Включено в книгата
Оригинално заглавие
Juliet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

IV.II.

„Но ти кажи: на тоз красив младеж

желаеш ли ръка да подадеш?“

Сиена, 1340 година

За маестро Амброджио нощта преди Мадона Асунта бе свята като Бъдни вечер. По време на вечерното бдение, катедралата се изпълваше с хилядите свещи от дългите процесии на представителите на всички квартали, които вървяха по централната пътека към златния олтар, за да поднесат смирените си почитания на Богородица, защитницата на Сиена, и да отпразнуват възнесението й в рая.

Утре, в самия ден на Мадона Асунта, величествената катедрала щеше да се озари от бляскави пламъци, когато васалите от околните градове и села ще пристигнат да поднесат своите почитания. Всяка година на този ден — 16 август — законът изискваше от тях да дарят грижливо изчислено количество восъчни свещи на божествената кралица на Сиена. Строги градски служители щяха да следят дали всеки град и село плащат съвестно дължимото. Фактът, че катедралата вече бе осветена от хиляди свещи, потвърждаваше онова, което чужденците знаеха добре — Сиена бе велико място, благословено от всемогъща богиня.

Маестро Амброджио определено предпочиташе нощното бдение пред дневната процесия. Нещо вълшебно се случваше с хората, когато внасяха светлина в тъмнината. Пламъкът достигаше до душите им и, ако човек се вгледаше внимателно, можеше да забележи чудото в очите им.

Но тази вечер той нямаше да участва в чудото, както правеше обикновено. Откак бе започнал огромните стенописи в „Палацо Публико“, магистратите в Сиена се отнасяха с него като с един от своите хора. Правеха го, за да са сигурни, че ще ги изрисува в привлекателен вид. Затова сега бе тук, заклещен на подиума в компанията на Деветимата, магистратите на Бичерна, Капитана на войната и Капитана на народа. Единствената облага бе, че високото място му предлагаше отлична гледка към нощния спектакъл — към музикантите в алени униформи, барабанистите и знаменосците, свещениците в украсени одежди, и осветената от свещи процесия, която щеше да продължи докато всеки квартал поднесеше почитанията си на божествената дама, приютила под майчината си закрила всички тях.

Човек не можеше да обърка семейство Толомей начело на процесията от „Сан Кристофоро“. Облечени в червено и златно — цветовете на герба им, господин Толомей и жена му пристъпяха царствено по централната пътека към олтара. Зад тях вървяха членовете на семейството и маестро Амброджио бързо забеляза сред тях Жулиета. Макар косата й да бе покрита със синя коприна — синьото символизираше невинността и величието на Богородица — и макар лицето й да бе осветено само от восъчната свещ в ръцете й, красотата й с лекота засенчваше всичко около нея, дори красивите одежди на братовчедите й.

Но Жулиета не забелязваше възхитените погледи, които я следваха към олтара. Мислите й очевидно бяха съсредоточени само върху Богородица и, докато всички около нея вървяха към олтара със самодоволството на дарители, тя бе приковала очи в пода и не ги вдигна оттам докато не коленичи до братовчедите си и не подаде свещта си на свещеника.

После стана, поклони се два пъти и се огледа наоколо. Едва сега видя величието, което я заобикаляше, и се олюля за миг под грандиозния купол, оглеждайки хората с нервно любопитство.

Маестро Амброджио копнееше да се втурне към нея и да й предложи скромната си помощ, но приличието изискваше да остане на мястото си, затова се задоволи само да се възхищава на красотата й отдалеч.

Не беше единственият, който я забеляза. Магистратите, заети със сключване на сделки и приветствия, занемяха, когато видяха лъчистото лице на Жулиета. Прочутият господин Салимбени, застанал достатъчно близо до подиума, за да изглежда сякаш там му е мястото, се обърна, за да види какво бе накарало всички да замълчат. Когато забеляза младата жена, на лицето му засия приятна изненада. В този момент, маестро Амброджио си припомни стенописа, приковал вниманието му преди години — когато беше млад и глупав — в къща с лоша репутация. Сцената представяше древния бог Бакхус, или Дионисий, както го наричаха древните гърци, дошъл на остров Наксос, за да намери там принцеса Ариадна, изоставена от предишния си любовник Тезей. Митът не разказваше за случилото се след срещата между бога и жената. Някои мислеха, че са напуснали земята в хармонична любов, други обаче знаеха, че връзките между простосмъртни и богове никога не са били с добър край.

Сравнението на Салимбени с божество бе прекалено любезно, като се имаше предвид репутацията му. Но пък древните богове били всичко друго, но не и добри и кротки. Бакхус, бог на виното и празненствата, с лекота се превръщал в бог на дивата лудост — ужасна природна сила, която можела да съблазни жените и да ги накара да тичат обезумели из горите и да разкъсват животни с голите си ръце.

Сега, докато стоеше и наблюдаваше Жулиета, за неопитното око Салимбени изглеждаше кротък и смирен, но маестрото виждаше, че под изисканите дрехи преобразяването вече започваше.

— Трябва да кажа — промърмори един от магистратите, — че Толомей е пълен с изненади. Защо я е държал заключена през цялото това време?

— Не се подигравай — отвърна старшият магистрат Николино Патрици. — Чух, че тя е останала сираче благодарение на една от бандите на Салимбени. Нападнали дома й докато била в изповедалнята. Спомням си баща й добре. Беше чудесен човек. Много достоен.

— Сигурен ли си, че е била там? Не е присъщо на Салимбени да остави подобна перла да се изплъзне от ръцете му.

— Била е спасена от някакъв свещеник. Толомей взел и двамата под закрилата си — въздъхна Николино Патрици и отля от виното си. — Надявам се само, че това няма да разпали враждата отново, след като вече успяхме да я поставим под контрол.

 

 

От дълго време господин Толомей се страхуваше от този момент. Бе наясно, че в нощта на бдението ще се изправи срещу врага си, онзи отвратителен човек Салимбени. Също така знаеше, че достойнството му изисква да отмъсти за смъртта на семейството на Жулиета. Затова, след като се поклони пред олтара, той тръгна към подиума, издирвайки Салимбени сред благородниците.

— Добър вечер, скъпи приятелю! — поздрави го Салимбени и разпери ръце за прегръдка. — Надявам се, че всички от семейството ти са в добро здраве?

— Повече или по-малко — отвърна Толомей през зъби. — Някои наскоро загинаха от ужасно насилие. Сигурен съм, че си чул за това?

— Чух някакъв слух — отговори Салимбени, като сви рамене. — Но никога не вярвам на слухове.

— Тогава имам късмет — каза Толомей, извисил ръст над врага си, но неспособен да го надвие, — тъй като разполагам със свидетели, готови да се закълнат с ръка на библията.

— Наистина ли? — попита Салимбени, като отмести очи настрани, сякаш вече бе отегчен от скучната тема. — И кой съд ще бъде достатъчно глупав да ги изслуша?

Напрегнато мълчание последва въпроса му. Толомей и всички около него бяха наясно, че предизвикваше сила, която можеше да го размаже и да унищожи само за няколко часа всичко, което притежаваше — живот, свобода и имоти. А магистратите нямаше да направят нищо, за да го защитят. В частните им хазни имаше прекалено много от златото на Салимбени, а и очакваха още повече, така че не желаеха падението на тиранина.

— Скъпи приятелю — продължи Салимбени, а милата му усмивка се завърна, — надявам се да не позволиш на подобни далечни събития да съсипят вечерта ти. По-скоро би трябвало да се радваш, задето дните на битките ни отминаха и можем да посрещнем бъдещето в мир и разбирателство.

— Това ли считаш за мир и разбирателство?

— Вероятно трябва да помислиш… — Салимбени се огледа наоколо и всички, освен Толомей, забелязаха накъде гледаше. — … да скрепим мира си с брак.

— Но, разбира се!

Толомей бе предлагал същата мярка вече няколко пъти, но винаги му отказваха. Според него, ако Салимбени влееха кръвта си в кръвта на Толомей, нямаше да са склонни да я проливат толкова лесно.

Обзет от нетърпение да изкове желязото докато е горещо, той повика жена си. Наложи му се да й махне няколко пъти преди Мона Антония най-после да посмее да повярва, че мъжете я канеха при тях. С нетипична за нея скромност тя застана нервно пред Салимбени като роб пред непредвидимия си господар.

— Скъпият ми приятел, господин Салимбени, предложи да свържем с брак нашите две семейства — обясни й Толомей. — Какво ще кажеш, мила? Нали това ще е чудесно?

Мона Антония закърши ръце поласкано.

— Наистина ще е чудесно. Великолепно.

Тя едва не се поклони на Салимбени преди да му заговори.

— След като сте така любезен да го предложите, господине, имам дъщеря, която наскоро навърши тринайсет години и би била подходяща за красивия ви син Нино. Тя е мълчалива и кротка, но много здрава. Ето там е… — Мона Антония посочи към другия край на залата, — до първородния ми син Тебалдо, който утре ще участва в „Палио“, както вероятно знаете. Тя има и по-малка сестра, която сега е на единайсет години.

— Благодаря за щедрото предложение, скъпа моя — отговори Салимбени, като се поклони любезно, — но не мислех за сина си. Мислех за самия себе си.

Толомей и Мона Антония ахнаха изненадано. Всички наоколо реагираха по същия начин. Последва нервно шушукане.

— Коя е тази? — продължи Салимбени, като кимна към Жулиета. — Била ли е омъжена вече?

Предишният гняв се завърна в гласа на Толомей.

— Това е племенницата ми. Тя е единствената оцеляла от трагичните събития, които споменах преди малко. Вярвам, че живее само за да отмъсти за клането на семейството си.

— Разбирам — кимна Салимбени, но не се обезкуражи.

Всъщност, дори изглеждаше доволен от предизвикателството.

— Притежава здрав и непокорен дух, а?

Мона Антония не можа да се сдържи и пристъпи напред.

— Точно така, господине. Изключително неприятно момиче. Убедена съм, че ще сте много по-добре, ако вземете една от дъщерите ми. Те няма да се съпротивляват.

Салимбени се усмихна, най-вече на себе си.

— Аз всъщност харесвам съпротивата.

 

 

Дори отдалеч, Жулиета усети многобройните погледи върху себе си и не знаеше къде да отиде, за да избяга от тях. Леля й и чичо й бяха изоставили роднините си, за да се смесят с другите благородници и сега говореха с мъж, който излъчваше спокойствието и величието на император, но имаше очи на гладно и опасно животно. А най-тревожното бе, че тези очи бяха приковани в нея.

Тя потърси убежище зад една от колоните, пое си дълбоко дъх и се помъчи да си внуши, че всичко ще е наред. Тази сутрин, монах Лоренцо й бе донесъл писмо от Ромео, което й съобщаваше, че баща му коменданте Марескоти щеше да посети чичо й и да поиска ръката й колкото се може по-скоро. Откак получи писмото, тя не спираше да се моли предложението да бъде прието. Надяваше се, че зависимостта й от семейство Толомей скоро ще се превърне в минало.

Жулиета надникна иззад колоната и забеляза красивия Ромео в тълпата благородници. Той се надигаше на пръсти и се оглеждаше, за да я открие, очевидно раздразнен, че не успяваше. До него стоеше мъж, който сигурно бе баща му. Тя се радваше и ласкаеше, че двамата я приемаха в семейството си и, когато ги видя да се приближават към чичо й, едва успя да се сдържи. Дискретно се придвижи по-близо и се опита да дочуе нещо без да открият присъствието й. За щастие, всички бяха погълнати от разгорещения разговор, за да обърнат внимание на нещо друго.

— Коменданте! — възкликна чичо й, когато видя двамата Марескоти. — Кажете, ни, врагът стигна ли вече до портите ни?

— Врагът — отговори коменданте Марескоти, като кимна бързо на мъжа с опасните очи, застанал до чичо й, — е вече тук. Името му е корупция и не спира пред портите.

Той замълча за момент, за да има даде възможност да се посмеят.

— Господин Толомей, бих искал да обсъдя с вас един деликатен въпрос. Насаме. Кога мога да ви посетя?

Толомей го изгледа изненадано. Семейство Марескоти може да не притежаваха богатствата на Толомей, но пламъците на историята осветяваха името им и родословното им дърво можеше да бъде проследено поне пет века назад. Жулиета подозираше, че нищо не би доставило по-голямо удоволствие на чичо й от сближаването с тях. Толомей обърна гръб на мъжа с животинските очи и разтвори ръце.

— Кажете ми какво имате предвид.

Коменданте Марескоти се поколеба, очевидно притеснен от ушите, които ги заобикаляха от всички страни.

— Не мога да си представя — отвърна той дипломатично, — че господин Салимбени би намерил разговора ни много интересен.

В мига, когато чу името Салимбени, Жулиета почувства как тялото й се сковава от ужас. Едва сега осъзна, че мъжът с животинските очи, бе човекът, отговорен за смъртта на семейството й. Беше си представяла безброй пъти как ли изглеждаше чудовището и сега, когато стоеше пред нея, шокирано отбеляза, че с изключение на очите, не бе толкова страховит.

Беше си представяла як и опасен тип с тяло, създадено за битки и жестокости, а вместо това видя мъж, който вероятно никога не бе размахвал оръжие. Уменията му изглеждаха съсредоточени изцяло в реториката и гастрономията. Контрастът между него и коменданте Марескоти бе невероятен. Единият бе експерт във войната, но желаеше само мир, а под цивилизования финес на другия се криеше гнилота.

— Грешите, коменданте — каза Салимбени, наслаждавайки се от факта, че контролира напълно разговора. — Винаги се интересувам от бизнес, който не може да чака до сутринта. Както знаете, аз и господин Толомей сме добри приятели и той със сигурност не би пренебрегнал… — Салимбени се засмя на собствения си избор на думи. — … моя скромен съвет в тези важни делови отношения.

— Моля да ме извините — отвърна коменданте Марескоти, — прав сте. Това може да почака до сутринта.

— Не! — намеси се невъздържано Ромео, като пристъпи напред. — Не може да чака! Господин Толомей, искам да се оженя за племенницата ви Жулиета.

Толомей бе толкова изненадан от неочакваното предложение, че не можа да отговори веднага. Той не беше единственият, който занемя от импулсивната намеса на Ромео в разговора. Навсякъде около тях хората се протягаха да видят кой щеше да прояви кураж да проговори пръв. Зад колоната, Жулиета вдигна ръка към устата си. Беше трогната от нетърпението на Ромео, но ужасена задето бе проговорил въпреки желанието на баща си.

— Както чухте — каза коменданте Марескоти със забележително спокойствие, — бих искал да предложа брак между най-големия ми син, Ромео и племенницата ви Жулиета. Знаете, че семейството ни се радва на добро състояние и репутация. Вярвам, че мога да обещая на племенницата ви добър живот. След смъртта ми, Ромео ще наследи положението ми като патриарх на семейството и тя ще стане господарка на много територии и къщи. Всички тези подробности съм изложил в документ, който бих искал да ви дам лично и насаме. Кога ще ви е удобно да ви посетим?

Толомей не отговори. Странни сенки пробягаха по лицето му, като акули, кръжащи около жертвите си под повърхността. Очевидно бе притеснен и търсеше начин да се измъкне.

— Ако се тревожите — продължи коменданте Марескоти, не особено доволен от колебанието на събеседника си — за нейното щастие, мога да ви уверя, че синът ми не възразява срещу брака.

Толомей заговори най-после, но гласът му потреперваше.

— Уважаеми коменданте — каза той мрачно, — оказвате ми велика чест с предложението си. Ще прегледам документа ви и ще обмисля предложението…

— Няма да направиш нищо такова! — намеси се Салимбени, като застана между двамата мъже, побеснял задето го пренебрегваха. — Считам въпроса за уреден.

Коменданте Марескоти отстъпи назад. Можеше да командва войска и винаги бе готов за нападения, но Салимбени бе по-опасен от чуждите врагове.

— Извинете ни! — каза той. — Смятах, че господин Толомей и аз водехме разговор.

— Може да си говорите колкото си искате — грубо отвърна Салимбени, — но това момиче е мое. Това е единственото ми условие да продължа да поддържам този смахнат мир.

Благодарение на оживените разговори, последвали възмутителното изявление на Салимбени, никой не чу ужасения вик на Жулиета. Сгушена зад колоната, тя притисна ръце към устата си и отправи безмълвна молитва към господ да не е разбрала разговора правилно и въпросното момиче да е някое друго, а не тя.

Когато най-после посмя да погледне отново, видя как чичо й заобиколи Салимбени и се обърна към коменданте Марескоти с изкривено лице.

— Скъпи коменданте — каза той с разтреперан глас, — както споменахте, това е деликатен въпрос. Но със сигурност, може да стигнем до някакво споразумение…

— Наистина! — намеси се жена му Мона Антония. — Имам дъщеря на тринайсет години, която ще бъде чудесна жена за сина ви. Ето там е — посочи тя развълнувано.

Коменданте Марескоти дори не си направи труда да погледне.

— Господин Толомей — заговори той търпеливо, — предложението ни е единствено за племенницата ви Жулиета. И ще постъпите добре, ако почетете и нея. Вече не живеем във варварски времена, когато жените могат да бъдат пренебрегвани…

— Момичето принадлежи на мен! — извика Толомей, ядосан от намесата на жена си и от това, че му държаха лекция. — Мога да правя с нея каквото реша. Благодаря ви за интереса, коменданте, но имам други планове за нея.

— Съветвам ви да обмислите въпроса по-внимателно — предупредително каза коменданте Марескоти. — Момичето е привързано към сина ми, когото счита за свой спасител, и със сигурност ще ви създаде проблеми, ако я накарате да се омъжи за друг. Особено за някой… — Той хвърли отвратен поглед към Салимбени. — … който очевидно не се интересува от трагедията, сполетяла семейството.

Изправен пред подобна логика, Толомей не можа да възрази. Жулиета дори изпита известно съчувствие към него. Застанал между двамата мъже, чичо й приличаше на удавник, който се мъчи да се залови за разбита лодка.

— Трябва ли да разбирам, че сте против предложението ми, коменданте? — отново се намеси Салимбени. — Предполагам, не възразявате срещу правата на господин Толомей — той е глава на семейството? И със сигурност… — заплашително погледна той, — семейство Марескоти не желае разправия с Толомей и Салимбени?

Жулиета не успя да сдържи сълзите си. Искаше да изтича при мъжете и да ги спре, но знаеше, че присъствието й само щеше да влоши положението. Когато Ромео спомена за първи път намерението си да се ожени за нея — онзи ден в изповедалнята, — той бе казал, че между семействата им винаги бе имало мир. Но изглежда сега, благодарение на нея, това вече не бе истина.

 

 

Николино Патрици — един от деветте главни администратори на Сиена — бе проследил конфликта до подиума с нарастващо притеснение. И той не бе единственият.

— Когато бяха смъртни врагове — отбеляза съседът му, приковал очи в Толомей и Салимбени, — се страхувах от тях. Но сега, когато са приятели, направо се ужасявам.

— Трябва да сложим край на това! — възкликна Николино Патрици, като се надигна от стола. — Господин Толомей! Господин Салимбени! Защо постъпвате така в този ден? Надявам се, че не обсъждате бизнес в дома на господ?

Настъпи пълна тишина, а зад олтара, епископът забрави за момент благословията си.

— Уважаеми господин Патрици — отвърна Салимбени саркастично, — не правите комплимент на никой от нас, като говорите по този начин. По-скоро би трябвало да ни поздравите, тъй като добрият ми приятел господин Толомей и аз решихме да отпразнуваме мира между нас с брак.

— Моите съболезнования за смъртта на съпругата ви! — презрително каза Николино Патрици. — Не бях чул, че тя е отишла.

— Мона Пия — спокойно отговори Салимбени, — няма да доживее края на месеца. Не става от леглото си и не яде.

— Трудно е да ядеш — промърмори един от магистратите, — когато не те хранят!

— Ще трябва Папата да одобри брака между бивши врагове! — настоя Николино Патрици. — Съмнявам се в това. Потоци кръв удавиха пътеката между къщите ви и почтен човек не би изпратил дъщеря си по нея. Има зли духове…

— Само бракът може да прогони злите духове!

— Папата вярва в друго!

— Може и така да е — усмихна се Салимбени, — но Папата ми дължи пари.

Гротескното изявление постигна желания ефект. Николино Патрици се отпусна на стола си, разгневен, но мълчалив. Салимбени изгледа предизвикателно останалите магистрати, но никой не проговори.

— Господин Салимбени! — прогърмя глас и всички се огледаха да видят кой бе посмял да се обади.

— Кой говори? — Салимбени винаги изпитваше удоволствие да поставя хората на мястото им. — Не бъди свенлив, покажи се!

— Свенливостта за мен е това — отговори Ромео, като пристъпи напред, — което за вас е добродетелта, господин Салимбени.

— И какво, за бога — изсумтя Салимбени презрително, — можеш да ми кажеш?

— Само това — отговори Ромео, — че дамата, която желаете, вече принадлежи на друг мъж.

— Наистина ли? — попита Салимбени, като хвърли бърз поглед на Толомей. — Как така?

Ромео се изпъна гордо.

— Богородица ми я повери, за да я пазя завинаги. А това, което небесата са разпоредили, не може да бъде унищожено от човек!

Салимбени го изгледа учудено, после избухна в смях.

— Добре казано, момче, сега те познах. Твоят кинжал наскоро уби мой добър приятел. Но ще проявя благородство и няма да ти търся сметка, след като си се погрижил толкова добре за бъдещата ми булка.

Салимбени му обърна гръб, показвайки, че разговорът бе приключил. Всички очи сега бяха приковани в Ромео, чието лице пламтеше от отвращение. Повечето хора съжалиха младежа, който очевидно бе станал жертва на Купидон.

— Хайде, синко — каза коменданте Марескоти, — да не си губим времето там, където играта е загубена.

— Загубена? — извика Ромео. — Никога не е имало игра!

— Каквито и да са делата на тези двама мъже — отвърна баща му, — те са си стиснали ръцете пред олтара на Богородица. Ако започнеш разправия с тях, ще се разправяш с господ.

— И ще го направя! — възкликна Ромео. — Защото господ се обърна срещу нас, позволявайки това да се случи!

Когато младежът отново пристъпи напред, нямаше нужди да кара околните да замълчат. Всички очи вече бяха вперени в устните му в тревожно очакване.

— Света Богородице! — изкрещя Ромео и изненада всички наоколо, като се обърна към купола вместо към Салимбени. — Мадона Асунта! В твоя дом бе извършено страховито престъпление тази нощ! Моля те да накажеш престъпниците и да ни покажеш, че никой няма право да се съмнява в божествената ти воля! Позволи на човека, който спечели „Палио“ утре да бъде избраника ти! Посвети ми светия си флаг, за да го сложа на брачното си легло и да почивам върху него с невестата си! Ако изпълниш молбата ми, ще се откажа да се насладя от гордостта си от победата. Няма да нося флага ти, а ще го върна на теб, милостива майко, защото бе спечелен по волята ти и получен от ръката ти!

Когато Ромео най-после замълча, никой от околните не пожела да срещне погледа му. Някои бяха ужасени от богохулствата му, други се срамуваха да видят как член на семейство Марескоти сключва подобна егоистична сделка с Богородица, а повечето просто съжаляваха баща му, на когото всички се възхищаваха. Дали чрез божията намеса, последвала подобно нагло оскверняване, или чрез човешките нормални действия, според повечето хора, на младия Ромео Марескоти нямаше да бъде позволено да оцелее в „Палио“.