Ридли Пиърсън
Шанхайска афера (19)

16.

22:15 часа

квартал Хонгяо

Шанхай

— Надявам се новините да са добри — каза Алън Маргарт, посрещайки Грейс на вратата на къщата си.

„Елегантните градини“, затвореният комплекс за чужденци, намиращ се в квартал Хонгяо, приютяваше няколко десетки триетажни имения, разположени сред пищни градини.

Грейс бе съобщила за посещението си още при влизането през портала към затворения квартал и бе принудена да изчака, за да разбере дали Маргарт щеше да я приеме. В момента погледът му съсредоточено я изучаваше.

— Извинявам се, господин Маргарт — започна тя, — но въпросът е спешен.

Въпреки нежеланието си, той я покани да влезе. Някъде от вътрешността на къщата се чуваше звукът от включен телевизор. Към тях се приближи красива жена на средна възраст, облечена в бял ленен панталон и ефирна морскосиня риза. Маргарт я представи като Лойс — съпругата му, а за Грейс спомена само, че е една от служителките му.

— Скъпа, моля те, донеси ни чай — обърна се той към съпругата си.

Заведе Грейс в дневната, препълнена с лавици с книги и експонати от азиатското изкуство. Кушетката, на която й предложи да седне, носеше символа на ин-ян и беше на повече от двеста години. Самият той се настани в кожения стол от другата страна на ниската индийска масичка за кафе, изработена от стъпало на слон.

— Може ли да говоря свободно? — попита Грейс.

— Да, къщата е сигурна — отвърна Маргарт.

— Двамата със сътрудника ми — започна тя, избягвайки да спомене името на Нокс — открихме и взехме счетоводните записи на Едуард Лу за поощренията.

За момент Маргарт сякаш не схвана за какво говореше тя, но след това възкликна:

— Отлично!

Тя разтвори свитите си пръсти и му показа флашката, а след това отново я стисна в юмрук.

— Ще ви го предам заедно с кодовете за дешифриране на информацията веднага щом ми кажете каква е била причината за пътуването ви до остров Чунмин — изрече решително тя, въпреки че това не беше част от плана на Нокс.

— Моля? — не можа да повярва на думите й Маргарт. Той явно се притесни.

— Остров Чунмин — повтори Грейс.

— Познавам мястото… — уклончиво отговори Маргарт.

— Посетили сте го заедно с Престън Чи на 27 септември. Трябва да знам защо. Това е жизненоважна информация, ако искаме да спасим заложниците.

— Напомням ви, че на практика сте мой служител — едва продума Маргарт. — Ако искате да се обадя на Брайън, с удоволствие ще го сторя. Изнудването не е най-доброто решение в случая.

— По време на обяда ни прегледах основанията за двукратните плащания от по двеста хиляди долара, но ударих на камък. Двамата с господин Чи сте посетили остров Чунмин след първото плащане, което не е отразено никъде в записките на господин Лу за поощренията около строежа на „Ксуан Тауър“. А защо не е било направено? Второто подобно плащане според вашите собствени данни предшества отвличането на Лу само с няколко часа. Това също се нуждае от обяснение.

Лойс Маргарт пристигна с чая, наля им две чаши и се обърна, за да излезе.

— Двамата с колегата ми сме следени — каза Грейс, поглеждайки към съпругата на Маргарт, която спря, за да чуе. — Апартаментът ми е под постоянно видеонаблюдение. Не мога да се върна там. Няколко пъти ме проследяваха на излизане от работа и вече не мога да рискувам да ходя в офиса. Всъщност вече не рискувам да отида където и да било — подчерта тя. — Един от колегите ни бе вкаран в болница след предизвикана катастрофа. Предполагам, че всичко това е свързано с файловете на тази флашка и вероятно с вашето пътуване до остров Чунмин, когато сте били придружен от Престън Чи.

— Какво става, Алън? — обърна се Лойс към съпруга си.

Маргарт погледна към жена си, давайки й явно да разбере, че иска да ги остави насаме.

— Всичко е наред, скъпа. Благодаря ти за чая — опита се да я отпрати той.

— Ако ви трябва нещо, само се обадете. — Лойс кимна към Грейс и излезе.

— Не виждам как е възможно пътуването ни да е свързано с отвличането… — започна да говори припряно Маргарт.

— Тогава нека просто да допуснем, че е така.

— Как разбрахте?

— Това не е важно — отвърна Грейс.

— За мен е от значение. Много по-важно е, отколкото можете да си представите.

— Не ви трябва да знаете подробностите. Част от работата ми е в това да ви пазя — отговори Грейс.

— Не мога да ви кажа нищо за това пътуване — тежко въздъхна Маргарт. — Опасявам се, че напразно сте дошли дотук.

— Не съм съгласна — възрази тя.

— Госпожице Чу, не забравяйте, че с вас сме на една страна — напомни й Маргарт. — Това, за което ме молите, е невъзможно. Ако можех да ви кажа, щях да го направя, но не мога — заяви той след кратко мълчание. — Моля, дайте ми флашката.

— Изгубихме възможността да получим парите за откупа поради непредвидени затруднения… Наложи се колегата ни да постъпи в болница — каза Грейс. — А колкото до пътуването ви до Чунмин, уверявам ви, че каквото и да ви е отвело там, то със сигурност е било свързано с отвличането.

— Не е възможно. А Брайън ми каза новината за откупа… Скапана работа… — отговори Маргарт.

— Първо ми обяснете за остров Чунмин — Повтори Грейс упорито. — След това ще съберете колкото може повече долари в кеш, и то преди 9 часа утре сутрин. Остатъкът може да се набере от други лица, заинтересовани да получат съдържанието на тази флашка.

Маргарт се покашля многозначително.

— Съдържанието на тази флашка е моя собственост — подчерта той. — И мога да ви уверя, че вие със сигурност няма да правите търг с него. Ще ви задържа тук, ако се налага. Прекрачихте границата на правомощията си, госпожице.

Маргарт извади телефон „Блекбъри“ от калъфче на колана си и с една ръка започна да набира нещо на него.

— На ваше място не бих го правила, сър — спокойно каза Грейс. — Телефонът ви се подслушва от китайците, бъдете сигурен в това. А и повярвайте ми, няма да ви се иска те да знаят, че сме засекли счетоводните записки на Лу — продължи тя и замълча за миг. — Ще ни се нахвърлят като скакалци…

— Тогава дайте ми флашката — настоя той и пръстът му умишлено се задържа над бутона със зелената слушалка.

— Не мога да го направя.

— Не плувате в свои води, госпожице Чу. Не ми отправяйте заплахи, защото, повярвайте, ще ви задържа тук.

— Малко вероятно е да се случи — усмихна се Грейс.

— Говорих с Брайън и двамата ще се опитаме да съберем колкото може повече пари. Доказателството, че заложниците са живи, ще ни бъде показано на витрината на един магазин на улица „Нанджин“. Вие ще бъдете там с парите, но, изглежда, няма да ни стигнат около петдесет хиляди. Уверявам ви, че заплахите ви в тази ситуация няма да помогнат…

— Петдесет хиляди ли? Това е неприемливо — възмути се Грейс. — Те ще очакват пет пъти по толкова…

— Брайън вярва, че може да се съгласят и на сто хиляди. Няма как да знаем, докато не предадете парите — отговори Маргарт.

— Твърде рисковано е.

— Чувал съм, че това е игра на риска. Дайте ми флашката, моля — настоя той.

Грейс бързо погледна към телефона. Екранчето му показваше, че вече набира.

— Още чай? — попита я Маргарт.

Грейс едва бе докоснала чашата си. Той искаше да я задържи. Обаждането бе до охраната. Дали щеше да дойде частният охранителен екип на чуждестранния квартал? Или пък Маргарт беше наел свои бодигардове? Имаше ли значение?

— Този, който даде най-високата оферта, получава флашката и съдържанието й — каза Грейс и се изправи.

— Не го правете — хладнокръвно я предупреди Маргарт, — ще ви смажат.

Ако разполагаха с поне двама души, охраната би поставила хора край предния и задния вход, но Грейс се съмняваше да е така. Много по-вероятно беше да има само един бодигард, който да държи връзка с охранителите на затворения квартал.

Ако се наложеше, дори и един-единствен охранител можеше да заеме такава позиция, че да наблюдава едновременно предния и задния вход, или пък просто щеше да влезе в къщата.

— Спасете кариерата си, докато все още можете — предупреди я Маргарт и протегна ръка към нея.

Грейс побърза да си тръгне и на вратата почти се сблъска с Лойс Маргарт, която бе останала в салона, за да е наясно какво става. Очите на двете жени се срещнаха. Лойс кимна към предната врата, давайки й знак да не излиза оттам. Грейс огледа стълбището.

Жената й прошепна: „По прозорците има окачени противопожарни стълби“.

Грейс се втурна презглава нагоре по стълбите.

В първата стая на горния етаж в която влезе, имаше заспало дете. Тя бързо се придвижи до другия край на коридора към спалнята на родителите. Видя широкия прозорец и го отвори. Отвън висеше метална стълба, прикрепена към стената. Прозорецът гледаше към алеята зад къщата и паркинга. Ако охраната наблюдаваше предния и задния вход, нямаше да я забележи оттук. Грейс прехвърли крак през рамката на прозореца и заслиза по стълбата, която се тресеше неудържимо, а всеки звук или удар на метала в стената можеше да я издаде.

Спусна се в градината под прозорците и приклекна зад храстите. Трескаво обмисляше плана си за бягство. Подкреплението щеше да пристигне… Ако не успееше да се измъкне от квартала преди появата им, щяха да я заловят. Затвореният жилищен квартал представляваше оградена площ от двадесет акра земя с един-единствен изход в оградата, висока три метра и изградена от камък и желязо. От горната й бетонна част стърчаха острите краища на натрошени стъкла — беше проектирана така, че през нея нито можеше да се влезе, нито да се излезе…

Промъкна се в сенките в обратна посока на металния портал и достигна ъгъла на къщата на Маргарт. Не се виждаше никакъв бодигард. Явно до пристигането на подкрепленията той действаше сам и бе избрал да стои до предната врата откъм страната на портала.

Грейс побягна през квартала, подминавайки къща след къща. Стараеше се да тича през сенките, доколкото беше възможно. Беше дошла дотук с автобус. Сега обаче трябваше да се спасява пеш.

Нямаше начин да успее да мине през портала, без да се сбие с пазачите на входа. Те бяха обучени единствено в това да вдигат ръка, за да спират колите и да проверяват документи. Ако бяха само двама, можеше и да успее да се справи с тях, но ако извикаха подкрепления, щяха да се съберат поне още двама или трима охранители, с които нямаше как да се справи.

Забеляза някакъв велосипед, оставен в една от алеите за паркиране. Пренесе го до основния път и се качи на него. Заобиколи откъм западната страна на квартала, тъй като пазачите в будката щяха да я очакват откъм източната. Това можеше да й спечели няколко допълнителни секунди.

Светлините от верандите на къщите осветяваха пътя само частично. Грейс спря велосипеда под сянката на едно бамбуково дръвче и се огледа. Уличният шум се засили, докато се приближаваше към портала, който беше единственият изход през високата циментова стена. Малката будка на пазачите беше добре осветена и пред нея стояха двама униформени мъже.

Забелязаха я почти мигновено.

Единият пристъпи напред и спусна червено-бялата бариера, която препятстваше влизането на коли. Мъжът вдигна ръка и й направи знак да спре.

Вторият остана пред будката и побърза да спусне по-малката преграда, предназначена за пешеходци.

Грейс нарочно се забави, искаше да изглежда така, сякаш бе готова да им сътрудничи. Спусна десния си крак встрани от велосипеда, но остана да пази равновесие на левия педал. Беше само на няколко метра до бариерата. Тя скочи изненадващо и засили велосипеда към единия от пазачите, като в същото време побягна право към колегата му, който я изгледа недоумяващо. Той също й направи знак с ръка да спре. Тя връхлетя върху него, с ритник потроши левия му крак и заби коляно в носа му. Мъжът се люшна напред и се стовари тежко на асфалта.

Пазачът, който се беше сблъскал с велосипеда, вече се изправяше и се засилваше към нея. Видя приятеля си повален на земята и когато Грейс се обърна към него, мъжът се закова на място. Не беше сигурен как да продължи.

Грейс пристъпи заплашително. Мъжът, стреснат, направи крачка назад. Тя разбра, че го е победила.

— Не си струва да се занимаваш с мен — каза тя на мандарински. — Аз съм само една зарязана любовница, нищо повече. Ще ти откъсна топките, ако ме подгониш! — заплаши го тя.

Обърна се, но не побягна. Охранителят направи няколко крачки след нея, но тя се обърна, изгледа го и той отново спря на място. Приятелят му изстена и пазачът се върна, за да му помогне.

Грейс наведе глава и се опита да се пребори с притока на адреналин, който я подтикваше да побегне, но знаеше, че така само щеше да се издаде. Един тъмносин микробус намали и зави по пътя към оградения квартал. Отпред се возеха двама китайци, които изглеждаха като типичните офицери по фирмена сигурност.

Тя изчака микробусът да влезе през портала, след което се обърна и побягна.

В далечината автобусът от градския транспорт вече наближаваше спирката.

 

 

23:50 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

Под светлината на приглушените лампи Йонг Ченг подмина маслена картина на Едуард Лим, представляваща ярък художествен изблик от червено, бяло и черно. Зад гърба му се разкриваше панорамна гледка към брега на река Хуанпу и разноцветните неонови светлини на туристическите лодки, които пореха водите й. Дъждът не спираше да вали.

— Много съм разочарован от теб — каза Йонг Ченг на Фен, кипнал от гняв.

— Разбирам — примирено отвърна служителят.

— Знаеш ли къде бях току-що? Вечерях с двама инвеститори от Брюксел. Съгласиха се да инвестират при нас един милиард евро капитал за изграждането на Новия град. Но има един малък проблем — не съм спечелил търга. А каква е причината за това? Не съм представил предложение за наддаване. И защо не съм го направил? Защото трагичният Лу е все още в плен на похитителите, а само той притежава Вълшебното число. Перлената дама беше връзката, която ни трябваше, а сега… Къде е Перлената дама?

— Аз съм виновен — призна Фен, чието лице все още беше насинено от ударите на монголеца и страшно го болеше. — Това е непростимо. Моля, приемете оставката ми.

— Няма да те пусна толкова лесно — заяви Йонг Ченг и продължи да крачи из стаята. — Един човек ли беше?

— Северняк. Вероятно беше монголец.

— Боклук значи! Копеле!

— Да — съгласи се Фен.

— А Перлената дама?

— Предполагаме, че монголецът я е заловил. За наш късмет, тя няма да му бъде от никаква полза през следващите дванадесет часа…

— В такъв случай не сме на пълна загуба — отвърна Йонг Ченг.

Фен бе готов за още упреци, но когато видя, че такива не последваха, се осмели да продължи:

— Може ли да предложа…

— Не, не можеш — прекъсна го Йонг и замислено завъртя брачната халка на пръста си. Сетне каза: — Давай.

Фен внимателно обмисли думите си.

— Ако размяната се състои — рече той, — ако трагичният Лу се върне жив, то много е вероятно наддавателната цифра за Новия град — Вълшебното число — ако въобще е била у него, сега да се е озовала у Маргарт.

— Това не е нещо ново за мен — отвърна Йонг Ченг.

— Но ако размяната се провали, това ще ни даде допълнително време да намерим Лу преди останалите — довърши Фен.

— Човек винаги трябва да се ослушва — отбеляза Йонг, като за пръв път през последните двадесет минути погледна Фен в очите.

— Имаме видео- и аудиозаписите от апартамента на Йойа Чу. Тя със сигурност е получила фирмената счетоводна документация от жената, която се изявява като асистентка на Маргарт. Дори само това обстоятелство би било достатъчно, за да я уволнят, а защо не — и за да бъде разследвана от финансовите институции…

Йонг Ченг кимна — беше започнал да схваща накъде бие Фен. По иначе строгото изражение на лицето му започна да се прокрадва усмивка.

— Да, точно тъй… — съгласи се с охота той.

— Видеозаписите могат да бъдат предоставени съвсем анонимно, разбира се — каза Фен. — Освен това разполагам и със снимки, на които Йойа Чу обядва с онзи wai guo ren; сервитьорката в ресторанта също ще свидетелства за това. В един момент може да се окаже, че чужденецът също е издирван за разпит, а това ще направи размяната на заложниците невъзможна.

Йонг Ченг кимна.

— Не блестиш с кой знае какъв акъл, но в момента каза някои умни неща. Аз самият също си мислех за такава тактика — отбеляза Ченг, който не пропускаше да се самоизтъкне.

— Разбира се. Само ви напомням за безценната ви идея. Беше глупаво от моя страна да не осъзная нейната брилянтност от самото начало — ласкателно отвърна Фен.

— Властите обаче няма да погледнат с добро око на подобно следене. Тези записи в никакъв случай не трябва да бъдат свързвани с нас, никога! — нареди Йонг Ченг.

— Ще се отнесем с тях с най-голямо внимание и ще предприемем всички необходими предохранителни мерки — обеща Фен.

— Ти лично ще се заемеш с това.

Ако допуснеше провал, това щеше да означава смъртна присъда за кариерата на Фен Ки. След това трудно щеше да си намери работа дори и като нощен пазач в някой магазин.

— За мен е чест да ми гласувате доверието си — излъга той.

Мобилният телефон на Йонг, оставен на бюрото, иззвъня. Той погледна номера. Беше секретарката му Катрин. Доста късно бе за обаждане от нея, вероятно момичето беше премислило последните му предложения. Йонг Ченг побърза с досада да отпрати Фен, за да не слуша разговора.

През прозореца в далечината се виждаха светлините на кацащ на летище „Пудон“ самолет — без съмнение поредната летяща машина, пълна с чужденци. Отровата не спираше да се влива в страната.

— Да? — вдигна той.

— Получих обаждане от госпожа Йойа Чу — каза секретарката на шанхайски. — Тя иска да се срещне с вас.

Отначало Йонг Ченг реши, че това е някаква глупава шега, тъй като двамата с Фен току-що бяха говорили точно за нея.

— Сър?

— Лично с нея ли разговаря? — попита Йонг Ченг.

— Да. Тя иска по възможност да се срещнете още тази вечер. Информирах я, че вероятно сте свободен.

— В моя офис. След петнадесет минути — едва успя да сдържи вълнението си той и поглеждайки часовника си, добави: — Ще можеш ли да го организираш?

— Да, разбира се — отвърна асистентката.

— Искам и ти да си зад бюрото си.

Беше въпрос на престиж.

— За мен ще е удоволствие — отвърна момичето.

— Нека да бъдат тридесет минути — великодушно отбеляза Йонг Ченг, давайки на Катрин малко повече време, за да може да стигне до офиса. — Качи я по частния асансьор! — нареди той. Никой друг, освен него самия нямаше право да използва частния асансьор на сградата.

— Тридесет минути — ведро отвърна Катрин.

— Добре се справяш — похвали я още веднъж той. Ако изиграеше правилно картите си, до края на вечерта можеше дори да спечели специалните услуги на момичето.

Обади се на Фен и му нареди да се върне обратно в офиса.

— Ще трябва да инсталираш устройства за видео- и аудиозаписване в този офис през следващите тридесет минути — каза той.

— Но това е… — отвърна объркано Фен и трескаво погледна часовника си, ала миг по-късно се усети и добави: — Да, веднага се заемам!