Ридли Пиърсън
Шанхайска афера (11)

8.

09:40 часа

квартал Луан

Шанхай

Американското консулство се намираше на територията на бивша частна резиденция с площ четири акра, разположена в престижен квартал в самия център на онази част от града, известна като Френската концесия. Нокс вече беше копирал и изпратил SIM картата на монголеца до „Ръдърфорд Риск“ в Хонконг и сега вървеше под сенките на огромните чинари, а топлият вятър галеше лицето му. Вдясно от него се издигаше триметрова стена, опасана с бодлива тел, която обграждаше територията на Консулството. На равни интервали покрай стената бяха разположени будките на охраната и във всяка една от тях, застанал мирно, стоеше по един униформен офицер от китайското Министерство на държавната сигурност. Районът сигурно се наблюдаваше от десетки видеокамери, а китайците заснемаха и идентифицираха всяко лице, което влизаше в Консулството.

Нокс се беше запознал със Стив Козловски чрез съпругата му Лиз — впечатляваща блондинка, която работеше като имиграционен адвокат към Консулството. Любовта й към всичко китайско неизменно я бе довела до Нокс, чиято репутация за намиране на най-добрите антики за ценители го беше направила доста известен сред „колекционерските съпруги“.

По-късно двамата с Козловски бяха открили общата си любов към американския футбол и тъй като в Консулството имаше сателитен приемник, който хващаше американските спортни канали, Нокс неведнъж се беше присъединявал към групата. Тя включваше служители на Консулството, университетски професори и малцина избрани правителствени представители, както и няколко войници от спецчастите, подбрани лично от Козловски, които имаха възможността да гледат мачовете на живо заедно с него, и то точно дванадесет часа преди официалното им излъчване в САЩ.

С времето между тях се беше изградило нещо като приятелство, въпреки че Козловски се ползваше с репутация, че не се сприятелява с никого. Нокс често се беше чудил дали човекът не е шпионин.

Нокс премина през щателната проверка на охраната и бе посрещнат от Козловски. Стив беше висок и симпатичен мъж, който прикриваше оредяващата си коса, като ходеше с гладко избръсната глава. Беше облечен в шит по поръчка тъмносив костюм с яркосиня вратовръзка и носеше идентификационна карта на служител от Консулството, окачена на връзка около врата му. Козловски приличаше по-скоро на Джеймс Бонд, отколкото на чиновник, отговарящ за дейността и пребиваването на всеки американски гражданин, дошъл на посещение в Южен Китай.

Докато вървяха през градината към вековното имение, превърнато преди тридесетина години в седалище на Американското консулство, Нокс и Козловски обсъждаха течащия в момента полусезон на Щатската национална футболна лига. Нокс се поинтересува как е Лиз. Двамата преминаха през пищна градина, в която се трудеха градинари китайци, облечени в сини комбинезони.

Преминаха през охраната на входа на сградата и Нокс бе въведен в просторно фоайе, в което бяха подредени бюрата на множество секретарки и асистенти, а помещението някога бе представлявало красива бална зала. Офисът на Козловски бе разположен в центъра на помещението.

Нокс веднага забеляза отворената папка на бюрото му, в която се виждаше ужасяваща цветна снимка на отрязана човешка ръка. Беше дясната. Сядайки пред бюрото, Нокс успя да прочете датата на обратно — беше отпреди шест дни. Един от пръстите на ръката имаше университетски юбилеен пръстен с надпис „ДУО“. Нокс се опита да си спомни дали пръстените на университета в Оклахома, Орегон или Охайо бяха подобни. „Мъртъв американец“, помисли си той, а след миг се поправи: „Осакатен“. И това, според датата, се беше случило преди шест дни. „Слава богу, твърде отдавна е, за да е Данър“ — помисли си Нокс и си отдъхна.

Козловски го забеляза, че се взира в папката, побърза да я затвори и го изгледа недружелюбно.

— Е, какво става? — попита той.

Движенията на Козловски бяха резки и отсечени, подобно на анимирана пластилинова кукла. Нокс никога не го беше виждал да се държи спокойно.

— По телефона каза, че имаш оферта, на която не мога да откажа — продължи Козловски. — А това, трябва да признаеш, не беше много оригинално, нали?

— Офертата важи. — Нокс вдигна ръце пред гърдите си в престорен жест на защита.

— Говори тогава — отвърна Козловски и се облегна назад на стола си.

— Търся да купя мотоциклет CJ-750 за износ — каза Нокс, — както и MI, MIM, MISuper отпреди Втората световна или BMW-R71. Ако нещата потръгнат добре, може да купя и няколко триколесни авторикши.

Козловски, който обожаваше всичко, снабдено с две или три колела и мотор, се наведе, заинтригуван, напред:

— Така ли? И какво?

— Ами хипитата се прехвърлят от харлита на някои от по-старите модели мотоциклети. Отваря се голям пазар. Рецесията притисна голяма част от това поколение да се пенсионира по-рано, но пък те разполагат с доста спестявания и имат много свободно време — отговори Нокс.

— Аз самият карам китайския еквивалент на „Веспа“ — каза Козловски. — Да не би сега да започнеш да ме убеждаваш, че трябва да го сменя? Нали знаеш, че в нашето семейство Лиз си пада по пазаруването, не аз.

— Ще ти кажа какво мисля — започна Нокс. — Китайската полиция сигурно конфискува стотици мотоциклети и велосипеди всяка седмица, след което ги заключва някъде да събират прах. Може да пообиколя и да залепя обяви в няколко магазина за употребявани мотоциклети, да оставя телефонния си номер и да обявя, че изкупувам мотоциклети CJ-750, или пък мога да говоря с момчетата от отдела по конфискация за това кога ще бъде следващата им разпродажба.

— И кой казва, че те организират разпродажби? — попита Козловски.

— Да не би да твърдиш, че не организират? — върна му въпроса Нокс.

— Познавам те, Нокс, искаш да си платиш на някое ченге, за да ти ги изнесе веднага. Не мога и не желая да бъда част от всичко това.

Нокс не се опита да отрече.

— От теб се иска само да ме запознаеш с подходящите хора, Коз. Ще огледаме инвентара, а ако реша да купувам, ще отида друг ден. Обещавам, че няма да те замесвам в продажбите, а колкото до запознанствата, ти ще си избереш какво искаш за подарък.

— Не приемам подаръци — отвърна Козловски.

„Праведно копеле“, помисли си Нокс и добави на глас:

— Добре, тогава ще е срещу определена цена.

— Ще си помисля.

— Знаеш ли какво ще си помислиш? — продължи да го убеждава Нокс. — Ще си помислиш, че си умрял и си се озовал в рая, щом видиш онези бебчета, почистени и възстановени. Мотоциклетите CJ-750 имат и кош, Коз. Само си представи как с Лиз се возите на един такъв в някой късен неделен следобед, бръмчейки по булевард „Чангъл Лу“! Просто красота!

Козловски го измери с присвити очи, но не отхвърли предложението му. Междувременно Нокс оглеждаше стаята в търсене на нещо, което можеше да прилича на лаптопа на Едуард Лу, но не успя да го открие.

— Е — каза Козловски, — значи пристигаш в Хонконг от Камбоджа с частен самолет, регистриран на името на „Ръдърфорд Риск“, още същия ден се залавяш с бизнес и искаш да ме убедиш, че всичкото това бързане е заради някакви си стари мотоциклети, които събирали прах?

Нокс се опита да запази самообладание, изненадан колко много неща знае мъжът за него.

— Да ти изглеждам, че бързам? Но съм поласкан, че си ме проверил… — отвърна той.

Нито Нокс, нито Дулич бяха помислили за евентуалните усложнения от това, че бяха долетели от Камбоджа с частния самолет на „Ръдърфорд“. Щом Козловски имаше достъп до такива данни, то значи и китайците разполагаха с тях.

— Влизал си в Китай шест пъти за последната година и половина, постоянно пътуваш из Южна Америка, Централна и Източна Европа. Изглеждаш като зает човек, който гради компанията си. Или като фирмен шпионин… — заключи Козловски.

Двамата мъже се изгледаха продължително и мълчаливо.

— Дали човек като теб — започна Нокс — нямаше да знае, че човек като мен е шпионин?

— Ти не си американски шпионин, но в днешно време ги има всякакви, Нокс. Това, с което се сблъскваме най-много тук, е частният промишлен шпионаж, напоследък стана много яростен.

— А аз си мислех, че се занимаваш с друго — отвърна Нокс. — Смятах те за служител в Консулството, шеф на сигурността.

— Не само — заяви Козловски.

— Виж, представи си, че както си седях в джунглата на Лаотян, купувах кован бронз и трепех комари с размерите на врабчета, изведнъж в главата ми светна една идея: мотоциклети. Само си представи това: Лиз с шалче, завързано около косата, вятърът развява ризата й, а ти си с навити до лактите ръкави. Отивате на пикник до Сужоу в някой топъл есенен следобед. Кажи ми, че не е идеално!

— Значи си се обадил на „Ръдърфорд Риск“ само за да те превозят?

— Не, попаднах на един приятел.

— В Камбоджа ли?

— Точно там. С Дейвид Дулич сме стари дружки. И двамата работехме за частна компания, която изпълняваше държавни поръчки на Ръмсфелд и Джордж Буш младши. Цели две години получавах заплата от него, и то добра. И изведнъж попадам на този човек в Бан Лунг. Бил там на екскурзия, доколкото знам. Та той ми предложи транспорт с фирмения самолет до Хонконг. Ти на мое място какво би направил? — обясни Нокс, но не посмя да лъже за подробностите, не беше ясно какво точно знае Козловски.

— Можеше да скалъпиш и по-добра история, ако имаше време — подкачи го той.

— Ако беше скалъпена, повярвай ми, щях да я измисля по-добре — отвърна Нокс и зачака. — Кажи, че ще ми помогнеш да получа достъп до складовете с конфискувани мотоциклети — продължи да настоява той. И добави: — Например днес.

— Ще си помисля… — отвърна Козловски. — Но те предупреждавам, че не искам да обсъждаш бизнеса си в мое присъствие, не искам никакви подаръци и никакви сделки.

— Ще се държа прилично, обещавам.

— Аха, добре — измърмори невярващо Козловски.

— Искам и още една услуга — тихо каза Нокс.

— Недей да прекаляваш — изгледа го предупредително мъжът.

— Какво би казал, ако мой приятел е изгубил нещо… нещо важно… и аз дойда с една SIM карта, в която има няколко телефона, които могат да му помогнат да намери това нещо?

— Не мога да ти помогна! — категорично заяви Козловски.

— Не си и представям, че би искал китайците да се ровят из изгубения багаж на приятеля ми. Това все пак са вещи на американец, няма да е добре за никого — започна да обяснява Нокс.

Погледът на Козловски се насочи към затворената папка със снимката на отрязаната ръка. Мъжът изпъна гръб на стола си и се изправи.

— Стига толкова! — заяви той. — Не мога да ти отделя повече време.

Двамата излязоха от кабинета заедно. Нокс го остави да обмисля връзката му с „Ръдърфорд Риск“, надявайки се, че може да го подтикне да се срещнат отново и да поговорят за изчезналия лаптоп на Данър, но предложението трябваше да излезе от Козловски.

И тъй като не искаше да го притиска повече за случая на Данър, Нокс пъхна китайската лична карта, която бе взел от монголеца, в ръцете на Козловски и каза:

— Би ли прекарал това през твоите момчета, за да видиш дали е истинска?

Козловски я грабна и я мушна в джоба си.

— Недей да надценяваш приятелството ни. Не мога да правя чудеса.

— Кой иска чудеса? — усмихна се Нокс.

— Ако си тръгнал по този път, може да ти трябва и чудо — отвърна Козловски.

— Какъв път? — спря се Нокс и го погледна, усещайки, че ще започнат да си говорят като приятели.

— На „Ръдърфорд Риск“ им е забранено да развиват дейността си тук, точно както е и с моята служба. Хрумвало ли ти е, че може би те използват?

— Ставаше въпрос само за едно пътуване дотук със самолет, нищо повече… — отвърна Нокс, сетне се поколеба за момент и допълни: — Но лаптопът на приятеля ми може да бъде много полезен. — Изплъзна се от езика му и само миг по-късно му се прииска да можеше да върне думите назад.

Ноздрите на Козловски потрепнаха от яд, но той успя да запази самообладание и заяви:

— Помни какво те предупредих!

— Колкото до отдела за конфискувани превозни средства… — напомни му Нокс, без да крие разочарованието си.

— За това се разбрахме още одеве.

 

 

10:15 часа

Нокс предпочете да върви пеша по булевард „Хуахай“, вместо да хване автобус или такси. Възхищаваше се на натоварения, но в същото време стриктно подреден уличен трафик, на птичите песни в градския парк и на хубавите жени, които минаваха край него. Спря се на широк площад пред един банков офис, огледа се и се обади по айфона.

— Давай — отговори му Дулич още преди второто позвъняване.

— Получи ли пратката ми? — попита Нокс.

— Да. Щях да ти се обадя, ако бяхме открили нещо. По дяволите с тези лаборатории!

— Имаше ли някакви части от тяло, изпратени заедно със съобщението за искане на откуп? — попита Нокс.

— Не. Но имаше видеозапис — доказателство, че са живи.

— Защо не съм го виждал? — поинтересува се Нокс.

— Пристигнал е в „Бертолд“ днес. И ние не сме го виждали.

— Трябва да го видя.

— Работим по въпроса.

— Току-що зърнах снимка на една отрязана ръка — продължи Нокс. — Беше в Американското консулство. Гледката не беше никак приятна.

— Не е наша работа, доколкото знам, но ще прегледам нещата — отговори Дулич.

— Имаше и колежански пръстен — добави Нокс — с надпис „ДУО“.

— Ясно, записах си — отвърна Дулич.

— Знаеш ли, оказа се, че самолетът ти е бил регистриран на името на „Ръдърфорд Риск“ — продължи Нокс.

— Те имат разрешително за летене. И какво от това?

— Ами прецакал си ме…

— Грешката е моя — отвърна Дулич след кратко мълчание.

— Нали не си пуснал някого от хората си след мен, за да ме следи? — попита направо Нокс.

Последва друга пауза. Телефонът пропукваше леко всеки път щом сменяше предавателната клетка по време на разговора. Нокс се зачуди защо ли Дулич се забави толкова с отговора.

— Не — отговори накрая той.

— А да познаваш някакъв огромен китаец или монголец?

— Не, не познавам.

— Изпратил съм ти втора пратка — една SIM карта. Ще ми трябват разпечатки на последните три входящи и изходящи разговора — каза Нокс.

— Ще се опитаме, но нищо не ти обещавам — отвърна Дулич.

— Напоследък все такива отговори получавам.

— Оплачи се на доктора си — невъзмутимо отговори Дулич. — Е, запозна ли се с момичето?

— Да, страхотна е.

— Знам, че е против природата ти, но се опитай да й вярваш.

— Нещата са комплексни — отвърна Нокс. — В момента търсим записките му, а ако ги намерим, може би ще разберем кой стои зад всичко това. След това ще се опитаме да ги измъкнем.

— Недей да усложняваш нещата чак толкова — отговори Дулич.

— Т. Е. К. Това е Китай — мъдро отбеляза Нокс.

— Така ли? Не съм забелязал… — отговори Дулич, а Нокс се засмя.

— Момичето спомена някакви конкуренти. Ще проверим и тях.

— Звучи разумно.

— Но този монголец или какъвто и да е там — продължи Нокс, — той може да се окаже проблем. Имаше и още един тип, който се опитваше да стои под прикритие като уличен продавач на сувенири, със сигурност беше ченге. Но монголецът? Да не би в цялата работа да има и международна следа? Да не би той да е частен служител на някой от конкурентите?

— Ще прегледаме SIM картата и ще ти кажа какво сме открили.

— Нещо друго? — попита Нокс.

— Нещата са деликатни… Знаем какво правим — отвърна Дулич.

— Ще ни трябва повече информация, за да продължим.

— Виж ти, изненада! — иронизира го Дулич.

Подразнен, Нокс прекъсна разговора. Дулич разполагаше с толкова много средства и източници на информация и въпреки това, изглежда, никой не знаеше нищо.

„Ситизън Чеуан“ се намираше само на няколко преки от сградата на „Ръдърфорд Риск“ и бе посещаван както от китайци, така и от чужденци, които идваха, за да се насладят на модерната градска атмосфера, съчетана с екзотични ветрила, окачени по тавана, и дългокраки сервитьорки в красиви униформи с панталон и сако от черна коприна. В ресторанта се носеше приятен аромат — комбинация от люти чушки, екзотични подправки и сусамово олио. А от всеки ъгъл се чуваше мандарински китайски, примесен с английски, френски и датски.

Нокс, който бе влязъл в ресторанта през задната врата, седна на масата за двама, на която вече го очакваше Грейс. Той разтвори проектите пред нея и прищипа краищата им с няколко димящи порцеланови купички с оризова каша, патладжани и подправено с джинджифил свинско.

— Била си проследена — предупреди я той.

— Да. Беше китаец, тридесетинагодишен, добре облечен, караше скутер.

— Точно тъй, същият е — потвърди Нокс, впечатлен, че тя знаеше за проследяването. — Със сигурност не е монголец.

— Беше хан — отвърна Грейс, назовавайки расата от китайци, които съставляваха повече от деветдесет процента от населението на страната.

— И ти си му позволила да те проследи? — учуди се Нокс.

— Разбира се. Така, щом се наложи да му се измъкна, той няма да бъде подготвен.

— Копирах и изпратих SIM картата — каза тихо той. — Шест пъти последователно е звъняно само на един номер.

— Това трябва да е „интелектуалецът“ — сети се тя.

— Значи китайците и американците не са толкова различни! — възхити се Нокс. — Виждам, че мислим еднакво.

— Ти искаше да наберем номера — напомни му тя.

— Естествено, но ако го направим, той няма да ни отговори повече. Телефонът ще бъде изхвърлен и така ще изгубим всякакви шансове да го проследим. Засега предпочитам да запазим тази възможност за по-късно — отвърна Нокс.

— Съгласна съм — кимна Грейс.

Нокс тъкмо щеше да изтъкне, че не е искал одобрението й, но тя го прекъсна:

— Има някои интересни следи за записките на Едуард — прошепна. — Виж какво открих в апартамента му… — Грейс му подаде връзка бележки.

Нокс ги разгледа.

— Фирма „Шерпа“? — отбеляза Нокс. — Какво е толкова странното? Половината град използва „Шерпа“.

Това беше фирма за готова храна, която предлагаше доставки по домовете. Само с едно обаждане всеки можеше да си поръча нещо от някой от десетките шанхайски ресторанти, които работеха с веригата за доставки.

— Не си ли обърнал внимание на снимките на искането за откупа? — попита го тя.

Нокс си спомни за разговора с Дулич в „Бан Лунг“. „Писмото! Искането за откуп“, сети се той.

— Писмото и дивидито с доказателството, че са живи, както и пръстът, са били донесени на Алън Маргарт в офиса на „Бертолд Груп“ от доставчик на „Шерпа“. Моля те, обърни внимание на печата — настоя Грейс.

Китайците често използваха индивидуални печати вместо личния си подпис. Нокс също имаше такъв. Разгледа по-внимателно квадратния печат, поставен с червено мастило в долния край на бележките.

— Еднакви са! — възкликна той.

— Всичките девет бележки имат един и същ печат — забеляза Грейс. — Били са донесени от един и същ доставчик на „Шерпа“.

— Наистина е така! — съгласи се Нокс.

— Не може да е просто съвпадение, би било прекалено странно…

— Дали Лу не е бил предаден от приятел? — усъмни се Нокс. — Лу е поръчал храна на „Шерпа“ за себе си и за свой приятел, който работи с него, а след това някой се е свързал с приятеля?

— По-вероятно е куриерът от „Шерпа“ да е бил негов скорошен приятел — предположи Грейс.

— Звучи интересно. Значи човекът се сприятелява с Лу, а след това събира достатъчно информация за него, за да го предаде на похитителите. — Нокс се замисли за момент и добави: — Идеята ми харесва.

— Трябва да говорим с човека от „Шерпа“. В апартамента на Еди имаше какви ли не кутии от храна, доставена от тях. Може би този човек се е връщал в жилището му и след като е бил отвлечен. Дори е възможно той да е взел лаптопа и лекарствата на Еди.

Нокс си спомни, че в Камбоджа Дулич бе споменал нещо за фирма за доставка на храна по домовете, използвана, за да предаде съобщението с искането на откуп.

— Обърни внимание на по-големия печат на гърба на бележките — каза Грейс.

Той обърна едно от листчетата и видя печата с логото на „Шерпа“ и адреса на офиса им. Огледа и останалите, които носеха същия печат и адрес.

— Има десетки офиси на „Шерпа“ из целия град и все пак всички доставки са били извършени само от един.

— Значи доставчикът работи там — досети се Нокс.

Тя го изгледа със стиснати устни и продължи:

— Няма начин един wai guo ren да влезе в някой от офисите на „Шерпа“ и да започне да задава въпроси — отбеляза тя. — Следователно трябва аз да го направя.

— Ще дойда с теб. Ако този човек е предал Лу, откъде знаеш, че няма и други, които работят с него? Може да са замесени цяла банда служители на „Шерпа“.

— Мога да се справя и сама — настоя Грейс.

— Ще те наблюдавам отстрани. Ще поддържаме връзка по айфоните, така че да мога да чувам какво става — предложи той.

— Трябва да се върна в офиса — отговори Грейс. — Ще се преоблека. Така ще мога да напусна сградата незабелязано. Не искам да ме виждат как се опитвам да се изплъзна на преследвача си, не и на този ранен етап. Трябва да внимаваме.

— Съгласен съм — отвърна Нокс.

— Ще се срещнем след един час — каза тя. — Нека да е пред градския магазин на улица „Шанкси“.

— Вземи тези неща с теб — каза той, сочейки счетоводните документи на фирмата си. — Ще ми се да ги прегледаш.

— Както кажеш — отвърна тя и започна да събира листовете.