Ридли Пиърсън
Шанхайска афера (6)

3.

16:05 часа

Бан Лунг, Камбоджа

Джон Нокс, целият изпохапан от комари и придружаван от местен водач и шофьор, бе прекарал последните девет дни в пътуване през джунглите на Камбоджа, за да купува сувенири. Багажното отделение на хъмвито^[1] му бе претъпкано до тавана с племенни изделия — предимно ръчно издълбани каменни съдинки и предмети от кован бронз. Беше прекарал последните два дни в националния парк Вирачи, откъдето минаваше най-прекият път до Бан Лунг.

Нокс се огледа в страничното огледало на ленд роувъра и слезе от колата. Сапунът му бе свършил преди три дни и беше доста брадясал, а тъмните косъмчета по бузите му подчертаваха искрящо сините му очи. Косата му беше сплъстена, а ризата лепнеше по гърба му от пот и засъхнал прахоляк. Прокара език по зъбите си, за да ги почисти от остатъците от ядки и стафиди, които беше ял по пътя през последните осемдесет километра, и отпи глътка топла вода от пластмасова бутилка.

Шофьорът говореше малко тайвански и това се оказа единственият език, на който можеха да комуникират.

— Разтоварвам кола? — попита той.

— Първо си намери стая — отговори Нокс и му подаде тлъста пачка банкноти с ясното съзнание, че човекът щеше да предпочете да си ги запази и да спи в колата. — Довечера ще разтовариш всичко в моя хотел. На сутринта ще го изпратим.

Селото представляваше странна смесица от стари бетонени блокове и схлупени колиби, издигнати на колове. Нокс се насочи към верандата на малкия хотел и редицата столове, разположени под вентилаторите с витла от плат, които се въртяха мудно в горещия ден. Очите му срещнаха погледа на някакъв човек, седнал на единия от столовете, и напуканите му сухи устни се разтегнаха в болезнена усмивка. Дейвид Дулич вдигна за поздрав запотената си бутилка с бира и махна към празния стол до себе си.

— Виж ти каква среща! — възкликна Нокс, докато изкачваше няколкото стъпала до верандата.

— Изглеждаш като пребит — посрещна го Дулич, бившият сержант от армията, който в сегашния си цивилен живот ръководеше транспортната фирма, наела Джон Нокс да превозва някои доставки от Кувейт до Ирак. Толкова рисковани превози носеха около 80 000 долара на месец и Нокс беше спестявал повечето от тях, за да може да покрива разходите по лечението на брат си у дома.

Двамата мъже се здрависаха и дружески се потупаха по гърбовете. Дулич направи знак на сервитьора да донесе още две бири, докато Нокс го гледаше изпитателно.

— Какво да ти кажа… Наминавах наблизо — усмихна се Дулич.

— Аха, сигурно е така, сержант — отвърна Нокс.

— Исках пръв да огледам глинените саксии, плетените килимчета, дървените флейти или каквото там друго си отмъкнал от нищо неподозиращите местни жители.

— Само Томи знаеше, че ще идвам в Бан Лунг — заяви Нокс. — Виждам, че си се възползвал от информацията.

През целия си живот Нокс винаги бе защитавал брат си Томи и бе отблъсквал честите шеги по негов адрес. Изрази от рода на „не е най-схватливият“, „не е от най-интелигентните“ и други подобни често стигаха до ушите на Нокс и юмрукът му бе разбил не една и две физиономии заради тях.

Брат му имаше пристъпи на епилепсия, която можеше да бъде контролирана с лекарства, а освен това често страдаше от мигрена и имаше изразени трудности в ученето. При правилно наблюдение и подкрепа Томи можеше да работи като бизнес партньор на Нокс, а и момчето имаше забележителни умения в областта на математиката и компютрите. Често изумяваше околните с бързото си смятане и обработка на информацията, въпреки че бе социално незрял за възрастта си. Томи беше на тридесет и една. Братът на Нокс бе единствената абсолютна величина в живота му. Двамата бяха много близки и ги свързваха общият портфейл, кръвта и Skype.

— Томи звучеше чудесно — невъзмутимо каза Дулич. — Разказа ми, че в момента се занимавал с онлайн продажби, и доколкото разбрах, се справя доста добре.

Бирите им пристигнаха и тъй като беше много изморен, гладен и жаден, Нокс трябваше да внимава да не изгълта наведнъж изстудената напитка. Като се има предвид в чия компания се намираше, трябваше да запази съзнанието си чисто и с мъка си наложи да отпие само малка глътка.

Дулич го изгледа изпитателно. Погледът му бе режещ и сякаш проникваше направо в мозъка.

— Не се интересувам… — заяви Нокс, а устните му отново твърде бързо срещнаха гърлото на бутилката.

Не му трябваше кой знае колко проницателност, за да разбере каква беше играта — вече неведнъж бе отказвал на Дулич да се включи в цивилните конвои към Афганистан. Осъзнаваше какъв късмет бе извадил да се измъкне невредим от Кувейт. Останалите, към които се числеше и Дулич, се бяха отървали с наранявания, които едва не им бяха коствали живота. Сега двамата с Томи си имаха добър бизнес и при условие че родителите им отдавна не бяха на този свят, беше важно Нокс да остане жив и да следи за развитието на общата им работа. Освен това беше важно да не оставя Томи без наблюдение и подкрепа, а това струваше доста пари и старание.

Засега нещата вървяха прилично. Не можеше да се каже, че са идеални, но бизнесът им беше добър и без съмнение човекът, седнал срещу него, вече беше направил проверка на кредитните му сметки. Дулич бе твърде прилежен, щом ставаше въпрос за подобни неща. Без съмнение той вече бе запознат с желанието на Нокс да открие специален фонд, от който да покрива медицинските разходи на брат си. Знаеше също, че двамата се движат по ръба на бръснача и че лекарите постоянно искаха повече пари. Скапана работа.

Дулич му показа снимките на двамата похитени и му разказа на дълго и на широко за отвличане в Китай, при което се споменаваше името на някой си Едуард Лу.

— Бях назначил човек, който да следи Лу, но той също беше заловен. Взеха го за заложник заедно с него. Беше Данър. — Дулич разгърна ксерокопираната бележка с искането за откуп и я подаде на Нокс. — Това пристигна в офиса на една строителна фирма като част от обедните пратки до изпълнителния директор. Името му е Маргарт, а строителната компания се казва „Бертолд“.

Нокс погледна бегло бележката и отново се обърна към Дулич.

— Не се интересувам — излъга той, — независимо какво или колко ще ми предложиш.

— Заедно с бележката са му били предадени и клечки памук с ДНК проби и една снимка. Трябва ни база за сравнение.

— ДНК-то на Дани ли? — попита Нокс.

— Да.

— Опитай да се свържеш с Пеги.

— Гледаме да не замесваме съпругите, докато не сме съвсем сигурни — отвърна Дулич.

— Това честа практика ли е? — попита Нокс. — Имам предвид изпращането на проби с ДНК.

— Не. На нас поне ни се случва за пръв път.

— Значи са младежи — заключи Нокс.

— Да, така е…

— Спомена, че имате и снимка — припомни Нокс.

— Ти чувал ли си за „Фотошоп“? Трябва ни ДНК проба. Това е Данър.

— Тогава не мога да ви помогна.

— Това е Шанхай — продължи Дулич в опит да обясни ситуацията, — а ти нали работиш извън Шанхай?

— Понякога.

— Но имаш шест пътувания дотам само за последните четиринадесет месеца — продължи Дулич.

Нокс го изгледа преценяващо за момент и реши, че новото назначение на Дулич му дава достъп до твърде много информация.

— Харесвам Китай — заяви той.

За повечето хора на пръв поглед Нокс приличаше на номад по душа, но много малко от тях бяха запознати в действителност с това, което правеше. Когато не му се налагаше покрай търговията да живее на палатка в някое затънтено село, обикновено хотелите и мотелите бяха негов дом. У дома, в Детройт, Томи беше този, който се занимаваше с управлението на фирмата им за онлайн продажби, без да подозира, че идващите в къщата им хора бяха всъщност платени домашни помощници, наети от Нокс да го наблюдават и обслужват, докато той работеше като снабдител и обикаляше надлъж и нашир по света — в Азия, от Средния изток до Източен Китай и от Южна Америка до Източна Европа.

След смъртта на баща им преди три години Нокс бе получил пълно попечителство и носеше отговорност за Томи. Беше изоставил високоплатената си и високорискова работа и бе започнал да ръководи търговска фирма, като постепенно бе успял да привлече и брат си в това. Засега двамата се справяха добре.

— Какво ще кажеш за искането за откуп? — попита Дулич.

Нокс огледа копието по-внимателно.

— Писано е с лявата ръка и пишещият е на не повече от тридесет.

— По какво съдиш за това? — заинтригува се Дулич.

— Писането на китайски с опростени йероглифи е започнало около 1920-а година, но се е наложило масово едва към средата на петдесетте и през шестдесетте. Този йероглиф — посочи Нокс и очерта знака с върха на пръста си — е променен по-скоро и са започнали да го преподават в училищата едва в края на осемдесетте. По това съдя за вероятната възраст на този, който го е писал. Колкото до калиграфията, по начина на изписване на опашките си личи, че е правено с лявата ръка. Това с мастило ли е писано, или с молив?

— С молив.

— По това как са свързани отделните линии и удебеляването им предполагам, че моливът е бил механичен. Срещат се доста често в Китай, но може би пишещият вероятно работи като чертожник или инженер, или пък се занимава с броене и засичане на сметки. Колкото до датата — осми, изписана е с арабска цифра, а не с китайския символ. Интересно защо не е написана на китайски? — Нокс плъзна листа обратно по масата към Дулич. — Но ти вече знаеше всичко това.

— Не всичко… Трябваш ми, Нокс. Данър има нужда от теб. Търсим негов косъм, някоя стара негова самобръсначка, каквото и да е, от което може да се извлече ДНК за разпознаването му.

Когато за пръв път се запозна с Дулич в Кувейт, Нокс първоначално реши, че е от типа мъже, които си падат единствено по вкусното хапване и четат само съдържанието на шампоаните в банята, докато седят на тоалетната чиния. Но с времето Нокс откри, че той е далеч по-интелигентен и с доста по-широки интереси, отколкото изглеждаше. Сега Дулич разполагаше с ресурсите на голямата охранителна компания „Ръдърфорд Риск“, а фирми като тази работеха подобно на частно ЦРУ или АНС^[2]. Нокс добре знаеше, че не трябва да се замесва с техните операции.

— Виждам поне двама замесени в това — каза Нокс.

— В качеството му на консултант на „Бертолд Груп“ — продължи Дулич — основната работа на Лу е била да поощрява определени лица и компании, свързани със строителството.

— Имаш предвид, че е плащал подкупи?

— Да — сви рамене Дулич. — Известно е, че е имал тефтери със записи за тези конфиденциални плащания. Едната версия е, че някой от конкурентните на „Бертолд Груп“ фирми е разбрал колко ценен кадър е Лу и го е отвлякъл. Другата е…

— Виж, чувствам се ужасно заради Дани… — прекъсна го Нокс. — Така е. Но успях да уредя Томи добре и не мога да си позволя да изляза от бизнеса ни дори и за малко. Съжалявам.

— Ти си обучен войник от спецчастите на ОСБ. Аз съм платил, за да станеш такъв.

Малко бяха цивилните лица, допускани до обучение в програмата „Оцеляване, Съпротива, Бягство“. Преди много време Дулич бе осигурил на Нокс и шестима други мъже да преминат през обучението в ОСБ, както и през школата на ФБР в Куантико, откъдето Нокс притежаваше уникални за цивилен гражданин умения и квалификация.

— Знаеш, че има и много други, преминали през програмата ОСБ, включително и момчета от военновъздушните сили. Защо не наемеш някого от тях?

— Те не се занимават със задачи в Шанхай — прекъсна го Дулич. — А в случая говорим за Клейт Данър, човече. Може би все пак съм те преценил погрешно.

— Вероятно е така… — въздъхна Нокс и отмести поглед.

— Виждал ли си някога какво представлява китайски затвор? — попита Дулич.

— Стига, това е под нивото ти! — възпротиви се Нокс.

— Ако китайската полиция залови Данър, той ще отиде точно в такъв затвор. Завинаги! Знаеш какви са законите. Ще го осъдят като шпионин. Трябва да го измъкнем, и то бързо.

— А ако прецакам нещата, мен ще ме чака същото — заяви Нокс. — Аз се грижа за Томи. Няма начин да се съглася.

— Внедрили сме една жена в Шанхай, тя е счетоводител и е познавала заложника лично. Ще се преструва на новоназначена служителка на „Бертолд Груп“ и ще прегледа счетоводната документация заедно с теб. Тя може да ти превежда, ако имаш нужда. Надяваме се, че документите ще ни помогнат да стигнем до похитителите навреме, а междувременно ние ще подготвим всичко необходимо за уговарянето на откупа и размяната на заложниците.

— Доста е опасно така да се играе и за двете страни — отбеляза Нокс.

— Прав си, но ти какво би направил? Ако „Триад“ са отвлекли Лу и Данър, какво мислиш, че биха сторили на американеца веднага щом получат откупа?

— Недей да ме замесваш в това.

— В случая не става въпрос за теб, а за Данър. Грози го затвор или смърт. Знаеш, че не бих те помолил за помощ, ако нещата стояха по друг начин.

— Друг път не би ме помолил! — поклати глава Нокс.

— Виж, ти имаш достоверна причина да влезеш в Шанхай. Можеш да го направиш така, сякаш пътуваш по работа. Ще се срещнеш с жената, ще й помогнеш да намерите сметките на Лу. Междувременно ние ще те снабдяваме с каквото можем, а ако успееш да се докопаш до Данър, ще трябва да го измъкнеш.

— Ами ако аз самият не мога да се измъкна? — гневно попита Нокс и в същия миг осъзна, че изречението неочаквано се беше изплъзнало от устата му. — Какво ще стане с Томи тогава?

— Ще изплатим възнаграждението ти на него — отвърна Дулич, съзнавайки, че е постигнал напредък. — Дори ще го удвоим. При всички случаи ще се бръкнем дълбоко в джобовете.

— Всичко това не ми харесва — каза Нокс.

— Томи спомена, че ти било скучно.

— Томи обича да говори твърде много. Стига вече с евтините номера.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Дулич.

— Не си спомням да съм те питал — отвърна Нокс.

— Веднъж каза, че всичко се е променило, след като ме измъкна от онзи камион. Помниш ли?

— Да. Горе-долу по същото време реших да не ходя в Афганистан и да прекратя с този бизнес — отвърна Нокс.

— Пеги е бременна в осмия месец с второто им дете — заговори Дулич за съпругата на Данър. — Изпадна в истерия, когато й съобщих, че е изчезнал. В момента е в Хюстън и й е забранено да лети.

По дяволите! Защо Нокс не знаеше за бременността й? Би трябвало да поддържа по-добра връзка с приятелите си.

— В момента не мога да изпратя нито един от нашите хора в Шанхай — продължи Дулич. — Официално запитахме дали някой от служителите ни не е изчезнал. Сега Имиграционните ще следят внимателно всеки, влизащ в страната, но тъй като ти често пътуваш дотам по работа, ще имаш възможност да влезеш със собствения си паспорт, все едно за пореден път ще се занимаваш с търговия. Ще се срещнеш с жената и заедно ще намерите счетоводните книги, както и Лу и Данър.

— Не се занимавам с наглеждане на момиченца… — отвърна язвително Нокс.

— Няма и да ти се наложи. Тя е бивш военен, много е умна, а освен това изглежда страхотно.

— Тъпо, много е тъпо… — ядосано въздъхна Нокс.

— Трябва да тръгнем тази нощ. — Дулич погледна часовника си и добави: — По-точно — след час и половина.

Нокс забарабани с пръсти по ратановата масичка и попита:

— А какво ще стане, ако го убият?

— Тогава с теб ще изсипем божия гняв върху тях, без значение какво ще ни струва.

Нокс се изправи бавно и се протегна.

— Ще имам ли време да се изкъпя? — попита той.

— Господи — засмя се Дулич, — искрено се надявам да имаш.