Ридли Пиърсън
Шанхайска афера (47)

45.

10:00 часа

Хонконг

На следващата сутрин Нокс и Грейс се срещнаха в офиса на Брайън Праймър. Седяха един срещу друг, но Нокс отбягваше погледа й.

Дулич бе освободен от болницата и се предполагаше, че трябва да се е прибрал за лечение у дома, но той се появи на срещата десет минути след останалите.

— Събитията тук се развиват доста бързо — осведоми ги Праймър, облечен във великолепния си копринен костюм и с хубав спортен тен, придобит от голф уикендите във Виетнам. Седяха в същата стая, в която Грейс бе получила първите си инструкции по случая.

Той подхвърли сгънат вестник към Нокс. В долната част на страницата имаше статия за ареста на председателя Жмин по обвинения за вземане на подкупи и корупция.

Очите на Грейс и Нокс най-накрая се срещнаха и тя го изгледа с онзи поглед, който говореше: „Нали ти казах!“.

— Алън Маргарт е напуснал страната — каза Праймър, — но ще му бъдат предявени обвинения. „Бертолд Груп“ на практика е била заловена със свалени гащи. Това няма да им се отрази добре. Китайците обаче не обичат да губят време. Изглежда, „Йонг Ченг и син“ ще са първите, на които ще бъде възложено завършването на „Ксуан Тауър“, поне доколкото може да се вярва на пресата, а това можеше… би трябвало… да отнеме месеци. Всичко обаче се случи за един ден.

— Значи сме приключили? — попита Нокс.

— Никак даже — отвърна Дулич.

— Вие двамата свършихте забележителни неща — похвали ги Праймър.

— Благодаря — отвърна Грейс.

— Възнамеряваме да ви компенсираме добре. Във вашия случай, господин Нокс, това ще включва и използването на фирмения самолет, за да ви превозим, докъдето посочите.

— Искам първо да говоря с Дани — каза Нокс.

— Господин Данър си замина у дома, при семейството си.

— Не, не е заминал. Проверих в „Четири сезона“, има стая на шестнадесетия етаж със самостоятелен асансьор. Бих си направил труда да нахлуя там, но вашата благословия значително би улеснила нещата — каза Нокс.

Праймър сви рамене.

— Това е… гъвкав бизнес, Джон. Нали мога да те наричам на малко име? — попита той.

Нокс също сви рамене. Погледът на Дулич се беше впил изпитателно в лицето му. Той усещаше накъде бие Праймър, но Нокс очевидно нямаше желание да се пазари. Единственото нещо, което все още го задържаше на стола, беше Грейс, но след миг реши, че дори това беше глупаво. Какво чакаше? Беше приключил тук и толкоз.

— Е? — обади се Нокс. — Свободен ли съм да си вървя?

Грейс го погледна и му се усмихна. Той й върна усмивката.

— Доскоро — каза й Нокс и се изправи.

— Говорете със секретарката ми, за да ангажирате самолета — гордо му напомни Праймър, като не пропусна отново да му предложи играчката си. — Само им се обадете поне час и половина предварително — добави той. — Секретарката ми е уведомена.

— Благодаря ти — каза Грейс и протегна ръка към Нокс. — За всичко.

Двамата си стиснаха ръцете и след преживяното заедно се почувстваха страшно сковано и неловко от формалния жест, точно като истински китайци.

— Идеята е, че вие двамата… Нали знаете, че изникват и други възможности… — започна Праймър.

— Винаги — добави Дулич.

Нокс пусна ръката на Грейс и тръгна към вратата.

— Томи ме очаква — каза на излизане.

— А като говорим за брат ти — извика тя след него, — най-накрая успях да погледна счетоводството на фирмата ти, Джон.

Той се спря, спомняйки си за непристигналото плащане до Ейми Сю.

— Ще ти трябва помощта ми — каза Грейс.

— Ще можеш ли да го направиш за мен? — попита той.

— Ще мога — съгласи се тя.

— Добре тогава.

Той излезе от стаята, без да се обръща. Спря се пред бюрото на секретарката и не можа да се стърпи да не погледне в плика, който му подадоха. Вътре имаше чек за умопомрачително голяма сума. Нокс сгъна плика и го прибра в задния джоб на джинсите си.

— Искам да резервирам онзи самолет, моля — каза той.

 

 

13:00 часа

хотел „Четири сезона“

Хонконг

Нокс почука леко на вратата на хотелската стая и зачака. След малко почука отново. Накрая опита дръжката. Беше отключено, вратата се отвори, изскърцвайки леко, и Нокс влезе. Двамата мъже се прегърнаха братски, а Данър държеше бинтованата си ръка настрана.

— Праймър ми каза, че си ме намерил — каза Дани.

— Почти повярвах, че си се прибрал у дома — призна му Нокс.

Стаята беше просторна и обзаведена в изискан делови стил: с огромно двойно легло и няколко стола около доста голяма дървена маса. На масата имаше свежи цветя в стъклена ваза.

— Ще ми се да се бях прибрал — призна Данър. — Влязох в страната без паспорт. Китайците искаха да ме арестуват, но се съгласиха, че тук ще бъда под наблюдение. Общо взето, обичайните неща, когато някой иска да си тръгне. Ще гледам да ги уредя утре или вдругиден. Персоналът от Консулството вече работи по въпроса.

— А Пеги?

— Сега гледам да не я тревожа с това. Очакваме бебето всеки момент.

— Да, чух. Знаеш ли дали ще е момче или момиче? — попита Нокс.

— Не, но съм наясно как ще го наречем, независимо дали е момче или момиче — отвърна Данър.

— Не можеш да наречеш момиче Джон — пошегува се Нокс. — Ще я дамгосаш за цял живот.

— Грейс е хубаво име — каза Данър.

— Така е.

— Тя е приятна дама.

— Да.

— И е корава мацка — добави Данър.

— Несъмнено — отвърна Нокс.

Данър му предложи бутилка бира от минибара и двамата пиха.

— Е, защо го направи? — попита накрая Данър.

— И ти щеше да го направиш за мен.

— Не, нямаше — отвърна Данър с каменна физиономия.

— Направих го от собствени подбуди — каза Нокс.

— Заради парите ли?

— Не мога да лъжа, определено и те бяха в сметката.

— Заради Томи. Парите за Томи, искам да кажа — добави Данър.

— В момента имаме малко затруднения. Медицинските му разходи са огромни и продажбите на разни дрънкулки не могат да ги покриват — призна Нокс.

— Как е той?

— Стабилен е.

— Това е добре.

— Да.

— А ти? Как се справяш?

Нокс внимателно обмисли думите си, преди да отговори.

— Опитвам се да печеля достатъчно пари, за да прикривам чувството си за вина, когато не съм до него — каза той.

— Едното не може без другото — съгласи се Данър.

— Да, така е.

— Аз не бих се тревожил твърде много за това.

— Разбира се, че би се тревожил — отвърна Нокс.

— Да. Май си прав.

— Сега ти си наред. Ти си негов кръстник, пазител, болногледач, ако се наложи. Затова го направих — обясни Нокс, отговаряйки на предишния му въпрос.

— Надявам се, че се шегуваш — рече Данър.

Нокс не отговори.

— Не можеш цял живот да захранваш двигателя с вина, приятелю Форт — каза Данър, наричайки го с прякора, който Нокс не бе чувал от години. Името му припомни отминали времена и събития, случили се сякаш в предишен живот. — Трябва да преодолееш тези глупости, иначе те ще те унищожат — добави той. — И да знаеш, че не ми дължиш нищо просто защото аз искам да ти помагам по някакъв начин.

Нокс не каза нищо.

— Ще намеря някакъв начин да платя за лечението на Томи — обеща Данър.

— Не — спря го Нокс. — Няма да намериш, освен ако не планираш да обереш няколко банки.

— Да знаеш, че и с това мога да се справя — пошегува се Данър.

— Сигурно…

Данър се усмихна и забеляза, че Нокс се взираше в превръзката на ръката му.

— Това не е твоя грешка. Дори недей да си го помисляш — каза Данър.

— Инициалите на стола — отвърна Нокс. — Решихме, че е числото четиридесет и четири, и изгубихме доста време, докато го разчетем правилно.

— Казвам ти, дори не си го и помисляй — отвърна Данър.

— Джипиесът изигра важна роля.

— Онзи от мотора ми ли?

Нокс кимна.

— Намерил си мотора ми?

— Идеята беше на Грейс — каза Нокс.

— Тя е страхотна!

— Несъмнено.

— Моторът не е голяма загуба — каза Данър. — Поне няма неволно да изтърва някого от задната седалка.

— Сега с това ли ще се шегуваш?

— Защо? Имаш ли някаква друга идея? — усмихна се Данър.

Нокс се покашля.

— Длъжник съм ти, човече — каза простичко Данър.

— Глупости.

— Даже много съм ти длъжник.

— Не е вярно.

— Така че, ако ми кажеш „скачай“ — продължи той, — ще те попитам само колко отвисоко.

— Никой никъде няма да скача.

— Ще остана на работа в „Бертолд“ — заяви Данър. — Казвам ти го, за да знаеш. Пеги ще ме побърка, но на мен ми харесва този живот, а и парите са страхотни.

— Бебето сигурно ще промени мнението ти — отвърна Нокс.

— Бебето ще промени всичко — философски отвърна Данър. — Те все така правят.

— Е, за негово здраве! — Нокс вдигна кутийката си с бира.

И двамата си мислеха за Томи. Алуминиевите им кутийки се чукнаха с глух звук.

— Аз не бих направил същото — призна Данър. — Но ако сега се наложи, бих го сторил.

— Разбира се — отвърна Нокс. — Да се надяваме, че никога няма да ми се наложи да ползвам помощта ти за нещо такова.

— Да, да се надяваме.

 

 

15:03 часа

Хонконг

Частният терминал на летище „Чек Лап Кок“ бе удобно декориран с меки плюшени кресла. Прекрасни стюардеси предлагаха на Нокс напитки и лека храна, докато на плоските екрани над главата му излъчваха новините на „Си Ен Ен Интернешънъл“. Беше помолил да му осигурят полет обратно до Лаос. Беше оставил стоките си там и трябваше да се погрижи за износа им, но дори самата мисъл за това го притесняваше. В момента някак си не се чувстваше привлечен от възможността да е търговец на бронзови статуетки.

Небето обаче го привличаше. Далечните отблясъци на хоризонта показваха, че някъде там има хора, които се борят за оцеляване на няколко квадратни мили площ, борят се за едни и същи няколко тона ориз, телешко и кафе. Имаше нещо силно нарцистично и примитивно в повика за оцеляване и именно то го привличаше. Самият Нокс не се чувстваше очарован от идеята, че е сам. Едва можеше да се познае.

Телефонът му иззвъня и той вдигна, без да погледне номера, надявайки се да е тя, но веднага разпозна гласа на брат си.

— Джони? Тя… аз се изложих — започна Томи.

— Томи! По-спокойно!

— Евелин! Тази кучка! — каза брат му.

Явно ставаше въпрос за счетоводителката им Евелин Ритер.

— Томи?

— Тя е хакнала всички сметки! — извика брат му.

— Томи? Успокой се! Дишай! Започни от… Какво имаш предвид под „всички“ сметки? — попита изведнъж Нокс.

— Тя не се появи тази сутрин. Помислих си, че може да е болна. Аз откъде да знам! — почти през плач занарежда Томи.

— Тя няма достъп до всички сметки — каза Нокс и се почувства по-спокоен. Брат му сигурно грешеше. — Има достъп само до чековата, а в нея никога не държим много пари. Да не би да искаш да кажеш, че е източила чековата сметка? Обади ли се в полицията? На кого се обади, по дяволите? На ФБР? — започна да разсъждава на глас Нокс.

Тишината отсреща стана още по-осезаема. Нокс за миг се замисли за пътната чанта с надпис „Найк“ и затвори очи. Обеща си никога повече да не си спомня за това.

— Томи? — обърна се отново към брат си.

— Тя каза, че трябвало да завърти някакви пари. Каза, че обикновено ти си го правел, но нали в момента те нямаше…

— Нали не си й дал паролите — каза Нокс, досещайки се какво бе станало. Фирмата им имаше пълно интернет банкиране.

— Парите не могат да изчезнат просто така, нали? Искам да кажа… Нали винаги има начин да ги проследят? Говорим за страшно много пари, брат — през сълзи каза Томи.

— Ти си й дал паролите! — повтори Нокс.

— Тя каза, че трябвало да се направи и че обикновено си го правел ти. Аз се прецаках, нали? Аз се прецаках! Недей да ми се ядосваш, Джони. Моля те, само недей да ми крещиш!

Нокс отстрани телефона от ухото си и затвори очи. Пое си дълбоко дъх няколко пъти.

„Ще ти трябва моята помощ“, спомни си той думите на Грейс. Върна телефона обратно до ухото си.

— Не съм ти ядосан, Томи. Ясно? Всичко ще бъде наред, разбра ли? — попита Нокс.

— Човече, разорени сме. Всичко е изцедено. Няма да бъде наред. Дължим ужасно много пари на ужасно много хора. Но ще можем да ги намерим, нали? И да си ги вземем? Има хора, които се занимават с това, нали?

Нокс почувства чека, сгънат в задния му джоб. Допреди няколко часа сумата му се беше струвала огромна.

Пилотът се показа в коридора. Беше дошъл да го търси.

— Готови сме за излитане, когато пожелаете, сър.

— Чакай малко, Томи — каза Нокс и захлупи телефона с ръка. — Господин Праймър каза, че този самолет можел да ме остави навсякъде… Където пожелая. Офертата все още ли важи? — обърна се той към пилота.

— В друга дестинация ли искате да летите, сър?

— Самолетът ви може ли да стигне до САЩ?

— Да, сър. С презареждане в Хаваи.

Нокс се върна обратно на телефона. Томи повтаряше в унес едно и също и почти бе изпаднал в истерия. Редеше извинение след извинение и звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разреве с глас. Нокс не искаше брат му да изпада дотам и отдели пет минути, за да го успокои.

— Перлената дама ни прати имейл — каза накрая Томи.

— Ейми ли?

— Пишеше, че повече не иска да работи с нас. Май наистина ти беше много ядосана — докладва брат му.

— Ще видим.

— Казваше, че от приятелството й с теб са излезли само лоши неща. Това какво значи? — попита брат му.

— Седмицата ми тук беше доста натоварена, Томи. Ще уредя всичко, когато се върна. — „Нали винаги правя така?“, помисли си Нокс.

— Перлената дама ми харесва.

— И на мен ми харесва.

За момент между двамата настана тишина, която бе нарушена първо от Томи.

— Има хора, които се занимават с това — каза той и започна да го повтаря като мантра: — … хора, които се занимават с това…

— Всичко е наред, Томи. Ще намерим парите — каза Нокс. Но знаеше, че ако не успееха, ежемесечните разходи по лечението на брат му щяха да ги закопаят. — Има хора, които правят това — повтори и Нокс, за да го успокои и да прекъсне натрапчивите му мисли. Повтори още веднъж казаното и чу как дишането на Томи се успокои. — Познавам един човек — каза Нокс. — Тя се занимава с такива неща.

— Наистина ли? — оживи се брат му и в гласа му се прокрадна надежда. — А аз познавам ли я?

— Не, но ще я харесаш — отвърна Нокс.