Ан Фортие
Жулиета (3)

I.II.

„Монтеки е! Познах го по гласа!…

Донес ми шпагата!…“

Откак се помнех, леля Роза бе правила всичко възможно, за да попречи на двете ни с Джанис да отидем в Италия. Твърдеше, че там не било за добри момичета. По-късно, осъзнавайки, че стратегията й трябва да се промени, започваше да клати глава, когато някой споменеше темата, и да се хваща за сърцето, сякаш само мисълта за Италия можеше да я докара до инфаркт. „Повярвайте ми, Италия е едно голямо разочарование и нищо повече!“ — викаше тя с пронизителен глас. А ако ние упорствахме, отвръщаше с категорични изявления от типа: „Италианските мъже са свини!“.

Винаги негодувах срещу необяснимото й предубеждение към страната, където бях родена, но след пацифисткото ми преживяване в Рим бях склонна да се съглася с нея. Италия беше разочарование, а италианците, поне униформените, бяха свини.

По същия начин, винаги когато питахме за родителите си, леля Роза ни отрязваше, рецитирайки познатата ни стара история. „Колко пъти трябва да ви казвам — стенеше тя, раздразнена, че сме я прекъснали, докато подреждаше украшенията по камината или четеше вестник, навлякла памучни ръкавици, за да се пази от мастилото. — Родителите ви, бог да ги прости, загинаха при катастрофа в Тоскана, когато бяхте на три годинки. Загубиха всичко, което притежаваха.“ За наш късмет, или поне историята продължаваше така, леля Роза и горкият чичо Джим, бог да го прости, успели да ни осиновят веднага след трагедията. А другата част от късмета ни бил, че те самите никога не били успели да си родят собствени деца. Трябваше да сме благодарни, че не сме се озовали в италиански приют за сираци, пълен с бълхи, където да ядем ежедневно спагети. А вижте ни сега! Живеехме в имение във Вирджиния, глезеха ни безкрайно и можехме да се отблагодарим на леля Роза, като спрем да я тормозим с въпроси, на които не знаеше отговора. А и дали някой можеше да й приготви още един „Космополитън“, тъй като новините в днешния вестник бяха ужасни?

Докато седях в самолета към Европа, вторачена в нощта, се опитах да определя усещането, което пълзеше по гръбнака ми. Дали беше лошо предчувствие? Не, по-скоро приличаше на жажда. Предчувствието твърдеше, че ще се случи нещо лошо. Моят проблем бе, че не знаех дали въобще ще се случи нещо. Напълно възможно бе да се сбъднат предсказанията на леля Роза и пътешествието да се окаже разочароващо. Но знаех, че мога да обвинявам само един човек за положението, в което бях попаднала, и този човек бях самата аз.

Бях израснала с мисълта, че ще наследя половината от състоянието на леля Роза и, следователно, не се бях опитала да натрупам свое собствено. Докато другите момичета на моята възраст се катереха по хлъзгавия пилон на кариерите си с безукорен маникюр, аз харчех всеки цент, за да се набутам, а после да се измъкна от неприятности. В колежа пръсках цялата си издръжка за лозунги и бои за демонстрации. По-късно, работех само неща, които ми харесваха (например преподаването в шекспировия летен лагер), като знаех, че рано или късно наследството от леля Роза щеше да се погрижи за нарастващите ми дългове по кредитните карти. В резултат на това, сега можех да разчитам само на неясното наследство, оставено ми в непознат град от майка, която едва помнех.

След като завърших колежа, нямах определено местоживеене. Живеех при приятели от пацифисткото движение и се местех, когато си намерех работа да преподавам Шекспир. По някаква причина пиесите на Барда бяха единственото, което се задържаше упорито в главата ми. Но усъвършенстването ми в репликите нямаше нищо общо с възхитата или любовта към литературата. Беше просто фикс идея, чиито корени бяха заровени в минало, което не помнех. В летните детски постановки на шекспировите трагедии се проявявах като цирков артист, жонглиращ с триони. Бива те в това и хората искат да те видят, въпреки че знаеш, как някой ден ще си загубиш едната ръка. Но обичах да работя с деца и бях почти сигурна, че и хлапетата ме харесваха. Говореха презрително за „дъртите“, сякаш аз не бях такава. Радвах се, че ме приемат като една от тях, макар да бях наясно, че това не е точно комплимент. Просто изразяваше подозрението на децата, че и аз не бях пораснала и, дори на двайсет и пет години, представлявах смотано недоразумение, което се мъчи да изрази, или по-скоро да прикрие поетичната си душа.

За кариерата ми не помагаше и фактът, че абсолютно не можех да си представя бъдещето си. Когато хората ме питаха какво искам да постигна в живота, нямах представа как да отговоря. А когато се опитвах да си се представя след пет години, виждах само тъмнина. В мрачни моменти тълкувах тази тъмнина като знак, че ще умра млада. Очевидно причината да не мога да си представя бъдещето си бе, че просто нямах такова. Майка ми бе умряла млада, както и баба ми — по-малката сестра на леля Роза. По някаква причина съдбата се отнасяше жестоко с нас и винаги, когато се замислех за дългосрочно обвързване, независимо дали ставаше дума за работа или местоживеене, се измъквах в последната минута, тормозена от идеята, че няма да живея достатъчно дълго, за да видя плодовете на труда си.

Всеки път, когато се прибирах у дома за Коледа или лятната ваканция, леля Роза дискретно ме молеше да остана при нея, вместо да продължавам безцелното си съществуване. „Нали знаеш, Джули — казваше тя, преструвайки се, че украсява елхата или подрязва някое растение. — Винаги можеш да се върнеш тук за известно време и да помислиш какво искаш да правиш за в бъдеще.“

Но дори и да се изкушавах от поканата, знаех, че не можех да я приема. Джанис се справяше чудесно сама. Изкарваше пари от сватосването и си бе наела хубав апартамент с гледка към изкуствено езеро. Ако се приберях у дома, щях да призная, че тя е спечелила без дори да се старае.

Сега, разбира се, всичко се промени. Прибирането при леля Роза вече отпадаше като възможност. Светът, който познавах, принадлежеше на Джанис. За мен остана само съдържанието на един кафяв плик. Докато седях в самолета и препрочитах писмото на леля Роза, внезапно осъзнах колко самотна бях сега след смъртта й. Единственият човек на света, който можеше да ме развесели, бе Умберто.

Макар животът с леля Роза да си имаше своите проблеми, бях я обичала силно и все още я обичах. А и бе чудесно да знам, че винаги, когато се нуждаех от нея, тя бе на разположение. Сгънах писмото, ядосано избърсах сълзите от бузите си и си казах, че съжалението е пилеене на време. Да, трябваше да й пиша повече писма. Да, трябваше да й се обаждам по-често и да й повтарям, че я обичам. Но вече бе прекалено късно. Не можех да изкупя греховете на миналото.

Вторачих се раздразнено в тъмнината навън и се зачудих дали това пътешествие не бе наказание за отношението ми към леля Роза. Вероятно господ щеше да предизвика самолетна катастрофа, за да ме накаже. Или пък щеше да ми позволи да се добера до Сиена и там да открия, че някой вече е отмъкнал съкровището.

Всъщност, колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова повече подозирах, че истинската причина леля Роза да не заговори за него приживе бе, че цялата история бе въздушен мехур. Или пък леля бе мръднала накрая и съкровището щеше да се окаже само сенилна фантазия. А дори да е имало нещо ценно в Сиена, когато я напускахме преди повече от двайсет години, какъв беше шансът то още да е там? Като се има предвид гъстонаселената Европа и алчността и коварството на човечеството, щях да се изненадам, ако в центъра на лабиринта бе останало парченце сирене. Ако въобще стигнех дотам, разбира се.

Единствената мисъл, която ме разведряваше по време на дългия безсънен полет бе, че с всяко миниатюрно питие, поднесено от усмихнатите стюардеси, се отдалечавах все повече от Джанис. Тя си стоеше в къщата и се подиграваше на лошия ми късмет. Нямаше представа, че пътувам към Италия, изпратена за зелен хайвер от леля Роза. Радвах се, че не знаеше. Ако пътуването ми не се увенчаеше с откритието на безумно скъпи семейни ценности, предпочитах да не виждам как злорадства.

 

 

Приземихме се във Франкфурт под светлината на нещо, което би трябвало да минава за слънце. Смъкнах се от самолета по джапанки, замаяна от безсъние и с парче ябълков щрудел, заседнало в гърлото. Полетът ми до Флоренция бе след три часа и веднага щом влязох в чакалнята, се проснах на три стола, положих глава върху чантата си и затворих очи. Бях прекалено изморена, за да се тревожа дали някой щеше да отмъкне остатъка от багажа ми.

Унесох се и потънах в съня, който ме съпровождаше от детските ми години, но не го бях сънувала от няколко месеца. Вървях из великолепен замък с изкусни мозайки по пода и високи сводести тавани, поддържани от масивни мраморни колони. Отварях една след друга позлатени врати и се чудех защо няма никой. Единствената светлина идваше от тесните прозорци с витражи високо над главата ми. Докато се движех из огромните помещения, се чувствах като дете, изгубило се в гората. Ядосвах се, че усещам присъствието на други хора, но те не се показват. Когато заставах на място, ги чувах да шепнат и да се движат тихо като призраци. Но пък ако наистина бяха същества от отвъдното, те също бяха хванати в капан като мен и търсеха изход.

Едва когато прочетох „Ромео и Жулиета“ в гимназията, открих, че невидимите демони ми шепнеха откъси от шекспировата пиеса, но не по начина, по който актьорите рецитират на сцената, а мърморейки напрегнато, като при заклинание. Или проклятие.

Внезапно, в това полусънно състояние, усетих ръка на рамото си.

— Ahi, ahi — каза глас, който представляваше смесица от кафе и цигари. — Mi scusi!

Отворих очи и видях жена, която седеше до мен, и изтърсваше нервно трохи от кроасан от ръкава ми. Докато съм спала чакалнята се бе напълнила и хората ме гледаха учудено, сякаш виждаха странно животно в зоологическата градина.

— Не се тревожете — успокоих я и се надигнах. — Бездруго не приличам на човек.

— Ето — протегна ми тя половината кроасан като обезщетение. — Сигурно сте гладна.

Изгледах я изненадано.

— Благодаря.

Да нарека жената привлекателна щеше да е страхотно омаловажаване на истината. Беше толкова съвършена, колкото човек можеше да се надява да бъде и тя вероятно го знаеше. Определено не беше млада, никак даже, но всичко у нея бе младежко, а в очите й проблясваше предизвикателство, което ме уверяваше, че колкото и да се мъчех, нямаше да отгатна истинската й възраст.

— За Флоренция ли пътувате? — усмихнато попита тя.

Имаше силен акцент, който бе невероятно чаровен.

— За да видите така наречените произведения на изкуството?

— Всъщност, пътувам за Сиена — отговорих с пълна уста. — Родена съм там. Но оттогава не съм се връщала.

— Чудесно! — възкликна тя. — Но странно. Защо?

— Дълга история.

— Разкажете ми. Трябва да ми разкажете всичко.

Тя забеляза, че се поколебах и протегна ръка.

— Съжалявам. Ужасно съм любопитна. Аз съм Ева Мария Салимбени.

— Джули… Жулиета Толомей.

Тя едва не падна от стола си.

— Толомей? Името ви е Толомей? Не, не вярвам! Невъзможно е! Чакайте. На кое място сте? Да, в самолета. Дайте да видя.

Тя хвърли бърз поглед на бордната ми карта, после я измъкна от ръката ми.

— Една секунда! Останете тук!

Загледах я как вървеше към гишето и се зачудих дали това бе обикновен ден в живота на Ева Мария Салимбени. Реших, че се опитва да смени мястото, за да седим заедно по време на полета и, съдейки по усмивката й, когато се върна, очевидно бе успяла.

— Заповядайте! — весело каза тя и ми подаде нова бордна карта.

Едва потиснах радостния си кикот. Разбира се, за да продължим разговора си, се бе наложило да ме преместят в първа класа.

След като излетяхме, на Ева Мария не й бе нужно много време да измъкне историята ми. Единственото, което пропуснах, бяха двойната ми самоличност и подозрителното съкровище на майка ми. Реших, че мога да споделя всичко друго.

— Значи — каза тя накрая, като наклони глава, — отивате в Сиена, за да видите „Палио“?

— Да видя какво?

Въпросът ми я накара да ахне.

— „Палио“! Конно състезание. Сиена е прочута с надбягването „Палио“. Икономът на леля ви, този Алберто, никога ли не ви е разказвал за него?

— Умберто — поправих я. — Да, струва ми се, че ми е разказвал. Но не знаех, че все още се провежда. Когато ми говореше за него, звучеше като нещо средновековно, с рицари в блестящи брони и всичко друго такова.

— Историята на „Палио“ — кимна Ева Мария — датира от мрачното Средновековие. В наши дни състезанието се провежда на „Пиаца дел Кампо“, пред общината, а ездачите са професионални жокеи. Но в началото, ездачите били благородници с бойните си коне. Яздели по целия път от Фонтебечи към града, за да се озоват на площада пред катедралата в Сиена.

— Звучи драматично — казах, за да проявя учтивост.

— Ох! — завъртя очи Ева Мария. — Най-вълнуващата драма в живота ни. В продължение на месеци хората в Сиена говорят само за коне, състезания и сделки с този и онзи жокей. — Тя се усмихна и поклати глава обичливо. — Наричаме това dolce pazzia… сладка лудост. След като веднъж я усетите, никога няма да искате да си тръгнете.

— Умберто винаги е твърдял, че Сиена не може да бъде обяснена — казах и внезапно ми се прииска и той да можеше да послуша тази интересна жена. — Човек трябвало да е там и да чуе барабаните, за да разбере.

Ева Мария се усмихна благо като кралица, получила комплимент.

— Прав е — съгласи се тя. — Трябва да го почувстваш… — Тя протегна ръка и докосна гърдите ми. — Тук.

Ако жестът принадлежеше на някой друг, щеше да ми се стори ужасно неприлично, но по някаква причина, от страна на Ева Мария изглеждаше напълно нормално.

Докато стюардесата доливаше чашите ни с шампанско, новата ми приятелка ми разказа повече за Сиена.

— Трябва да знаеш, за да не се набуташ в неприятности — намигна ми тя. — Туристите вечно се накисват в някоя каша. Не осъзнават, че Сиена не е само Сиена, а седемнайсет различни квартала, или contrade, които си имат собствена територия, магистрати и гербове. Твоето семейство, Толомей, принадлежи на Квартала на Бухала и съюзниците ти са Орел, Таралеж и… забравих останалите. За хората в Сиена, тези квартали винаги са означавали техните приятели, общество, съюзници и съперници.

— Значи моят квартал е Бухал — усмихнах се развеселено, тъй като Умберто често ме наричаше „намръщен бухал“, когато бях в лошо настроение. — А твоят кой е?

За първи път откак започнахме дългия си разговор, Ева Мария отмести очи настрани, притеснена от въпроса ми.

— Нямам квартал — отговори тя лаконично. — Семейството ми бе пропъдено от Сиена преди много време.

 

 

Дълго преди да кацнем във Флоренция, Ева Мария започна да настоява да ме закара до Сиена. Нямах нищо против да взема автобуса и й го казах, но тя очевидно не вярваше в обществения транспорт.

— Мили боже! — възкликна тя, когато продължих да отхвърлям любезната й покана. — Защо искаш да чакаш някой гнусен автобус, който може и да не се появи, когато можеш да дойдеш с мен и да се повозиш удобно в колата на кръщелника ми?

Тя забеляза, че бях готова да се предам, усмихна се чаровно и нанесе решителния удар.

— Жулиета, ужасно ще се разочаровам, ако не можем да си продължим приятния разговор.

И така, минахме през имиграционната служба хванати подръка. Служителят едва погледна паспорта ми, тъй като не можа да отмести очи от деколтето на Ева Мария. По-късно, когато попълвах купчина документи, за да съобщя за липсата на багажа си, Ева Мария стоеше до мен и потропваше нетърпеливо по пода с елегантната си обувка от „Гучи“. Накрая, чиновникът, който отговаряше за багажа, се закле, че лично ще намери двата ми куфара, където и да се намираха по света, и лично ще ги закара до хотел „Чизарели“.

— Нали разбираш, Жулиета — обясни ми тя, докато излизахме от летището без друг багаж, освен миниатюрното й куфарче на колела, — петдесет процента е какво ще им направиш и петдесет процента е какво те си мислят, че ще им направиш. А, ето го! — извика тя, замаха енергично към черната кола до бордюра. — Страшно ми се иска да покарам колата, но той не ми разрешава.

Погледнах колата.

— Защо не?

Джанис сигурно щеше да ми каже точния модел и марка на колата и да добави, че има намерение да прави любов със собственика на возилото, когато то е паркирано на красиво местенце по крайбрежието. Разбира се, моят списък с намерения и цели бе напълно различен от нейния.

Ева Мария ме придърпа към себе си и прошепна високо в ухото ми:

— Защото съм дива! О, виж… не е ли красив? — забута ме тя към мъжа, който излизаше от колата. — Иска ми се да бях десет години по-млада. Чао, Сандро!

Мъжът заобиколи колата и се приближи към нас.

— Чао, мадрина! — извика той и целуна кръстницата си по двете бузи, без да има нещо против, че тя прокарваше ръка през косата му. — Добре дошла.

Ева Мария беше права. Любимият й кръщелник беше не само красив, но и страхотно издокаран, а според категоричния морален кодекс на Умберто, това го правеше един от най-добродетелните мъже, които някога бях виждала.

— Алесандро, искам да се запознаеш с един човек — развълнувано каза Ева Мария. — Това е новата ми приятелка. Запознахме се в самолета. Казва се Жулиета Толомей. Можеш ли да повярваш?

Алесандро се обърна и ме погледна с очи с цвета на изсушен розмарин, очи, които биха накарали Джанис да затанцува из къщата по бельо, хванала четката за коса вместо микрофон. Не беше възрастен, ни най-малко, но очевидно бе видял доста неща.

— Не — лаконично отговори той.

— Здравейте — казах любезно. — Имате ли място за още един човек?

Той огледа плитките, торбестите ми шорти и джапанките и накрая пое протегнатата ми ръка.

— Нямате ли багаж?

— Тонове. Но очевидно всичко е заминало за Верона.

След минута седях до Ева Мария на задната седалка на колата на Алесандро и фучах с висока скорост през красивата Флоренция. Джанис, леля Роза и семейният адвокат бяха само смътен спомен далеч в миналото ми. Намирах се пак в страната, която ме бе прогонила два пъти и успешно се бях промъкнала във висшата класа. Нямах търпение да звънна на Умберто и да му разкажа всичко.

— Е, Жулиета — каза Ева Мария, като се облегна удобно назад, — трябва да внимаваш и да не споделяш с много хора коя си.

— Аз ли? — Едва не се изсмях. — Но аз съм никой.

— Никой? Ти си Толомей!

— Ти самата ми каза, че Толомей са живели много отдавна.

Ева Мария ме докосна с пръст по носа.

— Не подценявай влиянието на събития, случили се отдавна. Това е трагедията на съвременниците ни. Съветвам те, тъй като си човек от Новия свят. Слушай повече и говори по-малко. Тук е родена душата ти. Повярвай ми, Жулиета, определено ще срещнеш хора, за които ще си важна личност.

Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане и забелязах, че Алесандро ме наблюдаваше с присвити очи. Очевидно не споделяше възхитата на кръстницата си от мен, но беше прекалено учтив, за да изкаже онова, което мисли и щеше да изтърпи присъствието ми в колата стига да не прекрачех границите на скромността и благодарността.

— Семейство Толомей — продължи Ева Мария, очевидно без да забележи напрежението — било едно от най-богатите и могъщи семейства в историята на Сиена. Частни банкери, нали разбираш. Вечно воювали с моето семейство, Салимбени, за да докажат кой е по-влиятелен в града. Враждата била толкова силна, че изгорили къщите си и убили децата си. През Средновековието, разбира се.

— Били са врагове? — попитах тъпо.

— О, да! От най-страшните. Вярваш ли в съдбата? — Стисна ме тя за ръката. — Аз вярвам. Нашите две семейства, Толомей и Салимбени, имали кръвна вражда. Ако живеехме в Средновековието, двете с теб щяхме да се хванем за косите. Също като Монтеки и Капулети в „Ромео и Жулиета“ — усмихна се тя и се наведе към мен с конспираторски вид. — „Два рода равно знатни от Верона, чиято красота е тук пред вас, отново нарушавайки закона, проливат ближна кръв със вражи бяс“ — изрецитира Ева Мария. — Знаеш историята, нали?

Кимнах послушно, прекалено зашеметена да отговоря. Тя ме потупа окуражително по ръката.

— Не се тревожи, убедена съм, че ние с теб с новото ни приятелство най-после ще погребем враждата. И точно затова… — Тя се обърна бързо напред. — Сандро! Разчитам на теб да се увериш, че Жулиета ще е в безопасност в Сиена. Чуваш ли ме?

— Госпожица Толомей — отговори Алесандро без да сваля очи от пътя — никога няма да е в безопасност. Никъде.

— Какви са тия приказки? — сгълча го Ева Мария. — Тя е Толомей. Длъжни сме да я пазим.

Алесандро ме погледна в огледалото. Останах с впечатлението, че ме виждаше много по-добре отколкото аз него.

— Може би тя не иска да я защитаваме — предизвикателно отвърна той.

— Благодаря много за возенето — казах невинно. — Колата е много хубава.

Той прие комплимента с леко кимване. Помислих си, че ще можем да постигнем примирие.

— Какво ви води в Сиена? Бизнес или удоволствие? — попита той любезно.

— Ами… удоволствие.

Не бях сигурна, но ми се стори, че едно от розмаринените очи ми намигна.

— Тогава ще трябва да се уверим, че няма да останете разочарована.

Отворих уста, но нямах идея какво да кажа, затова я затворих бързо. Джанис щеше да знае как точно да отговори, но не и аз.

— О, да! — възкликна Ева Мария. — Алесандро знае всички тайни в Сиена. Нали, скъпи? Ще ти покаже прекрасни места, които никога не би открила сама.

— Благодаря — отговорих мило, — но съм свикнала сама да се грижа за развлеченията си.

Алесандро се засмя и Ева Мария се присъедини към него, макар да бях сигурна, че се смееха по различни причини.

— Виждаш ли? — ощипа ме Ева Мария по бузата. — Какво е разбирал Шекспир? Сега сме приятели.

Навън светът приличаше на огромно лозе, а небето висеше над пейзажа като синя защитна мантия. Бях родена тук, но се чувствах чужденка и натрапница, промъкнала се през задната врата, за да намери и да си присвои нещо, което никога не бе притежавала.

Изпитах страхотно облекчение, когато най-после спряхме пред хотел „Чизарели“. Ева Мария бе повече от любезна по време на пътуването и дори Алесандро се бе отпуснал малко, но човек не може да продължава безкрайно с учтивите разговори, след като не е спал цяла нощ и са му изгубили багажа. Всичко, което притежавах, се намираше в двата проклети куфара. Бях прибрала всичките си вещи от къщата на леля Роза в нощта на погребението и я бях напуснала с такси около полунощ, все още чувайки триумфалния смях на Джанис в ушите си. Имах какви ли не дрехи, книги и глупави дреболийки, но сега те се намираха във Верона, а аз бях в Сиена само с четка за зъби, половин вафла и чифт тапи за уши.

След като паркира пред хотела и любезно ми отвори вратата, Алесандро ме придружи вътре. Очевидно не му се искаше, а също така очевидно аз не оценявах жеста, но Ева Мария ни наблюдаваше от задната седалка на колата, а вече бях наясно, че е жена, свикнала да изпълняват нарежданията й.

— Моля — каза Алесандро, като ми отвори вратата. — След теб.

Нямаше как да постъпя, освен да вляза в хотел „Чизарели“, затова го направих, последвана от нежелания ми придружител. Сградата ме поздрави с хладното спокойствие на високите си тавани, поддържани от мраморни колони. Някъде далеч от нас чух пеене на мъж.

— Добре дошла, госпожице — приветства ме величествен тип в елегантен костюм, надигайки се зад гишето.

Блестящата табелка пред него ме уведоми, че името му е директор Росини.

— Добър вечер, капитане — обърна се той към Алесандро.

Облегнах ръце на зеления мрамор и се усмихнах мило.

— Здравейте. Аз съм Жулиета Толомей. Имам резервация. Извинете ме за секунда… — обърнах се към Алесандро. — Е, това е. Тук вече съм в безопасност.

— Съжалявам, госпожице Толомей — каза директор Росини, — но нямам резервация на ваше име.

— О! Бях сигурна… това ще бъде ли проблем?

— Заради „Палио“! — възкликна мъжът, като размаха ръце отчаяно. — Хотелът е претъпкан. Но… — Затрака той по клавиатурата на компютъра. — Тук имам номер на кредитна карта с името на Джули Джейкъбс. Резервация за един човек за седмица. Трябва да пристигне днес от Америка. Да не би да сте вие?

Приковах очи в Алесандро, който отвърна на погледа ми с пълно безразличие.

— Да, това съм аз — отговорих.

Директор Росини ме изгледа изненадано.

— Вие сте Джули Джейкъбс? И Жулиета Толомей?

— Да.

Видях как двамата мъже си размениха любопитни погледи. Веждите на директор Росини се повдигнаха въпросително, докато Алесандро погледна и двама ни с язвително равнодушие.

— Капитане? — обърна се директор Росини към него. — Има ли проблем?

— Не — отговори Алесандро. — Госпожице Джейкъбс, наслаждавайте се на престоя си в Сиена.

В следващия миг кръщелникът на Ева Мария изчезна, сякаш никога не бе влизал тук, а аз останах сама с директор Росини и неудобното мълчание. Едва когато попълних всички формуляри, които ми връчи, Росини си позволи да се усмихне.

— Е… значи сте приятелка на капитан Сантини?

Погледнах през рамо.

— Имате предвид мъжа, който бе тук преди малко? Не, не сме приятели. Така ли се казва? Сантини?

Директор Росини очевидно реши, че не го разбирам.

— Името му е капитан Сантини. Той е… как се казва… началник на охраната в Монте Паски. В двореца Салимбени.

Сигурно бях погледнала стреснато, тъй като директорът побърза да ме успокои.

— Не се тревожете, в Сиена няма престъпници. Това е много спокоен град. Веднъж имаше един престъпник… — Той се засмя леко. — … но се погрижихме за него! Елате, ще ви заведа в стаята ви.

В продължение на часове бях очаквала нетърпеливо да се просна в леглото. Но сега, когато най-после можех да го направя, вместо да си легна, започнах да се разхождам нервно из хотелската стая, обмисляйки възможността Алесандро Сантини да провери името ми и да изрови пацифисткото ми минало. Последното, от което се нуждаех, бе някой в Сиена да извади старото досие на Джули Джейкъбс, да открие римския ми провал и да сложи край на търсенето на съкровището.

Малко по-късно, когато се обадих на Умберто, за да му съобщя, че съм пристигнала, той очевидно долови притеснението в гласа ми и веднага осъзна, че нещо се е объркало.

— А, няма нищо — казах бързо. — Само някакъв издокаран в „Армани“ тип, който откри, че имам две имена.

— Но той е италианец — отвърна Умберто. — Не му пука дали с нещо малко си нарушила законите, стига да носиш красиви обувки. Носиш ли елегантни обувки? Обу ли обувките, които ти поръчах? Принцесо?

Сведох очи към джапанките си.

— Предполагам, че с мен е свършено. — Засмях се.