Включено в книгата
Оригинално заглавие
Juliet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

VI.I.

„Не, там ми е сърцето. О, върни се

към своята душа, бездушна пръст!“

Джанис не лъжеше, когато твърдеше, че е добра катерачка. По някаква причина, никога не бях вярвала на пощенските й картички от екзотични места, освен ако не разказваха за разочарования и разврат. Предпочитах да си я представям мъртво пияна в евтин мотел в Мексико, отколкото как се гмурка сред коралови рифове в кристалночистата вода, която бе описала на леля Роза, а не на мен, със следните думи: „Скачаш във водата като дърт грешник, а излизайки оттам се чувстваш като Ева през първата си сутрин в рая, преди Адам да се появи с вестници и цигари в ръка“.

Стоях на балкона и наблюдавах усилията й да се изкатери до мен и внезапно се шашнах от мисълта с какво нетърпение бях очаквала завръщането на сестра си. След като се бях разхождала нервно из стаята в продължение поне на час, стигнах до извода, че никога нямаше да успея да се справя сама и да осмисля сложната ситуация.

Винаги ставаше така. Когато като дете съобщавах на леля Роза за проблемите си, тя създаваше страхотна суматоха и ме караше да се чувствам още по-зле. Ако някое момче ме тормозеше в училище, тя се обаждаше на директора и на всички учители и настояваше да поговорят с родителите му. Джанис, случайно дочула разговора ни, просто свиваше рамене и казваше: „Той си пада по нея. Ще му мине. Какво има за вечеря?“. И винаги се оказваше права, макар да ми бе ужасно неприятно да го призная.

Вероятно и сега бе права. Не че одобрявах хапливите й забележки за Алесандро и Ева Мария, но някой трябваше да ги направи, а моят собствен разум явно бе замъглен.

Запъхтяна от катеренето, Джанис с готовност сграбчи ръката, която й подадох и най-после преметна крак през парапета.

— Катеренето — изстена тя, като се просна като чувал с картофи на балкона, — е сладка мъка!

— Защо не използва стълбите? — попитах логично.

— Много смешно! — изсумтя тя. — Особено като се има предвид, че някъде навън има масов убиец, който ме мрази и в червата си!

— Стига бе — ухилих се. — Ако Умберто искаше да ни извие вратовете, щеше да го направи много отдавна.

— Никога не можеш да си сигурна кога тези хора ще откачат напълно!

Джанис най-после се надигна и изтупа дрехите си.

— Особено сега, когато кутията на мама е у нас. Според мен, трябва да се изнесем оттук колкото се може по-бързо и…

Едва сега тя се вгледа в лицето ми и забеляза подпухналите ми очи.

— Господи, Джулс! — възкликна тя. — Какво става? Нещо май не е наред?

— Нищо — отговорих небрежно. — Тъкмо свърших да чета за Ромео и Жулиета. Краят не е щастлив. Нино се опитва да я съблазни, а тя се самоубива с приспивателно точно преди Ромео да се появи, за да я спаси.

— А ти какво, по дяволите, очакваше? — попита Джанис, като влезе в банята да си измие ръцете. — Хора като Салимбени не се променят. Дори и след милион години. Злодеи с усмивка. Нино… Алесандро… изработени са от същия материал. Или трябва да ги убиеш, или им позволяваш те да те убият.

— Ева Мария не е… — започнах, но Джанис не ме остави да довърша.

— Наистина ли? — презрително извика тя. — Позволи ми да разширя кръгозора ти. Ева Мария те обработва още от първия ден. Сериозно ли мислиш, че е била в същия самолет по съвпадение?

— Не говори абсурди! — възкликнах. — Никой не знаеше, че пристигам с този самолет, освен… — Замълчах.

— Точно така! — кимна Джанис и се метна на леглото. — Те очевидно работят заедно. Тя и Умберто. Не бих се изненадала, ако са брат и сестра. Нали знаеш, че мафията действа точно по този начин. Всичко е в семейството и всички защитават задниците на другите. Е, аз бих искала да защитя задника на гаджето ти, но пък не съм сигурна, че искам моят собствен да се озове циментиран в някой строеж.

— Я престани!

— Не, няма! Братовчедът Пепо твърди, че Салимбени — съпругът на Ева Мария, бил гадно копеле. Падал си по гангстерски маниери, лимузини и типове в лъскави костюми и сицилиански вратовръзки. Някои хора смятат, че Ева Мария е очистила богатото си мъжленце, за да поеме бизнеса му и да се отърве от лимита върху кредитната си карта. А твоят сладур очевидно е любимият й мускул, ако не и любовната й играчка. А сега тя го е насъскала срещу теб и въпросът е дали той ще изрови кокал за нея или за теб? Способна ли е девственицата да промени плейбоя или косматата му кръстница ще надделее и ще открадне семейните бижута веднага щом сложиш ръка на тях?

Изгледах я с повдигнати вежди.

— Свърши ли?

Джанис примигна няколко пъти.

— Определено. Изчезвам оттук. А ти?

— Не — отговорих решително и седнах изморено до нея. — Мама се е опитала да ни остави съкровище. А аз прецаках работата. Длъжна съм да оправя нещата. Плячката ще се превърне в ловец.

— Да бе! А пък тази плячка ще си подвие опашката — посочи тя себе си, после разлюля връзка ключове пред мен. — Прибирам се у дома.

— Откъде са ключовете?

— Старата къща на мама. Пепо ми разказа за нея. Намира се на около час път на юг, в Монталчино. Стояла е празна през всичките тези години — обясни ми тя и ме погледна с надежда. — Искаш ли да дойдеш?

Вторачих се в нея изненадано.

— Наистина ли искаш да дойда?

Джанис се надигна от леглото.

— Джулс — каза тя с необичайна искреност, — искам и двете да изчезнем оттук. Не става дума само за статуя и четири камъка. Тук става нещо наистина странно. Пепо ми разказа, че имало тайно общество от хора, които вярвали, че семейството ни е прокълнато и те трябвало да сложат край на проклятието. И познай кой ръководи шоуто? Да, твоята малка мафиотска кралица. Това са същите извратени гадории, по които мама си е падала… нещо, свързано с тайни кръвни обреди за викане на духовете на мъртвите. Прощавай, че не съм ентусиазирана по въпроса.

Станах и отидох до прозореца.

— Тя ме покани на купон. В лозето й във Вал Д’Орсия.

Замълчах за момент и се вгледах в отражението си.

— Ще отида.

Джанис не отговори и се обърнах да видя какво ставаше. Лежеше на леглото и притискаше ръце към лицето си.

— Мили боже! — изстена тя, като поклати глава. — Не мога да повярвам! Чакай да отгатна. Ел Нино също ще бъде там, нали?

Вдигнах ръце безпомощно.

— Стига, Джанис! Не искаш ли да стигнеш до дъното? Аз искам.

— И ще разбереш! — извика тя, като скочи от леглото и се заразхожда нервно из стаята. — Ще стигнеш до дъното със сигурност. А краката ти ще са в цимент. Кълна се в бога, ако направиш тая дивотия и умреш както всичките ни предшественици, които са погребани под замъка на Ева Мария, никога вече няма да ти проговоря!

Тя ме изгледа мрачно, а аз се вторачих в нея изненадано. Това не беше онази Джанис, която познавах. На нея нямаше да й пука за мен, освен в моменти, когато можеше да се зарадва на някой мой провал. А идеята за циментираните ми крака трябваше да я накара да избухне в смях, а не да хапе устната си, сякаш щеше да се разплаче.

— Добре — кимна тя по-спокойно, когато замълчах. — Давай тогава. Отивай и умри в някакъв сатанински ритуал. Ще провериш дали ми пука за теб.

— Това означава ли, че получавам благословията ти?

Тя промърмори.

— Откога пък се нуждаеш от благословията ми?

Джанис погледна бързо часовника си, после прикова очи в мен.

— Готова ли си?

Присвих очи.

— За какво?

— Мисля, че е време — отговори тя сухо — да изядем по един сладолед.

 

 

Прекарахме остатъка от следобеда в опитване на различни сладоледи в сладкарница, която се намираше на „Пиаца Салимбени“, точно срещу главния вход на банка „Монте Паски“. Не бяхме се помирили напълно, но поне постигнахме съгласие за две неща: знаехме прекалено малко за Алесандро, за да се чувстваме удобно от това, че щеше да ме откара утре на купона, и второ, италианският сладолед бе по-хубав от секса.

— Просто ми се довери за това — ухили се Джанис, като ми намигна, за да ме развесели.

Въпреки всичките си недостатъци, сестра ми винаги бе притежавала невероятно търпение. И сега в продължение на три часа остана да наблюдава улицата, докато аз седях свита на пейката в далечния ъгъл на сладкарницата, ужасена от мисълта да не бъда открита.

Внезапно Джанис ме дръпна без да каже нито дума. Но нямаше и нужда. Надникнах през витрината и видях как Алесандро прекоси площада пеша и продължа надолу по „Банки ди Сопра“.

— Отива в центъра! — отбеляза Джанис. — Знаех си! Типове като него не живеят в предградията. Или пък… — ухили ми се тя, — отива да се види с любовницата си.

И двете проточихме шии, за да видим по-добре, но Алесандро бе изчезнал.

— Мамка му!

Изстреляхме се от сладкарницата и забързахме по улицата, като се мъчехме да не привличаме много вниманието, което винаги бе предизвикателство в компанията на Джанис.

— Чакай! — сграбчих я за ръката. — Виждам го! Той е точно… Мамка му!

В този момент Алесандро спря, а ние двете се пъхнахме в най-близкия вход.

— Какво прави? — изсъсках, прекалено уплашена да не бъдем разкрити.

— Говори с някакъв човек — отговори Джанис. — Човек с жълто знаме. Какво им става с тия знамена! Всички тук разнасят знамена…

След секунда, продължихме преследването, като внимателно се придвижвахме покрай витрини и входове, за да не бъдем открити. Последвахме мишената си чак до площад „Постиерла“ и кафене „Карина“. Плячката ни вече бе спирала няколко пъти, за да поздрави познати, но когато улицата стана по-стръмна, броят приятели намаля.

— По дяволите! — възкликна Джанис, когато Алесандро спря да погали бебе в количка. — Този тип да не се е кандидатирал за кмет?

— Това се нарича „човешки взаимоотношения“ — промърморих. — Трябва да ги изпробваш някой път.

Джанис завъртя очи.

— Чуйте великата светска дама!

Канех се да й отговоря грубо, когато и двете осъзнахме, че мишената ни бе изчезнала.

— Хей! — ахна Джанис. — Къде, по дяволите, отиде тоя?

Забързахме към мястото, където го бяхме видели за последен път, на отсрещната страна на улицата пред фризьорския салон на Луиджи. Там открихме входа към най-малката и тъмна уличка в цяла Сиена.

— Виждаш ли го? — прошепнах, скрита зад Джанис.

— Не, но това е единственото място, където може да е изчезнал — отговори тя, като ме хвана за ръката и ме задърпа напред. — Хайде!

Докато пристъпвахме на пръсти в тъмната уличка, не можах да сдържа кикота си. Промъквахме се заедно, ръка за ръка, както бяхме правили като деца. Джанис ме изгледа строго, притеснена от шума, но когато видя смеха по лицето ми, тя също се закикоти.

— Не мога да повярвам, че правим всичко това! — прошепнах. — Срамна работа!

— Шшт! — изсъска тя. — Мисля, че това е лош квартал. — Тя посочи към рисунките със спрей по стените. — Какво е galleggiante? И какво, по дяволите, е станало през ’92?

— Колумб е открил Америка? — предположих аз и двете отново се изкикотихме.

В края си уличката се разшири и се превърна във „Виколо дей Персенези“. Застанахме за момент на ъгъла и се вслушахме внимателно. Джанис дори надникна, за да прецени ситуацията, но бързо се дръпна назад.

— Видя ли те? — прошепнах.

Джанис си пое дъх.

— Говори с някакъв тип. Има и кон.

— Кон?

Не й повярвах и надникнах, за да се уверя със собствените си очи. Наистина имаше кон. Стоеше в малко оградено място в далечния край на уличката, където слънчеви лъчи огряваха древните павета. Алесандро обаче вече не се виждаше. Обърнах се към Джанис ядосано.

— Няма го. Сега какво?

Без да чака съгласието ми, тя тръгна по „Виколо дей Персенези“ към коня и дресьорите му. Не знаех какво друго да направя, затова се втурнах след нея и задърпах ръката й, за да я накарам да спре.

— Полудя ли? — изсъсках. — Това е кон за „Палио“ и тези типове не искат туристи наоколо… Охраняват конете с цената на живота си!

— О, аз не съм туристка — отвърна Джанис небрежно, като се освободи от ръката ми. — Иди и изчакай мама зад ъгъла, пиленце.

Тя се приближи към хората около коня, а аз изпитах странна смесица от възхищение и желание да я очистя. Последният път, когато се чувствах по този начин, бе в девети клас. Тогава Джанис спонтанно грабна телефона и набра номера на момче от моя клас, само защото й бях споделила, че го харесвах.

— Извинете — каза тя мило на мъжете, — аз съм журналистка от Америка и съм тук заради „Палио“…

Докато стоях и чаках сестра ми да се позабавлява по идиотския си начин, някой отвори капаците на прозорец на третия етаж. Веднага щом осъзнах, че бе Алесандро, се залепих до стената. Страхувах се да не ме види и да си помисли, че се мотая из махалата му като някаква полудяла от любов тийнейджърка. За първи път в живота си бях доволна, че въобще не приличах на Джанис. Никой не можеше да отгатне, че сме сестри.

Най-после сестра ми се върна, но нямаше какво да докладва.

— Няма проблеми — казах спокойно. — Той живее тук, на третия етаж.

Джанис не ми повярва.

— Имаш предвид над музея?

— Каквато и да е сградата, той живее тук. Мисията е изпълнена. Случаят е приключен. Време е да си ходим.

— Какво имаш предвид с това, че мисията е изпълнена? — попита Джанис, като вдигна блеснали очи към прозореца на Алесандро. — Дойдохме тук, за да открием с какво се е заел. Смятам, че трябва да останем. А докато сме тук, да отидем да разгледаме музея. Тогава ще решим как да действаме нататък.

— Да не си се побъркала! — вреснах. — Няма да стъпя в тази сграда!

— Твоя си работа. — Сви рамене Джанис. — Стой си тук. Сигурна съм, че няма да те забележат.

 

 

Две жълти знамена с двуглави орли маркираха входа към музея на квартала на Орела. Ако знамената не бяха там, никога нямаше да предположим, че това бе вратата. Припомних си първото си посещение в музея на Бухала и срещата с Пепо. Сиенците очевидно държаха на усамотението си и биха направили всичко, за да избегнат вниманието. Лош късмет за тях бе, че провеждаха прочутото надбягване, което привличаше тълпи запотени чужденци всяка година. А повечето гости бяха толкова очаровани от града, че винаги искаха да се върнат тук. Несъмнено, сиенците бяха размишлявали как да направят любимия си град по-непривлекателен, но за съжаление, мерките им бяха безплодни.

Никой не ни посрещна, когато влязохме в музея. И, макар вратата да бе отворена, мястото изглеждаше безлюдно.

— Кой човек може да живее в музей? — прошепна Джанис. — Зловещо е.

— Не в музея — поправих я, — а над него. А и тук няма мумии.

— Откъде знаеш? — попита тя, като вдигна шлема на рицарска броня, за да се увери, че вътре няма никой. — Може да имат мумии на коне. Може би точно тук провеждат тайните си кръвни обреди и викат духовете на умрелите.

— Да бе! Благодаря ти, че ме направи съпричастна на възможността си да стигнеш до дъното на тази история.

— Хей! — вдигна ръце тя. — Пепо не знаеше нищо повече!

Стоях и я наблюдавах как се мотаеше наоколо и разглеждаше, преструвайки се, че изложените предмети много я интересуваха. И двете знаехме, че го правеше само за да ме дразни.

— Добре — изсъсках най-после. — Видя ли достатъчно знамена вече?

Вместо да ми отговори, тя просто влезе в съседната стая и ме остави сама.

Нужно ми бе известно време, за да я намеря. Беше влязла в малък параклис с великолепни маслени картини по стените и горящи на олтара свещи.

— Уха! — възкликна тя, когато отидох до нея. — Как ти харесва това за всекидневна? Какво правят тук? Четат молитви…?

— Надявам се да прочетат твоите! Имаш ли нещо против да си тръгваме най-после?

Но преди Джанис да успее да ми отговори, чухме стъпки. Паникьосано изскочихме светкавично от параклиса и затърсихме място, където да се скрием.

— Тук! — извиках и дръпнах Джанис зад един стъклен шкаф в съседната стая, пълен с вехти шлемове. Пет секунди по-късно, възрастна жена мина покрай нас с купчина сгънати пожълтели дрехи. Зад нея вървеше момченце на около осем години, пъхнало ръце в джобовете си и смръщило лице. Жената прекоси стаята бързо, но хлапето спря на около три метра от скривалището ни, за да разгледа древните мечове на стената.

Джанис се намръщи, но никоя от нас не посмя да помръдне. Ако момченцето ни откриеше, свити в ъгъла като истински злодеи, вероятно щяха да ни линчуват на мига.

За наш късмет, хлапето бе прекалено съсредоточено върху собствените си бели, за да обръща внимание на нещо друго. След като се увери, че баба му бе изчезнала, то се протегна, свали рапира от стената и зае поза за фехтовка. Беше толкова погълнато от забранените си занимания, че дори не чу как някой влезе в стаята.

— Не, не, не! — сгълча го Алесандро, като бързо прекоси стаята и взе рапирата от ръката на детето.

Но вместо да върне оръжието на стената, както всеки отговорен възрастен би постъпил, той просто показа на момченцето правилната поза и му върна рапирата.

— Ето така!

После взе друга рапира от стената и се заигра с хлапето. След малко ядосаният глас на възрастната жена извика:

— Енрико! Какво правиш?

След миг оръжията бяха обратно на стената, а когато бабата се появи на прага, Алесандро и момченцето стояха невинно с ръце зад гърба.

— Ах! — възкликна жената и, щастлива да види Алесандро, го целуна по двете бузи. — Ромео!

После продължи да говори бързо, но аз не я чух. Ако не стоях толкова близо до Джанис, сигурно щях да припадна.

— Господи, Джулс! — намръщи се Джанис и заговори беззвучно. — Стегни се!

Нямаше начин да се стегна. Всичко, което си въобразявах, че знам за Алесандро, се завъртя пред очите ми като рулетка. Осъзнах, че при всеки разговор с него, бях залагала погрешно.

Той не беше Парис, не беше Салимбени, нито дори Нино. Винаги си е бил Ромео. Не онзи плейбой Ромео, а изгнаникът, прокуден много отдавна от клюки и суеверия, който бе прекарал целия си живот в опити да се превърне в някой друг. Той ми бе казал, че Ромео е негов съперник. Ромео имал кръв по ръцете. Ромео бил прокълнат и хората биха искали да го смятат за мъртъв. Ромео не бил човекът, когото съм мислела, че познавам. И никога нямало да прави любов с мен в рими. Но пък Ромео също така бе човекът, дошъл да изпие чаша вино в ателието на маестро Липи късно през нощта и да разгледа портрета на Жулиета Толомей. За мен, това говореше повече от най-добрата поезия.

Но защо никога не ми бе казал истината? Бях го разпитвала за Ромео безброй пъти, а той винаги ми отговаряше, сякаш ставаше дума за съвсем друг човек. За човек, когото не бе разумно да познавам.

Внезапно си припомних куршума, увиснал на кожена връв на врата му, и разказа на Пепо в болницата как всички смятали Ромео за мъртъв. Припомних си и изражението на Алесандро, когато Пепо спомена, че Ромео бил извънбрачен син. Едва сега осъзнах гнева му към семейство Толомей, които се бяха отнасяли с него като със Салимбени и, следователно, като със заклет враг.

Също като мен.

След като всички напуснаха стаята — бабата и Енрико в една посока, а Алесандро — в другата, Джанис ме сграбчи за раменете с искрящи очи.

— Ще се стегнеш ли най-после!

Искаше прекалено много от мен.

— Ромео! — изстенах и се хванах за главата. — Как може той да е Ромео? Аз съм такава идиотка!

— Да, такава си, но това не е новина — грубо отвърна Джанис, която очевидно не бе в настроение за паника. — Не знаем дали той е Ромео. Истинският Ромео. Може това да е само второто му име. Ромео е често срещано италианско име. А ако наистина е онзи Ромео, това не променя нищо. Все още е в съдружие със Салимбени! И той прерови хотелската ти стая!

Преглътнах няколко пъти.

— Не се чувствам много добре.

— Добре, да изчезваме оттук.

Джанис ме хвана за ръката и ме задърпа напред, като мислеше, че отиваме към главния вход на музея. Вместо това се озовахме в част от изложбата, която не бяхме видели преди. Мястото напомняше на родствен храм. Вита каменна стълба от едната му страна водеше към някакво подземие.

— Какво има долу? — прошепна Джанис, като се протегна да види.

— Забрави! — отвърнах бързо. — Няма да се бутаме в тая проклета тъмница!

Но съдбата очевидно предпочете дързостта на Джанис пред страховете ми, защото в следващия миг отново чухме гласове, които идваха сякаш от всички страни, и двете се смъкнахме бързо по стълбите. Задъхани от страх да не ни открият, се сгушихме в подножието на витата стълба. Гласовете идваха все по-близо, а стъпките накрая спряха точно над главите ни.

— О, не! — прошепнах, преди Джанис да успее да затисне устата ми с ръка. — Това е той!

Спогледахме се с ококорени очи. Намирахме се в мазето на Алесандро и дори Джанис не се радваше на перспективата за среща. Изражението й, докато седеше до мен в тъмнината, определено бе средновековно. Предполагам, че и моето също.

В този миг, навсякъде около нас светнаха лампи и видяхме Алесандро да слиза по стълбите, после да спира за момент.

— Чао, Алесио, как си? — попита той, поздравявайки поредния познат.

Джанис и аз се спогледахме с известно облекчение. И двете осъзнавахме, че унижението ни бе отложено поне с няколко минути.

Огледахме се трескаво наоколо, за да преценим възможностите си, и видяхме, че наистина бяхме хванати в капан, както бях предрекла. С изключение на три огромни дупки в стената — черните устни на пещерите Ботини, нямаше друг изход. Можехме единствено да се качим обратно горе и да минем покрай Алесандро. Нямаше начин да се прокраднем и през пещерите, тъй като входовете им бяха закрити с черни железни решетки.

Но Толомей никога не се предават. Надигнахме се и започнахме да изпробваме решетките с треперещи ръце. Аз най-вече се мъчех да разбера дали щяхме да успеем да се мушнем през тях, а Джанис експертно опипваше всеки болт и панта и отказваше да повярва, че няма начин да ги отворим. За нея, всяка стена имаше врата, всяка врата имаше ключ, а всяка купчина лайна имаше бутон за изстрелване. Човек просто трябваше да ги намери.

— Псст! — махна ми тя развълнувано и ми показа, че третата решетка се отваряше точно като врата, при това без да скърца. — Хайде!

Навлязохме в пещерата докъдето ни позволяваше светлината. После направихме още няколко крачки в тъмнината и накрая спряхме.

— Ако имахме фенер — започна Джанис. — Ох, мамка му!

Едва не си ударихме главите една в друга, когато внезапно лъч светлина освети пещерата и спря на сантиметри от нас, после се оттегли като вълна от брега.

Стреснати от неочакваната изненада, се запрепъвахме навътре в пещерата. Накрая открихме нещо като ниша, която бе достатъчно голяма да ни подслони и двете.

— Идва ли? Идва ли? — нервно прошепна Джанис, която не можеше да види. — Той ли е?

Надникнах за миг, после бързо се дръпнах назад.

— Да, да, да!

Трудно бе да се види нещо друго, освен лъча светлина, който подскачаше нагоре-надолу, но след малко положението се стабилизира и аз посмях да погледна отново. Наистина беше Алесандро, или Ромео, и, доколкото видях, бе спрял, за да отвори малка врата в стената на пещерата, стиснал фенера под мишница.

— Какво прави? — полюбопитства Джанис.

— Прилича на сейф. Вади нещо. Кутия.

Джанис ме сръга развълнувано.

— Може да е прочутото cencio!

Погледнах отново.

— Не, прекалено малко е. Прилича на кутия за пури.

— Знаех си! — изсумтя Джанис. — Той е пушач.

Вторачих се напрегнато в Алесандро, който заключи сейфа и тръгна обратно към музея с кутията в ръка. След минута, желязната врата се затвори зад гърба му с трясък, който отекна в пещерата и в ушите ни.

— Олеле! — прошепна Джанис.

— Не ми казвай…

Обърнах се към нея с надеждата, че щеше да ме успокои, но дори в тъмнината успях да видя овчето изражение на лицето й.

— Ами преди се чудех защо не беше заключена… — отбранително каза тя.

— Но това не те спря, нали! — отвърнах рязко. — И сега наистина сме хванати в капан!

— Къде ти е желанието за приключения?

Джанис винаги избираше да превърне необходимостта в добродетел. Това бе вторият й любим спорт.

— Това е страхотно! Винаги съм искала да изследвам пещери. Все ще излезем отнякъде, нали?

Тя ме изгледа закачливо.

— Или малката Жулиета предпочита да бъде спасена от Ромео?

 

 

Веднъж Умберто ни описа римските катакомби, след като цяла вечер бяхме досаждали на леля Роза с въпроси за Италия и защо не можехме да отидем там. Той ни връчи по една кърпа за чинии, за да му помогнем, а после ни обясни как ранните християни се събирали в тайни пещери под земята, където никой не можел да ги види и да докладва за действията им на езическия император. Освен това, същите тези християни увивали мъртвите си в савани и ги носели долу в пещерите, в противоречие с римската традиция за кремация; подреждали телата на рафтове в каменните стени и изпълнявали погребални обреди с надеждата за второ пришествие.

Умберто заключи, че ако толкова ни се ходеше в Италия, първо щял да ни заведе долу в пещерите и да ни покаже всички интересни скелети.

Докато двете с Джанис вървяхме през богини, препъвайки се в тъмното, започнах да си припомням подробно историите на Умберто. Също като древните християни, аз и Джанис се криехме в пещерите, за да не бъдем разкрити. И също като тях, не знаехме точно кога и къде най-после ще излезем на повърхността, ако това въобще станеше.

— Джан? — докоснах я по гърба леко. — Според теб, дали той не ми е казал, че е Ромео, защото е искал да се влюбя в него истински, а не заради името му?

Предполагам, че нямах право да я обвинявам за недоволния й стон.

— Добре — продължих. — Значи не ми е казал, че е Ромео, защото не е искал някаква досадна девственица да провали анонимността му?

— Джулс! — извика Джанис, най-после достатъчно раздразнена. — Ще спреш ли да се тормозиш? Дори не знаем дали той е Ромео. А дори да е, пак ще му разгоня фамилията задето се държа с теб по този начин.

Отново се изненадах от думите й и загрижеността й за чувствата ми. Започнах да се чудя дали това бе нещо ново или просто не бях искала да го призная преди.

— Знаеш ли — казах, като отново я побутнах. — Когато казах, че предпочитам да бъда прекарана от него, а не от теб… не го мислех.

Не виждах лицето й, но усетих, че се усмихваше.

— Страхувам се — отвърна тя небрежно, — че силно ще се разочароваш от мен.

Продължихме напред безмълвно, но не можах да се сдържа и се върнах на темата за предателството на Алесандро.

— Работата е там, че той никога не ми е казвал, че е Салимбени. Вечно аз…

Джанис въздъхна.

— Чакай да отгатна. Също така никога не ти е казвал, че има нещо общо с кражбата в музея, нали?

— Това беше Бруно Карера! — възкликнах. — Той е работел за Умберто!

— О, не, Джули, скъпа. — Джанис се опита да имитира Алесандро, но не успя. — Аз не откраднах знамето на Ромео. Защо да го правя? За мен това е само стар парцал. Но чакай да се погрижа за този остър нож. Страх ме е да не се нараниш с него. Как го нарече? Кинжал?

— Не беше така — промърморих.

— Скъпа, той те е излъгал! — каза Джанис. — И колкото по-скоро загрееш това, толкова по-добре. Довери ми се, този тип няма никакви чувства към теб. Всичкото е игра, за да се добере до мангизите.

Туш. Не можех да се сетя за логичен отговор.

— Много мило. Страхотно ти благодаря — избърборих най-после.

Джанис спря и ме прегърна.

— Просто се опитвам да те спася да не ти разбие сърцето.

— Мислех, че нямам сърце?

— Е, изглежда наскоро ти е пораснало — засмя се тя. — Лоша работа. Без него беше по-забавна. Хайде, Джулс! Какво се случи с Ледената кралица? Съществува ли все още някъде вътре в теб? — Тя ме разтърси леко и, когато най-после се засмях, добави благосклонно. — Бездруго, аз съм виновна. Трябваше да го предвидя. Той шофира шибано алфа ромео, за бога!

Ако не бяхме спрели, нямаше да забележим малкия отвор в стената вляво и слабата светлина, която се процеждаше през него. Беше около четирийсет сантиметра в диаметър, но когато надникнах вътре, видях, че се издигаше поне десет-петнайсет метра нагоре. На края се виждаше вертикален отвор и синьо небе над него. Дори успях да повярвам, че чувам шум от улично движение.

— Слава богу! — възкликна Джанис. — Спасени сме. Тръгвай първа. Възрастта преди красотата.

Катеренето нагоре в толкова тясно пространство бе трудно и безброй пъти се плъзнах обратно назад.

— Хайде! — подтикна ме Джанис, застанала точно зад мен. — Да вървим!

— Защо ти не тръгна първа? — извиках ядосано. — Ти си прочутата катерачка.

— Ето. — Тя сложи ръка под крака ми. — Избутай се нагоре.

Бавно и агонизиращо, стигнахме до върха на шахтата. Тя се разширяваше в края и Джанис дори застана до мен, но мястото все пак бе неудобно.

— Пфу! — извика тя, като огледа боклуците, които хората бяха хвърлили през решетката. — Отвратително! Това хамбургер ли е? Хей, виж! — Тя вдигна нещо. — Мобифон! Чакай… не, съжалявам. Батерията е изтощена.

— Свърши ли с ровенето из боклуците? Можем ли да продължим?

Най-после стигнахме до решетката, която ни разделяше от земята.

— Къде сме? — попита Джанис, като притисна нос към бронзовата решетка. — Мили Боже! Това е „Кампо“!

Почуках по решетката.

— Ох, доста е солидна!

— Хей! Хей! — закрещя Джанис. — Някой може ли да ме чуе? Има ли някой наоколо?

Няколко секунди по-късно се появи изненадана тийнейджърка и клекна да ни види.

— Чао? — усмихна се тя чаровно. — Аз съм Антонела.

— Здрасти, Антонела — поздравих я бързо. — Заклещени сме тук. Можеш ли да намериш някой, който да ни помогне?

Двайсет минути по-късно, обутите в сандали крака на Антонела се завърнаха.

— Маестро? Маестро Липи?

Толкова се изненадах да видя приятеля си художник, че гласът ми почти ми изневери.

— Здравей! Помниш ли ме? Спах на канапето ти.

— Разбира се, че те помня — ухили се той. — Как си?

— Ами… мислиш ли, че е възможно да вдигнеш това нещо? — попитах, като посочих решетката. — Заклещени сме тук. А това е сестра ми, между другото.

Маестро Липи коленичи, за да ни види по-добре.

— Да не сте ходили някъде, където не е трябвало?

Усмихнах се кротко.

— Страхувам се, че да.

Маестрото се намръщи.

— Намерихте ли гроба й? Откраднахте ли очите й? Не ти ли казах да ги оставиш там, където са?

— Не сме направили нищо! — отвърнах бързо, като погледнах Джанис и видях как очите й се разширяват. — Просто се заклещихме. Мислиш ли, че ще можеш… — отново почуках по решетката, — да вдигнеш това нещо?

— Разбира се — отговори той без колебание. — Съвсем лесно е.

— Сигурен ли си?

— Разбира се! — ухили се той. — Аз я направих!

 

 

Днес вечерята ни беше спагети от консерва, украсени със стръкче розмарин от саксия на прозореца на маестро Липи. Тримата едва се събрахме около масата в ателието му, тъй като се налагаше да споделяме пространството с произведения на изкуството и растения в саксии, но въпреки това той и Джанис се забавляваха чудесно.

— Много си тиха — отбеляза художникът, като наля още вино в чашите.

— Жулиета имаше кратък сблъсък с Ромео — обясни Джанис вместо мен. — Той я сравни с луната. Голяма грешка.

— Ах! — отвърна маестро Липи. — Той беше тук снощи. Не беше щастлив. Сега разбирам защо.

— Идвал е тук снощи? — възкликнах учудено.

— Да — кимна художникът. — Каза ми, че не приличаш на портрета. Била си много по-красива. И още нещо… а, да, смъртоносна.

Маестрото се засмя и вдигна чашата си развеселено.

— Дали случайно ти спомена защо си играе с мен вместо още в самото начало да ми каже, че е Ромео? Мислех го за друг човек.

Художникът ме изгледа изненадано.

— Ама ти не го ли позна?

— Не! — изстенах и се хванах за главата. — Не го познах. А и той със сигурност не ме разпозна.

— Какво точно можеш да ни кажеш за този тип? — намеси се Джанис. — Колко човека знаят, че е Ромео?

— Знам само, че не иска да го наричат Ромео — отговори художникът. — Само семейството му го нарича така. Голяма тайна. Не знам защо. Иска да го наричат Алесандро Сантини…

Ахнах.

— През цялото време си знаел името му! Защо не ми каза?

— Мислех, че и ти знаеш — отговори маестрото. — Ти си Жулиета! Май имаш нужда от очила!

— Извинявай — прекъсна го Джанис, — но ти откъде знаеш, че той е Ромео?

Маестро Липи ни изгледа шашнато.

— Аз… аз…

— Моля те, не ми казвай, че го познаваш от друг живот — продължи Джанис, — защото ако го направиш, сигурно ще се напишкам.

— Не — отговори маестрото намръщено. — Познах го от стенописа в „Палацо Публико“. А после видях орела на Марескоти на ръката му. — Той посочи вътрешната част на ръката ми между китката и лакътя. — Точно тук. Никога ли не си го забелязвала?

За няколко секунди се завърнах в мазето на банката, където упорито се бях опитала да не обръщам внимание на татуировките на Алесандро, докато обсъждахме факта, че ме следяха. Дори тогава бях осъзнала, че, за разлика от украсите на Джанис, не са сувенири от пиянски оргии в Амстердам, но не се бях сетила, че може да съдържат важни следи към личността му. Всъщност, тогава бях прекалено заета да търся дипломи по стените на кабинета му, за да разбера, че пред мен стоеше човек, който не показваше ценностите си в сребърна рамка, а ги носеше на тялото си.

— Жулиета няма нужда от очила — отбеляза Джанис, развеселена от замисления ми вид, — а от нов мозък.

— Не искам да променям темата — казах, като взех чантата си, — но имаш ли нещо против да ни преведеш нещо?

Подадох на маестро Липи италианския текст от кутията на мама, който разнасях със себе си от няколко дни с надеждата да намеря преводач. Отначало бях решила да помоля Алесандро, но нещо ме бе възпряло. Не можех да обясня какво точно.

— Мислим, че може да е важно — добавих.

Маестрото взе текста и прегледа заглавието и първите няколко пасажа.

— Това — каза той изненадано — е история. Нарича се „Чудото на Мона Мина“. Много е дълга. Сигурни ли сте, че искате да я чуете?