Монахът се ужасил от идеята. — Не! Съкровището не харесва Салимбени! Един от горките ми братя, роден в семейство Салимбени, умря в съня си, след като докосна кутията…

— Дяволите да те вземат, монахо! — извикал Романино и скочил на крака. — Взимай си проклетата кутия и напусни дома ми! Веднага!

— Но той беше на сто и две години — побърза да добави монахът. — А други хора, които я докоснаха, се съвзеха като по чудо от дълги болести.

В този момент коменданте Марескоти влязъл в трапезарията, подпрян на бастуна си. Вместо да прогони монаха от дома си, както се канел да направи, Романино се успокоил, уверил се, че дядо му е настанен удобно до масата и му обяснил причината за неочакваното посещение на монаха.

— Витербо? — намръщил се Марескоти. — Откъде пък знаят името ми?

Монахът се изправил смутено, неуверен дали трябва да стои прав или да седи, както и дали от него или от Романино се очаква отговор на въпроса.

— Ето — казал той, като поставил кутията пред стареца. — Беше ми наредено да я върна на истинския й собственик.

— Татко, внимавай! — възкликнал Романино, когато Марескоти се протегнал да отвори кутията. — Не знаем какви демони се крият там!

— Не знаем, синко — отговорил Марескоти. — Но възнамеряваме да узнаем.

Настъпила напрегната тишина. Марескоти бавно повдигнал капака и надникнал в кутията. След като видял, че дядо му не изпаднал в конвулсии, Романино се приближил и също надникнал.

В кутията лежал пръстен.

— Не бих… — започнал монахът, но Марескоти вече бил извадил пръстена и го гледал невярващо.

— Кой… — попитал той, а ръцете му затреперили. — Кой ти даде това?

— Моят абат — отговорил монахът, като се отдръпнал назад уплашено. — Каза ми, че мъжете, които го намерили, споменали името Марескоти преди да умрат от зловеща треска, три дни след като получили ковчега на светеца.

Романино погледнал дядо си разтревожено. Но Марескоти се намирал в друг свят. Галел орела върху пръстена без страх и мълвял старото семейно мото: „Верни през вековете“, гравирано с миниатюрни букви.

— Ела, синко — най-после казал той и се протегнал към ръката на Романино. — Това беше пръстенът на баща ти. Сега е твой.

Романино не знаел какво да направи. От една страна, искал да се подчини на дядо си, но от друга се страхувал от пръстена. Не бил сигурен, че той е истинският му собственик, макар навремето да е принадлежал на баща му. Но когато коменданте Марескоти видял колебанието му, се изпълнил с див гняв. Разкрещял се на внука си, че е страхливец и настоявал да сложи пръстена. В мига, когато Романино пристъпил напред, Марескоти припаднал и изпуснал пръстена на пода.

Разбрал, че старецът станал жертва на злите сили на пръстена, монахът изпищял ужасено и избягал от стаята. Романино се хвърлил върху дядо си и се помолил душата му да остане в тялото за последно причастие.

— Монахо! — изревал той. — Върни се и си свърши работата, плъх такъв. Ако не го направиш, кълна се, че ще докарам дявола във Витербо и ще изядем всички ви живи!

Чул заплахата, монахът се върнал и открил в торбата си остатъка от хляба и виното, които абатът му дал за пътуването. Коменданте Марескоти получил последно причастие и полежал спокойно за момент, загледан в Романино. Последните му думи преди да умре били:

— Грей величествено, момчето ми!

Разбира се, Романино не знаел какво да мисли за проклетия пръстен. Очевидно бил прокълнат и убил дядо му, но от друга страна, принадлежал на баща му Ромео. Накрая, решил да го запази, но да сложи кутията на място, където никой, освен него да не може да я намери. Слязъл в мазето и в пещера „Ботини“ под къщата, за да остави кутията в тъмен ъгъл, където никой никога не идвал. Не разказал за кутията на децата си, защото се страхувал, че любопитството им ще ги накара да пуснат проклятието вън от кутията, но написал историята, запечатал плика и го прибрал при останалите семейни документи.

Не се знае дали Романино някога е разбрал истината за пръстена, а в продължение на много поколения кутията останала скрита в пещерата. Но въпреки това, в семейство Марескоти вярвали, че над дома им тегне проклятие. През 1506 година решили да продадат сградата. Разбира се, кутията останала на мястото си.

 

 

Стотици години по-късно, друг дядо, старият Марескоти, вървял през лозето си, когато внезапно свел очи и видял малко момиченце до краката си. Попитал го кое е и то отговорило, че името му е Жулиета и е почти на три години. Марескоти се изненадал, защото обикновено малките деца се страхували от него. Това хлапе продължавало да му говори, сякаш били стари приятели, а когато тръгнали, сложило ръка в неговата.

В дома си, той открил млада красива жена, която пиела кафе с жена му. До нея седяло друго малко момиченце, което се тъпчело с бишкоти. Съпругата му обяснила, че младата жена е Даяна Толомей, вдовицата на стария професор Толомей, която дошла, за да им зададе няколко въпроса за семейство Марескоти.

Старият Марескоти се държал с Даяна Толомей много мило и отговорил на всичките й въпроси. Тя го попитала дали е вярно, че родът му произхожда директно от Ромео Марескоти чрез детето Романино, и той отговорил положително. След това го попитала дали знае, че Ромео Марескоти е онзи Ромео от шекспировата пиеса и той отговорил утвърдително. После се заинтересувала дали знае, че тя самата произхожда от Жулиета. Той отговорил, че е предположил това, като се имало предвид, че кръстила една от дъщерите си Жулиета. Но когато го попитала дали може да отгатне причината за посещението й, той казал, че нямал представа.

Даяна Толомей го запитала дали семейството му все още притежава пръстена на Ромео. Марескоти отговорил, че не знае за какво става дума. После го попитала дали някога е виждал малка дървена кутия, за която се предполагало, че съдържа прокълнато съкровище, и дали е чувал родителите си да говорят за нея. Марескоти никога не бил чувал за подобна кутия. Младата жена изглеждала разочарована, но на въпроса му какво означавало всичко това, отговорила, че може би така е по-добре и вероятно не трябвало да връщат тези стари неща към живота.

Можете да предположите как старият Марескоти реагирал.

Казал на Даяна, че вече му била задала много въпроси и той отговорил на всичките, затова вече е време тя да отговори на неговите. За какъв пръстен говорела и защо смятала, че той знае нещо за него?

Даяна Толомей му разказала историята на Романино и монаха от Витербо. Обяснила, че съпругът й бил проучвал тези проблеми през целия си живот и открил семейните документи на Марескоти и бележките на Романино за кутията. Според нея Романино постъпил много разумно като отказал да носи пръстена, защото не бил истинският му собственик и можел да пострада.

Преди да продължи разказа си, внукът на стареца Алесандро, или както го наричали Ромео, се приближил към масата, за да си открадне бишкота. Когато Даяна осъзнала, че това е Ромео, страхотно се развълнувала и казала:

— За мен е голяма чест да се запозная с теб, младежо. А сега искам да ти представя една много специална личност.

Тя дръпнала едно от малките момиченца в скута си и добавила гордо, сякаш представяла едно от чудесата на света:

— Това е Жулиета.

Ромео пъхнал бишкотата в джоба си и погледнал малкото момиченце.

— Не мисля, че е толкова специална — казал той. — Носи пелена.

— Не! — възразила Даяна, като дръпнала надолу рокличката на детето. — Това са специални гащи. Тя е голямо момиче. Нали, Джулс?

Ромео заотстъпвал назад с надеждата да се измъкне, но дядо му го спрял и му наредил да изведе двете момиченца навън и да си играе с тях докато възрастните си пият кафето. И той го послушал.

Междувременно Даяна Толомей разказала на Марескоти и жена му за пръстена на Ромео. Обяснила, че носел печата на орела и бил даден на Жулиета Толомей в тайна брачна церемония, ръководена от приятеля им, монах Лоренцо. Следователно, пръстенът принадлежал на дъщеря й Жулиета и трябвало да го намерят на всяка цена, за да премахнат най-после проклятието върху Толомей.

Дядо Марескоти се развълнувал от разказа на Даяна Толомей, най-вече защото очевидно не била италианка, а въпреки това се отнасяла с такава страст към тяхната история. Впечатлила го вярата на съвременната американка, че семейството й е прокълнато, при това с древно проклятие от Средновековието, което причинило смъртта и на съпруга й. Марескоти предположил, че тя ще се опита да премахне проклятието, за да даде възможност на малките си момиченца да растат в безопасност без вината на прадедите им. По някаква причина, тя очевидно вярвала, че проклятието е особено опасно за дъщерите й, вероятно защото и двамата им родители били Толомей.

Дядо Марескоти съжалявал, че не може да помогне на младата вдовица, но Даяна го прекъснала веднага щом започнал да се извинява.

— От това, което ми разказахте, господине — казала тя, — вярвам, че кутията с пръстена може би още е скрита в пещерата под палата на Марескоти и е стояла там недокосната в продължение на повече от шестстотин години.

Марескоти се засмял.

— Това е невероятно! — отвърнал той. — Не мога да си представя, че още е там. А ако е, има само една причина — скрита е толкова добре, че никой не може да я намери. Включително и аз.

В желанието си да го убеди да потърси пръстена, Даяна му обещала, че ако го намери и й го даде, тя му ще даде в замяна нещо, което семейство Марескоти сигурно искало да си върне. Попитала го дали има представа за какво говорела и той се замислил. После казал, че май се сеща за какво ставало дума, но всички в семейството вярвали, че предметът бил изчезнал преди много дълго време.

Даяна Толомей извадила снимка от чантата си и я сложила на масата пред него. Дядо Марескоти се прекръстил, когато видял древното знаме, разстлано на маса. Бил чувал за него от собствения си дядо и никога не си бил представял, че ще може да го види или докосне, тъй като всички били убедени, че то вече не съществува.

— Откога — запитал той с разтреперан глас — семейството ти крие това от нас?

— Оттогава, откогато твоето семейство крие пръстена от нас, господине. Мисля, че е време тези съкровища да се върнат при истинските си собственици и да сложим край на проклятието, което тежи над двата ни рода и ни е поставило в такова тъжно положение.

Естествено, Марескоти се обидил от идеята, че е в тъжно положение. Възразил бързо и изброил всички благословии около себе си.

— Да не искаш да кажеш, че няма дни, когато чувстваш как могъща сила те наблюдава с нетърпеливи очи, как древен съюзник те чака да направиш необходимото и да сложиш край на проклятието, което съсипва щастието ти? — попитала Даяна.

Думите й направили силно впечатление на домакините й. Докато седели мълчаливо внезапно чули ужасен шум откъм плевника и видели Ромео, който тичал към тях, носейки една от гостенките си, пищяща и ритаща бясно. Била малката Жулиета, която се порязала на вила и се наложило бабата на Ромео да я зашие на кухненската маса.

В този момент Алесандро прокара ръка по бедрото ми и докосна белега, който бе сувенирът от първата ми среща с него. Върна се към разказа си едва когато го плеснах по ръката, за да го спра.

 

 

Бабата и дядото на Ромео не му били ядосани за случилото се. Много по-лошо. Били ужасени, че внукът им причинявал болка и унищожение, където и да отидел. А след като чули историята на Даяна Толомей, започнали да се чудят, макар да не си го признали един на друг, дали момчето наистина не е прокълнато и, също като предшественика си Ромео, няма да живее кратък живот, изпълнен с насилие и мъка.

Дядо Марескоти се почувствал толкова зле заради случилото се с малкото момиченце, че обещал на Даяна да направи всичко възможно да намери пръстена. Тя му благодарила и казала, че дори и да не й го върне, ще му даде знамето, за да може Ромео да получи това, което му принадлежи. Обещала да дойде много скоро и ги уверила, че е важно Ромео да е тук, защото искала да изпробва нещо с него, за да сложи край на проклятието. Не обяснила какво точно ще опита, а и никой не посмял да попита.

Разбрали се да дойде след две седмици, за да даде време на дядо Марескоти да потърси пръстена. Разделили се като приятели. Преди да подкара колата си, Даяна казала още нещо. Посъветвала Марескоти да внимава и да отваря кутията колкото се може по-малко, ако въобще я намери. И в никакъв случай не трябвало да докосва самия пръстен. Напомнила му, че той наранявал хората.

Марескоти се зарадвал на срещата с Даяна и двете малки момиченца. На следващия ден отишъл в града, твърдо решен да намери пръстена. В продължение на няколко дни обикалял из „Ботини“, за да намери скривалището на Романино. Взел на заем детектор за метали и най-после го открил. Веднага разбрал защо никой досега не се бил натъкнал на него — кутията била пъхната дълбоко в тясна цепнатина в стената и била покрита с натрошени камъни.

Извадил я и си припомнил думите на Даяна Толомей, че не трябва да вдига капака често. Но след шест века в прахта, дървото било толкова сухо и крехко, че дори при внимателно докосване се разпаднало и след миг старият се озовал с пръстена в ръка.

Решил да не се поддава на ирационални страхове и, вместо да постави пръстена в друга кутия, го сложил в джоба на панталона си и подкарал към вилата си. След това пътуване, в семейството не се родил нито един друг внук, който да носи името Ромео Марескоти. Всички раждали само момичета. Щял да остане само внукът му Ромео, а дядото силно се съмнявал, че дивото момче някога ще се ожени и ще има собствени синове.

Разбира се, по онова време, дядо Марескоти не осъзнавал всичко това, а просто се радвал, че е намерил пръстена и нямал търпение да вземе старото знаме от 1340 година и да го покаже из квартала. Вече планирал да го дари на музея на Орела и си представял как то ще им донесе късмет в следващото „Палио“.

Но не станало така. В деня, когато Даяна Толомей трябвало да ги посети, той събрал цялото семейство за голямо празненство, за което жена му готвила в продължение на няколко дни. Бил поставил пръстена в нова кутийка, а жена му вързала червена панделка около нея. Дори завели Ромео в града, макар да било точно преди „Палио“, за да го подстрижат при истински фризьор. Сега им оставало само да чакат.

И зачакали. И чакали. Но Даяна Толомей не се появила. По принцип, дядо Марескоти трябвало да се ядоса страхотно, но този път се уплашил. Не можел да обясни страха си. Струвало му се, че има треска и не можел да яде. В същия ден чули ужасната новина. Братовчед му се обадил по телефона и му съобщил, че станала страхотна катастрофа и вдовицата на професор Толомей и двете й малки момиченца загинали. Представи си как се почувствал. Двамата с жена му плакали за Даяна Толомей и дъщерите й, а същата вечер, той седнал и написал писмо до дъщеря си в Рим. Помолил я да му прости и да се върне у дома. Но тя никога не отговорила на писмото му и не се върнала.