Ридли Пиърсън
Шанхайска афера (5)

2.

11:00 часа

Хонконг

Специален административен район, Китай

Ъгловият офис на двадесет и четвъртия етаж, с гледка към натовареното пристанище на Хонконг и Колун на отсрещния бряг, бе просторен и удобен. В приемната бяха инсталирани три телевизора с плоски екрани. На единия светеше черно-синьо лого с две огледални букви „R“, а над тях стоеше надписът „Ръдърфорд Риск. Сигурността има значение“.

Брайън Праймър ръководеше азиатския офис на „Ръдърфорд Риск“. Беше мъж с правилни черти, проницателни сиви очи и гъста тъмна коса, подчертаваща лекия тен на кожата му, придобит от редовните игри на голф. Той погледна наляво към Дейвид Дулич, един от шестимата оперативни агенти, който му сочеше снимка на някаква кутия за храна с кафява хартиена опаковка и с телени дръжки. Беше една от многото снимки, разпръснати на масичката за кафе пред тях.

— Господи! — възкликна Алън Маргарт, четиридесет и пет годишният изпълнителен директор на „Бертолд Груп“, по момчешки симпатичен. Маргарт носеше тъмносин спортен костюм и вратовръзка в същия нюанс, а от вътрешния джоб на сакото му се подаваше ъгълчето на самолетен билет от „Чайна Еър“. Реакцията му беше породена не толкова от самата фотография, колкото от спомена за отварянето на заснетата кутия, състояло се преди по-малко от десет часа, и за това, което бяха намерили в нея. Вътре имаше снимка на двама мъже: единият беше китаец и държеше вестник, а другият — човек от европеидната раса — стискаше счупената си ръка. Двамата бяха снимани на фона на бял чаршаф, окачен зад тях, а на снимката се виждаха още внимателно сгъната бележка с искане за откуп и две найлонови пакетчета с по една клечка за уши във всяко от тях.

— Този вдясно е от нашите — поясни Дулич. — Казва се Клейт Данър. Той имаше за задача да следи действията на господин Лу. Сигурно се е замесил в цялата тази работа по случайност. И двамата са били живи към момента на заснемането им. Имаме потвърдени ДЖ.

— Това ще рече „доказателства за живот“ — обясни Праймър на Маргарт. — Ще трябва бързо да свикнеш със съкращенията. Ако не разбираш нещо, просто питай.

— Като например: „Защо му е на някого да прави всичко това?“ — подсмихна се Маргарт.

— Това е бизнес. Недей да го превръщаш в нещо лично. През изминалата година американските концерни са платили над четиристотин милиона долара за откупи само в Мексико.

— Хайде де! — не можа да повярва Маргарт.

Въпреки че беше само на тридесет и девет, Дулич изглеждаше на повече години заради замисления си и угрижен вид. На шията му, точно под яката на тениската, се виждаше голям белег от белезникава и избледняла кожа, подобна на восък.

— Предполага се, че клечките съдържат натривки за ДНК проба — каза Дулич. — В момента ги проверяваме, но ще ни отнеме поне още два дни. Сигурни сме обаче, че резултатите ще покажат, че това са именно Едуард Лу и Клейт Данър. Преди ни изпращаха отрязани пръсти, за да сравним отпечатъците, а това с клечките е ново — явно похитителите ни са млади, образовани и доста находчиви. Възможно е да са някое подразделение на „Триад“, известната мафиотска групировка. Но които и да са, определено са умни и действат много внимателно. Те в никакъв случай не са случайни, а ние искаме тази ситуация да бъде разрешена бързо и незабавно да върнем и двамата похитени у дома.

Брайън Праймър подаде на Дулич найлоновия плик с бележката за откупа.

— Подобна кафява хартия се среща често в Китай — рече Дулич, след като обстойно я разгледа. — Може да бъде купена навсякъде. Символите са на улеснен китайски и са изписани с молив, в тях няма нищо особено, а липсата на политическо послание в бележката сочи, че всичко е само бизнес. Вероятно това е по-добре за всички ни.

— Застрахователите ни ще платят половината от откупа — намеси се Маргарт. — Предполагам, че вашите ще направят същото.

Праймър кимна.

„Типичен изпълнителен директор — помисли си Дулич, — загрижен първо за парите, а едва след това за човешкия живот.“

— Веднъж щом получат парите, ще ги убият — каза Дулич.

— Не можеш да си сигурен — отвърна Маргарт.

— Нашият човек със сигурност ще бъде мъртъв към онзи момент — хладнокръвно продължи Дулич, — освен ако не го ликвидират още преди това. Единствената ни надежда е, че като американски гражданин засега той е по-ценен за тях жив.

— А защо им е въобще да го убиват? — попита Маргарт.

— Със задържането му поемат твърде голяма отговорност. Ако това са хора от групировката „Триад“ — а предполагаме, че са точно такива — те знаят какво ще им се случи, ако някой разбере, че са отвлекли wai guo ren. Не си струва рискът.

— Господи!

Мисията беше изпълнена. Дулич някак си се примири с възможната човешка жертва, а Маргарт бе силно пребледнял.

— Искат откупа на осми този месец, така че вече сме назад с времето — продължи Дулич.

— Обикновено отлагат със седмици или дори с месеци получаването на парите… Съкратеният срок е доста обезпокоителен — отбеляза Праймър.

— На осми е първият ден на Националния празник — продължи Дулич, — който тази година съвпада с Есенния фестивал… Доста интересен избор на дата — заключи той и остави бележката с искането за откуп на масичката пред себе си.

— От твоята уста това звучи толкова нормално… — отбеляза Маргарт.

— Де да беше! — отвърна Праймър. — ДНК пробите, съкратеният срок за отговор… Това в никакъв случай не е нормално.

Дулич реши да се престраши и да зададе въпроса, който Праймър старателно отбягваше:

— Кое е по-важно за „Бертолд Груп“? Данните, събрани от Лу, или животът на самия Лу?

— Това е ужасен въпрос — намръщи се Маргарт.

— А това не е отговор — отбеляза Дулич, с което накара шефа си да се почувства още по-неудобно.

— Господин Дулич иска да каже само, че е важно да изясните целите и приоритетите си — намеси се Праймър.

— Няма да те лъжа — започна Маргарт, — данните за нашите поощрения, събрани от Лу, могат да бъдат изключително вредни за компанията, както и лично за мен.

— Имате предвид двамата австралийци, които наскоро получиха присъди от дванадесет години в китайски затвор за подобни „поощрения“, нали? — поинтересува се Дулич.

— Случаят привлече вниманието ни — призна Маргарт.

Всъщност този случай беше потресъл цялата дипломатическа общност. Подкупите, предплатите, „поощренията“ бяха все неща, характерни за договарянето и сключването на сделки в Китай. Правителството бе посветило почти цяло десетилетие, за да работи за изкореняването на корупцията сред хората от властта, но посягането на частния сектор и вкарването в затвора на чуждестранни бизнесмени досега бе изглеждало малко вероятно, дори невъзможно.

— Алън — намеси се Праймър, — помни, че ние сме твоите хора във всичко това. Не сме тук, за да те съдим, а само за да свършим работата. И то тази, която ти ни възлагаш. Това означава да се определят приоритетите. В случай че документите са по-важни, така да бъде! Ние също рискуваме един от хората си и той е нашият приоритет, така че и за миг не си помисляй, че ще го зарежем там. Относно подхода ни при извеждането на господин Лу, ще се съобразим с приоритетите и нуждите на „Бертолд Груп“ и с тези, определени от теб.

— Тук говорим за човешки живот… — отбеляза Маргарт. — Никога не съм си представял, че в такава ситуация може да има някакви други приоритети. Ще платим откупа. Ще си върнем хората.

— Както вече казах — внимателно започна Дулич, — нещата не са толкова прости. Ще ни се да е така, но ако похитителите са професионалисти — а ние нямаме причина да вярваме в противното — то в играта ще са замесени поне шестима различни човека или групи. Един осигурява организацията и следи цялата операция; самите похитители; тези, които трябва да пазят отвлечените; една или повече наблюдателни групи; някой, който да поиска откупа, да го вземе и да им го занесе; и още един, който да върне заложниците…

— Господи!

— Работата е сериозна — отбеляза Дулич. — Само мозъкът на организацията е запознат с пълната картина и знае всичко, което се случва, а той е отделен от останалите. Никога не успяваме да стигнем до него. Нито един човек от групата не познава нито него, нито останалите. А това прави залавянето му почти невъзможно. Така че работим с вас, за да ви помогнем да запазите спокойствие при воденето на преговорите и освобождаването на заложниците. Както знаете, в средата на деветдесетте години имахме известни успехи в това, така че сме наясно какво да правим. Ако всичко това се случваше в Колумбия, Боливия или някоя от страните от Средния изток, нещата щяха да са далеч по-лесни. Но това е Китай, а и нашият човек е американец, макар вашият да не е. Отвлечен е американски гражданин, а това дава две преимущества на похитителите: първо, така си осигуряват възможността да искат много повече пари, и второ, ще имат причина да убият заложниците.

Дулич забеляза, че Маргарт пребледня още повече. Изглежда, убягваше му фактът, че исканата сума от четиристотин хиляди долара беше мизерна. Но това обстоятелство не беше убягнало на него и на Праймър. Обикновено преговорите за освобождаване на заложници започваха от десет милиона долара…

— Щом е отвлечен китаец, а след това е върнат невредим, това слага край на нещата. Но американец? Похитителите ще бъдат преследвани от полицията, заловени и екзекутирани. Те го знаят. Ние — също. Независимо дали са имали намерение да отвличат точно нашия човек, или не, вече е твърде късно. Затова са поставили толкова кратък срок за даване на откупа — за да привършат бързо с това, да опитат да се измъкнат. Но недейте да си мислите, че всичко ще приключи, щом веднъж им бъде платено: получат ли парите, има риск да убият нашия човек, а може би и двамата заложници. Така е най-сигурно за тях.

— Света Дево! — прошепна, объркан, Маргарт.

— Но помнете — наблегна на думата Праймър, — те все пак искат да получат откупа, а за да го вземат, ще трябва да ни покажат поне още едно доказателство, че похитените са живи. Разполагаме със седмица да набележим мястото, където държат отвлечените, и да ги измъкнем оттам, да отклоним исканията им и със сигурност да водим преговори за размера на откупа, защото те ще го очакват. Възможно е да се направи. Ясен ли съм?

Маргарт кимна.

— Но да се върнем обратно към сметките — припомни Дулич. — Има още нещо важно. Данните за подкупите, които Лу е събрал, могат да се окажат от изключително значение както за нас, така и за вас. Във ваш интерес е така наречените „поощрения“ да останат в тайна. Добре тогава. Може да използваме списъка на хората, получили подкупи, за да открием нашите момчета. Някой от подкупните може би е пряко или косвено замесен в отвличането. Така или иначе, разполагаме с твърде малко време и данни, тъй че това ще е тема, в която си струва да се поразровим.

— Има и много други неща, които ще проверим — побърза да добави Праймър, — но данните на Лу са най-добрата ни следа. Също толкова важен е и фактът, че всичко, което „Ръдърфорд Риск“ прави в Шанхай, трябва да бъде вършено изключително дискретно. Така че докато търсим данните, събрани от Лу, в никакъв случай не трябва да даваме вид, че и ние сме замесени в това. Подобно нещо най-малкото би довело до излагане на заложниците на излишен риск. Похитителите искат полицията да не бъде замесвана, а това включва и нас. Нямаме и правната възможност да действаме законно на територията на Китай, а както знаете, китайските власти не са били уведомени за отвличането.

— Разбирам ви… — кимна Маргарт.

— Това, което ни е нужно, е някой с високо ниво на компетентност и по възможност с китайска националност, за да действа като лице за контакт с нашата „Бертолд Груп“ — продължи Праймър и накрая замълча за момент.

— Имаме някого предвид — намеси се Дулич.

Маргарт ги изгледа с любопитство.

— Този човек — допълни Праймър — по една случайност е същото лице, което препоръча услугите на господин Лу на вашата компания, което означава, че тя има лична връзка с господин Лу. Налага се да го знаете и да го одобрите, за да продължим. За нас това не представлява стандартна процедура, но в Китай се сблъскваме с определени трудности и ограничения…

— Знам, забранено ви е да осъществявате дейност тук, наясно съм с това — каза Маргарт.

— Забранено ни е въобще да присъстваме на територията на Народна република Китай — поясни Дулич.

— Дейвид ще събере екип от специалисти — хора, които не работят за някоя конкретна компания по сигурността, като ще включим и наши кадри. Те ще се опитат да открият сметките на господин Лу, да оставят откупа и да освободят двамата заложници. За вас нито е нужно, нито е добре да сте запознат с повече подробности. Важното е да ни вярвате и повече от всичко — да ни съдействате изцяло.

— Разбира се.

— С помощта на вашия отдел за подбор на персонал Дейвид е готов да внедри една жена още днес. Можете да се свържете с нея когато пожелаете, но само където и когато тя прецени, че е удобно.

— Разбирам. Коя е тя?

— Грейс Чу. Тя е китайска гражданка и е много подходяща за целите ни. Завършила е университет в Шанхай, има магистърска степен по икономика от Бъркли и втора по криминология от университета в Южна Калифорния. Работи тук, в Хонконг, като съдебен счетоводен одитор. Технически погледнато — поне що се касае за китайските власти — тя се занимава с частна практика и не е наш служител, така че не може да бъде свързана с нас, но в същото време тя е и един от най-добрите съдебни експерт-счетоводители, с които съм работил. Скоро ще се запознаете с нея.

Праймър направи знак на Дулич и той излезе от стаята. В „Ръдърфорд Риск“ малко неща се договаряха по телефона, а комуникацията в самия офис се осъществяваше само лично.

— Никога не сме подписвали трудов договор с госпожица Чу — продължи Праймър, — нито пък името й някога се е появявало в списъка на лицата, на които плащаме. Тя може да влезе в Китай като наскоро назначен служител на „Бертолд Груп“. Може да оглави търсенето на данните, събрани от господин Лу, както и да подпомогне счетоводния ви отдел с каквото е необходимо. Освен това може да направи съответните корекции, за да отстрани неточностите в счетоводната ви база и публичните финанси. Тя ще знае какво да направите с данните на господин Лу, когато ги намери.

— Звучиш толкова уверен… — каза Маргарт.

— Дейвид трябва да разполага с втори човек в Шанхай още утре. Госпожица Чу ще пристигне още тази вечер или най-късно до утре на обяд.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — заяви Маргарт. — Така или иначе, имаме време само до…

— Осми — обади се нечий мелодичен женски глас.

Грейс Чу влезе в стаята, придружена от Дулич, който затвори вратата след нея. Небесносиньото й ципао^[1], изчистен модел на традиционната китайска рокля, изшумоля, докато жената се приближаваше до свободния стол вляво от Праймър. Маргарт се изправи и двамата се здрависаха.

Лицето й беше широко и излъчваше спокойствие. Имаше стегнато и тренирано тяло. Кожата й изглеждаше леко румена, но това, което поразяваше, бяха красивите й очи с прям поглед.

— Простете, господин Маргарт — започна тя, — но направих цялостно проучване на счетоводната документация на компанията ви за последното тримесечие. Договорът на Едуард Лу и парите за поощренията са били заведени като плащания в главната ви счетоводна книга. Засега разходът възлиза средно на сто седемдесет и две хиляди долара на месец. Ще трябва да погледна и останалата част от счетоводството ви, както и годишния баланс, за да мога да ви кажа как по-добре да прикриете тези разходи, понеже в момента счетоводството ви буди много подозрителни въпроси… И то такива, на които хората ви трудно могат да дадат отговор. Нахвърляла съм някои препоръки, както ме помоли господин Праймър — каза тя и подаде прилежно подвързана пластмасова папка на Маргарт.

— Благодаря ти, Грейс — каза Праймър.

Тя прие думите му като сигнал, че срещата е приключила, и се изправи.

— Моля… — побърза да я спре Маргарт. — Разбрах, че сте познавали господин Лу.

— Познавам господин Лу — поправи го тя. Грейс бързо погледна Праймър, който й кимна едва забележимо. — Той е по-малкият брат на един много близък мой приятел — продължи тя. — Аз го препоръчах, когато разбрах, че се нуждаете от човек, който да заплаща поощренията от ваше име.

— Имате ли някаква представа къде можем да намерим записките му? — попита Маргарт. — Доколкото разбрах, те могат да се окажат ключови за оцеляването му, както и за това на господин Данър.

— Представа ли? Аз се занимавам с проследяването на пари — такива, които искат да бъдат проследени, и такива, които не искат. Ще започна с най-очевидното, ще продължа с най-вероятното и ще изследвам всички възможности. Проверката е просто процес на елиминиране на вероятности.

— Двамата навярно ще обсъдите това по-подробно, когато се върнете в Шанхай. Сега трябва да решим как да нагласим нещата, така че всичко да изглежда нормално. Грейс, имаш ли някакви идеи? — намеси се Дулич.

— Поправете ме, ако греша — отвърна тя, — но в Китай при всички случаи служител с ранга на обикновен счетоводител няма пряк контакт с изпълнителния директор. Така че ще трябва да намерим достоверно обяснение за характера на срещите ни, което да не буди подозрения. Извинете неуместния ми въпрос, но бихте ли си хванали любовница?

— Какво? — изчерви се Маргарт.

— Ако секретарката или асистентката ви е запозната с факта, че очаквате такава компания, то това би улеснило нещата. Бих ви предложила да играем тази роля… Като всичко ще бъде изцяло платоническо, разбира се.

— Не. Женен съм — заяви Маргарт и завъртя брачната си халка. Сетне добави: — Щастливо при това. А колкото до китайските ни служители…

— Всички те са под ниво вицепрезидент на компанията — допълни Грейс.

Маргарт млъкна и Дулич побърза да се намеси:

— Истината е, че китайските ви служители са невидими в компанията, нали? Американското образование на Грейс ни помага до известна степен, но все пак не е достатъчно добро извинение за това, че ще ви виждат заедно, освен ако двамата нямате и романтични интереси. Това е — заключи той.

— Не може да е чак толкова трудно — мрачно заяви Маргарт.

— По-трудно е, отколкото си представяте — възрази Дулич. — Много е вероятно вече да сте наблюдаван от няколко места с различни интереси — от полицията, похитители, а може би и от пресата. Със сигурност има очи и уши, внедрени и в компанията ви. Вашето евентуално похищение дебне иззад ъгъла.

— Мили боже! Не говорите сериозно, нали?

— През следващата седмица всеки ваш ход ще бъде следен внимателно. Не се съмняваме, че дори и пристигането ви в тази сграда е било проследено.

Маргарт изглеждаше наистина уплашен, докато се взираше в лицата на събеседниците си.

— Нека да ви предложа нещо — намеси се Грейс, след като получи леко кимване от страна на Праймър. — Мога да подам оплакване до отдел „Човешки ресурси“ в рамките на няколко часа след като бъда назначена. Няма да бъде свързано с някакво сексуално посегателство или обида, а може би ще е нещо от финансово естество, като например неизпълнение на трудовия договор. Неудовлетвореност от условията на настаняване? Така господин Маргарт, който ще държи на това да ме запази като служител, ще поиска среща с мен, за да изясни нещата… След тази първоначална среща той ще има възможност да подобри условията ми на настаняване, а впоследствие ще имаме и втори повод да се срещнем лично.

След тези думи Праймър изгледа първо Дулич, а след това и Маргарт.

— Харесват ми жените, които умеят да разсъждават, докато са здраво стъпили на краката си — усмихна се Маргарт.

— По-добре здраво стъпила на краката си, отколкото по гръб — заяви Грейс.

За момент Праймър, изглежда, щеше да я порицае за думите й, но вместо това избухна в смях.

— Грейс е служила две години в армията на Народна република Китай. Това е една важна подробност, свързана с разузнаването, която всъщност я направи изключително подходяща за целите ни. Преминала е през обучение по разузнаване, ръкопашен бой, боравене с оръжие и комуникации — допълни Праймър и й се усмихна. — На работното й място можете да останете с впечатление, че тя е твърде пасивна и въздържана, но насаме ще видите, че е… да кажем, не толкова безобидна — завърши той.

— Добре дошли в нашия екип, госпожице Чу! — каза Маргарт.

— При следващата ни среща — поясни Грейс — имайте предвид, че трябва да се държим така, сякаш се виждаме за пръв път. Може би ще ви уведомят лично за оплакването, което ще подам, но ще трябва да заявите, че не сте в настроение да се занимавате с моите претенции, така че на мен да ми се наложи да положа усилия, за да стигна до вас.

— Разбрано.

Тя се изправи и двамата отново се здрависаха. Той задържа ръката й миг по-дълго от приетото, но Грейс не направи опит да се отдръпне, а внимателно наклони глава на една страна. И за миг изражението й се промени.

— За мен беше чест да се запознаем, сър — заяви тя вместо довиждане и отстъпи крачка назад, а той успя да вдъхне аромата на парфюма й с дъх на сандалово дърво и канела.

Грейс се усмихна и изчака Дулич да й отвори вратата, преди да си тръгне.